Мия Шеридан
Гласът на любовта (21)

Глава 20

Бри

Завъртях се в леглото, усмихнах се и погледнах през прозореца към тъмното езеро. Бях се обадила на Мелани и Лиза, когато разбрах, че Арчър ще излиза с Травис, и си устроихме женско парти.

Отидохме в местната билярдна зала, изпихме по няколко бири, смяхме се и побъбрихме, най-вече обсъждайки обичайните клюки в малкия град. Очевидно в града живееше момиче, което въртеше любов поне с трима женени мъже. Съпругите в Пелион бяха побеснели. Разбира се, аз мислех, че момичето не е толкова виновно, колкото мъжете, които бяха дали брачни клетви и ги бяха нарушили. Но предполагам, че за жените е по-малко болезнено да вярват, че мъжете им са били съблазнени от някаква изкусителка, отколкото че съпрузите им просто са лъжливи мерзавци.

Говорихме много и за Арчър и аз им разказах за него. Те ме слушаха с изумени, но развълнувани лица.

— Мили боже, ние нямахме представа, Бри! — възкликна Мелани. Сетне се замисли за миг, а аз отпих глътка бира.

— Макар че знаеш ли — продължи тя, — ти си единствената, която би могла да го разбере. Ти владееш жестомимичния език… и дойде тук…, а той е бил самотен, не е можел да говори с никого — това е като най-красивата съдба.

Бях се усмихнала замечтано, опивайки се от думите. Точно така го чувствах. Като най-красивата съдба.

Разотидохме се сравнително рано и аз се прибрах у дома към единайсет часа. На другия ден трябваше да ставам рано за работа, затова се изкъпах и после малко почетох. Угасих лампата и се замислих за Арчър, чудейки се какво ли прави сега.

Гордеех се с него, задето се бе съгласил да излезе с Травис. Той изглеждаше толкова неуверен и изпълнен със съмнения. Знаех, че главната причина да го направи, беше, защото аз го подтикнах. Но все пак това беше голяма стъпка. От седемгодишен той почти не бе излизал от имота, с изключение на редките отскачания до града, за да се снабди с продукти и материали за постройките си. Да отиде на бар или ресторант, за него беше истинско събитие. Надявах се, че поне малко се е забавлявал.

Обърнах се отново, когато чух шумно да хлопва врата на кола, а после — рев на двигател. Какво беше това, по дяволите? Фийби надигна глава от другия край на леглото и тихо излая.

Сърцето ми бясно заби, обзе ме страх. Опитах да се успокоя — ако някой възнамеряваше да ме нарани, ако беше той, определено нямаше да издаде присъствието си с целия този шум.

— Не бъди параноичка, Бри — промърморих. Но се прокраднах на пръсти в предната стая, следвана по петите от Фийби.

Повдигнах леко края на завесата и надникнах през прозореца. Видях голяма фигура да се отдалечава с неуверена походка от моята къща. Това да не беше… Арчър? Да, да, той беше.

Забързах към вратата, отворих я докрай и тихо извиках:

— Арчър?

Той се извърна и просто остана неподвижен на пътя.

Килнах глава настрани и му се усмихнах смутено.

— Какво правиш тук? — Ела, влез вътре, аз съм по пижама.

Няколко секунди той остана намясто, леко поклащайки се, изглеждаше… Присвих очи на мъждивата светлина… пиян и разстроен. О, боже, да не би Травис да го е напил? Страхотно.

Внезапно Арчър закрачи към мен със сведена глава. Изкачи стълбите, пристъпи към мен и ме сграбчи в прегръдките си. Силно ме притисна към гърдите си, зарови нос в шията ми, дълбоко вдишвайки.

Замрях в обятията му. О, господи, от него се разнасяше миризма на чужд женски парфюм — всъщност направо вонеше. Някакъв евтин аромат на ванилия. Сърцето ми сякаш спря за миг и отново започна лудешки да бие. Какво, по дяволите, се бе случило през тази мъжка вечер?

