Мия Шеридан
Гласът на любовта (8)

Глава 7

Бри

В събота, когато привършвах смяната в закусвалнята, мобилният ми телефон иззвъня и върху дисплея се изписа непознат номер.

— Ало — отвърнах аз.

— Здравей, Бри. Мелани се обажда. Запознахме се миналата седмица в закусвалнята, помниш ли ме?

— О, здравей! — възкликнах и махнах на Маги, докато вървях към вратата. — Да, разбира се, че те помня.

Маги се усмихна и ми помаха в отговор.

— Чудесно! — откликна Мелани. — Ами надявам се, че не те хващам в неподходящ момент, но двете с Лиза смятаме да се позабавляваме довечера и искахме да те попитаме дали имаш желание да се присъединиш към компанията.

Излязох от закусвалнята и тутакси се озовах сред задушния слънчев следобед. Докато крачех към колата, си спомних решението си да се опитам отново да бъда нормално момиче, да се отдам на обичайните за момичетата на моята възраст занимания.

— Хм, добре, звучи страхотно. Разбира се, с удоволствие.

— Супер! Ние ще дойдем да те вземем. В девет устройва ли те?

— Да, напълно. Ще бъда готова. — Продиктувах й адреса си, тя ме увери, че знае точно къде е, казахме си „До скоро“ и аз затворих.

Тъкмо пъхах ключа в ключалката, когато забелязах група момчета на около десет или дванайсет години на отсрещната страна на улицата, които шумно се смееха. Най-голямото от момчетата буташе по-малко хлапе с очила и книги в ръце. Едрото момче тласна по-малкото дете доста ситно, то политна напред и книгите се разпиляха върху тротоара. Останалите момчета прихнаха още по-силно и се отдалечиха, а едното извика през рамо:

— Много яко, уродливец!

Дори през улицата видях как лицето на малкото момче пламна от притеснение, когато се наведе, за да вдигне книгите.

Малки негодници. Господи, как мразех хулиганите.

Пресякох улицата, за да помогна на хлапето.

Когато приближих, то ме погледна предпазливо, а брадичката му трепереше. Забелязах избледнял белег, навярно останал след операция за коригиране на заешка устна.

— Здравей — леко се усмихнах аз и приклекнах до него, за да му помогна да събере книгите. — Добре ли си?

— Да — промълви то тихо, стрелна поглед към мен, после побърза да отвърне очи и почервенялото си лице.

— Обичаш да четеш, а? — попитах и наклоних глава към книгите.

Детето кимна смутено.

Погледнах заглавието на книгата, която държах в ръка.

— „Хари Потър“… хм. Хубава книга. Знаеш ли защо ми харесва?

Момчето ме погледна и поклати отрицателно глава, но не отмести очи.

— Защото в нея се разказва за смотаняк, в когото никой не вярва — за едно смешно момче с очила, което живее под стълбището в дома на своите леля и чичо. Но познай какво? В крайна сметка той се научава да прави страхотни чудеса, макар че в началото всичко е било против него. Няма нищо по-хубаво от това да видиш как някой, който никой не очаква да победи, става първенец, не мислиш ли?

Очите на малкото дете се разшириха и то кимна.

Изправих се, момчето също.

— Продължавай да четеш — посъветвах го, докато му подавах събраните книги. — На момичетата това им харесва. — Смигнах му, а лицето му засия от широка усмивка. Аз на свой ред му се усмихнах и се обърнах, за да си тръгна. В този миг забелязах Арчър Хейл. Стоеше на прага на магазина малко по-надолу от нас и ни гледаше с напрегнато, неразгадаемо изражение на лицето. Усмихнах му се, наклоних глава и сякаш нещо премина между нас. Примигнах, а Арчър отмести поглед, обърна се и закрачи надолу по улицата. Докато се отдалечаваше, той още веднъж ме погледна, но когато очите ни се срещнаха, мигом се обърна и продължи по пътя си.

Няколко секунди останах на мястото си, наблюдавайки как Арчър крачи в едната посока, а после се обърнах и видях момчето да върви в противоположната. Изсумтях, завъртях се на пети и пресякох улицата към колата си.

На връщане към къщи се отбих в местната цветарница и купих цветя, пръст и няколко пластмасови сандъчета.

