Мия Шеридан
Гласът на любовта (6)

Глава 5

Бри

Следващият ден ми беше почивен. Когато се събудих и погледнах часовника, показваше 8:17. Леко се сепнах. От месеци не бях спала толкова до късно, но предполагам, че трябваше да се очаква, тъй като предишната нощ почти не бях мигнала. Седнах бавно в леглото и стаята доби ясни очертания. Когато спуснах крака от ръба на леглото, почувствах тежест и умора. Замаяната ми от сън глава едва започна да се избистря, когато чух звуци откъм улицата: падна клонче или в далечината се разнесе ревът от запален двигател на лодка, ала умът ми ги улови и ме пренесе направо в утринния ми кошмар — застинах, мускулите ми се напрегнаха от ужас, мозъкът ми крещеше. Аз гледах през прозорчето на вратата, отделяща ме от татко. Той ме видя с периферното си зрение и започна с жестове да сигнализира: Скрий се! отново и отново, докато мъжът му крещеше да си свали ръцете. Баща ми не можеше да го чуе и ръцете му продължиха да се движат само за мен. Тялото ми се разтърси, когато пистолетът изгърмя. Извиках и ръката ми се стрелна към устата, заглушавайки звука. Политнах назад, мигом завладяна от паника и ужас. Препънах се в ръба на кашон и паднах по гръб. Подвих крака под себе си, опитвайки се да се смаля колкото може повече. Тук нямаше телефон. Очите ми се стрелкаха отчаяно из стаята в търсене на нещо, зад което да се скрия, някакво място, където да пропълзя. И в този миг вратата се отвори…

Реалността се стовари отгоре ми, когато светът около мен се проясни и аз почувствах как юмруците ми стискат чаршафите. Изпуснах пресеклив дъх и станах, цялата трепереща. Изтичах в банята точно навреме. Господи, това не може да продължава вечно. Не плачи, не плачи. Фийби седеше на пода в краката ми и тихо скимтеше.

След няколко минути дойдох на себе си.

— Всичко е наред, момичето ми — казах, галейки Фийби по главата в опит да успокоя не само нея, но и себе си.

Запътих се към душа с леко олюляваща се походка и след двайсет минути, облечена с бански, шорти и синьо горнище, вече се чувствах малко по-добре. Поех дълбок дъх, затворих очи и си заповядах да овладея емоциите. С мен всичко беше наред.

Закусих набързо, обух сандалите, грабнах книгата си и плажната кърпа, извиках Фийби и излязох на улицата, където ме посрещна топлият, леко влажен въздух. Наоколо вече жужаха комари, а някъде наблизо крякаше жаба.

Вдъхнах дълбоко свежия въздух, напълвайки дробовете си с мириса на бор и езерна вода. След като се качих на велосипеда и настаних Фийби в кошницата, вече можех да издишам спокойно.

Отново подкарах надолу по „Брайър Роуд“ и се разположих на малкия плаж, на който бях преди два дни. Потопих се в романа и неусетно изминаха два часа, а аз прочетох книгата. Станах, протегнах се и зареях поглед към спокойната езерна вода. Присвих очи, за да разгледам по-добре отсрещния бряг, където по водата се носеха лодки и джетове.

Докато сгъвах кърпата, си помислих, че имам късмет, задето се настаних от тази страна на езерото. Тишината и спокойствието бяха точно това, от което се нуждаех.

Нагласих Фийби в кошницата, избутах велосипеда по лекото нанадолнище към шосето и бавно подкарах към оградата на Арчър Хейл.

Отбих встрани от пътя, когато покрай мен мина пощенски пикап, а шофьорът вдигна ръка за поздрав. От гумите се надигна прахоляк, аз се закашлях, махайки с ръка мръсния въздух, и отново излязох на шосето.

Изминах краткото разстояние до оградата и спрях. Днес слънчевите лъчи падаха под кос ъгъл и аз различих няколко правоъгълника върху дъските, които бяха малко по-светли, сякаш някога на тях бяха висели табели, които са били свалени.