— Арчър — подхванах и нежно го отдръпнах от себе си. Той направи крачка назад и направи движение, сякаш се опитваше да закрие с коса лицето си. Но вече нямаше дълга коса. Прокара ръка по новата си къса прическа и нещастно ме погледна.

Вдигна ръце и заговори с жестове, макар и малко неконтролируеми:

— Не ми хареса мъжката вечер. Не обичам стриптийз клубове.

— Стриптийз клубове? — ахнах и тогава съзрях голямата смучка на врата му и петното ярко розово червило върху яката. О, господи. Кръвта ми се смрази. — С друга жена ли си бил, Арчър? — попитах със свито сърце. Сякаш ръцете ми бяха неспособни да се движат и висяха безпомощно отстрани.

Няколко секунди той просто се взира в мен, изтерзаният му поглед ми каза всичко, което ставаше в главата му. За миг се поколеба дали да ме излъже, видях как проблесна мисълта в изразителните му златистокафяви очи, но после върху лицето му легна сянка на безнадеждно примирение и той кимна утвърдително.

Цели трийсет секунди само го гледах, без да промълвя нито дума.

— На сцената ли те изкараха или нещо подобно? — попитах с надеждата, че това са били някакви мъжки лудории на ергенско парти.

Той смръщи вежди, но после върху скулите му се появиха две червени петна, Арчър вдигна ръце и отвърна с жестове:

— Не, беше в една от задните стаи.

— В задните стаи? — прошепнах.

Арчър кимна и няколко секунди двамата се гледахме един друг.

— Значи, си бил с нея, с нея? — попитах и почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми.

Чертите му се изкривиха страдалчески и той кимна, забил поглед в краката си.

Затворих очи за няколко секунди, опитвайки се да възприема случилото се, сетне ги отворих.

— Защо? — попитах, а очите ми се напълниха със сълзи.

Арчър пъхна ръце в джобовете си и само ме погледна с нещастно изражение. Но как трябваше да реагирам на всичко това? Той би трябвало да знае, че ще се разстроя от факта, че е бил с друга жена. Нима толкова малко знаеше за света? За отношенията? За любовта? Не, не можех да повярвам в това.

Той извади ръцете си от джобовете и заговори с жестове:

— Ти си целунала Травис. — Челюстта му се стегна.

Аз замълчах и се намръщих.

— Целунах Травис веднъж, когато двамата с теб бяхме само приятели — тихо казах. — Но след като станахме нещо повече от приятели, аз избрах теб, Арчър… — Думите ми заглъхнаха, после додадох задавено: — Избрах теб. — Заля ме вълна на болка, гняв и разочарование, докато той леко се поклащаше пред мен. Приличаше на кученце, което току-що са изритали. Но всъщност нима не бях аз тази, която бяха изритали?

Прочистих гърлото си, за да не заплача.

— Ти си пиян — казах. — Ще те закарам у вас. Трябва да се наспиш. — Обхвана ме някакво вцепенение, чувствата ми сякаш се бяха притъпили.

Арчър сграбчи ръката ми, аз сведох поглед към пръстите му върху кожата си, после го вдигнах към разстроеното му лице.

Той ме пусна и ръцете му се раздвижиха.

— Съжалявам.

Кимнах веднъж, само едно рязко движение на брадичката към гърдите, грабнах якето от закачалката до вратата и излязох на улицата. Чух как Арчър затвори вратата и стъпките му отекнаха зад гърба ми.

Качих се в колата, той се настани на седалката до мен и тихо хлопна вратата.

Изминахме в мълчание краткото разстояние до „Брайър Роуд“ и когато спрях пред портата, той се извърна към мен, гледайки ме умолително.

— Просто си върви, Арчър — казах аз. Исках да се прибера у дома и да се свия на кравай в леглото. В момента не можех да определя всички чувства, бушуващи в мен.

