Мия Шеридан
Гласът на любовта (15)

Глава 14

Бри

Събудих се и отворих очи. Усещах, че са подпухнали. В стаята цареше полумрак, светлината идваше от единствената лампа в ъгъла до един от вградените библиотечни шкафове. Лежах върху протрит кожен диван, а пред мен имаше овехтяла дървена маса за кафе. Завесите на прозорците бяха разтворени и аз виждах, че слънцето беше напълно залязло.

Отметнах настрани одеялото. Арчър сигурно ме беше завил. Сърцето ми се сви. Арчър. Той се беше погрижил за мен. Той ме беше спасил.

Седнах. Въпреки подутите очи и раната на челото, която болеше при допир, се чувствах достатъчно добре и отпочинала. Това беше изненадващо, тъй като се бях превърнала в диво животно, когато онази мрежа се спусна върху мен. Смътно си припомних какво се бе случило, докато Арчър освобождаваше тялото ми от нея. Не бях сигурна защо има заложени капани в имота му, но предположих, че е свързано с чичо му.

Господи, бях откачила. Сега изпитвах срам. Но в същото време се чувствах спокойна. Някак си по-… лека? Когато осъзнах, че Арчър ме бе спасил и ме носеше на ръце, и надникнах в угрижените му очи, се почувствах в безопасност и сълзите най-после бяха рукнали.

Размишленията ми бяха прекъснати от стъпките на Арчър, който се връщаше в стаята.

Обърнах се, за да му благодаря със смутена усмивка на устните, но когато го видях, застинах. Пресвета Дево, това беше изумително! Той бе вчесал косата си назад и бе избръснал лицето си.

И той беше… красив.

Зяпнах сащисано.

Не, не просто красив. Арчър притежаваше точната доза мъжественост, за да не бъде само един изписан красавец. Челюстта му беше леко квадратна, но не прекалено. Устните му бяха по-скоро широки, а не пълни, с възхитителен бледорозов цвят.

Сега, когато косата му беше вчесана назад, а цялата брада и бакенбардите — изчезнали, можех да видя колко са съвършени чертите на лицето му. Защо изобщо го бе крил? Знаех, че под цялата тази буйна растителност се крие хубаво лице, но не подозирах, че е толкова прекрасно. Никога не си бях представяла нещо подобно.

Тъкмо се канех да заговоря, когато той приближи към мен и се оказа в обсега на светлината. Чак тогава съзрях белега в основата на гърлото му — розов и лъскав, на места кожата беше гладка, но тук-там се виждаха грапавини. Рязко се очертаваше на фона на красивото му лице.

— Арчър — промълвих задъхано, неспособна да откъсна поглед от него.

Той се спря, но не каза нищо. Просто стоеше там, напрегнат и неподвижен, а в лицето и позата му се усещаше неувереност. А аз не можех да правя друго, освен да се блещя насреща му, омагьосана от красотата му. Нещо се стегна в гърдите ми. Той нямаше представа. Никаква.

— Ела тук — подканих го, сочейки мястото на дивана до мен. Извърнах се, докато той заобикаляше, за да седне редом с мен.

Погледът ми обходи лицето му.

— Защо го направи?

Той остана мълчалив няколко секунди, свел очи и прехапал долната си устна. После вдигна ръце и отвърна с жестове:

— Не знам. — Изражението му стана замислено, очите му срещнаха моите, сетне той продължи: — Когато беше в капана, не можех да говоря, за да те успокоя. Ти не можеше да ме чуеш… бях безпомощен. — За няколко секунди сведе очи, после отново ме погледна. — Но исках да ме видиш. — Лицето му доби уязвимо изражение. — Сега можеш да ме виждаш.

Сърцето ми се сви. Разбрах. Това беше неговият начин да ме накара да се почувствам по-удобно, след като бях разкрила част от себе си пред него — като направи същото за мен.

— Да, сега мога да те виждам. Благодаря ти, Арчър. — Имах чувството, че мога вечно да го гледам.

След минута издишах и отново заговорих:

— И ти благодаря… за това, което направи по-рано. — Поклатих леко глава. — Срамувам се. Ти ме спаси. Не бях на себе си. — Вдигнах поглед към него. — Съжал…

Той сграбчи ръцете ми в своите, за да спре думите ми, сетне ги пусна.