Тъкмо понечих да подкарам отново, когато забелязах, че малката порта е леко открехната. Спрях и няколко минути се взирах в нея. Пощаджията сигурно бе донесъл пощата и я бе оставил отворена.

Побутнах велосипеда и се облегнах на оградата. Отворих портата по-широко и надникнах.

Затаих дъх, когато видях красива каменна пътека, водеща към малка бяла къща на около трийсетина метра от мен. Не знаех какво точно съм очаквала да видя, но определено не беше това. Всичко наоколо беше грижливо подредено и отлично поддържано. От едната страна на пътеката между дърветата се гушеше малка морава, обрасла с изумруденозелена, наскоро окосена трева, а вляво се виждаше градина с дървени палети.

Отдръпнах се и започнах да притварям портата, когато Фийби изскочи от кошницата на велосипеда и се промуши през тясната пролука.

— Мамка му! Фийби!

Побутнах още малко портата и отново надникнах вътре. Фийби седеше в края на пътеката, дишаше тежко и ме гледаше.

— Лошо куче — прошепнах. — Връщай се веднага тук!

Фийби ме погледна, завъртя опашка и хукна в лек тръс по пътеката. Изпъшках. Е, по дяволите! Минах през портата, оставяйки я леко отворена, като продължавах да викам Фийби, която очевидно смяташе, че мога да целуна малкото й кучешко дупе, и изобщо нямаше намерение да ми се подчини.

Когато приближих, видях голям вътрешен двор, покрит с каменни плочи и широка пътека пред къщата, оградена от двете страни и украсена с големи сандъци, пълни с растения.

Докато обхождах с поглед двора, внезапно чух звуци от силни удари, разнасящи се през интервал от няколко секунди. Някой сечеше дърва? Това ли означаваха звуците?

Фийби заобиколи къщата и изчезна от поглед.

Наклоних глава и се заслушах, докато пристъпвах от крак на крак. Какво да правя? Не можех да оставя Фийби тук. Не можех да се върна обратно при портата и високо да извикам Арчър — той не можеше да ме чуе.

Трябваше да отида да я прибера. Арчър беше там. Аз не съм от момичетата, които доброволно се забъркват в опасни ситуации. Не че съм ги търсила и преди — ала при все това опасността ме бе открила. Но все пак. Не изгарях от желание да навляза в непозната територия. Дяволско малко непослушно куче. Но докато стоях и размишлявах, събирайки кураж да отида да потърся Фийби, си мислех за Арчър. Интуицията ми подсказваше, че той е безопасен. Това би трябвало да означава нещо. Нима ще позволя на онзи зъл мъж да ме застави да престана да се доверявам на своите инстинкти до края на живота си?

Припомних се как космите на ръцете ми настръхнаха в мига, в който през онази нощ чух звъна на звънчето над входната врата. Нещо вътре в мен бе предугадило трагедията, а сега, докато стоях тук, нещо вътре в мен ми подсказваше, че не бях в опасност. Краката ми пристъпиха напред.

Вървях бавно по пътеката, вдъхвах острия мирис на дървесна мъзга и свежо окосена трева и не спирах тихо да зова Фийби.

Заобиколих къщата по каменната пътека, прокарвайки ръка по белосаните стволове на дърветата. Завих зад ъгъла и ето го пред мен — беше с гръб и вдигна брадвата над главата си, а когато я спусна, мускулите му се напрегнаха. Острието разсече пъна право в средата, той се разцепи на три и парчетата паднаха в прахта.

Мъжът се наведе, вдигна ги и ги сложи в спретната купчина цепеници под дървото, покрита от едната страна с голямо брезентово платнище.

Когато се извърна към големия дръвник, върху който цепеше по-малките пънове, той ме зърна, сепна се, после застина. Двамата стояхме и се взирахме един в друг, моята уста — полуотворена, а неговите очи — широко облещени. Недалеч запя птица, а между дърветата се разнесе ответно чуруликане.

Затворих уста и се усмихнах, но Арчър остана втренчен няколко секунди, преди да плъзне набързо поглед по мен и да насочи присвитите си очи към лицето ми.

