Мия Шеридан
Гласът на любовта (11)

Глава 10

Бри

Няколко дни след като Арчър се сбогува с мен на паркинга до бакалията, аз бях сутрешна смята в закусвалнята и когато се прибрах у дома, видях Ан да седи на предната веранда. Отидох при нея и я поздравих, а тя се усмихна и попита:

— Чай с лед, скъпа?

Вдигнах резето на портата й и се качих по стъпалата при нея.

— Звучи чудесно. Ако можеш да понесеш миризмата на скара и мазен бекон, които се носят от мен.

Тя се засмя.

— Мисля, че ще я изтърпя. Как мина смяната ти?

Пльоснах се на люлката, облегнах се назад и се наклоних към малкия вентилатор, който работеше до нея. Въздъхнах доволно.

— Добре. Работата ми харесва.

— О, това е прекрасно — зарадва се тя и ми подаде чашата чай, която току-що бе наляла. Отпих с удоволствие голяма глътка и отново се облегнах назад.

— Онази вечер видях, че сестрите Шол дойдоха да те вземат. Радвам се, че вече си се сдобила с приятелки. Надявам се, че нямаш нищо против да имаш толкова любопитна съседка. — Възрастната жена се усмихна мило и аз й се усмихнах в отговор.

— Не, ни най-малко. Ходих с тях до другата страна на езерото. Там се натъкнахме на Травис Хейл и заедно се повеселихме в бара „Последна спирка край езерото“.

— О, значи, постоянно срещаш мъже от семейство Хейл.

Засмях се.

— Да, има ли още?

Тя се усмихна.

— Не, само Арчър и Травис са от младото поколение. Предполагам, че Травис е единственият, който ще може да продължи рода Хейл.

— Защо го казваш?

— Ами не виждам Арчър Хейл да излиза от дома си и да се среща с жени, камо ли да се ожени за някоя. Макар че аз почти нищо не знам за него освен това, че не може да говори.

— Той говори — възразих. — Аз говорих с него.

Ан се изуми и леко килна глава.

— Ами нямах представа. Никога не съм го чувала да казва нито дума.

Поклатих глава.

— Той говори с жестове — обясних. — Аз също знам жестомимичния език. Баща ми беше глух.

— О, разбирам. Е, никога дори не съм помисляла за това. Предполагам, защото изглежда като човек, който не желае да общува с хората. Поне така се държа, когато няколко пъти го видях в града. — Моята домакиня леко се намръщи.

— Не мисля, че някой особено се е постарал да общува с него — свих рамене. — Той е напълно нормален, макар че явно има проблем с комуникацията и гласа. — В следващия миг си представих Арчър и насмешливо додадох: — Е, и със стила.

Ан разбиращо се усмихна.

— Да, има доста причудлив външен вид, нали? Макар да ми се струва, че ако се почисти от цялата тази растителност, ще изглежда доста по-привлекателно. В неговия род всички са хубавци. Всъщност мъжете Хейл винаги са били толкова невероятно красиви, че чак не приличат на хора, истински богове! — Смехът й звънна по момински закачливо и аз отново засиях насреща й.

Отпих щедра глътка от чая и склоних глава настрани.

— Не знаеш ли какво точно се е случило с другите двама братя в деня на инцидента с Арчър?

Тя поклати глава.

— Не, само това, което съм чувала в града. Не знам какво се е случило между тях, за да причини цялата онази трагедия. Опитвам се да ги помня такива, каквито бяха — как всяко момиче в радиус от сто и петдесет километра примираше по тях. Разбира се, онези момчета се възползваха от това, дори Конър, който беше най-кроткият от тримата. Ала доколкото помня, единственото момиче, което истински ги интересуваше, беше Алиса Макрей.

— И тримата? — Очите ми се разшириха като понички. Това звучеше като страхотна история.

— Хмм — отрони Ан и зарея поглед в далечината. — Отношенията им приличаха на цяла сапунена опера, най-вече между Конър и Маркъс Хейл. Онези двамата винаги се съревноваваха помежду си за нещо. Ако не беше в спорта, то заради момичета, а когато Алиса дойде в града, двамата започнаха яростно да си съперничат за нея. Нейтън Хейл не криеше, че също се интересува от нея, но предполагам, че останалите двама не са му обръщали особено внимание. Както вече ти казах, той винаги е бил малко различен.

— И накрая кой я спечели? — прошепнах аз.

Ан примигна и ме погледна с усмивка.