Когато се прибрах, се преоблякох в шорти и тениска и прекарах няколко часа в генерално почистване на двора: оплевих навсякъде, пресадих цветята, подредих сандъчетата на верандата и накрая изметох предните стъпала. Едното се бе разхлабило, но аз бях истинско ходещо бедствие, ако се налагаше да се прави ремонт. Май трябваше да се обадя на Джордж Коник.

Когато се изправих, за да се полюбувам на свършената работа, не можах да сдържа усмивката си. Малката ми къщурка изглеждаше възхитително.

Влязох вътре, взех един дълъг душ, изстъргах пръстта изпод ноктите си и се епилирах навсякъде. После включих малкото радио, с което разполагах, и послушах местната радиостанция, докато се занимавах с косата си — подсуших я и я навих с машата, така че да се спуска на дълги вълни. Накрая грижливо се гримирах и намазах краката си с лосион, за да изглеждат добре с тоалета ми: плътно прилепваща тъмносребриста рокля с гол гръб. Беше ежедневна дреха, но в същото време доста секси и се надявах, че ще е подходяща за вечерта. Реших да си придам по-небрежен вид и избрах черни ниски сандали.

Последния път носих тази рокля на купона по случай дипломирането ми в общежитието. Тогава изпих доста чаши наливна бира, смях се до припадък с останалите момичета и се целувах с един тип, когото винаги бях смятала за готин, но до онази нощ не бях разговаряла с него. Той наистина се целуваше много добре, но аз бях достатъчно пияна, за да не ми пука.

Стоях там, отдадена на спомените, и мислех за момичето, което някога бях. Тя ми липсваше. Липсваше ми моето предишно аз. Тогава не бях момиче, белязано от трагедия. Не бях наивница, гледаща на света през розови очила. Знаех, че няма гаранция за щастие и животът невинаги е справедлив. Но двамата с татко заедно преживяхме болестта на мама и бяхме силни. Никога не съм мислила, че могат да ми го отнемат за един безумен миг и да остана сама и изгубена. И че дори няма да успея да се сбогувам с него.

Може би това пътешествие не беше отговорът, който се надявах да намеря. Всъщност решението ми не беше осъзнато и старателно обмислено.

Всичко в Охайо ми напомняше за моя баща, за моята мъка, моя страх и моята самота. След няколко месеца на вцепенение след онази нощ опаковах най-необходимото в малък куфар, сложих Фийби в транспортната й кучешка чанта, седнах в колата и потеглих. Тогава това ми се струваше единственият избор. Скръбта беше задушаваща, клаустрофобична. Трябваше да избягам.

Заставих се да се отърся от спомените, преди да ме обземат страх и меланхолия. Беше събота вечер, почивен ден. А през почивния ден нормалните момичета излизат с приятелките си и се забавляват. Аз го заслужавах поне малко, нали… нали?

Мелани и Лиза спряха пред дома ми няколко минути след девет. Когато видях фаровете на колата им, излязох и заключих след себе си.

Задната врата на малката хонда се отвори и гласът на Джъстин Тимбърлейк разцепи нощната тишина.

Ухилих се, качих се на задната седалка и топло поздравих Мелани и Лиза:

— Здрасти!

— Изглеждаш жестоко! — възкликна Лиза, като погледна през рамо, а Мелани потегли.

— Благодаря — усмихнах се аз. — Вие също!

Двете бяха облечени с поли и тесни потничета и аз изпитах облекчение, че бях избрала подходящ тоалет.

В следващия половин час пътувахме към другата страна на езерото и бъбрехме свойски за моята работа в закусвалнята. Споделих им колко много ми харесва Пелион, а те ми разказаха малко за лятната си работа като спасителки на плажа.

Спряхме пред бар с обещаващото име „Салон последна спирка край езерото“ — малка дървена постройка отстрани на пътя с паркинг отпред. Когато слязохме от колата на Мелани, забелязах, че входната врата е украсена с рибарски въдици, гребла, табели за лодки, всевъзможни рибарски такъми и други морски пособия.

Влязохме вътре и бяхме посрещнати от миризма на бира, пуканки, смях, шумни разговори и удари на билярдни топки. Отвътре барът изглеждаше по-голям, отколкото можеше да се предположи отвън. Притежаваше атмосферата на евтина долнопробна кръчма, но с моден привкус. По стените бяха окачени още рибарски принадлежности и морски табели.

Ние показахме личните си карти на охранителя и се настанихме на една маса до бара. Когато ни донесоха първите питиета, при вратата вече се бе оформила опашка.