— Не, аз съжалявам — заяви с напрегнат поглед. — Моят чичо е заложил капани из целия имот. Опитах се да намеря всичките и да ги махна, но този съм го пропуснал. — Той отвърна очи. — Вината беше моя.

Поклатих глава.

— Не, Арчър. Вината не е твоя. — Отново поклатих глава. — Не. Както и да е, колкото и да съжалявам, че откачих и изпаднах в истерия — засмях се смутено, а Арчър ми се усмихна едва доловимо, — може би аз… съм имала нужда от това. Не знам.

Той смръщи вежди.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Отпуснах се на дивана и издишах. Не бях говорила с никого за онази нощ, с изключение на детективите по делото. С нито една жива душа. Дори с приятелите ми. Те знаеха само, че баща ми е бил застрелян пред очите ми от крадец, но не и останалото, не и всичко, което се бе случило. Но поради някаква причина сега се чувствах в безопасност да говоря за това. Чувствах се в безопасност с Арчър. И имаше нещо успокояващо да разкажа историята с жестове.

— През онази нощ тъкмо смятахме да затваряме — подхванах аз. — Мъжът, който обикновено работеше на щанда в нашето малко кафене, вече си бе тръгнал и татко беше там и попълваше счетоводните книги. Аз бях в кухнята и печах хляб за следващия ден. Чух звънеца на вратата, но ми беше нужна минута, за да измия и подсуша ръцете си. Когато привърших, приближих до кухненската врата и през малкия прозорец видях как някакъв мъж е насочил пистолет срещу татко. — Очите ми се наляха със сълзи, но аз продължих: — Баща ми ме видя с периферното си зрение и с жестове не спираше да повтаря: „Скрий се“. Мъжът му изкрещя да му даде парите. Татко не можеше да го чуе и не реагира. — Поех дълбоко дъх, докато Арчър напрегнато ме наблюдаваше с онзи поглед, който не пропускаше нито дума, попивайки думите ми. Мълчаливата му подкрепа ми даде сили да продължа.

— Преди да успея да осъзная какво става, пистолетът изгърмя. — Млъкнах отново, представяйки си онзи момент, а после поклатих глава и се върнах в настоящето — обратно при изпълнените със съчувствие очи на Арчър.

— По-късно разбрах, че куршумът е улучил татко право в сърцето. Умрял е на място. — От очите ми закапаха сълзи. Откъде имах още сълзи? Отново поех дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Опитах се да се скрия в кухнята, но бях в шок, препънах се и паднах. Мъжът сигурно ме е чул. Дойде при мен и… — потръпнах при спомена, преди да продължа: — очите му бяха кървясали, с разширени зеници, той трепереше… Очевидно беше надрусан с нещо. — Замълчах, дъвчейки устна. — Но когато ме погледна, разбрах колко искаше да направи. — Вдигнах очи към Арчър. Той седеше напълно неподвижно, очите му ме пронизваха. Отново поех дълбоко дъх.

— Той ме накара да се съблека и… започна да прокарва дулото на пистолета по лицето ми. После го премести върху гърдите ми. Каза ми, че ще ме… изнасили с пистолета. Бях толкова ужасена. — Затворих за кратко очи и се извърнах настрани. Почувствах пръстите му върху брадичката си, когато Арчър обърна лицето ми към себе си. От жеста му струеше толкова любов, че от гърдите ми се изтръгна задавено ридание. Сякаш той ми казваше, че няма от какво да се срамувам, няма защо да се извръщам от него. Очите ми отново срещнаха неговите.

— Той почти ме изнасили, но преди да довърши започнатото, чухме воя на сирените — и те приближаваха все повече. Той побягна. Избяга през задната врата във вилнеещата буря. — Затворих за секунда очи и отново ги отворих. — Сега ненавиждам дъжда, гръмотевиците и светкавиците. Те ме връщат към онази нощ. — Отново поех дълбок, треперлив дъх. Току-що бях разказала всичко, което се бе случило през онази нощ, и бях издържала.