Няколко секунди Арчър се взира в мен, извърна се, слезе от колата и затвори вратата.

Направих обратен завой и подкарах към вилата. Когато погледнах в огледалото за обратно виждане, Арчър продължаваше да стои в края на пътя, пъхнал ръце в джобовете, взрян в отдалечаващата се кола.

Когато след няколко минути се прибрах у дома, съблякох автоматично якето, отидох в спалнята, покатерих се обратно в леглото и се завих презглава. Чак тогава дадох воля на сълзите си. Сърцето ми бе опустошено. Той е бил с друга жена — мъжът, в когото се бях влюбила, бе избрал да подари девствеността си на някаква евтина стриптийзьорка в задната стаичка на един бар. И аз знаех, че вината за това отчасти беше моя.

* * *

На следващата сутрин се измъкнах от леглото само след два часа сън. Огромна тъга бе легнала на сърцето и душата ми, докато следвах сутрешния ритуал.

Когато отидох в закусвалнята, се потопих в работата, опитвайки се безуспешно да пропъдя от ума си мислите за Арчър. Но това беше безнадеждна кауза, защото, докато пълнех захарниците по масите, не спирах да мисля как бях насърчавала Арчър да излезе от своята зона на комфорт и да общува малко повече с хората. Искаше ми се да се разсмея на горчивата ирония, а после да падна на пода и да се разплача, свита под една от масите. Вместо това поех дълбоко дъх и преброих пакетчетата „Спленда“.

Част от вината беше моя. Не биваше да го подтиквам да прави нещо, за което още не беше готов. Просто мислех, че може би той никога няма да бъде готов и малко побутване от някого, който е загрижен за него, няма да навреди. Той не можеше цял живот да живее в малкия си имот, никога да не посмее да стигне по-далеч от бакалията или железарията. Не смятах, че и той го желае. Но навярно аз трябваше да бъда тази, която да му помогне да пристъпи в света, вместо да приемам предложението на Травис. Травис. Каква бе неговата роля във всичко това? Подозирах, че далеч не беше невинен. Имах смътното усещане, че може би бях хвърлила Арчър на вълците, вместо да му помогна да излезе от безопасния си пашкул. Най-малкото, Травис не бе спрял това, което се бе случило в клуба. Арчър беше толкова саможив и стеснителен. Със сигурност нямаше да търси секс с друга жена. Болка прониза сърцето ми и отново поисках да заплача, когато си го представих как обладава някаква полугола стриптийзьорка. Затворих очи и възпрях напиращите сълзи. И преди са ме мамили, можех да се справя.

Само че… нещо в цялата тази история не приличаше съвсем на предателство от негова страна. Имах чувството, че… е нещо друго. Опитах се да събера мислите си. Не, нямаше да го извинявам за избора, който в крайна сметка е бил изцяло негов. О, господи, чувствах се толкова объркана. И наранена.

Същия следобед, след като приготвих няколко кутии с продуктите за моите салати, се сбогувах с Норм и Маги и се отправих към дома.

Спомних си, че трябваше да купя някои неща от бакалията, затова набързо отскочих дотам. Докато вървях обратно към колата си на паркинга, продължавах да превъртам в ума си ситуацията с Арчър. Толкова бях измъчена, че ми идеше да крещя. Изведнъж чух как някой тихо извика името ми.

Обърнах се и видях една жена с къса кестенява коса и с очила да бута към мен количката си.

Спрях своята количка, извърнах се към непознатата и леко се усмихнах.

— Здравейте — поздравих и наклоних глава.

— Здравейте — топло ми се усмихна жената. — Знам, че не се познаваме. Казвам се Аманда Райт. Не се плашете, че знам името ви. С Ан играем заедно карти. — Тя отново се усмихна и меко се засмя.

— О, добре — отвърнах. — Аз съм съседка на Ан.

Тя кимна.