— Маркъс Хейл. Тя се омъжи за него — по онова време го наричахме брак по принуда. Беше бременна. Но загуби бебето, обаче не измина и година и Алиса отново забременя, с Арчър. — Ан поклати глава. — След като се омъжи за Маркъс, тя винаги изглеждаше тъжна, както и Конър Хейл. Подозирам, че двамата знаеха, че тя е направила погрешен избор. Разбира се, имайки предвид пиянството и постоянните изневери на Маркъс, дори след като двамата с Алиса се ожениха, целият град знаеше, че тя е направила погрешен избор.

— А после Конър Хейл е станал началник на полицията?

— Да, точно така. Той също се ожени, предполагам, че се е опитал да продължи напред с живота си. Роди му се Травис.

— Еха. А накрая всичко е завършило с трагедия.

— Да, да… много тъжно. — Тя ме погледна. — Но, скъпа, ти си успяла да говориш с Арчър. Мисля, че това е прекрасно. — Поклати леко глава. — Това ме кара да осъзная колко малко сме направили всички ние за това момче. — Ан изглеждаше печална и потънала в мисли.

Двете се умълчахме за няколко минути, отпивайки от чая.

— По-добре да вървя да се изкъпя и преоблека — наруших аз накрая тишината. — Днес смятам отново да отида с колелото до езерото.

— Толкова се радвам, че велосипедът ти върши работа. Наслади се колкото се може по-дълго на плажа край езерото. Времето скоро ще се промени.

Усмихнах се и се изправих.

— Ще го направя. Благодаря ти, Ан. И благодаря за разговора.

— Аз ти благодаря, скъпа. Твоята компания много ме радва.

Аз й се усмихнах и й помахах, сетне се спуснах по стъпалата и излязох през портата.

* * *

Един час по-късно вече въртях педалите надолу по „Брайър Роуд“, в кошницата се гушеха бутилка с вода, плажна кърпа и моето сладко, пакостливо малко кученце.

Докато минавах покрай къщата на Арчър, леко забавих скоростта, като плъзнах крак в прахта. Портата беше леко открехната. Втренчих се нея и напълно спрях. Не бях видяла пощенската камионетка да минава надолу по пътя. Дали Арчър сам не бе оставил портата отворена? Наклоних глава, обмисляйки ситуацията. Вдигнах пръст и потупах замислено устната си. Щеше ли да бъде много нахално, ако отново вляза непоканена в имота му? Или той беше оставил портата леко открехната като покана? Дали пък не беше пълен абсурд да ми хрумват подобни мисли? Вероятно.

Приближих велосипеда и го подпрях на високата ограда. После взех Фийби на ръце и промуших глава през пролуката с намерението само да хвърля бърз поглед. Арчър се отдалечаваше към къщата, но когато чу скърцането на портата, се обърна и ме погледна. В очите му нямаше и следа от изненада.

Пристъпих вътре.

— Здравей — казах и пуснах Фийби на земята, сетне продължих с жестове:

— Наистина се надявам, че отворената порта е знак, че ти нямаш нищо против да вляза. Не искам отново да нахлувам неканена в чужда собственост. Би било голям срам.

Изобразих подходяща гримаса, слагайки длани върху страните си, и затаих дъх в очакване на отговора му.

Дълбоките му кехлибарени очи настойчиво се взираха няколко в мен. Усетих как по лицето ми плъзва червенина на и видях как погледът му омекна.

Арчър беше облечен в дънки, които изглеждаха така сякаш всеки миг щяха да се разпаднат — целите бяха осеяни в дупки; прилепнала бяла тениска — прекалено прилепнала — и краката му бяха боси.

— Исках да ти покажа нещо — отвърна тон с жестове.

Издишах дълбоко, без да мога да сдържа усмивката си. Но в следващия миг килнах глава настрани, напълно объркана.

— Знаел си, че ще дойда?

Арчър бавно поклати глава.

— Помислих, че може да дойдеш. Видях следите от велосипеда…

Лицето ми отново поруменя.

— О — пророних на глас. — Хм…

— Искаш ли да го видиш или не?

За секунда вперих поглед в него, сетне кимнах.

— Добре. Почакай, къде е брадвата ти?

Той повдигна вежда, изучавайки ме за няколко удара на сърцето.

— Да не би да се шегуваш?

Засмях се радостна, че той помни последния ни разговор.

— Туш — усмихнах се. — Какво искаш да ми покажеш?

— Те са ето там

— Те? — попитах, докато вървях до него надолу по пътеката между дърветата.

Той кимна, но не обясни.

Фийби зърна птичка, която летеше над поляната, и хуква след нея толкова бързо, колкото и позволяваха късите крачета.