— Бри — поде Арчър, но изглежда, не знаеше как да продължи. Макар че аз не се нуждаех от повече думи. Само от името ми, изписано от ръцете му с толкова обич, на сърцето ми стана по-леко.

Погледът на Арчър обходи лицето ми, преди да попита:

— Затова ли замина? Затова ли дойде тук?

Поклатих глава.

— След като баща ми беше убит, установих, че срокът на застрахователната му полица е изтекъл и той не я е подновил. Изобщо беше занемарил много неща, докато съм била в колежа. Не бях изненадана. Татко беше най-прекрасният човек на земята, най-добрият и мил човек, който си срещал, но беше много неорганизиран. — От устните ми се отрони тих смях.

Погледнах към Арчър и очите му ме окуражиха да продължа. Имаше нещо в начина, по който ме гледаше — разбирането в очите му ме успокояваше, вдъхваше ми сили.

— Когато разбрах, че се налага да продам кафенето, за да платя разходите по погребението и останалите сметки, свързани с бизнеса, аз просто… предполагам, че изпаднах в някакво вцепенение. Много скоро получих делово предложение. Докато подписвах документите за продажбата, ме болеше толкова силно, че едва можех да дишам. — Отново поклатих глава. Не исках да се връщам към онзи ден дори в мислите си. — Имах чувството, че губя още една част от татко. Той притежаваше кафенето, откакто се помня — аз на практика израснах там.

За част от секундата Арчър взе ръката ми в своята, сетне я пусна и ми каза:

— Съжалявам.

Чувала съм тези думи преди, но докато го гледах в този миг, знаех, че те никога не са означавали толкова много, както когато Арчър ги изрече с жест.

— Арестуваха ли мъжа, който е убил баща ти?

Поклатих глава.

— Не. Полицаите ми казаха, че той най-вероятно е бил яко надрусан наркоман, който на следващия ден едва ли е помнел престъплението си. — Замълчах за минута, размишлявайки. Това предположение винаги ми се е струвало съмнително…, но полицаите знаеха по-добре. При все това понякога се улавям да се озъртам през рамо дори без да го съзнавам.

Арчър кимна и смръщи вежди, а аз го изпивах с поглед. Бях му изляла душата си и сега ми стана много по-леко, като че ли се бях отървала от товар, който дори не съм знаела, че нося. Устните ми се извиха в едва доловима усмивка.

— Май урокът по готварство се провали, а?

Арчър не реагира веднага, после широко ми се усмихна, разкривайки снежнобелите си зъби. Сега забелязах, че един от долните му зъби е леко крив, но така усмивката му ми харесваше много повече. Дори не разбирах защо — може би това беше един от онези идеални недостатъци. Той имаше малки бръчици на бузите, не бяха точно трапчинки, просто мускулите на лицето му се движеха, когато той се усмихваше. Не свалях поглед от тези бръчици, сякаш бяха два еднорога близнаци, които той бе крил от мен под брадата. Вълшебство. Погледът ми се плъзна по-надолу и се задържа върху устните му. Когато най-после очите ни се срещнаха, неговите леко се разшириха, преди той да извърне поглед.

— Докато спеше, отидох да взема велосипеда ти и хладилната чанта — рече той. — Сложих всичко в хладилника. Мисля, че с продуктите всичко е наред.

— Благодаря. Значи, кулинарният урок се отлага за друг път? — Засмях се, сложих длан върху челото си и леко простенах. — Искам да кажа, ако пак ме поканиш в дома си?

Арчър ми се усмихна и няколко минути остана мълчалив. Накрая вдигна ръце.

— С удоволствие. И обещавам, че следващия път няма да се налага да те свалям от дърво.

Засмях се.

— Добре. Значи, се договорихме?

Той се усмихна и прекрасната му усмивка разтопи сърцето ми.

— Аха, договорихме се — отвърна след миг.

Аз продължавах да се хиля насреща му като пълна глупачка. Кой, дявол да го вземе, можеше да предположи, че в края на този ден ще се смея? Не и момичето, което попадна в капан и бе увесено на дърво в гората, а после изгуби ума си пред красивия (както се оказа) мълчалив мъж.

Окопитих се, когато той преглътна с усилие, и погледът ми се отмести към белега на гърлото му. Протегнах ръка, за да го докосна внимателно, и Арчър се отдръпна, но после замря. Погледнах го в очите и пръстите ми нежно се плъзнаха по наранената кожа.

