Мия Шеридан
Гласът на любовта (5)

Глава 4

Бри

На следващия ден рано сутринта започнах работа в „При Норм“. Самият Норм работеше в кухнята, най-често беше вкиснат и раздразнителен и не ми говореше много, но аз го видях да хвърля на Маги погледи, които може да се опишат единствено като изпълнени е обожание. Подозирах, че всъщност той е добряк; въобще не ме плашеше. Освен това знаех, че съм добра сервитьорка, и само час след като започнах работа, нивото на стрес на Маги значително се понижи, така че имах чувството, че тутакси съм спечелила одобрението на Норм.

В закусвалнята цареше огромно оживление, работата беше проста и ясна, а местните посетители — приветливи и приятни хора. Нямаше от какво да се оплача и първите два дни минаха бързо и гладко.

В сряда след работа се прибрах у дома, взех душ, облякох банския костюм, къси дънкови панталонки и бял потник с намерението да се спусна до езерото и малко да изследвам района. Закопчах каишката на Фийби и заключих вратата зад себе си.

Когато излизах от къщата, Ан ме извика от предния си двор, където поливаше розовите храсти. Приближих я с усмивка.

— Как свикваш с новото място? — попита тя, остави лейката на земята и се приближи до оградата, където бях застанала.

— Добре! Канех се да намина и да ти благодаря, задето ми каза за свободното място в закусвалнята. Назначиха ме и сега работя там като сервитьорка.

— О, това е прекрасно! Маги е истинско съкровище. Не позволявай на Норм да те изплаши — той е като тези кучета, които лаят, но не хапят.

Засмях се.

— Доста бързо го разбрах — смигнах й аз. — Всичко е наред. Тъкмо смятах да сляза с колата надолу по пътя и да проуча езерото.

— О, чудесно. Близките пристани не са най-подходящото място за разходка, но ти, естествено, сигурно вече си го разбрала. Ако слезеш надолу по „Брайър Роуд“ и следваш табелите, ще те изведат до малък плаж. — Тя ми обясни накратко как да стигна дотам, и после добави: — Ако искаш, можеш да вземеш велосипеда ми, който вече не използвам. С моя артрит не мога да държа добре кормилото и не се чувствам в безопасност. Но той е почти нов и дори има кошница за кучето ти. — Съседката ми сведе поглед към въпросния представител на кучешкия род. — Здравей. Как се казваш? — Усмихна се на Фийби, която отвърна с щастлив лай и дори направи няколко танцови стъпки.

— Кажи „здравей“, Фийби.

— Какво сладко момиче си ти — рече Ан и леко се наведе, за да може Фийби да близне ръката й.

— Велосипедът е в стаята ми за гости — каза Ан, след като се изправи. — Искаш ли да го видиш?

Аз се поколебах.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, че наистина предпочитам да отида до езерото с колело, отколкото с кола, но…

— Да, да. — Тя ми махна с ръка да я последвам и се запъти към къщата. — Ще ми е приятно някой да го използва. Някога ходех да бера боровинки с него. Има много диви храсти надолу край пътя. Вземи две торби, можеш на връщане да ги сложиш в кошницата на велосипеда, ако набереш плодове. Правиш ли сладкиши?

— Хм — промърморих, докато я следвах към дома й. — Някога правех. Отдавна не съм пробвала.

Ан се извърна и ме погледна.

— Е, може би боровинките ще те вдъхновят да сложиш отново престилката. — Тя ми се усмихна и отвори вратата вдясно от всекидневната.

Къщата й бе обзаведена със стари, покрити с калъфи мебели, навсякъде се виждаха пръснати различни дребни украшения и рамкирани фотографии. Въздухът бе изпълнен с уханието на изсушен евкалипт. Тутакси ме завладя усещане за удобство и щастие.

— Ето ни и нас — заяви Ан, изкарвайки велосипеда от стаята, в която бе влязла преди няколко секунди. Не можах да сдържа усмивката си. Това беше един от онези старомодни велосипеди с голяма кошница отпред.

— О, мили боже! Великолепен е! Сигурна ли си, че искаш да го използвам?

— Нищо няма да ме направи по-щастлива, скъпа. Всъщност, ако смяташ, че ще ти върши работа, можеш да го задържиш.

Усмихнах й се, докато бутах велосипеда към верандата.

— Нямам думи да ти благодаря, Ан. Много мило от твоя страна. Аз наистина… благодаря ти.

Тя приближи зад мен и ми помогна да го сваля по стълбите.

— За мен е удоволствие. Щастлива съм да знам, че ще бъде използван и ще носи радост.

Отново й се усмихнах, любувайки се на колелото, когато внезапно ми хрумна.

— Може ли да те попитам нещо? В града се натъкнах на един мъж, а някой друг, с когото се запознах, ми спомена, че той живеел в края на „Брайър Роуд“. Арчър Хейл? Познаваш ли го?

