Мия Шеридан
Гласът на любовта (30)

Глава 29

Бри

На следващия ден се върнах на работа. Маги ме посрещна с голяма мечешка прегръдка, притискайки ме към пищната си гръд, а аз се засмях, докато се опитвах да си поема глътка въздух. Норм просто каза: „Бри“, но ме дари със своята рядка усмивка и кимна, преди да се извърне към грила, където обръщаше палачинките. Незнайно защо, но мечешката прегръдка и краткото кимване еднакво ме изпълниха с топлина. Аз си бях у дома.

Докато работех, бъбрех с местните, които вече бях опознала. Лавирах ловко между масите, разнасях поръчките и обслужвах клиентите.

През цялото време Арчър не излизаше от мислите ми. Разбирах колко трудно беше за него да се привърже към друг човек. Преди да замина за Охайо, имах някаква представа, но не го осъзнавах докрай. Обичах го, бих направила всичко, което бе необходимо, за да го убедя, че никога няма да го изоставя. Но разбирах и какво преживяваше. Виждах, че неговата зависимост от мен го караше да се чувства слаб.

Предишния ден се бе държал почти боязливо с мен — отместваше поглед, когато видеше, че го наблюдавам, докато заедно подреждахме всекидневната. Бях вдигнала „Итън Фром“ от пода и когато зърнах заглавието, я отворих, за да прочета един пасаж. Драматично притиснах длан към гърдите си и започнах да мълвя с престорено задъхан, изтерзан шепот:

— Искам да протегна ръка и да те докосна. Искам да направя всичко за теб, да се грижа за теб. Искам да бъда редом с теб, когато си болен и самотен. — Замълчах и ръката ми безволно се отпусна. Оставих книгата и вдигнах ръце. — Всъщност беше красиво — додадох с жестове.

Той ми се усмихна и просто отвърна:

— Предполагам, че ако не беше красиво, трагичният край нямаше да бъде толкова печален.

Но после съвсем притихна, сякаш се срамуваше от мен. Опитах се да го разведря с шеги и се държах както обикновено, но той беше леко отчужден дори когато вечерта го целунах на сбогуване, взех Фийби и се отправих към вилата, за да се приготвя за следващия ден. Навярно щяха да са нужни ден или два, за да се почувства по-добре.

И наистина след няколко дни той отново заприлича на предишния Арчър; единствената разлика, която забелязах, беше настървението, с което ме любеше, което отсъстваше преди. Сякаш се опитваше да се слее докрай с мен. Беше почти груб в страстта си. Нямах нищо против; всъщност ми харесваше всичко, което правеше Арчър в спалнята. Ала не можех да си обясня промяната и копнеех той да се открие пред мен и да сподели чувствата си. Но когато го попитах, той просто сви рамене, усмихна се и ми каза, че много съм му липсвала, докато ме е нямало, и се опитва да навакса. Не му повярвах, но както винаги, Арчър Хейл щеше да сподели, когато бъдеше напълно готов, и нито секунда по-рано. Много бързо бях научила, че настойчивостта нямаше да доведе доникъде. Трябваше да чакам и да се надявам, че той ми вярва достатъчно и рано или късно ще ми открие сърцето и душата си по своя тих начин. Мислех, че това е свързано с желанието му първо сам да се справи със собствените си преживявания, преди да ги сподели с мен. Вероятно самият Арчър не разбираше напълно какво става с него.

* * *

Четири дни след завръщането ми от Охайо почуках на вратата на Ан. Тя ми отвори все още по халат.

— О, Бри, скъпа! — възкликна и отвори широко вратата. — Извини ме за вида. Днес съм решила да мързелувам — през последната седмица толкова се уморих. — Тя поклати глава. — Старост — нерадост, това ще ти кажа.

Усмихнах се и влязох в топлия й гостоприемен дом. Както винаги, във въздуха се усещаше успокояващият аромат на евкалипт.

