Мия Шеридан
Гласът на любовта (17)

Глава 16

Бри

Карах бавно към вилата. Когато завих по моята улица, осъзнах, че не си спомням нищо от пътуването дотук. Движех се като в мъгла, не забелязвах нищо наоколо, изцяло съсредоточена върху чувството на смут и болка.

Когато пред мен се показа вилата, видях отпред паркиран пикап и някаква фигура на верандата. Какво ставаше, по дяволите?

Щом приближих, разпознах Травис. Слязох от колелото, облегнах го на оградата, взех Фийби и се запътих към него със смутена усмивка.

— Здравей, страннице — приветства ме той и се отправи към мен.

Тихо се засмях.

— Извинявай, Травис. Не се опитвам да се правя на недостъпна, получих съобщенията ти. Просто наистина бях заета. — Посрещнах го в подножието на стълбата.

Той прокара ръка през косата си.

— Не се опитвам да те преследвам — усмихна се притеснено. — Просто много ми хареса онази вечер, която прекарахме заедно, а след няколко седмици в града ще се състои парад на полицията и пожарната. След това винаги има официална вечеря в чест на баща ми — това е важно събитие за града… И аз наистина се надявах, че ще ме придружиш. — Той се усмихна. — Разбира се, надявам се, че двамата ще отидем някъде преди това, но исках да съм сигурен, че съм те поканил навреме за събитието. За мен този прием е важен.

Прехапах устна, тъй като не знаех какво да правя. И тогава ме осени — баща му беше мъжът, застрелял Арчър. Да го почета? Как бих могла? Не исках да обидя Травис; харесвах го. Просто повече харесвах Арчър. О, господи, наистина го харесвах. Но Арчър ме бе изхвърлил от дома си, докато Травис си бе направил труда да ме открие, и ме канеше да прекарам известно време с него. Независимо че ставаше дума за събитие, на което нямах желание да присъствам. В този момент исках просто да се прибера у дома и да помисля. Исках да бъда сама.

Усмихнах се.

— Травис, може ли да помисля? Съжалявам… всичко е доста сложно… Аз просто…

Върху лицето му за миг проблесна гняв или разочарование, но той се усмихна и каза:

— Какво ще кажеш да ти се обадя след ден-два, като уточня подробностите, и тогава да ми кажеш „да“?

— Добре — засмях се меко, — обади ми след два дни.

Той доволно се ухили, после се наведе, за да ме целуне, но аз леко извих глава и му предоставих бузата си. Травис се намръщи, отдръпна се, но не каза нищо.

— До скоро — промълвих аз.

Той кимна кратко, заобиколи ме и се насочи към пикапа. Наблюдавах го от мястото си — широки рамене, стегнато дупе, идеално изпълващо тесните дънки. Той наистина беше много сексапилен и привлекателен млад мъж, с две думи — отлична партия. Тогава защо не почувствах никаква искра? Въздъхнах и влязох в къщата с Фийби.

Отидох в спалнята, отпуснах се на леглото и преди да се усетя, заспах. Когато се събудих, в стаята беше тъмно. Погледнах часовника. Десет часа и осемнайсет минути. Бях проспала целия следобед и вечерта. Навярно защото не бях спала добре в леглото на Арчър, терзана от мислите, че ни дели само една стена. При спомена за Арчър от гърдите ми неволно се изтръгна стон и аз се запитах какво ли правеше той сега. Надявах се, че не бях провалила напълно нашите отношения.

Въздъхнах и седнах, а Фийби притича в стаята.

— Здрасти, момиче — посрещнах я ласкаво. — Сигурно искаш да излезеш навън, нали?

Поведох я към входната врата, шляпайки с джапанките, и мислено си напомних да изхвърля увехналите рози, клюмнали във вазата върху масичката. Когато отворих вратата, тутакси съзрях нещо върху изтривалката. Стъписах се и се наведох, за да го взема. Дъхът ми секна, а после върху лицето ми се разля доволна усмивка. Беше „букет“ от шоколадови блокчета „Алмънд джой“, старателно завързани по средата с тънка връзка.

Повъртях пакетчето в ръце, глупаво ухилена, докато щастието разцъфваше гърдите ми. Предполагам, че това беше извинение? Или… приятелски жест? Какво точно означаваше? Изпъшках. Тези мъже!

Засмях се на глас, притискайки шоколадовите блокчета към гърдите си. Постоях още малко на верандата, усмихвайки се като пълна идиотка. Непохватно момче. Милият мълчалив Арчър Хейл.

* * *

На следващия ден бях на работа от шест сутринта до два следобед и едва не закъснях. Това беше втората ми сутрин без кошмари. Когато предишната вечер си лягах, бях малко уплашена, че онази сутрин е била просто необяснима случайност. Но не, изглежда, не беше така. Чувствах се съвършено нов човек. По-безгрижна, изпълнена с надежда и свобода.