Ан се намръщи и същевременно доби замислено изражение.

— Да, знам за него. Всъщност ти ще минеш точно покрай неговия имот на път за малкия плаж. Ще го видиш — това наистина е единственият имот по протежение на шосето. — Тя замълча за секунда. — Да, Арчър Хейл… помня го като сладко малко момче. Макар че сега не говори. Предполагам, че е, защото не може да чува.

Наклоних глава.

— Знаеш ли точно какво се е случило с него?

Тя стисна устни и тихо изсумтя.

— Стана голяма автомобилна катастрофа в покрайнините на града точно по времето, когато на моя Бил му поставиха диагнозата. Навярно не съм обърнала много внимание на подробностите, за разлика от останалите жители на града — просто тъгувах с тях. Но знам, че родителите на Арчър и неговият чичо Конър Хейл, собственик на града и началник на полицията, са загинали в този ден. Каквото и да се е случило по време на този инцидент, сериозно е засегнало Арчър. Хм, чакай да помисля… — Възрастната жена замълча. — Момчето отиде да живее при другия си чичо, Нейтън Хейл. Но той почина преди три или четири години, от някакъв рак, доколкото помня. — Погледът й се зарея покрай мен и тя остана няколко секунди втренчена в пространството. — Според някои хора в града той не е съвсем наред с главата. Имам предвид Арчър. Но не знам точно. Може би просто го оприличават с чичо му. Моята по-малка сестра е била съученичка на Нейтън Хейл и той не бил напълно нормален. Дяволски умен, но винаги малко странен. А когато се върна у дома, след като се уволни от армията, той беше дори още по-… различен.

Аз се намръщих насреща й.

— И въпреки това са изпратили едно малко момче да живее с него?

— Ами предполагам, че се е представил добре пред общинските служби. А и доколкото знам, той е бил единственият роднина, който момчето е имало. — Тя отново се умълча за минута. — Отдавна не съм говорила за предишното поколение момчета Хейл. Но около тях със сигурност винаги е имало шумотевица. Хмм. — Ан отново замълча за няколко секунди. — Сега, като се замисля, ситуацията на младия Хейл наистина е тъжна. Понякога в малките градове хората, които винаги са били във фокуса на вниманието на обществото, сякаш се превръщат в нещо като… част от общия фон. Докато жителите на града са се опитвали да забравят трагедията, Арчър може би просто се е изгубил в цялата суматоха. Какъв срам.

Моята съседка отново се умълча, явно потънала в спомените си, и аз реших, че е време да потеглям.

— Хмм, ами… — усмихнах се, — благодаря за указанията. По-късно ще намина.

Лицето на Ан засия и тя се върна в настоящето.

— Да, би било чудесно. Приятен ден. — Усмихна ми се, извърна се и взе лейката, която бе оставила върху верандата, а аз избутах велосипеда през предната порта.

Сложих Фийби в кошницата, качих се на велосипеда и бавно подкарах към „Брайър Роуд“. Замислих се за това, което Ан ми бе разказала за братята Хейл и за Арчър Хейл. Явно никой не знаеше какво точно се бе случило с него — или пък бяха забравили подробностите? Знаех какво е да изгубиш родителите си, макар и не наведнъж. Как изобщо е възможно да се справиш с нещо подобно? Дали човешкият разум не е устроен така, че да приема само по една загуба? Няма ли човек да полудее от толкова много болка и скръб, изпълнили сърцето? Понякога имах чувството, че едва сдържам емоциите си. Сигурно всички се справяме с мъката по различни начини — болката и лечението са индивидуални, както и хората, които ги преживяват.

Гледката на това, което навярно беше неговият имот, ме изтръгна от размислите. Участъкът беше заобиколен от висока ограда, короните на дърветата бяха толкова високи и гъсти, че зад тях нищо не можеше да се зърне. Извих врат, за да видя колко надалеч стига оградата, но от пътя беше трудно да се определи, тъй като от двете страни имаше гора. Погледът ми се насочи към предната ограда, където имаше малка порта, но тя беше залостена.

Не разбирах какво ме бе накарало да стоя тук и просто да се взирам в нея, заслушана в жуженето на комарите. Но след няколко минути Фийби тихо излая и аз продължих надолу по пътя към плажа, който ми бе препоръчала Ан.

Прекарах няколко часа на брега, плувах и се пекох на слънце. Фийби се бе излегнала на сянка върху края на кърпата ми и доволно спеше. Августовският ден беше горещ, но благодарение на лекия вятър, подухващ откъм езерото, и сянката на дърветата отвъд брега беше приятно. Малко по-далеч върху плажната ивица се виждаха неколцина души, но като цяло плажът беше пуст. Предположих, че се дължи на това, че тази страна на езерото се посещаваше най-вече от местните жители. Излегнах се върху кърпата редом с Фийби и се взрях във върховете на полюшващите се дървета и късчетата лазурносиньо небе, заслушана в плисъка на водата. След няколко минути затворих очи с намерението малко да си почина, ала вместо това съм заспала.