— Ти? Стара? — Поклатих глава. — В никакъв случай.

Тя се засмя и ми смигна.

— Чудесно послъгваш, но днес се чувствам стара като света. Може би ме е пипнал някакъв грип. — Поклати глава и с жест ме покани да седна на дивана. Подадох й малка кутия с пай, който бях донесла.

— Опекох ти пай с ябълки — казах. — Малко се позанимавах с пекарство и наистина ми достави удоволствие.

— О! Чудесно. Да печеш отново сладкиши — това е прекрасно. — Тя прие пая с усмивка. — Ще си хапна по-късно с чая. Като заговорихме за чай, искаш ли една чаша?

Поклатих глава, пристъпих до дивана и седнах.

— Не, всъщност дойдох само за минутка. Имам среща с Арчър, ще ме води в някакви пещери, за които ми е разказвал.

Ан кимна, остави кутията с пая върху малката масичка за кафе и се отпусна в удобното кресло вляво от дивана.

— Пелионските пещери. Ще ти харесат. Има водопад — наистина е красиво. Ходила съм там няколко пъти с Бил.

— Звучи чудесно.

— Да, а и пътят до тях е много красив, особено сега, когато листата жълтеят.

Усмихнах се.

— Денят се очертава прекрасен. Ще ни се отрази добре — допълних с въздишка.

За секунда Ан остана мълчалива.

— Арчър спомена ли ти, че го посетих, докато ти беше в Охайо?

— Не — изненадах се аз. — Наистина ли?

Възрастната ми съседка кимна.

— Това момче не ми излиза от ума, откакто за пръв път ме попита за баща си и чичовците си. Трябваше да го навестя още преди години. — Тя въздъхна и поклати глава. — Занесох му мъфини — използвах последните замразени боровинки. — Тя махна с ръка, сякаш искаше да каже, че това не беше важно. — Както и да е, той изглеждаше… подозрителен в началото и не мога да го виня, но аз побъбрих малко и той се отпусна — дори ме покани в дома си. Нямах представа, че имотът му е толкова красив. Казах му го и той, изглежда, се почувства горд.

Кимнах, незнайно защо ми се доплака.

— Той много се труди.

— Да, така е. — За минута Ан ме изгледа изпитателно. — Разказах му някои неща за Алиса, неговата майка, и това също му хареса.

Наклоних глава в очакване тя да продължи.

— Говорих и за теб и това му хареса най-много — пролича си по лицето му. — Ан нежно се усмихна. — Как се промени, когато споменах името ти, о, Бри, скъпа — никога не съм виждала някой толкова ясно и открито да изразява чувствата си. — Очите й се изпълниха с топлина. — Това ми напомни как Бил ме гледаше понякога. — Тя отново се усмихна. Аз също се усмихнах, а сърцето ми се разтуптя по-силно.

— Той те обича, скъпа.

Кимнах и сведох поглед към ръцете си.

— Да, аз също го обичам. — Прехапах устна. — За нещастие на Арчър, мисля, че любовта се превърна за него в поредното изпитание.

Ан тъжно се усмихна.

— Разбирам. След като знам какъв живот е водил, да те обикне, за него е много рисковано.

Кимнах и очите ми се наляха със сълзи. Разказах й какво се бе случило, след като се върнах от Охайо. Тя ме слушаше, а по лицето й се четеше болка.

— Какво да правя, Ан? — попитах, когато свърших разказа си.

— Мисля, че най-доброто, което можеш да направиш за Арчър… — Тя млъкна насред изречението, очите й се разшириха от изненада и ръката й се притисна към гърдите.

— Ан! — възкликнах, скочих на крака и се спуснах към нея. Сега тя дишаше тежко, отпусната в креслото. — О, боже! Ан! — Измъкнах телефона от джоба си и с треперещи ръце набрах 911.

