Мия Шеридан
Гласът на любовта (34)

Глава 33

Бри

През следващите два дни излизахме от дома на Арчър само два пъти — за наш късмет, през тази седмица имах подред два почивни дни. На сутринта след завръщането му ходихме в бакалията и на обратния път взехме Фийби. Същата вечер отидохме да хапнем на другия бряг на езерото. Гордостта в очите на Арчър, когато поръча чаша вино за мен и кока-кола за себе си, ме накара да се усмихна и да му смигна. Беше прекрасно да наблюдавам новопридобитата му увереност и се чувствах избрана, че бях свидетел на това. Едва се сдържах да не въздишам и да не припадна от възторг заради непринуденото му обаяние и красива усмивка. Видях, че сервитьорката, която ни обслужваше, изпитваше същото, защото, след като забеляза белега му, през цялата вечер се суетеше около него и всячески се стараеше да му угоди. Нямах нищо против; всъщност ми харесваше. Обичах това. И кой би могъл да я вини? Както бе казала Натали, той събуждаше у жените желание да го приласкаят, а после да го оближат. Но той беше мой. Аз бях най-голямата щастливка на земята.

Той ми разказа подробно за това, което бе правил през тези три месеца, докато беше отсъствал, за хората, които бе срещнал, за квартирите, в които бе живял, за преживяната самота, която била не по-малка от предишната, но този път била различна. Разликата, осъзнал той, се дължала на това, че най-после бе открил себе си, бе разбрал, че е много по-силен, отколкото някога е допускал.

— Трябва да получа шофьорска книжка — каза той, докато се хранехме.

Кимнах.

— Да, знам, ти си нелегален шофьор — отбелязах и повдигнах вежди.

Той се усмихна над чинията.

— Ако Травис ме залови, ще ме заключи в килията и ще изхвърли ключа. — Повдигна и двете си вежди. — Като заговорихме за Травис, изобщо виждала ли си го? — Арчър застина в очакване на отговора ми.

Поклатих глава.

— Няколко пъти, но го избягвах. Бях доста хладна и сдържана и той не настоя. И за Виктория Хейл нищо не се е чуло.

Той ме изучава около секунда, после кимна.

— Оставих те сама да се оправяш с цялата бъркотия и много съжалявам за това. Аз съм този, когото ненавижда Тори, а не ти. Макар да предположих, че в това отношение може да ти е по-лесно, ако ме няма. — Извърна се за секунда, сетне отново ме погледна. — Смятам да поговоря с Травис и Тори. Чудех се дали би дошла с мен, за да превеждаш?

Смаяно примигнах насреща му.

— Разбира се, че ще дойда, Арчър, но какво точно смяташ да им кажеш?

— Мисля да предявя правата си над земята, Бри… над града. — Очите му бяха приковани в моите в очакване на реакцията ми.

От изумление ченето ми увисна за няколко секунди, после затворих уста.

— Готов ли си за това? — прошепнах.

— Не знам — отвърна той и отново се замисли. — Може би не съм… но чувствам, че бих могъл. Струва ми се, че в града навярно има неколцина души, които ще ме подкрепят… Маги, Норм, Ан, Манди… и някои други. И това ще се окаже решаващо. Това ме кара да мисля, че си заслужава да опитам.

Той отхапа една хапка и продължи:

— Моите родители са направили много грешки, до самия си край. Но са били добри хора. Любящи хора. Моят чичо Маркъс не беше добър човек. Травис също е съмнителен. А Виктория е най-лошата от всички. Те не заслужават да управляват града. Може би аз също не съм най-подходящият за целта, но може и да съм. Ала тъкмо тази вероятност ме подтиква да опитам.

Протегнах се и сграбчих ръката му, преизпълнена с гордост.

— От каквото и да се нуждаеш, аз съм с теб. Без значение какво е.

Арчър ми се усмихна, а после се хранихме мълчаливо известно време, преди да си спомня за обаждането от детектива в деня на парада, и разказах на Арчър за това. Той се разтревожи.

— Пуснат е под гаранция? Това може ли да е опасно за теб?

Поклатих глава.

— Не, не, не мисля. Той няма представа къде съм, и е заобиколен от адвокати. Полицията знае кой е той. Разочароващо е, че целият процес отнема толкова дълго време. Аз просто искам всичко да приключи, а сега навярно ще има голям съдебен процес и ще ми се наложи да пътувам до Охайо. — Отново поклатих глава.

Арчър се пресегна и улови ръката ми. Стисна я, после я пусна и показа с жестове:

— Тогава ще дойда с теб. А и съдът ще го осъди. Всичко ще приключи. А междувременно ти си в безопасност тук с мен, редом с мен.