— Какво се е случило с теб? — прошепнах, без да отмествам ръката си.

Той отново преглътна, погледът му пробяга по лицето ми, като че ли се опитваше да реши дали да ми отговори, или не. Накрая вдигна ръце и каза:

— В мен стреляха. Когато бях на седем. Бях прострелян.

Очите ми се разшириха и закрих устата си с длан. След секунда я отпуснах и изхриптях:

— Простреляли са те? Но кой, Арчър?

— Чичо ми.

Кръвта се смрази във вените ми.

— Чичо ти? — попитах объркана. — Този, който е живял, тук с теб?

— Не, другият ми чичо. В деня, когато изгубих родителите си, моят чичо ме простреля.

— Аз не… не разбирам. Защо? — попитах. Знаех, че изражението на лицето ми издава ужаса, който изпитвах. — Съзнателно? Защо той ще…?

Арчър стана и кичур от пригладената назад коса падна върху лицето му. Пристъпи към малката масичка зад дивана и взе малка тубичка с някакъв мехлем. После заобиколи дивана, седна отново до мен, сложи тубичката на коленете си и рече:

— Ще сложа малко антибиотичен мехлем върху драскотините ти, за да не се инфектират.

Разбрах, че повече не смята да говори за себе си. Исках да го притисна, но не го сторих. Най-добре от всички знаех, че когато не желаеш да говориш, никой не бива да те принуждава.

Погледнах ръцете и краката си. Имаше няколко малки драскотини и две-три по-дълбоки. Леко смъдяха, но нямаше нищо сериозно. Кимнах към Арчър в знак на съгласие.

Той отвори тубичката и започна да нанася с пръст крема по всяка драскотина.

Когато се наклони към мен, вдъхнах аромата му. Ухаеше на чисто, на сапун и нещо мъжко, на Арчър. Ръката му застина, очите му се стрелнаха към мен и той задържа погледа ми. Сякаш времето спря, а сърцето ми бясно запрепуска. Накрая Арчър отмести поглед, завинти капачката на малката тубичка и я остави в скута си.

— Това ще помогне — каза той и отново се изправи. Тогава забелязах краката му и ахнах. Целите бяха покрити с малки и големи рани, бяха зачервени и леко подути.

— О, господи! Какво е станало с краката ти? — възкликнах аз.

Той сведе поглед към тях, сякаш току-що забелязваше, че бяха изранени.

— Не можах да намеря обувките си, когато чух виковете ти. Ще се оправят.

— О, Арчър! — въздъхнах и сведох очи. — Толкова съжалявам. Трябва да ги превържеш. Ако имаш бинт, аз ще ги превържа…

— Не е необходимо. Ще ги намажа с мехлема. На сутринта ще са наред.

Въздъхнах. Разбира се, мехлемът щеше да помогне, но нямаше да ги излекува за една нощ. Не и толкова дълбоки рани. Целите му крака бяха нарязани. Господи, той беше тичал по камъните и острите клони, по трънливата земя, за да ме спаси.

Станах.

— Може ли да ползвам банята?

Той кимна и ми посочи вратата вдясно от всекидневната.

Минах покрай него и влязох в малката баня. Вътре всичко беше чисто и подредено — мивката и огледалото блестяха, във въздуха се усещаше лек аромат на лимон. Несъмнено домакинските му умения бяха на висота.

От едната страна върху тоалетното шкафче се виждаше сапун, а от другата бяха подредени всевъзможни пособия за почистване на зъби: електрическа четка за зъби, конци за почистване на венци и най-различни шишета с вода за уста, стоматологични сонди и — взех едно шишенце — флуорни таблетки. Добре, явно човекът малко прекаляваше с грижите за зъбите си. Предполагам, че не беше кой знае какъв недостатък.

Използвах тоалетната и се върнах при Арчър. Усмихнах му се.

— Забелязах, че се отнасяш доста сериозно към зъбите си — подкачих го аз.

Той ми се усмихна, леко поклати глава и вдигна ръка към тила си. Буйната му коса падаше върху лицето му и на мен ми се искаше да я пригладя назад, както той бе направил, за да мога по-добре да виждам красивото му лице.

