Мия Шеридан
Гласът на любовта (14)

Глава 13

Арчър

Поставих на мястото им последните камъни и се отдръпнах, за да огледам работата си. Бях доволен от това, което видях. Кръговата структура се бе оказала известно предизвикателство, ала в крайна сметка всичко се сведе до математика. Отначало начертах конфигурацията върху лист, като преди да се заема с подреждането, първо отбелязах схемата на разположение на всеки камък и разстоянието между тях. После с помощта на връв и колчета укрепих склона и направих улей, за да се оттича дъждовната вода. Всичко изглеждаше добре. Утре ще събера малко пясък от брега и ще го насипя, за да запълня пролуките.

Ала в момента трябваше да взема душ и да се приготвя за идването на Бри. Бри. В гърдите ми се разля топла вълна. Все още не бях сто процента сигурен какви са мотивите й, но си позволих да се надявам, че тя наистина иска само да се сприятели с мен. Защо точно с мен, нямах представа. Всичко бе започнало с жестомимичния език и може би за нея това означаваше нещо. Щеше ми се да попитам защо иска да прекарва времето си с мен, но не бях сигурен дали няма да прозвучи грубо, тъй като не бях запознат с правилата на общуване. Можех да разгадая сложни схеми на каменна зидария, но когато ставаше дума за хора, бях напълно безпомощен. Беше по-лесно да се преструвам, че те изобщо не съществуват.

Разбира се, всичко беше станало толкова отдавна, че не бях сигурен кое беше първо: дали жителите на града бяха започнали да се правят, че не съществувам, или аз им бях изпратил мълчаливо послание, че искам да съм невидим. Във всеки случай, в момента това положение идеално ме устройваше. И чичо Нейтън определено идеално го устройваше.

— Така е добре, Арчър — казваше той, прокарвайки ръка по белега ми. — На Божията земя няма нито един човек, който може да те измъчва, за да получи от теб някаква информация. Ти им показваш белега си и се преструваш, че не разбираш, и те ще те оставят на мира.

Така и правех, не беше трудно. Никой не желаеше да вярва, че не е така. На никого не му пукаше.

И сега, когато бе изминало толкова много време, имах чувството, че няма връщане назад. И аз се бях примирил с това — докато тя не нахлу в моя имот. Обаче сега в главата ми се пръкват всякакви налудничави, неканени идеи. Ами ако отида да я видя в закусвалнята, където тя работи? Просто да седна на бара и да изпия чаша кафе като обикновен посетител?

Но как щях да поръчам чаша кафе? Просто да соча наоколо като тригодишно дете, докато хората клатят глави и се смеят над горкия глухоням? За нищо на света. Дори самата мисъл ме изпълваше със страх.

Когато излизах от душа, чух в далечината викове. Подскочих, обух набързо дънките и докато тичах към вратата, нахлузих тениската. Обувки… обувки… Озърнах се, докато виковете продължаваха. Звучеше като гласа на Бри. Забрави обувките. Изскочих бос от къщата и хукнах към гората.

Следвах мъчителните й викове през храсталаците, надолу към плажа, в самия край на моя имот. Когато я видях омотана в мрежата, да се мята със затворени очи, да плаче и да крещи, имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от гърдите. Чичо Нейтън и проклетите му капани! Ако вече не беше мъртъв, щях да го убия!

Изтичах към Бри и сложих ръка върху нея през мрежата. Тя подскочи и започна да хленчи, вдигна ръце над главата си и се сви на топка, доколкото й позволяваше капанът. Приличаше на ранено животно. Искаше ми се да изрева от безсилие. В гърдите ми клокочеше дива ярост, задето не можех да я успокоя. Не можех да й кажа, че съм аз. Освободих горната част на капана. Знаех как е устроен. Бях конструирал достатъчно, докато с чичо Нейтън седяхме на камъните край езерото и той обмисляше сигурността на имота.

Сега тя неистово трепереше и немощно скимтеше, тялото й се напрягаше всеки път, когато ръцете ми я докосваха. Положих я на земята и свалих въжетата, оплели тялото й. После я взех на ръце и я понесох през гората към моята къща.

