Мия Шеридан
Гласът на любовта (16)

Глава 15

Бри

Когато се прибрах у дома, пуснах Фийби навън. Чувствах се по-лека, по-щастлива, сякаш оковите на болка и скръб от моята загуба, държали ме в плен през последните шест месеца, бяха паднали. Стоях под ярките лъчи на слънцето и чаках Фийби, изпълнена с чувство на дълбок покой. Никога, никога няма да забравя татко. Той щеше завинаги да бъде с мен през остатъка от живота ми. Да се освободя от оковите на мъката и вината, не означаваше да се откажа от него. Моят баща ме обичаше; той щеше да иска да бъда щастлива. Облекчението, изпълващо тялото ми, едва не ме накара да се разридая. Преглътнах емоциите, извиках Фийби и влязох във вилата.

След като я нахраних, изпих чаша чай. През цялото време, докато седях край кухненската маса, мислех за татко, припомнях си специалните моменти, които бяхме споделяли, неговите малки чудатости, представях си лицето му, толкова ясно запечатано в съзнанието ми. Замислих се за скъпоценния дар, който много хора никога не бяха имали. Аз преживях с него двайсет години. Бях щастлива — бях благословена. Когато станах, за да сложа чиниите в мивката, върху лицето ми сияеше усмивка.

Влязох в банята, пуснах душа и съблякох дрехите си. Драскотините изглеждаха много по-добре. Очевидно мехлемът на Арчър бе свършил чудесна работа.

Арчър… Въздъхнах, толкова много противоречиви емоции и чувства извикваше в мен. Всеки път, когато мислех за него, цялата ми душа се сгряваше.

Исках да науча историята му. Исках да зная всичко за него. Ала инстинктът ми подсказваше, че не бива да го притискам със спомените за случилото се в деня, когато неговият чичо го бе прострелял. Началникът на полицията, чичо му, бе стрелял в него. Господи, как можеше човешкият ум да побере подобен ужас? И какво, по дяволите, го бе подтикнало да го направи?

Час и половина по-късно бях облечена с къси панталони и тениска, а косата ми беше подсушена и вързана на опашка.

Докато обувах джапанките, погледнах към телефона върху скрина и го взех. Имах две пропуснати съобщения. Прослушах ги. И двете бяха от Травис. Захвърлих обратно телефона. Щях да му се обадя, но не сега.

Взех Фийби на ръце с намерението да потегля към дома на Арчър, но докато заключвах вратата, ми хрумна нещо и се върнах. След няколко минути вече въртях педалите на колелото към „Брайър Роуд“.

* * *

— Здравей — усмихнах се на Арчър, когато той ми отвори вратата на дома си. Бе оставил портата на оградата леко отворена, за да вкарам велосипеда вътре. Пуснах Фийби, която хукна напред, търсейки Кити и кученцата.

Той ми се усмихна в отговор и отвори по-широко вратата, за да вляза.

Прекрачих прага и се извърнах към него. Поех дълбоко дъх.

— Благодаря, че ми разреши отново да дойда, Арчър. — Прехапах устна, търсейки нужните думи. — Надявам се, че нямаш нищо против… след миналата нощ… няма друго място на света, където бих искала повече да бъда, отколкото тук с теб. — Наклоних глава, гледайки го. — Благодаря ти.

Докато говорех, Арчър гледаше ръцете ми, а когато най-накрая вдигна поглед към мен, видях доволното изражение на лицето му. Той ми кимна и се усмихна.

Огледах го. Беше облечен в същите овехтели дънки, които сякаш всеки миг щяха да се разпаднат, и тъмносиня тениска. Краката му бяха боси… и когато сведох поглед, забелязах, че стъпалата му изглеждаха много по-добре, най-вече защото подутините бяха спаднали. Но прорезите и драскотините все още имаха ужасен вид. Потръпнах и отново вдигнах поглед към лицето му.

— Всичко е наред, Бри — каза той, очевидно забелязал реакцията ми на раните му.

Съмнявах се, но кимнах. Килнах настрани глава.

— И така, Арчър, донесох нещо, но преди да ти го покажа, искам да знаеш, че ако идеята не ти хареса… или… просто искам да ми го кажеш, аз ще те разбера.

Той повдигна вежда.

— Звучи плашещо.

Засмях се леко.

— Не… просто… ами нека ти покажа. — Взех матката чанта, която бях донесла, и извадих ножиците си.

Арчър ги погледна предпазливо.

— Помислих, че може би ще искаш да се подстрижеш — подхванах, но побързах да го успокоя, — но ако не желаеш, няма проблем. Не казвам, че имаш нужда от подстригване, но ами имаш нужда от подстригване. Но няма да те подстригвам — по-скоро малко ще оформя и подравня косата ти.

Той се усмихна малко засрамено и обхвана тила си с ръка, сетне я отпусна и ме погледна.

— Нямам нищо против.

Ухилих се.

— Нямаш нищо против? Прекрасно! Искам да кажа, че не съм най-добрата фризьорка на света, но мога да те подстрижа равно. Много пъти съм подравняваха косата на татко.

— Отрежи колкото искаш, Бри — усмихна се той.

— Ами ти как искаш? Ще направя това, което ти харесва.

Той се взря в мен, погледът му се стопли, макар че не се усмихна. Впери сериозните си очи в мен и преглътна, преди да отговори:

— Искам на теб да ти хареса. Направи каквото ти искаш.

Поколебах се, не желаех да правя нещо, което не би искат.

— Сигурен ли си?

— Напълно — отвърна той, отиде в кухнята и издърпа един от столовете в средата на пода, за да се измете по-лесно подстриганата коса.