Първите двайсетина минути бъбрихме и се смяхме. Мелани и Лиза оглеждаха мъжете, които смятаха за привлекателни, опитвайки се да не го правят прекалено явно. Мелани почти веднага си набеляза един тип и се постара да привлече вниманието му. Тактиката й се увенча с успех и след няколко минути мъжът се приближи до масата ни и я покани на танц.

Тя го последва, обърна се и ни смигна, а двете с Лиза през смях поклатихме глави. Дадохме знак на сервитьорката да ни донесе по още едно питие. Вече ми беше доста весело.

Докато отпивах от бирата, в полезрението ми попадна един мъж, който току-що беше влязъл. Беше с гръб, но можех да видя широките му рамене и дългите мускулести крака, обути в чифт прилепнали износени дънки. О, еха. Само един поглед към него, телосложението му и вълнистата кестенява коса бе достатъчен, за да ме накара да примигна и да го зяпна възхитено, когато той леко се извърна. Мъжът разговаряше и се смееше с някакъв тип до себе си и очите ни се срещнаха. Травис Хейл. В неговите лумнаха пламъчета, усмивката му стана по-широка и той си проправи път към нашата маса.

Двете момичета, които го следваха по петите, спряха и лицата им добиха обезсърчени изражения, когато видяха накъде се е запътил. Обърнаха се и се присъединиха към някаква компания отзад.

— Бри Прескот — каза мъжът и за миг сведе поглед към гърдите ми, преди отново да го насочи към лицето ми.

— Травис Хейл — отвърнах с усмивка и отпих от бирата.

Той ми се ухили.

— Не знаех, че ще бъдеш тук тази вечер.

Погледна към Лиза и просто каза:

— Лиза.

Тя отпи от питието си и отвърна:

— Здрасти, Трав.

После се изправи и додаде:

— Отивам до тоалетната. Ей сега се връщам.

— О, искаш ли да те придружа? — попитах и понечих да се надигна от стола.

Травис сложи ръка върху моята.

— Сигурен съм, че тя и сама ще се справи.

— Всичко е наред — рече Лиза, а погледът й се задържа върху ръката на Травис, покрила моята. — След минута се връщам. — С тези думи тя се обърна и се отдалечи.

Травис отново впери поглед в мен.

— И така, мислех, че аз бях този, който трябваше да те разведе на опознавателна екскурзия из града.

Засмях се, после свих рамене и го стрелнах с поглед изпод миглите.

Той отново се ухили. Усмивката му наистина беше привлекателна. Макар че в нея се долавяше нещо хищническо, но нима това беше лошо? Предполагам, че зависеше от обстоятелствата. Но аз вече бях изпила две чаши, така че в този момент това ми се струваше хубаво.

Травис се наклони.

— И така, Бри, това твое пътешествие… кога ще приключи?

Замислих се над въпроса му.

— Нямам конкретен план, Травис. Предполагам, че накрая ще обърна колата и ще се прибера у дома. — Отпих от бирата.

Той кимна.

— Смяташ ли да се задържиш тук известно време?

— Зависи — отвърнах и леко се намръщих.

— От какво?

— Дали ще се чувствам тук в безопасност — изтърсих внезапно. Нямах намерение да го казвам, но изпитата бира на гладен стомах ми подейства като серум на истината.

Въздъхнах и зачоплих крайчеца на етикета върху бирената бутилка, внезапно почувствала се разголена.

Травис ме изучава няколко секунди, а после върху лицето му бавно разцъфна усмивка.

— Е, в такъв случай това е добре, защото, както се оказва, безопасността е моята специалност.

Вдигнах очи към лицето му и не можах да сдържа смеха си при вида на самоуверената му физиономия.

— О, имам чувството, че вие олицетворявате всичко друго, но не и безопасност, полицай Хейл.

Той се престори на обиден и се плъзна на стола на Лиза, освободен от нея преди няколко минути.

— Е, думите ти дълбоко ме нараниха, Бри. Защо говориш така?

Засмях се.

— Ами като за начало — наклоних се напред, — ако онези блондинки, които дойдоха с теб, можеха да мятат отровни стрели, преди петнайсет минути щях да съм мъртва. А червенокосата отляво на мен нито за секунда не е свалила поглед от теб, откакто си влязъл. Дори ми се струва, че я видях да избърсва малко потекла слюнка от устата си. Имам чувството, че всички те имат планове за теб тази вечер — заключих и повдигнах едната си вежда.