На половината път очите й се отвориха и тя се взря в мен с обляно в сълзи лице. Сърцето ми блъскаше лудешки в гърдите, но не от усилието да я нося нагоре по хълма — Бри беше лека като перце, а адреналинът пулсираше в кръвта ми, — а заради страха и опустошението, белязали красивото й лице. Върху челото й се виждаше голяма червена диря, където сигурно бе ударила главата си, преди капанът да я подхвърли нагоре. Нищо чудно, че беше толкова объркана и ужасена. Стиснах челюсти и се заканих да сритам здравата чичо Нейтън, когато се преселя в другия свят.

Докато се взираше в мен, Бри сякаш ме разпозна, широко отворените й очи обходиха лицето ми. После чертите й се сгърчиха и тя избухна в сълзи. Ръцете й се обвиха около шията ми и тя зарови лице на гърдите ми. Риданията тресяха тялото й. Притиснах я по-здраво и нагазих в тревата пред къщата.

Отворих с ритник вратата, влязох и седнах на дивана. Все още държах Бри на ръце, а тя толкова силно плачеше, че сълзите й намокриха тениската ми.

Не знаех какво да правя, просто седях там и я държах, докато тя ридаеше. След известно време осъзнах, че я люлея, а устните ми са притиснати към главата й. Така правеше мама, когато ме болеше или бях разстроен заради нещо.

Бри плака много дълго, но накрая риданията й стихнаха, а топлото й накъсано дихание върху гърдите ми се превърна в тихи въздишки.

— Не се борих — тихо промълви тя след няколко минути.

Аз леко я отдръпнах от себе си, за да види въпроса в очите ми.

— Не се борих — повтори тя, леко поклащайки глава. — Нямаше да се боря дори той да не беше избягал. — Затвори очи, но след няколко секунди ги отвори и ме погледна с огромна тъга.

Повдигнах я леко и я положих върху дивана с глава върху възглавницата. Ръцете ми бяха изтръпнали от дългото време в една позиция, докато я държах, но не ме беше грижа. Можех да я държа през цялата нощ, ако бях сигурен, че се нуждае от това.

Изпивах я с поглед; тя беше толкова красива, дори в болката и скръбта, дългата й златистокестенява коса се стелеше на свободни вълни, зелените й очи блестяха от сълзите.

— С кого не си се борила, Бри?

— С мъжа, който се опита да ме изнасили — отвърна тя с жестове и сърцето ми спря за миг, преди отново да забие ускорено. — С мъжа, който уби баща ми.

Не знаех какво да мисля, какво да чувствам. И със сигурност не знаех какво да кажа.

— Не се борих с него — повтори тя. — Дори когато видях да насочва пистолет към баща ми, нито когато дойде за мен. Татко ми беше казал да се скрия и аз това и направих. Не се борих — промълви тя и върху лицето й се изписа срам. — Навярно можех да го спася — продължи. — Той уби татко, а после, когато дойде за мен, аз пак не се борих.

Внимателно се взирах в нея, опитвайки се да разбера.

— Ти си се борила, Бри — казах накрая. — Ти си оцеляла. Борила си се, за да живееш. И си се справила. Точно това ти е казал да направиш твоят баща. Ти не би ли направила същото заради човека, когото обичаш?

Тя примигна насреща ми, чертите й се отпуснаха, а погледът й блуждаеше по лицето ми. Аз също почувствах облекчение, макар да не разбирах защо.

Сълзите й отново покапаха, ала изражението на отдавнашна мъка в очите й сякаш започна малко да изчезва. Притеглих я към себе си и я прегърнах, докато тя тихичко плачеше. След известно време чух дълбокото й дишане. Бри беше заспала. Положих я отново върху дивана, отидох да взема одеяло и я завих. Още дълго седях с нея, просто гледах през прозореца и наблюдавах залеза на слънцето. Мислех за това колко сме различни с Бри… и в същото време толкова си приличахме. Тя носеше в себе си чувство на вина, задето не се беше борила, когато според нея е трябвало да го стори, а аз носех белега от това, което се случваше, когато си го направил. Двамата бяхме реагирали различно в момент на ужас и всеки от нас бе пострадал. Може би, когато ставаше дума за болка и отговорност за нашите постъпки, нямаше правилно или грешно, нито черно и бяло, а само хиляди нюанси на сивото.