Усмихнах му се, преизпълнена с топлина.

— Не искам да бъда никъде другаде — прошепнах.

— Нито пък аз.

Завършихме вечерята и се отправихме обратно към дома на Арчър, където прекарахме остатъка от нощта и по-голяма част от следващия ден в леглото, преоткривайки телата си, опивайки се един от друг. Щастието ни обгръщаше. Бъдещето изглеждаше ярко и пълно с надежда и поне през тези мигове светът беше идеален.

* * *

На следващата сутрин станах рано, изтръгнах се с неохота от обятията на Арчър и го целунах за довиждане, без да го будя. Ръката му се стрелна и той ме притегли обратно към себе си. Шумно се засмях, а той ми отвърна с крива, сънена усмивка. Сърцето ми подскочи в отговор на абсурдната красота на тази ранна сутрешна усмивка. Отдръпнах се леко и казах:

— Остани тук, така както си в момента. Аз ще се върна колкото се може по-скоро.

Той мълчаливо се засмя, отвори едно око и кимна. Отново се засмях, изправих се и се запътих към вратата, преди да реша окончателно да зарежа работата.

Когато излизах от стаята, се обърнах още веднъж, за да го погледна. Той отново ми се усмихна, вдигна ръце и каза:

— Толкова съм щастлив с теб, Бри Прескот.

Спрях на прага, наклоних глава и му се усмихнах. Нещо в този момент изглеждаше много, много важно. Нещо ми подсказваше да остана тук и да запомня, да съхраня този миг. Не знаех защо ме бе обзело това чувство, но облегнах глава на рамката на вратата и се взирах в него още минута.

— Ще продължа да те правя щастлив, Арчър Хейл. — Сетне се ухилих и излязох през вратата.

С Арчър бяхме решили да се срещнем в закусвалнята за ранен обяд, преди да нахлуе обичайната тълпа, затова знаех, че скоро ще го видя. Не биваше да ми липсва толкова много.

Тази сутрин закусвалнята беше препълнена и часовете незабелязано отлетяха. Около единайсет без петнайсет сервирах последната закуска и започнах да разчиствам масите.

— Хей, Норм — извиках аз. — Как се продаваха мъфините „Червено кадифе“, докато ме нямаше? — Бях изпекла една доза в навечерието на Нова година, преди да си тръгна от работа. Господи, струваше ми се, че е било преди милион години. Напуснах това място с огромен копнеж по Арчър, а се бях върнала, оставяйки го в леглото. Моят силен, красив, мълчалив мъж. Толкова безумно се гордеех с него.

— Хората, изглежда, ги харесват — отвърна Норм. — Може би трябва да изпечеш още една доза.

Подсмихнах се. Това означаваше, че са пожънали голям успех и той ще е благодарен, ако изпека още. Напоследък се бях научила, че всеки човек има свой особен език за изразяване на любовта.

— Ще ми правиш ли компания за чаша кафе? — попита Маги, когато събрах съдържанието на две шишета кетчуп в едно. — Мисля, че ми дължиш около три часа разкази за последните новини. Но ще се съглася и на петнайсетминутна версия — засмя се тя.

Усмихнах се.

— Всъщност, Маги, Арчър ще дойде след петнайсет минути. Какво ще кажеш за трийсетминутна версия след обяда?

Тя изсумтя.

— Хубаво. Предполагам, че се налага да се задоволя с това, което ми се предлага. — Престори се на сърдита, но аз се засмях, защото изражението на лицето й по-рано сутринта и сълзите, които се стичаха по лицето й, ми бяха казаха всичко, което трябваше да знам. Тя беше на седмото небе от щастие заради мен и се радваше, задето Арчър се е върнал цял и невредим.

След няколко минути звънчето на входната врата издрънча и въпросният мъж застана на прага с усмивка. Спомних си какъв беше той в онзи ден преди няколко месеца, когато за пръв път бе събрал смелост да влезе през вратите на закусвалнята, а вижте го сега! Видях същия мил и нежен поглед, когато очите му срещнаха моите и той се усмихна, но сега в него се усещаше увереност, че ще бъде посрещнат с радост.

Позволих си да му се полюбувам в продължение на няколко минути, преди забързано да заобиколя бара и да се хвърля в прегръдките му. Той ме вдигна и ме завъртя във въздуха, преди да ме пусне на пода, смутено поглеждайки към Маги.

Маги махна с ръка.