— Чичо ми не вярваше на лекарите и зъболекарите. Казваше, че те поставят проследяващи устройства, за да получат достъп до тялото ти. Веднъж го видях да си вади прогнил кътник с клещи. — Той изкриви лице в гримаса. — След този случай започнах да полагам сериозни грижи за зъбите си.

— О, боже! Това е ужасно — потръпнах аз. — Имам предвид как чичо ти си е извадил зъба. Да се грижиш за зъбите си, е добър навик. — Не успях да сдържа смеха си, а той ми се усмихна и сякаш се отпусна.

— Гладна ли си? — попита след секунда.

— Умирам от глад.

Арчър кимна.

— Нямам голямо разнообразие от продукти. Мога да направя супа.

— Това звучи страхотно. Позволи ми аз да я направя. Обещах ти хубава вечеря, а вместо това изпаднах в нервен срив. Наистина лоши маниери.

Прехапах устна, но после леко се засмях и извинително свих рамене.

Той ме погледна и се изкиска. Диафрагмата под тениската му се раздвижи, ала от устата му не излезе нито звук. Той за пръв път се смееше в мое присъствие. Аз се опивах от тази гледка, влюбена в онези бръчици върху страните му.

Приготвихме вечерята в малката му кухня, чиято безупречна чистота не ме изненада. Пилешка супа с фиде и малки хлебчета. Надникнах в хладилника и се извърнах към него.

— Фъстъчено масло, желе и ябълково пюре? Да не си на шест години? — широко се усмихнах.

Той не се усмихна в отговор, само ме гледа няколко секунди, обмисляйки въпроса ми.

— В някои отношения — да, Бри. В други — не.

Усмивката ми се стопи.

— О, господи, Арчър, извинявай. Това беше наистина нетактично…

Но той сграбчи ръцете ми, за да възпре думите ми. Няколко секунди двамата стояхме и просто се взирахме в преплетените си пръсти.

Накрая той ме пусна и рече:

— Обаче предлагам бонус за моите приятели — имам извити сламки в онзи шкаф ето там. Можем да правим мехурчета в млякото с шоколад.

Арчър килна глава, сочейки шкафа над рамото ми.

Аз бавно се извих, сетне се обърнах отново към него, за да го видя как се усмихва насреща ми. На свой ред килнах настрани глава.

— Да не би да се шегуваш?

Той продължи да се усмихва. Аз се засмях.

— Браво, получи се — смигнах му.

Арчър ми показа къде държи тенджерите и тиганите, и аз се заех с приготвянето на супата. Кухненските уреди бяха стари, но Арчър бе инсталирал красиви бетонни плотове. Бях виждала подобни в едно шоу по HGTV, но те не бяха толкова красиви като тези, които той бе изработил. Докато супата вреше, аз прокарах ръка по тях, дивейки се на майсторството му.

Изядохме вечерята на кухненската маса, после почистихме в приятно мълчание. Цялата изтръпвах, когато високото му стройно тяло случайно се отъркваше в моето, докато той се движеше из кухнята. Виждах всеки мускул под тениската му, наблюдавах как плавно се движеха ръцете му, докато миеше и подсушаваше чиниите, които бяхме използвали, но през цялото време се преструвах, че бърша вече лъснатия до блясък плот.

Когато приключи, Арчър се извърна към мен, все още с кърпата в ръка. Изтри ръцете си, докато двамата се взирахме един в друг. Във въздуха помежду ни сякаш запращя електричество. Преглътнах с усилие и видях, че той също преглъща. За секунда очите ми се задържаха върху белега на гърлото му.

Вдигнах поглед и казах:

— Трябва да вървя.

Той остави кърпата и леко поклати глава.

— Не мога да ти позволя да караш сама велосипеда в този мрак, а още не мога да вървя толкова надалеч. — Арчър сведе поглед към краката си, сочейки раните си. — Утре ще съм добре и ще те изпратя.

Кимнах.

— Хм… — казах, после показах с жестове: — Добре. Мога да спя на дивана.

Арчър поклати глава.