— Знам. Тя ни разказа за вас по време на сбирката ни миналата седмица. И когато днес ви видях, се досетих, че сигурно сте Бри, която ни описа Ан.

На свой ред кимнах.

— Е, приятно ми е да се запозная с една от приятелките на Ан. Тя беше много мила с мен.

— Да, тя е много добра. — Жената замълча за миг. — Надявам се, че няма да го сметнете за нетактично, но… тя спомена, че посещавате Арчър. — Събеседничката ми ме погледна с любопитство.

Нещата малко се бяха променили от последния път, когато бях разговаряла с Ан, но нямах намерение да се впускам в подробности, затова просто отвърнах:

— Да.

Тя се усмихна и издиша.

— Аз бях най-добрата приятелка на Алиса — рече.

От изумление рязко поех дъх.

— Познавали сте майка му?

Аманда кимна.

— Да, винаги съм се чувствала… толкова зле, задето не направих повече за Арчър, когато Алиса умря. — Поклати тъжно глава. — Няколко пъти се опитах да отида, но върху оградата висяха разни безумни табели, предупреждаващи за бомби и капани, и… аз просто… предполагам, че просто съм се изплашила. — Жената се замисли. — После чух в града, че Арчър е получил някакво психическо увреждане при онази злополука, и реших, че може би семейството му ще се погрижи по-добре за него и ще се справи със ситуацията. — Тя стисна устни. — Сега, когато го изричам на глас, осъзнавам колко неубедително звучи.

— Госпожо Райт… — подех.

— Моля те, наричай ме Аманда.

Кимнах.

— Добре, Аманда, ако не ме сметнеш за прекалено нахална, знаеш ли какво се е случило през онзи ден, за да предизвика злополуката? Арчър не желае да говори за това, а, ами… — Не бях сигурна как да довърша изречението си и думите ми заглъхнаха.

Аманда сложи ръка върху моята.

— Ти си загрижена за него — усмихна се тя. Стори ми се, че в очите й блестяха сълзи.

— Да — кимнах.

В този момент разбрах, че без значение какво се бе случило между мен и Арчър, аз много държах на него и все още исках да му помогна да живее пълноценен живот, който не включваше само него, кучетата и каменните постройки, които той градеше година след година.

Няколко секунди Аманда се взира замислено над рамото ми, после заговори:

— Всичко, което знам за злополуката, се свежда до оскъдната информация във вестника. Разбира се, тя беше почерпана от някакъв журналист от друг град — в Пелион нямаме вестник. С изключение на това хората не са обсъждали случилото се. Ако ме питаш, смятам, че е заради Виктория Хейл — всички се страхуват от нея. В нейна власт е да лиши човек от работата му, да закрие бизнеса му, и го прави, когато някой се осмели да й се противопостави, затова имаме основание да сме загрижени. И ето какво ще ти кажа: според мен каквото и да се е случило в деня на катастрофата, е започнало с Виктория Хейл. Тя никога не се е притеснявала да се бърка в живота на хората заради собствена изгода.

Поех дълбоко дъх.

— Виктория Хейл? — попитах. — Тя миналата седмица идва в закусвалнята, където работя, за да ме предупреди да стоя по-далеч от него.

Аманда кимна, сякаш обмисляше нещо.

— Никога с никого не съм говорила за това, но Тори Хейл винаги е завиждала много на Алиса. Винаги се е опитвала да манипулира хората, за да получи това, което иска. И в случая с Алиса успя. — Поклати тъжно глава. — Алиса винаги е страдала от проклет комплекс за вина — никога не се е смятала достойна за нещо или някого. Отраснала е в дом за сираци и преди да дойде в Пелион, в живота й не е имало нито един близък човек… — Гласът й пресекна, когато си спомни миналото. — Тя беше най-доброто момиче, което някога съм срещала, в нея нямаше и капка лошотия, а момчетата Хейл безумно се влюбиха в нея. — Върху устните й заигра печална усмивка.