— Не се притеснявайте от мен. Нищо не може да ме направи по-щастлива от това да ви видя двамата заедно. Добре дошъл у дома, Арчър.

Арчър килна глава и се усмихна, а после вдигна поглед, когато Норм влезе.

— Защо вие двамата не престанете да устройвате представление и не седнете на онази маса отзад? Достатъчно е уединена. — Той погледна към Арчър и лицето му леко омекна. — Арчър — додаде, — изглеждаш добре.

Арчър му се усмихна, протегна ръка и се ръкува с Норм, а после отново ме дари с прелестната си усмивка. Аз му се усмихнах в отговор, сърцето ми пееше.

— Да отидем ли да седнем? — попитах.

Настанихме се край масата в дъното на закусвалнята и Маги извика:

— Какво да ви донеса?

— Всичко е наред, Маги — викнах в отговор. — След минута ще поръчам обяд.

— Добре — отвърна тя и отново се настани на масата за персонала.

Протегнах се през масата и взех ръката на Арчър, когато входното звънче отново издрънча. Вдигнах глава; кръвта се смрази във вените ми, кожата ми настръхна и от гърлото ми се изтръгна задавен звук. Това беше той.

Не. О, господи. Не, не, не. Звъненето отекваше високо в ушите ми. Аз застинах.

Обезумелите му очи почти мигом откриха моите и върху лицето му се изписа неподправена омраза.

Това не е реално. Това не е реално — повтаряше гласът в главата ми, докато жлъчката се надигаше към гърлото ми. Преглътнах с усилие и немощно изписках.

Арчър извърна глава в посоката, в която бяха приковани очите ми, и тутакси се изправи, когато видя мъжа зад гърба си. Аз също станах, краката ми трепереха толкова силно, че не бях сигурна дали ще мога да се задържа права, огромен приток на адреналин изпълни кръвта ми.

Мъжът, изглежда, дори не видя Арчър, застанал вдясно пред мен, очите му както преди бяха насочени единствено към мен.

— Ти съсипа живота ми, кучко — процеди той през зъби. — Знаеш ли кой съм аз? Баща ми смяташе да прехвърли управлението на компанията на мен, преди да ме посочиш с пръст. Мислиш ли, че ще те оставя да се измъкнеш безнаказано, след като изгубих всичко?

Разумът ми крещеше от ужас, бученето на кръвта в ушите ми беше толкова оглушително, че почти не разбирах смисъла на думите му.

Очите му бяха кървясали и прекалено блестящи, както последния път. Той беше натъпкан с наркотици. Или напълно полудял.

Моля те, моля те, извикай полицията, Маги. О, господи, о, господи, как бе възможно да се случва това?

И после всичко стана за миг. Нещо блесна в ръката на мъжа и стаята сякаш се завъртя около оста си, когато видях, че това беше пистолет. Той го вдигна и се прицели право в мен. Видях краткото проблясваме на огъня и в същата секунда Арчър се хвърли пред мен. Тялото му се удари в моето и двамата се строполихме на пода, аз малко зад Арчър.

И тогава чух още един изстрел и гласа на Травис да надвиква прашенето по радиостанцията:

— Нужна ми е помощ!

Пропълзях назад и забелязах, че мъжът, който бе стрелял в мен, лежеше неподвижен на пода, под главата му бързо се образуваше локва кръв. Арчър също не помръдваше. Издадох сподавено ридание и се хвърлих към него, протягайки ръка. Той лежеше настрани, с лице към пода. Обърнах го, за да легне по гръб, и нададох отчаян вик, когато видях, че предницата на ризата му вече е подгизнала от кръв.

О, не, о, господи, не, не, не. Моля те, не. Моля те, не.

Собствените ми хлипания се смесваха с целия шум около мен — стъпките, тихите ридания на Маги, сериозния глас на Норм, скърцането на столовете по пода. Но моите очи не се откъсваха от Арчър.

Притеглих го към гърдите си, люлеех го, милвах лицето му и отново и отново нашепвах:

— Дръж се, скъпи, дръж се. Обичам те, Арчър, да не си посмял да ме напуснеш точно сега.

— Бри — рече тихо Травис, докато сирената на „Спешна помощ“ ставаше все по-мощна, — Бри, позволи ми да ти помогна да станеш.

— Не! — изкрещях и притиснах Арчър по-силно към себе си. — Не! Не! — Залюлях го отново, притиснах лице до неговото, усетих наболата му брада до бузата си и отново прошепнах: — Не ме оставяй, нуждая се от теб, не ме оставяй.

Но Арчър не ме чуваше; той вече си бе отишъл.