Съобщих адреса на оператора и казах, че според мен съседката ми е получила сърдечен пристъп, а момичето от другия край на линията ме увери, че линейката е на път.

Върнах се при Ан и се опитах да я окуража, като не спирах да я уверявам, че „Спешна помощ“ е на път. Тя продължаваше да притиска ръка към гърдите си, но очите й бяха фокусирани в мен и според мен разбираше какво й говоря.

О, господи! — помислих си. — Какво щеше да стане, ако не бях тук?

След десет дълги минути сирената на линейката проехтя на малката улица. Сълзите се стичаха по лицето ми, докато наблюдавах как преглеждат Ан, отпусната в креслото. Няколко пъти поех дълбоко въздух, за да успокоя собственото си сърцебиене.

— Тя ще се оправи ли? — попитах санитаря, който донесе носилката, за да я пренесат. Върху лицето й имаше кислородна маска и изглеждаше малко по-добре, страните й донякъде бяха възвърнали цвета си.

— Изглежда добре — увери ме мъжът. — В съзнание е, дойдохме навреме.

— Добре — кимнах и обвих ръце около тялото си. — Тя си няма никого. Дали да отида да я посрещна в болницата?

— Ако желаете, можете да се качите в линейката при нея.

— Да, моля ви, щом ми разрешавате — избъбрих, последвах ги навън и затворих вратата на дома на Ан.

Докато вървях към линейката, погледнах вдясно и зърнах Арчър да тича към мен с обезумяло лице, това беше най-точното описание. Сърцето ми се свлече в петите. О, господи, той беше тичал през целия път дотук — сигурно бе чул воя на сирените на линейката. Запътих се бързо към него. Той се закова на място, когато ме видя. Не помръдваше, очите му бяха широко разтворени и се взираше немигащо в мен, със стиснати юмруци. Взех на бегом последните няколко метра и извиках:

— Арчър! Ан получи сърдечен пристъп. Мисля, че е добре, но смятам да отида в болницата с нея. Всичко е наред. Всичко ще бъде наред. Аз съм добре.

Той сложи ръце върху главата си и стисна зъби. Изглежда, с все сили се стараеше да обуздае емоциите си. Запристъпва бавно, описвайки кръг, после се извърна към мен и кимна веднъж. Очите му все още се стрелкаха обезумяло, но изглеждаше по-спокоен. Изведнъж лицето му доби странно, безстрастно изражение.

— Веднага ще дойда при теб, след като се уверя, че тя ще бъде добре — казах аз. Озърнах се през рамо и видях задните колела на носилката да изчезват в линейката. Запристъпвах заднешком. — Ще взема такси и ще дойда право у вас — уверих го още веднъж.

Арчър безизразно кимна, после се извърна, без да каже нито дума, и се отдалечи от мен.

Аз се поколебах за секунда, после хукнах към линейката и скочих вътре миг преди вратите да се затворят.

* * *

Останах в болницата, докато не се уверих, че Ан щеше да се оправи. Когато лекарят най-после излезе, ми съобщи, че в момента състоянието й е стабилно и тя спи, но той щял да й каже, че съм била там. Освен това се обадили на сестра й, чийто телефон Ан им дала, когато я докарали. Жената ги уверила, че утре сутринта щяла да бъде в Пелион. От новините ми олекна и най-после извиках такси. Имах чувството, че от раменете ми се е свлякъл голям товар.

Обаче се тревожех за Арчър. Написах му есемес веднага, когато пристигнахме в болницата, а после му писах и след като лекарят разговаря с мен, но той нито веднъж не ми отговори. Нямах търпение да отида при него.

Хапех устни в продължение на трийсетте минути, необходими на таксито да стигне до дома ми. Бях обещала на Арчър, че веднага след като изляза от болницата ще отида при него, но исках първо да взема Фийби. Предполагах, че вече би трябвало да се е успокоил. Знаеше, че съм добре, въпреки че първоначалният страх го бе извадил от равновесие. Макар че не бях сигурна защо не отговаряше на съобщенията ми и стомахът ми се бе свил на топка от притеснение.