Сънувах татко. Само че този път той не умря веднага. Успя да пропълзи в кухнята в същото време, когато мъжът изскочи през задната врата.

— Ти си жив! — възкликнах аз, надигайки се от пода, където ме бе оставил мъжът.

Той ми кимна с нежна усмивка на лицето.

— Добре ли си? — неуверено попитах, изпълнена със страх.

— Да — отвърна той и аз се сепнах, защото татко никога не използваше гласа си, само ръцете.

— Ти говориш — прошепнах.

— Да — отвърна той отново и тихо се засмя. — Разбира се. — Но в този момент забелязах, че устните му не се движат.

— Искам да се върнеш, татко — пророних и в очите ми избиха сълзи. — Толкова много ми липсваш.

Лицето му стана сериозно и сякаш разстоянието помежду ни се увеличаваше, макар че нито един от нас не се движеше.

— Толкова съжалявам, че двамата не можем да се върнем, малка Бри — рече той, наричайки ме с детското ми име.

— Двамата? — прошепнах объркано, наблюдавайки как разстоянието между нас продължава да се увеличава.

Внезапно той изчезна и аз останах сама. Плачех и очите ми бяха затворени, но все още усещах присъствието му редом с мен.

Рязко се събудих, топли сълзи се стичаха по страните ми, а остатъците от съня бавно се разсейваха в мъгла. Докато лежах там, опитвайки се да овладея емоциите си, можех да се закълна, че чух как някой се отдалечава в гората зад мен.

* * *

На следващия ден пристигнах в закусвалнята рано сутринта. Макар че спах добре, същата сутрин ме споходи много лош спомен и не можех да се отърся от тъгата, която ме бе завладяла.

Потопих се в сутрешната суматоха, свела глава, опитвайки се да запълня мислите си с поръчките, сервирането на храна и доливането на кафе. Около девет, когато закусвалнята започна да опустява, вече се чувствах по-добре, по-спокойна.

Попълвах запасите от подправки върху бара, когато входната врата се отвори и влезе млад мъж в полицейска униформа. Той свали фуражката си и прокара ръка през късо подстриганата си, вълниста кестенява коса, преди да кимне за поздрав към Маги, която му се усмихна и го приветства с краткото:

— Трав.

Докато вървеше към бара, погледът му се отмести към мен и за секунда очите ни се срещнаха. Лицето му се озари от усмивка и равните му бели зъби блеснаха насреща ми, когато се настани на стола пред мен.

— Е, ти сигурно си причината тази сутрин Маги да се усмихва — заяви той и протегна ръка. — Аз съм Травис Хейл.

О, още един Хейл. Аз му се усмихнах в отговор и стиснах дланта му.

— Здравей, Травис. Бри Прескот.

Мъжът изпъна дългите си крака под барплота.

— Приятно ми е да се запознаем, Бри. Какво те води в Пелион?

Подбрах думите си внимателно, тъй като не желаех той да ме помисли за някоя чудата скитница. Макар че, ако трябваше да съм напълно откровена, точно това бях в този момент.

— Ами, Травис, неотдавна завърших колежа и реших да предприема нещо като малко пътешествие, за да отпразнувам свободата — усмихнах се. — И се озовах тук, във вашия приятен малък град.

— Опознаваш света, докато имаш възможност — подсмихна се той. — Харесва ми. Щеше ми се и аз да имах повече време за това.

Усмихнах се и му подадох менюто в момента, когато Маги приближи зад мен. Тя грабна менюто и го пъхна под плота.

— Досега Травис Хейл сигурно го е научил наизуст — смигна ми. — Идва тук още когато се налагаше майка му да го слага върху високо детско столче, за да достигне масата. Като заговорихме за майка ти, как е тя?

— О, тя е добре — усмихна се Травис. — Знаеш, че постоянно е заета, никога не й липсват социални контакти. А сега е допълнително ангажирана с всички тези планове за разширяването на града.

Маги едва забележимо стисна устни.

— Е, поздрави я от мен — кимна и любезно се усмихна.

— Непременно — отвърна Травис и се извърна към мен.

— Значи, фамилията ти е Хейл — подхванах аз. — Сигурно си роднина на Арчър Хейл.

Едната вежда на Травис леко се повдигна и за миг той, изглежда, се смути.

— Арчър? Да, той ми е братовчед. Познаваш ли го?

— О, не — поклатих глава. — Натъкнах се на него преди няколко дни и поразпитах за него… той беше малко…

— Странен? — довърши Травис.