Влязох в банята, взех кърпа и гребена върху мивката, сетне се върнах в кухнята и обвих раменете му с кърпата.

Започнах да подстригвам дългите кичури, като внимателно отмервах дължината и се стараех косата да бъде равна. Той ми бе казал, че мога да правя каквото искам, затова реших да го подстрижа късо. Исках да виждам лицето му, имах смътното усещане, че той просто се крие зад тази буйна грива. Имах ли право да го лиша от това? Не. Ала той ми бе позволил и аз възнамерявах да се възползвам. Ако пожелаеше, пак можеше да остави косата си да порасне дълга.

Оставих гребена настрани и разчесах с пръсти тъмната му, коприненомека коса, преди да използвам ножиците. Прокарвах ръце през гъстите вълнисти кичури, изпълнена с интимни и чувствени усещания; пулсът ми се учести, докато се движех около него, като първо подстригах отзад, а после минах отпред. Всеки път, когато прокарвах бавно ръка по главата му, Арчър леко потрепваше. Докато го подстригвах, се наведох по-близо и можех да вдъхна аромата на шампоана му и чистия мирис на тялото му. От него лъхаше на сапун и специфично мъжко ухание и стомахът ми изтръпна от желание.

Когато застанах пред него и отметнах кичурите от челото му, погледнах лицето му и очите ни се срещнаха за миг, ала той побърза да ги затвори. Изглеждаше, сякаш изпитва болка, и сърцето ми се сви. Дали някой, освен майка му, някога го бе докосвал с нежност?

Продължих работата си и когато се наклоних още по-близо, за да подстрижа косата над ухото му, той затаи дъх. Очите ми отново се насочиха към него. Зениците му бяха леко разширени, а устите — полуотворени. Зърната ми се втвърдиха под тениската, очите на Арчър се сведоха надолу и зениците му се разшириха още повече, когато видя гърдите ми. Погледът му бързо се отмести настрани, онези червени петна отново избиха върху скулите му, а ръцете му, отпуснати върху мускулестите бедра, се свиха в юмруци.

Наклоних се да клъцна още няколко кичура и гърдите ми се оказаха съвсем близо до лицето му. Чух го как рязко пое дъх, а после тишината в кухнята се изпълни с тежкото му и накъсано дишане. Сведох поглед и видях възбудата му под панталоните.

Бързо застанах зад гърба му, за да подравня още малко косата му и да овладея собственото си дишане. Имах чувството, че очите ми са се разширили, и можех само да се надявам, че се справям добре, тъй като не можех да се съсредоточа заради влагата между бедрата си. Бях толкова възбудена, че едва можех да стоя на едно място: заради близостта му, заради усещанията, които ме пронизваха всеки път, когато го докоснех, както и заради увереността, че и аз му въздействах по същия начин. Никога досега не съм се възбуждала толкова бързо — при това от едно тъпо подстригване. Но беше съвсем очевидно, че той изпитва същото.

Когато отново застанах пред него, забелязах, че той леко трепери.

— Ето — прошепнах, — готово. Изглеждаш наистина много добре, Арчър. — Коленичих пред него и тежко преглътнах, докато проверявах резултата от работата си.

Оставих ножиците върху плота зад гърба си и отново се обърнах, като се придвижих по-близо до него. Ударите на сърцето ми отекваха гръмко в ушите и между краката ми. Вдигнах очи към него и погледнах бързо към устата му. Неговият поглед се стрелна към моите устни. Господи, толкова силно исках да ме целуне, че изпитвах физическа болка.

Арчър ме погледна от горе надолу, адамовата му ябълка подскочи и белегът на гърлото му малко се разтегли нагоре. Докато се взирахме един в друг, по лицето му пробяга неувереност и той още по-силно стисна юмруците, отпуснати върху бедрата му.

Внезапно скочи, събаряйки стола, и се изправи. Изглеждаше не по-малко шокиран от мен.

— Сега трябва да си вървиш — каза той.

— Да си вървя? Защо, Арчър, извинявай, да не би аз…?

Той поклати глава. Виждах как пулсира вената на шията му.

— Не, нищо, аз просто… имам работа. Ти трябва да си вървиш. — Дишаше тежко, като че ли току-що бе пробягал почти десет километра. Колкото пъти го бях наблюдавала, докато работеше, нито веднъж не го бях виждала да се задъхва. Той ме погледна умоляващо.

— Добре — прошепнах и по лицето ми плъзна червенина. — Добре.

Взех ножиците и отидох във всекидневната, за да ги прибера в чантата. Извърнах се към Арчър.

— Сигурен ли си? Аз не…

— Да, моля те, да — настоя той.

Сведох поглед и видях, че все още е много възбуден. Отново преглътнах. Не знаех какво да мисля. Дали беше засрамен, задето се бе възбудил? Или беше разстроен, че се е възбудил от мен? Да не би да съм била прекалено нахална? Може би той просто е искал да бъдем приятели, а аз съм го разбрала напълно погрешно? Болка и обида замъглиха ума ми.

— Добре — казах отново и се запътих към вратата.

Когато минавах покрай него, той улови нежно ръката ми и аз леко се сепнах.

— Извинявай. Наистина съм ти благодарен за подстригването.

Отново се взрях в него и забелязах колко красив изглеждаше — свежо обръснат, с новата прическа, с поруменелите скули и със златистокафявите очи, които сияеха по-ярко от обикновено.

Кимнах и излязох през вратата. Фийби беше на верандата. Взех я на ръце и ускорих крачка, за да изляза час по-скоро от портата на Арчър.