Платих на шофьора и изскочих от колата. Хукнах към къщата, като пътьом виках Фийби. Тя доприпка, чувах как ноктите й драскат по дървения под от другата страна на вратата.

Няколко минути по-късно спрях пред портата на Арчър и двете с Фийби влязохме. Отправихме се към входната врата и аз тихо почуках, преди да я отворя и да пусна Фийби. Навън вече бе започнало да ръми, а небето бе притъмняло от надвисналите сиви облаци.

В къщата на Арчър беше почти тъмно, единствената светлина идваше от стоящата лампа в ъгъла на всекидневната. Арчър седеше в креслото в срещуположния ъгъл. В първия момент не го забелязах, а когато го съзрях, се стреснах, притиснах ръка към гърдите си и рязко поех дъх. Изражението му беше мрачно, а очите — притворени. Тутакси приближих към него, свлякох се на колене, отпуснах глава в скута му и въздъхнах.

След няколко секунди осъзнах, че той не реагира на присъствието ми, и въпросително го погледнах.

— Как е Ан? — попита той с жестове.

Вдигнах ръце.

— Ще се оправи. Сестра й ще пристигне утре сутринта. — Въздъхнах. — Съжалявам, че цялата случка толкова те е изплашила. Не исках да те оставям, но не можех да зарежа Ан сама в болницата.

Арчър вдигна ръце.

— Разбирам — отвърна той, без да отваря очи.

Кимнах, хапейки устна.

— Добре ли си? За какво мислиш?

Той толкова дълго мълча, че помислих, че няма да ми отговори. Накрая вдигна ръце и показа с жестове:

— За онзи ден.

Наклоних глава.

— Онзи ден? — попитах объркано.

— За деня, когато ме простреляха. Тогава моят чичо дойде, за да отведе мама и мен от татко.

Очите ми се разшириха, но не промълвих нито дума, просто го гледах и чаках да продължи.

— Баща ми беше в бара… навярно щеше да бъде зает известно време. — Няколко секунди Арчър остана неподвижен, отвърнал поглед от мен, после отново насочи очи към мен.

— Той невинаги е бил такъв, както накрая. По-рано беше забавен и очарователен, когато искаше. Но после започна да пие и всичко тръгна зле. Биеше мама, обвиняваше я в неща, които той правеше. Но и без това мама обичаше само един мъж и това беше чичо Конър. Аз го знаех, баща ми го знаеше, целият град го знаеше. А истината беше, че и аз също го обичах повече.

Той отново замълча, вперил поглед някъде покрай мен. Накрая продължи:

— И в онзи ден, когато той дойде, за да ни отведе, аз разбрах, че съм негов син, а не син на Маркъс Хейл. Бях щастлив. Ликувах.

Арчър ме погледна, но изражението му беше отчуждено, сякаш се бе вглъбил в себе си.

— Моят чичо ме простреля, Бри. Маркъс Хейл ме простреля. Не зная дали е било умишлено, или пистолетът просто е изгърмял, когато хукнах към него в пристъп на гняв. Но каквото и да е било, той ме простреля и това беше последицата. — Арчър вдигна ръка към гърлото си и прокара пръсти по белега.

После я свали и посочи към себе си.

— И това е последицата.

Сърцето ми се сви.

— О, Арчър — пророних. Той продължаваше да се взира в мен. Сякаш се бе вцепенил.

— Какво се случи с тях? С майка ти? — попитах, примигвайки насреща му в опит да преглътна буцата, заседнала на гърлото ми и заплашваща да ме задави.

Той се забави само секунда.