Аз също го огледах — отлично оформената гола гръд, гладките мускули и стегнатия, плосък корем. Никога не бях виждала мъж с осем плочки, но ето го сега, точно пред мен. Предполагам, че макар и да е малко странно, мълчаливите отшелници могат да притежават изключително телосложение. Браво на него.

Той беше облечен в нещо като панталони в цвят каки, срязани до коленете и завързани около талията с… връв? Интересно. Погледът ми се насочи към работните ботуши и се върна към лицето му. Докато се изучавахме взаимно, главата му бе килната настрани, но изражението му остана непроменено: подозрително.

Брадата му беше все така рошава, както първия път, когато го бях видяла. Очевидно грижливото поддържане на моравата не се отнасяше до растителността на лицето му. Нуждаеше се от сериозно подстригване. Беше толкова дълга, че навярно я бе пуснал да расте на воля от доста време, може би няколко години.

Прокашлях се.

— Здравей — усмихнах се и пристъпих по-близо, за да може той да чете по устните ми. — Извинявай за безпокойството. Кучето ми избяга тук. Извиках я, но тя не ме послуша. — Озърнах се, но Фийби не се виждаше никъде наоколо.

Арчър отметна прекалено дългия кичур коса от очите си и смръщи вежди в отговор на думите ми. Обърна се, взе брадвата, пъхна я процепа в дръвника и после се извърна отново към мен. Преглътнах с усилие.

Внезапно малка бяла пухкава топка изскочи измежду дърветата, изтича към Арчър и седна в краката му с изплезен език.

Арчър сведе поглед към нея, наведе се и я погали по главата. Фийби възторжено облиза ръката му и заджафка за още, когато той се отдръпна и се изправи. Малка предателка.

— Това е тя — отбелязах очевидното. Той продължаваше да се взира в мен.

— Ъ, ами домът ти — продължих и посочих с жест имота наоколо — е много хубав. — Арчър продължаваше да ме зяпа. Накрая аз наклоних глава. — Помниш ли ме? От града? Шоколадовите блокчета? — усмихнах се.

Той продължаваше да ме гледа втренчено.

Господи, трябваше да си тръгвам. Това беше неловко. Прочистих гърлото си.

— Фийби! — извиках. — Ела тук, момиче! — Фийби ме удостои с поглед, но не помръдна от мястото си в краката на Арчър.

Местех поглед от Арчър към Фийби. И двамата бяха абсолютно неподвижни, два чифта очи, вперени в мен.

Добре.

Спрях очи върху Арчър.

— Разбираш ли ме? Какво казвам? — попитах аз.

Изглежда думите ми привлякоха за кратко вниманието му.

Той ме погледна за секунда, после стисна устни и въздъхна, като че ли бе взел решение. Заобиколи ме и се запъти към къщата. Фийби подтичваше след него. Аз се смутих и се обърнах, за да го видя, и в този миг той се извърна и е жест ми показа да го последвам.

Предположих, че иска да ме изпроводи до портата. Забързах след него, като ускорих темпа, за да не изоставам от дългите му крачки. Малката предателка, позната като Фийби, през цялото време ситнеше до Арчър и радостно лаеше, но от време на време се обръщаше, за да се увери, че ги следвам.

— Ти не си от онези убийци, любители на брадвите или нещо подобно? — попитах, когато стигнах до мястото, където той бе спрял, за да ме изчака. Шегувах се, но тутакси ми хрумна, че дори и да се разкрещя, тук никой нямаше да ме чуе. Довери се на инстинктите си, Бри, напомних си.

Арчър Хейл повдигна вежди и посочи към брадвата, забита в дръвника. Погледнах към нея, после отново вперих поглед в Арчър.

— Вярно — прошепнах. — Цялата тази работа с убиеца, почитател на брадвите, няма как да се получи, ако няма брадва.

Същата едва доловима усмивка, която бях зърнала на паркинга пред аптеката, взе решението вместо мен. Смело изминах целия път до входната врата на дома му.