— Ан ми каза, че тя е избрала Маркъс Хейл — усмихнах се аз.

Но Аманда се намръщи и поклати глава.

— Не, не го е избрала. Всичко беше нагласено. Ние бяхме на купон вечерта, когато Алиса забременя. Виктория беше там — никога не съм могла да го докажа, но съм сигурна, че тя сложи нещо в питието на Алиса и Маркъс се възползва от нея. Това беше неговият начин да предяви правата си над нея и да натрие носа на брат си Конър, защото беше очевидно, че Алиса е влюбена в него. Разбира се, Маркъс не е очаквал, че тя ще забременее, но точно това се случи. Три месеца по-късно двамата се ожениха. Алиса беше съсипана, също и Конър. И разбира се, Алиса винеше себе си и смяташе, че бракът с нелюбим мъж е нейното наказание. Тя извърши много грешки, но най-вече защото се подценяваше и не се грижеше за себе си.

За секунда Аманда отново се замисли.

— Винаги съм казвала, че Тори Хейл притежава особена дарба да манипулира хората, за да й свършат мръсната работа. Ръцете й винаги са чисти, но тя дърпа конците, така да се каже.

Жената отново тъжно поклати глава и за миг ми се стори, че ще заплаче, но после, изглежда, се върна в настоящето, сложи ръка на гърдите си и тихо се засмя.

— О, боже, я ме погледни, клюкарствам за миналото тук на паркинга пред магазина, а твоите покупки може би се размразяват. Моля те, прости ми. Само исках да се представя и да те помоля да поздравиш от мое име Арчър и да му кажеш, че майка му означаваше много за мен.

Кимнах на Аманда, обхваната от тъга заради това, което ми разказа за майката и бащата на Арчър.

— Притежавам бутик за дрехи в града — продължи Аманда. — „При Манди“ — додаде с усмивка. — Оригинално, нали? Намини някой път и ще ти направя отстъпка като на приятелка.

— Много мило от твоя страна — отвърнах на усмивката й. — Благодаря, ще намина.

— Добре. Беше ми приятно да се запознаем, Бри.

— На мен също — отвърнах аз, докато тя се отдалечаваше.

Натоварих покупките в багажника и се качих в колата. Няколко минути останах да седя на паркинга, замислена за милото момиче, което бе дошло в нов град, и за братята, които са я обичали, — и как единият от тях, когото не е обичала, я е принудил да избере него и как всичко това е завършило с трагедия. Мислех и за малкото момче, което онова мило момиче бе оставило, и как сърцето ми се раздираше от болка заради това, което може би вече никога нямаше да имаме.

* * *

През следващите няколко дни се залисвах с работа, а след това се прибирах във вилата и най-вече четях, за да мине по-бързо времето. Болеше ме. И той ми липсваше. Странно, но копнеех да го утеша. Не знаех какво точно се бе случило в онзи клуб, с изключение на това, че Арчър бе отишъл в някаква задна стаичка с една от стриптийзьорките и бе правил секс с нея. Дори не подозирах, че това влиза в списъка с услуги на един стриптийз клуб, но какво знаех аз? Знаех със сигурност, че Арчър не беше щастлив от случилото се. Тогава защо го бе направил? Опитах да се поставя на негово място, да разбера какво е означавало за него да попадне за пръв път в стриптийз клуб. Но колкото повече мислех за това, толкова повече ме болеше.

В петък излизах от работа, когато видях Травис да пресича улицата в цивилни дрехи. Докато го наблюдавах с присвити очи заради слънцето как бъбри безгрижно с по-възрастен мъж, в гърдите ми се надигна дива ярост. Той е бил там — той бе завел Арчър в онзи стриптийз клуб. Той го беше планирал.

Без да мисля, се понесох през улицата, зад мен изсвири клаксон на кола. Травис ме погледна и понечи да се усмихне, но видя изражението на лицето ми и усмивката му се стопи. Извърна се към възрастния мъж и му каза нещо, преди да се отправи насреща ми, докато крачех по тротоара към него.