— Не, ти ще спиш в моето легло. — Когато очите ми се разшириха, лицето му пребледня и той затвори очи за няколко секунди. — Искам да кажа, че аз ще спя на дивана, а ти можеш да използваш леглото ми — поясни. Върху страните му избиха червени петна и можех да се закълна, че сърцето ми подскочи в гърдите.

— Не мога да направя това — прошепнах.

— Напротив, можеш — отвърна той, мина покрай мен и излезе от кухнята.

Последвах го през вратата срещу банята и се огледах. Стаята беше обзаведена много скромно: само легло, скрин и малък стол в ъгъла. Нямаше никакви джунджурийки, снимки или нещо подобно.

— Преди два дни изпрах чаршафите. Те са… чисти — каза той и отмести поглед от мен, а върху скулите му отново разцъфтяха онези червени петна.

— Добре. Благодаря ти, Арчър. За всичко. Благодаря ти.

Той също ми кимна, погледите ни се срещнаха, а когато излизаше от стаята, раменете ни се докоснаха и аз усетих как той леко трепна. След това затвори вратата зад себе си.

Аз отново огледах стаята и забелязах, че всъщност върху скрина му лежеше малка фотография. Приближих се и я вдигнах внимателно. На нея се виждаше красиво момиче, дългата й кестенява коса се стелеше по раменете и тя се смееше на човека с фотоапарата. Изглеждаше безгрижна и щастлива. Изглеждаше влюбена. Осъзнах защо усмивката й ми беше толкова позната — беше усмивката на Арчър. Това сигурно беше майка му, Алиса Макрей, помислих си аз. Обърнах снимката и на гърба беше написано:

Моя красива Лис, с любов завинаги, К.

К. Конър? Чичото на Арчър. Мъжът, който го бе прострелял? Той беше героят на града — навярно не знаеха, че е прострелял племенника си.

— Но как е възможно това? — попитах тихо момичето от снимката. Големите й кафяви очи ме гледаха засмяно, но не даваха отговор. Оставих фотографията на мястото й.

Бързо се съблякох и останах по бельо. Отметнах завивката и се пъхнах в леглото на Арчър. Ухаеше на него — на сапун и чист мъж.

Докато лежах в леглото му, мислех за него и как лежи в другата стая; дългите му крака навярно висяха от дивана. Чаршафите още пазеха аромата му и аз го вдъхнах дълбоко. Представих се го без тениска, как лунната светлина сияе върху гладките му голи гърди, и леко потръпнах. Той беше само на няколко метра от мен и ни делеше една стена.

Подобни мисли за Арчър бяха малко опасни — не знаех дали идеята е добра. Сега, като размишлявах за това, осъзнах, че още от самото начало помежду ни имаше химия. Просто беше трудно да се определи, защото той беше толкова различен. А и аз все още се чувствах малко объркана. Но очевидно тялото ми изобщо не се чувстваше объркано, докато хормоните ми бушуваха вътре в мен, изпълвайки вените ми с жар, и съзнанието ми не можеше да се избави от картините на нас двамата, преплели тела сред тези чаршафи, а красивите му очи с цвят на отлежало уиски блестят от страст.

Обърнах се настрани, нагласих възглавницата, тихо простенах и стиснах здраво очи, заповядвайки си да заспивам. Не след дълго, макар че вече бях спала няколко часа по-рано същата вечер, потънах в дълбок сън. Събудих се чак на разсъмване, когато слънчевите лъчи, процеждащи се между дърветата около къщата, изпълваха стаята с мека светлина.

* * *

Седнах и се протегнах, оглеждайки стаята на Арчър на светлината на утринното слънце. Облякох шортите и горнището и надникнах през вратата. Моят домакин никъде не се виждаше, затова прекосих коридора и се отправих към банята му. Използвах тоалетната, после измих с пръст зъбите си и се изплакнах с водата му за уста. Измих лицето си и се погледнах в огледалото. Изглеждах добре. Очите ми все още бях леко подути, но с изключение на това нищо друго не издаваше вчерашния ми нервен срив. Пригладих косата си назад и се облегнах на мивката.