Той я отвори и аз ахнах, когато надникнах вътре и видях голяма тухлена камина, от двете страни на която до тавана се издигаха два високи библиотечни шкафа, пълни е книги с твърди и меки корици. Пристъпих към тях като омагьосан робот книгоман, но почувствах ръката на Арчър върху рамото си и спрях. Той вдигна пръст, за да покаже, че след минута ще се върне, и се скри вътре. Когато след две секунди се появи отново, в ръката му имаше бележник и пишеше нещо върху листа. Аз зачаках и когато той го обърна към мен, върху него с много прилежен почерк, с главни букви бе написано:

Да, аз те разбирам.

Нужно ли ти е още нещо?

Погледът ми се стрелна към очите му и устата ми леко се отвори, за да отвърне, но аз я затворих, преди да отговоря на въпроса. Между другото, доста груб въпрос. Но наистина, какво още исках? Около минута дъвках устната си, пристъпвайки от крак на крак, докато той ме наблюдаваше в очакване на моя отговор. Изражението на лицето му беше недоверчиво и напрегнато, сякаш нямаше представа дали ще му отговоря, или ще го ухапя. Явно беше готов и за единия, и за другия вариант.

— Ъ, аз само, чувствам се неудобно заради онзи ден. Не знаех, че ти не… говориш и исках само да ти кажа, че не беше нарочно… аз просто… аз съм нова в града… — Е, това наистина се получи супер. Исусе. — Искаш ли да хапнем пица или нещо друго? — изтърсих ни в клин, ни в ръкав и очите ми се разшириха. Наистина нямах намерение да го каня, дойде ми изневиделица. Погледнах го с надежда.

Той се вторачи в мен, сякаш бях трудна математическа задача, която не можеше да реши.

Намръщи се, после поднесе химикалката към листа, без да откъсва поглед от мен. Накрая сведе очи, написа нещо и вдигна бележника.

Не.

Не можах да сдържа смеха си. Той не се усмихна, само продължи да ме гледа с подозрение. Смехът ми секна и аз прошепнах:

— Не?

Сянка на смущение се мярна по лицето му, той взе бележника и написа още нещо. Когато го вдигна, видях, че е добавил една дума под първата. Сега съобщението гласеше:

Не.

Благодаря.

Издишах шумно, усещайки как страните ми пламват.

— Добре. Разбирам. Ами още веднъж се извинявам за недоразумението на паркинга. И… извинявай, задето днес нахлух така в дома ти…, че моето куче… — Вдигнах Фийби на ръце. — Ами беше ми приятно да се запознаем. О, между другото, аз всъщност така и не се запознах с теб. Знам твоето име, но аз съм Бри. Бри Прескот. Сама ще намеря изхода. — Посочих с палец над рамото си, направих две крачки заднешком, после се обърнах и бързо закрачих обратно по пътеката към портата. Чух стъпките му зад гърба си, отдалечаващи се в противоположна посока, предполагам, към купчината с цепеници.

Излязох от портата, но не я затворих докрай. Вместо това постоях малко от другата страна, сложила ръка върху топлото дърво. Е, това беше странно. И неловко. Какво си мислех, като го поканих да хапне пица с мен? Вдигнах очи към небето, сложих ръка на челото си и се намръщих.

Докато стоях там и размишлявах, изведнъж ме осени една мисъл. Възнамерявах да попитам Арчър дали знае жестомимичния език, но в притеснението си бях забравила. А после той беше донесъл онзи глупав бележник. Но чак сега осъзнах, че Арчър Хейл нито веднъж не проследи движението на устните ми, докато говорех. Той гледаше очите ми.

Обърнах се, отново минах през портата, с Фийби на ръце, и закрачих към дръвника зад къщата.

Арчър стоеше там, с брадва в ръка, върху дръвника имаше сложен пън, но той не замахна. Просто се взираше в дървото. Съдейки по леко смръщеното му лице, явно се бе потопил в дълбок размисъл. А когато ме зърна, лицето му доби изумен вид, преди очите му отново недоверчиво да се присвият.

Щом Фийби го съзря, започна да лае и отново да диша тежко, оплезила език.

— Ти не си глух — заявих. — Чуваш чудесно.