— Различен — поправих го и се замислих. Сетне махнах с ръка. — Запознах се с двама-трима души в града и той беше един от тях, така че… искам да кажа, всъщност не точно се запознах с него, но… — Грабнах каната с кафе от кафе машината и въпросително я вдигнах. Той кимна и аз се заех да му наливам кафе.

— Трудно е да се запознаеш с някого, който не говори — рече Травис и за миг се замисли. — През годините съм се опитвал да разговарям с него, но той никога не е откликвал на любезности. Живее в свой собствен свят. Съжалявам, че е бил от хората, които са те приветствали с добре дошла. Както и да е, хубаво е, че си дошла при нас.

— Благодаря — отвърнах аз. — Значи, ти си полицай в Пелион? — попитах, за да поддържам разговора, макар да беше очевидно.

— Аха — кимна той.

— И е на път да стане началник на полицията — намеси се Маги, — също като баща си преди него. — Тя смигна и се отправи към масата до бара, където сядахме, за да отдъхнем.

Травис повдигна вежди и се усмихна.

— Е, ще видим — измърмори, макар да не изглеждаше, че се съмнява.

Аз само се усмихнах и той също ми се усмихна. Не споменах, че Ан ми бе казала за баща му, който, предположих, е бил Конър Хейл. Помислих, че може да му се стори странно, че съм разпитвала за семейството му. Или, най-малкото, за трагедията, случила се с тях.

— Къде си се настанила? — поинтересува се той.

— О, точно край езерото — отвърнах. — „Рокуел Лейн“.

— В една от вилите под наем на Джордж Коник?

Кимнах.

— Е, Бри, с удоволствие ще те разведа наоколо някой път, когато имаш време. — Очите му с цвета на отлежало уиски ме огледаха.

Аз се усмихнах, докато го изучавах. Несъмнено той беше красавец. Бях почти сигурна, че ме кани на среща, а не просто се опитва да се държи любезно. Ала точно сега срещите с мъже не ми се струваха най-блестящата идея.

— Съжалявам, Травис, нещата при мен са… малко сложни в момента.

Той няколко секунди ме гледа изпитателно и аз се изчервих от погледа му.

— Е, аз съм доста обикновено момче, Бри — смигна ми.

Засмях се, благодарна, че успя да разведри обстановката. Двамата побъбрихме непринудено, докато той допиваше кафето си, а аз продължих да допълвам подправките и да почиствам.

Норм излезе от кухнята точно когато Травис ставаше да си тръгне.

— Да не би да флиртуваш с новата ми сервитьорка? — сърдито измърмори Норм.

— Налага се — отвърна Травис. — Поради някаква незнайна причина Маги все още не желае да натири вкиснатия ти задник заради мен. — Травис смигна на Маги, която бършеше масата до бара. — Макар че скоро ще се осъзнае. Поне се надявам.

Норм изсумтя и избърса ръце в изцапаната с мазни петна престилка, покриваща закръгленото му шкембе.

— Тя всяка вечер се връща у дома при това — заяви той. — Какво ще търси при теб?

Травис се изкиска и се обърна, за да си върви, но подвикна към Маги:

— Ела да ме намериш, когато ти писне от този свадлив тъпанар.

Маги прихна и оправи късите си посивели къдрици, а Норм, мърморейки, се запъти към кухнята. На вратата Травис се извърна към мен и подхвърли:

— Предложението ми остава в сила, Бри.

Аз се усмихнах, докато той затваряше вратата зад себе си.

— Бъди внимателна — посъветва ме Маги. — Докато се усетиш, този тип ще ти смъкне гащичките с чара си. — Но се усмихваше, докато го изричаше.

Засмях се и поклатих глава, наблюдавайки през прозореца как Травис Хейл сяда в полицейската кола и потегля от тротоара.

* * *

Същата вечер отново се спуснах с велосипеда по „Брайър Роуд“ и се заех да бера боровинки от храстите покрай пътя. Когато торбата ми се напълни, а пръстите ми се обагриха в тъмновиолетово, се отправих към къщи. По обратния път се спрях пред имота на Арчър и се загледах в оградата пред мен без някаква особена причина — поне такава, която бих могла да обясня. След няколко минути завъртях педалите към своя дом.

Тази нощ сънувах, че лежа на брега на езерото. Усещах пясъка под голата си кожа, песъчинките се забиваха в плътта ми, когато се триех в тях под тежестта на мъжкото тяло върху мен. Не изпитвах нито страх, нито болка; исках той да бъде там. Водата стигаше до краката ми и като гладка хладна коприна галеше кожата ми, успокоявайки като балсам жиленето на твърдия пясък.

Събудих се задъхана, зърната на гърдите ми бяха болезнено щръкнали под тениската, а слабините ми пулсираха. Дълго се въртях в леглото и заспах чак на зазоряване.