След закуска притокът от посетители взе да намалява и Норм извика от кухнята:

— Маги, ще отида малко да си почина отзад. Повикай ме, ако някой дойде. — Той свали гумените ръкавици, отдръпна се от грила и се отправи към малката стаичка зад кухнята.

Маги поклати глава.

— Той добре ли е? — попитах аз.

— Проклетият твърдоглавец е болен, но разбира се, за нищо на света няма да наеме друг готвач. Така излиза по-евтино и той си мисли, че е единственият, който може всичко. — Тя отново поклати глава.

Намръщих се, спрях да бърша барплота и се извърнах към Маги. Килнах глава, размишлявайки, после казах:

— Маги, ако се нуждаете от помощ в кухнята, смятам, че мога да ви бъда полезна. Семейството ми притежаваше кафене и аз готвех там. Бих могла да приготвя нещо тук… имам предвид, нали разбираш, ако се наложи.

Маги ме изгледа изучаващо.

— Благодаря, скъпа. Ще го имам предвид.

Кимнах и се върнах към задълженията си.

Тъкмо привършвах с чистенето на барплота, когато звънчето над вратата иззвъня и когато вдигнах очи, видях една жена в средата на четирийсетте да влиза в закусвалнята. Беше облечена в светлобежов изискан тоалет, състоящ се от панталон и туника с къси ръкави, който приличаше на дизайнерски. Макар да не разбирах много от модни марки, дори аз знаех, че двете преплетени букви „С“, наподобяващи венчални халки, върху чантата й са логото на „Шанел“^[1].

Имаше лъскава руса коса, прибрана в елегантен кок, а няколко кичура обрамчваха лицето й. Гримът й беше безупречен, макар и малко прекалено силен, нанесен върху слабо лице, определено запознато със скалпела на пластичния хирург.

— Здравейте, госпожо Хейл — приветства я Маги и се спусна насреща й, сякаш през вратата току-що бе влязла кралицата на Англия.

— Маги — промърмори жената, стрелвайки я бегло с кос поглед, докато се носеше право към мен. Полъх на скъп парфюм — тежък аромат на лилии и рози — погъделичка носа ми. Кихнах и закрих с ръка устата и носа си, сетне отново я свалих.

— Извинете! — леко се усмихнах.

Жената ме погледна, сякаш бях заразна. Боже, само дето не се прекръсти. Леле, определено долавях някакво особено излъчване.

— Ще изчакам, докато си измиеш ръцете.

— Ъ, добре, ей сега се връщам и ще приема поръчката ви.

— Нищо няма да поръчвам.

Спрях се за миг. Добре… Но само кимнах, отидох отзад, където измих и подсуших ръцете си, и побързах да се върна. Когато се приближих до бара, внезапно ми хрумна да се запитам защо изобщо се подчинявах на заповедите на тази персона.

— С какво мога да ви помогна? — попитах, като се държах на разстояние от бара, за да не кихна отново. Почти бях сигурна, че съм алергична към нея.

— Аз съм Виктория Хейл; сигурна съм, че си чула за мен.

Погледнах я с безизразно изражение.

— Не, съжалявам, но не съм — излъгах и изпитах малко удоволствие от гнева, пробягал по лицето й. Каква кучка.

Но тя бързо се овладя.

— Е, в такъв случай се радвам, че наминах, за да се представя. Аз съм майката на Травис. Доколкото разбирам, двамата се срещате?

— Ъ, аз… — замълчах. Какво, по дяволите, ставаше тук? — Излязох един път с него — промърморих и смръщих вежди, изучавайки тази нагла жена. Нямах намерение повече да се срещам с Травис, но не беше нужно тя да го знае.

— Да, и аз така чух. Предполагам, че това е добре. Травис сам избира жените, с които иска да… се вижда. Това, което не е толкова добре, е фактът, че ти очевидно си се сприятелила с Арчър Хейл.

Очите ми се разшириха и ченето ми увисна. Как, по дяволите, тази жена бе узнала за това? Скръстих ръце пред гърдите си.

— Всъщност — подхванах аз — той ми е нещо повече от приятел. — Вирнах брадичка и я измерих с поглед от горе надолу. Разбира се, това не беше съвсем вярно — поне що се отнасяше до Арчър, — но исках да видя изражението на лицето й, когато го казах. Презрението й към Арчър беше очевидно, макар да нямах представа поради каква причина. И най-добрият начин, който в този момент ми дойде наум, за да го защитя, беше да я осведомя, че се срещам с него.

Тя няколко секунди се взира в мен, а после се изсмя. Заля ме гореща вълна от ярост.

