Мия Шеридан
Гласът на любовта (25)

Глава 24

Арчър

Стоях в кухнята до мивката и пиех вода на големи глътки. Току-що се бях прибрал след дълъг пробег с кучетата по брега на езерото. Скоро времето щеше да се развали и нямаше да мога да тичам.

Стоях и обмислях с какво да се заема днес. Усещах особена тежест в стомаха, с която не знаех как да се справя. Имах същото чувство и преди да изляза и реших, че физическото упражнение ще ми помогне да проясня главата си, ала не се получи.

Не ме свърташе на едно място. Усещах някакво особено вътрешно безпокойство. Когато се събудих тази сутрин, смачканите чаршафи все още ухаеха на Бри и за миг се почувствах щастлив и доволен. Но после осъзнах, че тя не беше до мен, станах и се опитах да реша какво ще правя през дългите часове, простиращи се пред мен. Имаше няколко постройки, над които можех да поработя, но нито една не ме интересуваше. Имах смътното усещане, че се налага сериозно да се замисля над това. Какво смяташ да правиш с живота си, Арчър? Бри бе разтърсила из основи моето съществуване и в този миг изпитвах само тревога. Никога не съм очаквал, че ще дойде някой и ще отвори света за мен, ала точно това бе сторила тя. И сега пред мен се откриваха възможности, за които преди никога не се бях замислял. Ала всички те бяха свързани с нея. И това ме плашеше. Плашеше ме до смърт.

Чух как портата хлопна и оставих чашата. Нима Бри се бе върнала по-рано?

Излязох от къщата, отправих се към портата и видях Травис да крачи по пътеката към мен.

Спрях, за да го изчакам да приближи, питайки се какво, по дяволите, искаше.

Той вдигна ръце в подигравателен жест не стреляй, а аз наклоних настрани глава.

Травис извади от задния си джоб сгънат лист и когато стигна до мен, ми го подаде. Взех го, но не го отворих.

— Молба за разрешително за шофиране — осведоми ме той. — Трябва само да донесеш свидетелство за раждане и потвърждение на местожителството. Сметка за водата или нещо подобно.

Повдигнах вежди и сведох поглед към листа. Какво кроеше той сега?

— Дължа ти извинение заради онази работа със стриптийз клуба. Беше… незряло и подло. Всъщност наистина се радвам, че двамата с Бри сте се одобрили. Мисля, че тя наистина те харесва, човече.

Исках да попитам откъде той го знаеше, бях сигурен, че тя ме харесва и навярно дори имаше нещо повече, но въпреки това изгарях от желание да чуя какво бе разказала на Травис за мен, ако изобщо бе разговаряла с него за мен. Разбира се, дори и да можех, нямаше да е добра идея да го попитам, той вероятно просто щеше да ме излъже. Но нямах представа как да говоря с Бри за всички чувства, които изпитвах. Знаех, че сексът и любовта не са едно и също нещо, така че откъде можех да съм сигурен, че тя ме обича, ако не ми го е казала? А щом не ми го е казала, означаваше ли това, че не ме обича? Бях напълно объркан и нямаше с кого да споделя.

По дяволите, аз знаех, че я обичам — безумно, с всяка частица на сърцето си, дори с разбитите частици, дори с онези частици, които се чувстваха недостойни и непотребни. А може би с тях най-много от всички.

— И така — подхвана Травис, — можем ли да сключим примирие? В любовта и на война всички средства са позволени, нали? Ти спечели; ти получи момичето. Не можеш да виниш един мъж, задето се е опитал, нали? Без лоши чувства? — Той ми протегна ръка.

Погледнах към дланта му. Нямах никакво доверие на Травис, но какъв смисъл имаше да продължаваме тази война помежду ни? Той беше прав — аз спечелих. Бри беше моя. При тази мисъл ме обхвана диво чувство на собственост. Подадох ръка и стиснах неговата, докато го гледах недоверчиво.

Травис пъхна палци в колана, върху който висеше кобура на пистолета.

— Предполагам, вече знаеш, че приятелите на Бри са в града — приятелите от родния й град.

Намръщих се, леко отметнах глава назад и се издадох. Лицето на Травис доби изражението: о, мамка му.

— Мамка му, тя не ти е казала? — попита той. Извърна поглед, после го насочи отново към мен. — Е, сигурен съм, че й е тежко; искам да кажа, че те харесва, но по някое време ще се наложи да се върне у дома, при истинския си живот. Това е доста трудна ситуация.

У дома? При истинския си живот? За какво, по дяволите, говореше той?

Травис внимателно ме погледна, въздъхна и прокара ръка през косата си.

— По дяволите, човече, нали не си хранил илюзии, че тя ще остане тук и ще работи през целия си живот като сервитьорка в някаква закусвалня в един малък град? Или може би ще дойде да живее в тази разнебитена барака, която ти наричаш дом, ще ти народи много деца, които ти няма как да издържаш? — Той се засмя, но когато не последвах примера му, усмивката му изчезна и на нейно място се появи изражение на искрено съжаление. — О, дявол да го вземе, точно на това си се надявал, нали?

Кръвта бучеше в ушите ми. Всъщност не си бях представял точно тази картина, но мисълта, че тя ще замине, изпълни сърцето ми с леден страх, а кръвта се смрази във вените ми.

— Мамка му. Слушай, Арчър, когато казах, че си я спечелил, имах предвид за известно време, за няколко топли нощи, за две-три свалки в пикапа ти. Имам предвид — браво на теб, ти го заслужаваш, човече. Но по дяволите, не започвай да си фантазираш нищо повече. Тя може да ти каже, че ще остане — дори навярно наистина ще го мисли за кратко. Но едно момиче като Бри, тя е завършила колеж, в крайна сметка ще иска пълноценен живот. Тя е тук временно, да се разсее, да излекува раната си, а после ще замине. И защо да не го направи? Ти какво можеш да й предложиш? Бри е красива; винаги ще се намери някой мъж, който ще я пожелае и ще може да й даде повече. — Травис поклати глава. — Какво можеш да й дадеш ти, Арчър? Наистина?

Аз стоях като замръзнал на място пред този негодник. Не бях толкова глупав, че да не разбирам какво правеше. Разиграваше карта. Но за мое нещастие, тази карта беше истинска. Той държеше печелившата карта и го знаеше. Заради това беше дошъл — да ме унищожи с помощта на истината. Да ми напомни, че съм нищожество. И може би това беше добро напомняне.

Дори не бях сигурен дали той все още я искаше. Може би не. Но сега целта му беше да не я имам и аз. По един или друг начин Травис щеше да спечели. Видях го; знаех го. Веднъж бях видял същото изражение върху лицето на друг мъж. Помнех какво означаваше то.

Той още веднъж пое дълбоко въздух, изглеждаше малко засрамен или може би се преструваше. Прочисти гърлото си.

— Както и да е — посочи листа в ръката ми, — късмет с разрешителното. Не бива да ходиш навсякъде пеша. — Кимна към мен. — Пази се, Арчър.

После се обърна и закрачи обратно по пътеката към портата. Дълго време стоях, без да помръдна, чувствайки се толкова малък и смазан, представях си, че тя е заминала, и се опитвах да си спомня как се диша.