Щом го приближих, го зашлевих с все сила и звукът отекна в мекия есенен следобед. Той затвори очи, сложи длан върху бузата си и леко раздвижи челюст.

— Какво, по дяволите, беше това? — изсъска.

Аз се изправих пред него.

— Ти си един зъл, егоистичен негодник, Травис Хейл. Какво, по дяволите, си мислел, когато си завел Арчър в стриптийз клуб? Мислех, че мога да ти се доверя да се грижиш за него!

— Да се грижа за него? — попита през смях. — Той да не е дете, Бри?

— Какво? — разгорещих се аз. — Разбира се, че не е дете. Но ти знаеш, че е имал нужда поне малко да се погрижиш за него. Той никога досега не е бил никъде! Ти си му бил нужен, за да…

— Това ли искаш? Да имаш някого, за когото постоянно да се грижиш? Такъв ли мъж търсиш?

Сега вече пред очите ми се спусна червена пелена, ръката ме сърбеше да му лепна още една звучна плесница.

— Ти изопачаваш всичко! Говориш така, сякаш той е психически неуравновесен и не може да се контролира. Само е имал нужда ти да…

— Какво? Да му държа ръката, за да не чука друга жена?

Ченето ми увисна и го зяпнах сащисано.

Травис издиша и прокара ръка през косата си.

— Господи, Бри, не съм искал да те нараня. Просто се постарах момчето да се позабавлява — да го накарам да се почувства като мъж, да му вдъхна увереност, за да не се чувства неравностоен в сравнение с теб. Добре де, очевидно идеята не е била от най-добрите — разбрах го, след като той отиде отзад с момичето, което му харесваше още когато бяхме тийнейджъри, и се чука с нея, ясно ли е?

— Боже, престани да го повтаряш! — извиках и в очите ми запариха сълзи. Избърсах ги сърдито, бясна на себе си, че плача насред улицата пред Травис Хейл.

— Той не е за теб, Бри. Той е… прекалено различен… прекалено затворен, твърде склонен да взема решения, които могат да те наранят. Съжалявам, че го разбра по трудния начин.

Тръснах ядно глава.

— Ти всичко изопачаваш — повторих.

— Не е вярно — нежно каза той, притегли към себе си и ме прегърна. — Съжалявам, Бри. Наистина много, много съжалявам.

Отблъснах го, завъртях се на пети и се отправих към колата си. Главата ми щеше да се пръсне от болка и гняв — към Травис, към Арчър, към самата мен. Просто трябваше да се прибера у дома.

— Бри! — извика Травис след мен и аз се спрях, но не се обърнах. — Аз съм тук, ако имаш нужда от мен.

Продължих да вървя, забелязала, че хората наоколо се бяха спрели и ни зяпаха. Леле, колко тактично. Но ние току-що бяхме устроили истинско шоу, по-точно аз.

Стигнах бързо до колата, качих се и потеглих към къщи. Когато пристигнах и влязох вътре, бях толкова вцепенена, че едва се дотътрих до дивана и рухнах върху него.

Фийби изприпка при мен и щастливо скочи в скута ми, размахваше опашка и ближеше лицето ми. Засмях се въпреки отвратителното си настроение и я прегърнах.

— Здравей, сладко момиче — нежно изгуках.

Фийби скочи от коленете ми, изтича към вратата и леко заскимтя, за да я пусна навън. Тя толкова беше свикнала всеки ден да скача в кошницата на велосипеда и да отиваме при Арчър, че сигурно й беше мъчно за приятелите й и за просторните поляни, където можеше да тича на воля и да изучава околностите.

— И на мен ми липсва, момичето ми — казах аз, без да знам какво, по дяволите, да правя.

След няколко минути отидох да взема душ. Докато се събличах в спалнята, по покрива затрополиха първите капки дъжд.