— Маркъс удари колата ни отзад, за да ни изтласка от шосето. Нашата кола се преобърна. Мама умря при катастрофата. — Затвори очи за миг, замълча, после отново продължи: — След като Маркъс ме простреля, между него и Конър имаше сблъсък на пътя. — Той отново потъна в мълчание, очите му приличаха на дълбоки кехлибарени езера, пълни с тъга. — Те се застреляха взаимно, Бри. Право там на магистралата, под синьото пролетно небе, те се застреляха един друг.

Прималя ми от ужас.

Арчър продължи.

— След малко се появи Тори и аз смътно помня, че след минута приближи още някаква кола. Следващото, което помня, беше, когато се събудих в болницата.

В гърлото ми се надигна ридание, но аз го сподавих.

— През всички тези години — поклатих глава, неспособна дори да си представя какво мъчение бе преживял — ти си живял с това през всички тези години, сам с мъката и болката. О, Арчър. — Поех дълбоко дъх, опитвайки се да овладея собствените си емоции.

Той ме погледна, за секунда в очите му проблесна някакво чувство, но бързо угасна.

Аз се преместих по-близо до него, вкопчих се в тениската му и притиснах глава към корема му. Сълзите се стичаха по страните ми, докато отново и отново шептях:

— Толкова ми е мъчно. — Не знаех какво друго да кажа в отговор на безмерния ужас, който бе преживяло едно малко момче.

Но най-сетне разбрах цялата дълбочина на болката му, неговата травма, бремето, което носеше. И разбрах защо Виктория Хейл го ненавиждаше. Тя не само бе отнела гласа му, но и увереността му, самоуважението му, самоличността му. Защото Арчър беше живото доказателство, че съпругът й бе обичал друга жена по-силно от нея и не само бе отдал на тази жена сърцето си, но и я бе дарил със своя първороден син. И този син можеше да й отнеме всичко.

Продължих да прегръщам Арчър.

Измина сякаш цяла вечност, преди да се отдръпна.

— Ти притежаваш земята, на която е построен този град. Ти си най-големият син на Конър.

Той кимна, без да ме поглежда, сякаш това ни най-малко не го интересуваше.

— Не искаш ли наследството си, Арчър? — попитах, бършейки сълзите от мокрите си бузи.

Той ме погледна.

— И какво, по дяволите, ще правя с него? Аз дори не мога да общувам с никого освен с теб. Още по-малко да управлявам цял град. Хората ще ме възприемат като най-забавната шега, която някога са чували.

Поклатих глава.

— Това не е вярно. Ти си добър във всичко, което правиш. Всъщност ще бъдеш страхотен управленец.

— Не го искам — отвърна той и лицето му се сгърчи от болка. — Нека Травис да получи всичко. Не искам да имам нищо общо с това. Не само че съм неспособен да управлявам града, но и не го заслужавам. Вината е моя. В онзи ден те умряха заради мен.

Отдръпнах се изумено и рязко поех въздух.

— Вината е твоя? Та ти си бил само едно малко момче. Как е възможно вината да е твоя?

Арчър отново ме погледна с неразгадаемо изражение.

— Самото ми съществуване е причината за смъртта им.

— Техният собствен избор е бил причината за смъртта им. А не едно седемгодишно дете. Извинявай, но никога няма да ме убедиш, че имаш дори капка вина за това, което се е случило онзи ден между четирима зрели хора. — Поклатих енергично глава, опитвайки се физически да подчертая думите, които току-що бях „изрекла“.

Арчър погледна над рамото ми и няколко минути се взира в нещо невидимо.

— Свикнах да мисля, че съм прокълнат — рече той. Слаба усмивка трепна в ъгълчетата на устните му, преди да се превърне в горчива гримаса. Прокара ръка по страната си, преди отново да вдигне двете си ръце. — Изглежда невъзможно, че някой може да преживее толкова гадости в живота си. Но после осъзнах, че това навярно не е било проклятие, а наказание.

Отново поклатих глава.

— В живота не става така.

Очите му срещнаха моите и аз шумно издишах.