Той остана мълчалив около минута, после заби брадвата в дръвника, мина покрай мен и ме погледна по същия начин, както първия път, давайки ми знак да го последвам. И аз го сторих.

Арчър прекрачи прага на къщата и отново се върна със същия бележник в ръце.

След минута вдигна бележника.

Не съм ти казвал, че съм глух.

Аз замълчах за миг.

— Не, не си — отвърнах меко. — Но не можеш да говориш, нали?

Арчър ме погледна, взе бележника, писа около половин минута и го извърна към мен.

Мога да говоря. Просто ми харесва да се хваля с красивия си почерк.

Вторачих се в думите, осмисляйки ги, смръщила вежди, после вдигнах глава и го погледнах в лицето.

— Да не би да се шегуваш? — попитах, все още намръщена.

Той повдигна вежди.

— Добре — казах и наклоних глава. — Е, може би трябва още малко да се упражняваш.

Двамата стояхме и няколко секунди се взирахме настойчиво един в друг. Накрая Арчър тежко въздъхна, отново взе бележника и написа:

Искаш ли още нещо?

Погледнах го.

— Аз знам жестомимичния език — осведомих го. — Бих могла да те науча. Искам да кажа, че не е нужно да се хвалиш с красивия си почерк, ха-ха, а и по този начин се общува много по-бързо. — Усмихнах се с надеждата, че ще го накарам и той да се усмихне. Той усмихваше ли се? Дали изобщо беше способен на това?

Той ме гледа няколко секунди, преди грижливо да остави бележника и химикалката на земята до себе си, вдигна ръце и ми отговори с жестове:

— Вече знам жестомимичния език.

Аз леко се стреснах, в гърлото ми заседна буца. Шест месеца никой не бе разговарял с мен с жестове и това извика спомена за татко, усещане за неговото присъствие, остро и завладяващо.

— О — въздъхнах, използвайки гласа си, тъй като държах Фийби на ръце. — Добре. Сигурно така си разговарял с чичо си.

Арчър се намръщи, вероятно чудейки се откъде въобще знам за чичо му, но не попита. Най-накрая отвърна с жестове:

— Не.

Отново се възцари тишина.

Аз издишах.

— Ами знам, че звучи глупаво, но си помислих, че навярно бихме могли да бъдем… приятели. — Свих рамене и смутено се засмях.

Арчър отново присви очи, но само ме погледна, дори не написа нищо.

Погледнах към него, сетне — към бележника, но когато стана ясно, че той няма намерение да „казва“ каквото и да било, прошепнах:

— Всеки има нужда от приятели. — Всеки има нужда от приятели? Наистина ли, Бри? Мили боже, прозвуча жалко.

Той продължаваше да ме гледа.

Въздъхнах и изпитах неловкост, този път примесена с разочарование.

— Добре, ами както желаеш. Предполагам, че сега просто трябва да си вървя. — Наистина, защо бях разочарована? Травис беше прав — този тип не откликваше на любезности.

Арчър стоеше неподвижно и се взираше в мен. Дълбоките му очи с цвят на отлежало уиски проблеснаха, когато заотстъпвах назад. Искаше ми се да отметна цялата тази рошава коса от лицето му и да го избавя от брадата, за да видя как изглежда в действителност. Струваше ми се, че под цялата тази космата растителност се крият привлекателни черти.

— Добре — тежко въздъхнах. — Ами вече ще поемам… — Просто млъкни, Бри, и ТРЪГВАЙ. Очевидно този човек не желае да има нищо общо с теб.

Усещах как очите му ме следят, когато се обърнах и поех по пътеката към портата. Този път я затворих плътно след себе си. За минута се облегнах на нея, разсеяно почесвах Фийби под брадичката и се питах какво ми ставаше. За какво беше всичко това? Защо просто не си взех проклетото куче и не си тръгнах?

— Проклето дяволче — промърморих на Фийби и още по-силно я почесах. Тя облиза лицето ми и тихо изджафка. Засмях се и я целунах.

Щом се метнах на колелото и го подкарах, чух, че ударите на брадвата се възобновиха.