— Май няма нищо ново под слънцето, нали? Поредното девойче върти на малкия си пръст мъжете от семейство Хейл? — Сетне очите й се присвиха. — Онова момче таи жестокост в себе си. Никой ли не ти го е казал?

Ченето ми за пореден път увисна.

— Таи жестокост? — засмях се аз. — Грешите много…

Тя махна с ръка, за да млъкна.

— Попитай го сама, девойче. Чух, че знаеш жестомимичния език и го обучаваш. Попитай го как преди няколко години се опита да ме нападне. — Тя кимна, сякаш се съгласяваше със себе си.

Не отвърнах нищо, само продължих да се взирам в нея, без да си давам труд да поправям предположението й, че обучавам Арчър на жестомимичния език.

— Стой далеч от него — продължи особата. — Нищо добро няма да излезе от това. А и като момиче, което знае какво е жестокост, не е зле да се вслушаш в предупреждението ми. Не се знае кога ще избухне и ще те нарани. Помни ми думите. Правил го е и преди. Приятен ден.

И с тези думи тя се врътна и се отправи към вратата, като мимоходом кимна леко на Маги, която седеше на масата за персонала и се преструваше, че нищо не е чула.

Аз бях потресена. Тази жена бе проучвала мен и моето минало? Защо? От всички противни, високомерни… кучки — тази беше най-голямата!

Когато вратата се затвори, Маги изтича при мен.

— Какво, дявол да го вземе, означаваше всичко това? — попита тя, ококорила очи.

Аз все още стоях смръщена зад бара.

— Буквално нямам никаква представа. За коя се мисли тази жена?

Маги въздъхна.

— Тори Хейл винаги е била арогантна и надута, още от деня, когато пристигна в града — и стана още по-високомерна, откакто се омъжи за Конър Хейл. Тя е с огромно самочувствие, властна и самонадеяна, и с нея е трудно да се справиш. Но какво може да се каже за жена, която притежава целия проклет град, включително бизнеса, и която е толкова богата, че не си знае парите?

— Че има нужда да си купи малко по-добър характер? — предложих аз.

Маги тихо се изкиска.

— Не мога да не се съглася с теб, но… — сви рамене. — Тя се движи най-вече в социалните клубове от другата страна на езерото. Нямам причини да общувам с нея. Разбира се, тя няма да спечели нови привърженици с плановете, които има за града.

Погледнах към Маги.

— Това ще се отрази ли на вас двамата с Норм?

Тя поклати глава.

— Все още не знаем. Никой не е видял окончателния проект. Единственото, което се знае със сигурност, е, че край брега ще се издигнат сгради с апартаменти.

Погледнах през прозореца към ъгъла, зад който преди няколко минути бе изчезнала Виктория Хейл.

— Хмм.

— Какво беше това, че се срещаш с Арчър Хейл? — прекъсна размишленията ми Маги.

Аз издишах, вперих поглед в нея и подпрях бедро до барплота.

— Е, може би беше малко преувеличено, но съм посещавала дома му и двамата сме прекарали известно време заедно. Харесвам го.

— Винаги съм смятала, че той е бавноразвиващ се.

Тръснах яростно глава.

— Съвсем не. Той е умен, забавен и много мил. Наистина е изключителен! — заявих, леко се изчервих и сведох очи, когато Маги ме изгледа с любопитство.

— Ти наистина го харесваш — смаяно пророни тя. — Е, кой би могъл да си помисли? Хмм.

— Да, харесвам го — потвърдих. — В него има много за харесване. Както и да е, за какво говореше Виктория Хейл — че в Арчър се таяло жестокост?

Маги сви рамене.

— Нямам представа. Аз никога не съм виждала нещо подобно. Както казах, винаги съм го смятала за бавноразвиващ се. Разбира се, не бих се учудила. Предполагам, че е заложено в гените. Баща му беше пияница и алкохолът го правеше агресивен. Бедната му съпруга се опитваше да скрие синините, но всички знаехме…

— Някой опита ли се да предприеме нещо? — попитах, чувствайки тежест в гърдите си заради майката на Арчър.

Маги кимна.

— Конър Хейл, брат му, винаги беше наблизо. Доколкото знам, на няколко пъти двамата братя са се били помежду си. — Тя отново поклати глава.

Прехапах устна, чудейки се за пореден път какво се бе случило преди толкова години между двамата братя.

— По-добре да отида да проверя как е Норм — рече Маги. — Да се уверя дали не е хвърлил топа в задната стаичка. Няма да е добре за бизнеса.

Засмях се тихо и се върнах към работата. В главата ми се въртяха стотици въпроси за братята, за тайните, за момичето, което и двамата бяха обичали, и за злата вдовица. Питах се как се сглобяват парченцата на този пъзел и къде е мястото на Арчър в цялата картинка.