— Някога и аз доста размишлявах за това, Арчър. Но… осъзнах, че ако мисля по този начин, ще трябва да повярвам, че татко е заслужавал да бъде застрелян в кафенето си, а аз знам, че това не е истина. — Замълчах, опитвайки да си припомня какво беше чувството да мислиш, че си прокълнат. — Лошите неща не се случват на хората, защото те го заслужават. Не става така. Това е просто… животът. И без значение кои сме ние, се налага да приемем това, което ни поднася съдбата, колкото и да е гадно, и да се опитаме да продължим напред въпреки всичко, да обичаме въпреки всичко, да се надяваме въпреки всичко… да вярваме, че има смисъл в нашето съществуване на тази земя. — За секунда взех ръцете му в своите, после ги пуснах, за да мога да продължа — И да се стараем да вярваме, че може би тези, които са понесли най-много страдания в този живот, носят в душата си най-много светлина.

Арчър внимателно ме изучава няколко секунди, после вдигна ръце и каза:

— Не знам дали мога. Наистина се старая, ала не знам дали мога.

— Можеш — уверих го и размахах ръце, за да придам по-голяма тежест на думите си. — Можеш.

За минута той остана мълчалив, после отвърна:

— Всичко изглежда толкова сложно и объркано. — Прокара ръка през късата си коса. — Не мога да се оправя с всичко това — моето минало, живота ми, любовта ми към теб.

Вдигнах поглед към него, наблюдавайки чувствата, минаващи през лицето му. След секунда вдигнах ръце.

— Нямам много спомени за майка ми. — Леко поклатих глава — Тя почина от рак, когато бях много малка. — Облизах устни и замълчах. — Но помня как тя шиеше тези кръстчета — цели картини, бродирани с малки кръстчета.

Арчър следеше ръцете ми, местейки погледа си към лицето ми между думите.

— Както и да е, веднъж взех едно от ръкоделията й и то изглеждаше ужасно — цялото на възли, отвсякъде стърчаха неравни кончета. Едва успях да разбера каква картина трябваше да се получи. — Не откъсвах поглед от Арчър и стиснах леко ръката му, преди да вдигна своята и да продължа: — Но после дойде мама, взе парчето плат от ръцете ми и го обърна — от другата страна беше истински шедьовър. — Издишах и се усмихнах. — Тя обичаше птиците. Помня картината — гнездо, пълно с малки птиченца, а майка им току-що се бе върнала. — Спрях и се замислих. — Понякога, когато животът ми се струва объркан и неразбираем, мисля за онези малки ръкоделия. Опитвам се да затворя очи и да повярвам, че макар да не мога да видя другата страна, а тази, която гледам, е грозна и отвратителна, някъде съществува шедьовър, създаден от всички възелчета и стърчащи кончета. Опитвам се да повярвам, че от нещо уродливо може да се получи нещо красиво, че ще дойде време, когато ще мога да го видя. Ти ми помогна да видя моята картина, Арчър. Позволи ми да ти помогна да видиш своята.

Арчър продължи да се взира в мен, но не каза нищо. Просто нежно дръпна ръцете ми, притегли ме в скута си, прегърна ме и силно ме притисна към гърдите си. Топлият му дъх погали шията ми.

Няколко минути поседяхме така, после прошепнах в ухото му:

— Толкова съм уморена. Знам, че още е рано, но ме занеси в леглото, Арчър. Прегръщай ме. Позволи ми аз да те прегръщам.

Двамата станахме и отидохме в спалнята му. Там бавно се съблякохме и се пъхнахме под завивките. Той ме привлече към себе си и здраво ме прегърна, но не се опита да ме люби. Изглеждаше по-добре, но някак си дистанциран, сякаш се бе изгубил вътре в себе си.

— Благодаря ти, че ми разказа своята история — прошепнах в мрака.

Арчър само кимна и ме придърпа по-близо.