Ние стигнахме до малката му къща и се изкачихме по стъпалата, водещи към малката веранда, на която се побираха само бял люлееш се стол и неголяма щайга.

Арчър отмести стола и аз ахнах.

— О, боже! — промълвих, поех дълбоко дъх и пристъпих напред.

— Помниш ли звуците, които си чула преди няколко дни? Това беше Кити, раждаше.

Усмихнах се, докато гледах спящата майка и трите мънички кафяви кутрета, лениво притиснати към корема й. Очевидно току-що се бяха насукали с мляко и сега бяха потънали в блажен сън. Но изведнъж смръщих вежди, когато осъзнах какво бе казал току-що, и го погледнах.

— Твоето куче се казва Кити?

Арчър отметна няколко кичура коса от лицето си и се взря в мен.

— Дълга история. Моят чичо ми довери, че животните в нашия имот са шпиони, които работят за него, и той ги е нарекъл съответно с техните мисии. Цялото й име е Кити Стормс. Била е обучена от руска разузнавателна служба. Сега работи за мен.

Ъхъ, това не беше добре.

— Разбирам — промълвих. — И ти вярваш ли в това? — Втренчих се напрегнато в него.

— Ами мисията й основно включва преследване на катерици и очевидно — Арчър посочи с ръка към мястото, където в момента шпионката спеше с кутретата си — тайни срещи с разгонени самци. — В очите му танцуваха весели искрици.

Избухнах в смях, сетне поклатих глава.

— Значи, чичо ти е бил малко…

— Параноичен — довърши Арчър. — Но безобиден. Беше добър човек. — Стори ми се, че забелязах как върху лицето му се мярна сянка на болка, преди той отново да извърне глава към кутретата.

Докоснах ръката на Арчър, а той трепна и се извърна към мен.

— Чух, че чичо ти е починал преди няколко години, съжалявам.

Той сведе очи към мен и плъзна поглед по лицето ми. Кимна едва забележимо и за пореден път се извърна към новородените.

Няколко секунди изучавах профила му, отбелязвайки колко е красив, или поне това, което можех да различа. После се наведох, за да огледам по-отблизо кученцата.

Отново се усмихнах на Арчър, който приклекна до мен.

— Може ли да подържа едно? — попитах.

Той кимна.

— Женски ли са, или мъжки?

— Две мъжки, едно женско.

Вдигнах едната малка топла топка, притиснах я към гърдите си и нежно я залюлях, заравяйки нос в пухкавата козина. Кутрето изскимтя и започна да се търка о бузата ми, а влажният му нос ме погъделичка и аз се засмях.

Погледнах към Арчър, който внимателно ме наблюдаваше. Устните му се извиха в плаха усмивка. Това беше първата усмивка, която бях получила, и тя леко ме сепна. Втренчих се в него, очите ни се срещнаха и между нас отново премина нещо, също като при първата ни среща. Смутих се, когато усетих как вътре в мен всичко се преобърна. Не откъсвах поглед от него, докато търках буза о кадифеното коремче на кутрето.

След минута оставих кутрето долу, за да освободя ръцете си.

— Благодаря ти, задето ми ги показа…

Арчър се протегна и спря ръцете ми, гледайки ме право в очите. Аз въпросително го погледнах, сетне сведох очи към голямата му длан, отпусната върху моята. Имаше красиви ръце, силни, но в същото време изящни. Отново вдигнах взор към него.

Арчър вдигна двете си ръце и каза:

— Можеш да говориш на глас. Аз мога да те чувам, забрави ли?

Примигнах срещу него и след няколко секунди вдигнах ръце:

— Ако ти нямаш нищо против, предпочитам да говорим с жестове. — Усмихнах му се смутено.

За миг той остана взрян в мен, с неразгадаемо изражение, после се изправи.

— Трябва да се връщам на работа — каза.

— На работа?

Арчър кимна, но предпочете да не обяснява. Е, добре.

— В такъв случай трябва да си вървя?

Той само ме погледна.

— Може ли да дойда пак? — попитах. — Да видя кутретата?

Арчър се намръщи, сетне кимна в знак на съгласие.

Въздъхнах облекчено.

— Добре. Ако портата ти е отворена, ще знам, че мога да вляза.

Той отново кимна, този път едва забележимо.

Ние се гледахме още няколко секунди. Накрая аз се усмихнах, обърнах се и закрачих обратно по пътеката към оградата. Извиках Фийби, която се втурна тичешком към мен и аз я взех на ръце. Когато стигнах до портата, се извърнах. Той стоеше на същото място и ме наблюдаваше. Махнах му кратко с ръка и затворих портата зад себе си.