Споменът за срива ме наведе на мисълта за кошмара, който сигурно всеки миг щеше да ме сграбчи. По-добре да бъда сама, далеч от погледа на Арчър. Той навярно и без това вече ме мислеше за малко луда. Ако станеше свидетел на поредната проява на моето ПТСР^[1], щеше да се убеди, че съм напълно откачена.

Няколко минути постоях до мивката, затворила очи в очакване страшният кошмар да ме връхлети, докато бях зад затворената врата. Нищо не се случи.

Пуснах водата и си представих, че около мен се лее дъжд, точно както през онази нощ. Нищо не се случи.

Опитах се да потуша надеждата, разцъфваща в гърдите ми — толкова пъти вече се бях надявала, че зловещите спомени завинаги са си отишли, миг преди пристъпът да ме връхлети.

Затворих очи и се замислих за предишната нощ, какво ми бе казал Арчър, когато му споделих най-ужасния си срам — че не бях направила нищо, когато баща ми беше убит, а мен почти ме изнасилиха. Арчър не ме бе погледнал с отвращение… а по-скоро с разбиране. Само при спомена по тялото ми отново се разля вълна на облекчение.

Бях плакала повече, отколкото смятах, че мога. Бях изплакала реки от сълзи… заради татко, заради празнотата, която чувствах всеки ден, задето бях изгубила най-добрия си приятел, личността си… защото бях изгубила себе си някъде по пътя, защото избягах…

Отворих очи, гризейки нокът и мръщейки вежди. От това ли се нуждаех? Заради това ли бяха всички тези кошмари? За да ме принудят да се изправя лице в лице със страховете, от които бягах? Имаше смисъл. Ала това беше само част от проблема. Може би ми е било нужно да се почувствам в безопасност, да ме приемат с моята болка, преди да бъда освободена от ежедневните мъчения. Имала съм нужда от някого, който да разбере и да ме утеши, докато плача.

Имала съм нужда от Арчър.

Отворих вратата на банята и бързо прекосих къщата, викайки го. Нямаше го. Изтичах навън и отново го извиках. След няколко минути той се появи между дърветата откъм езерото, спря се и въпросително ме погледна.

— Не мислех, че ще станеш толкова рано — каза Арчър.

Затичах се надолу по склона и спрях точно пред него с широка усмивка на лице, а вълнението бликаше от мен. Засмях се, докато гледах красивото му лице. Още не бях свикнала да го виждам. Или поне по-голямата му част. Той все още отчаяно се нуждаеше от подстригване.

— Тази сутрин нямах кошмар — обясних развълнувано с нетърпеливи жестове.

Той се намръщи и ме погледна объркано.

Поклатих глава и се засмях приглушено.

— Предполагам, че просто не мога да повярвам… искам да кажа, сутрин винаги съм имала пристъп. Всеки ден. Всеки Божи ден в продължение на шест месеца — продължих, ръцете ми се движеха бързо, а очите ми се наляха със сълзи.

Арчър продължаваше да ме гледа, в очите му се четеше разбиране, а по лицето му пробяга съчувствие.

— Трябва да отида да изведа Фийби и да я нахраня — казах и изтрих сълзите си. Отново се взрях в Арчър, радостта изпълваше всяка клетка на тялото ми. Той ми бе направил невероятен подарък и аз се чувствах замаяна. Исках да прекарам деня с него и не ме беше грижа, че винаги аз молех за компанията му. — Може ли по-късно пак да дойда? — изтърсих на глас, гледайки го с надежда.

За няколко секунди погледът му обходи лицето ми, сетне той кимна.

Ухилих се.

— Добре — пророних задъхано. Пристъпих напред и очите му леко се разшириха, но той не помръдна. Обвих ръце около него и здраво го прегърнах. Той не отвърна на прегръдката ми, но ми позволи да го държа.

След минута отстъпих крачка назад и отново му се усмихнах.

— Ще се върна.

— Добре.

— Добре — казах отново и още по-широко се усмихнах.

В ъгълчето на устата му затрептя усмивка, но той само ми кимна.

Аз се обърнах и затичах по гористия хълм към дома му, а после — по пътеката. Велосипедът ми бе облегнат на оградата. Изкарах го през портата и поех към къщи. От време на време пусках велосипеда да се движи по инерция по прашния път, вдигнала глава към небето. Чувствах се щастлива, жива, свободна.