Събеседникът ми не откъсваше поглед от мен, без изобщо да поглежда към жените. Облегна се назад, закачливо килна глава и подпря лакът на облегалката на стола.

— Нямам вина за чуждите мисли. Както и да е, ами ако моите планове са различни? — Той се усмихна лениво.

Господи, този тип наистина си го биваше. Хладно очарование и самоувереност. Но на мен ми харесваше безобидно да флиртувам с някого — радвах се, че не бях забравила как се прави.

Усмихнах му се и отново отпих от бирата, приковала поглед в него.

Очите му се присвиха, докато гледаше как устните ми обхващат гърлото на бутилката, и леко блеснаха.

— Играеш ли билярд? — попитах след минута, сменяйки темата.

— Правя всичко, което пожелаеш — отвърна той непринудено.

Засмях се.

— Добре тогава, впечатли ме се с техниката си — подхвърлих и се надигнах.

— Абсолютно — заяви той и ме хвана за ръката.

Ние приближихме към билярдните маси, а Травис поръча по още едно питие, докато чакахме реда си. Не след дълго към нас се присъединиха Мелани, Лиза и мъжете, с които Мелани се бе запознала. Прекарахме остатъка от вечерта в смях, закачки и игра на билярд. Травис беше прекалено добър и с лекота печелеше всяка партия. Виждаше се, че е доволен да покаже уменията си.

По-рано вечерта Лиза бе минала на вода, за да ни закара до домовете, а към полунощ и аз последвах примера й. Не исках да прекарам следващия си почивен ден с махмурлук в леглото.

Когато светлините започнаха да гаснат, оповестявайки, че барът затваря, Травис ме привлече към гърдите си и промърмори:

— Господи, Бри, ти си най-красивото момиче, което някога съм виждал. — Гласът му милваше като коприна. — Позволи ми тази седмица да те поканя на вечеря.

Действието на изпития алкохол вече отслабваше и аз внезапно се почувствах малко неудобно от близостта на Травис и дръзкия му флирт.

— Хм… — смънках колебливо.

— Готова ли си да тръгваме, Бри? — прекъсна ни изведнъж Лиза, а Травис й метна раздразнен поглед.

— Всички трябва да се хранят — не се предаваше Травис и насочи отново поглед към мен с очарователна усмивка. Аз се засмях, нерешително написах телефонния си номер върху салфетката и я подадох на Травис. Мислено си отбелязах да си купя още минути. Когато заминах, забравих мобилния си телефон в Синсинати и се наложи да си купя един от онези телефони с предплатена карта. Засега ме устройваше, но аз все забравях да си купя ваучер за нови минути.

Сбогувах се с компанията и заедно с Лиза и Мелани със смях се отправихме към колата.

— Травис Хейл, Бри? — подметна Мелани, когато излязохме на шосето. — Боже, ти тутакси попадна във висшата лига за срещи на Пелион, нали? По дяволите, дори в целия щат Мейн.

— За такъв ли се смята Травис Хейл? — засмях се аз.

— Ами да. Носи му се славата на голям женкар, но не го обвинявам. Момичетата обикновено му се хвърлят на шията, опитвайки се да го вържат. Може би ти най-после ще успееш да го заковеш. — Тя ми смигна, а Лиза прихна.

— Да не би и вие, момичета…?

— О, не, не — отрекоха двете в един глас. После Лиза продължи: — Прекалено много от нашите приятелки излизаха с него и сетне си въобразиха, че са влюбени. Свидетелки сме колко опустошени сърца е оставил той след себе си. Просто бъди предпазлива.

Аз се усмихнах, но не казах нищо. В последно време предпазливост беше второто ми име. При все това, макар че към края на вечерта се бях почувствала неудобно от свалките на Травис, бях горда със себе си, задето бях направила няколко крачки в тази посока. А и бях прекарала страхотно и много се забавлявах.

Побъбрихме още малко за другите момчета, с които те се бяха запознали, и преди да се усетя, стигнахме до дома ми.

Слязох от колата и прошепнах, за да не събудя съседите:

— Довиждане! Много ви благодаря!

— Ще ти се обадим! — едновременно обещаха двете, помахаха ми и после потеглиха.

Аз си измих лицето и зъбите и когато тази нощ се отправих към леглото с усмивка, си мислех, надявах се, че може би и на сутринта също ще се събудя с усмивка.