Мия Шеридан
Гласът на любовта (23)

Глава 22

Бри

През следващата седмица животът ни потече в едно приятно русло — двамата бяхме толкова погълнати един от друг, че аз едва имах търпение да дочакам края на работния ден, и се втурвах презглава към вилата, за да взема душ и да грабна Фийби, преди да потегля право към къщата на Арчър. Усмивката, с която той ме посрещаше всеки ден, ме караше да се чувствам като безценно съкровище. Когато ме прегръщаше, с разума и сърцето си чувствах, че най-после съм у дома.

Обятията на Арчър бяха моят дом — единственото място, където исках да бъда, мястото, където се чувствах в безопасност. Мястото, където се чувствах обичана.

Ние се любехме навсякъде, прекарвахме дългите нощи, изучавайки телата си, учехме се как да доставяме удоволствие един на друг. И както във всичко, с което се заемеше, Арчър стана майстор и в изкуството на любовта — всеки път ме оставяше безсилна и опиянена от наслада. Той не само знаеше как да ме побърка от желание с ръце, език и внушителната си мъжественост, но бе разбрал, че ако ме почеше под колената с късите си нокти, аз ще замъркам като котка, а когато прокарва пръсти през косата ми, напълно се отпускам. Сякаш моето тяло беше инструмент, на който той се бе научил да свири толкова съвършено, че мелодията отекваше до глъбините на душата ми. Не само заради физическото удоволствие, с което ме даряваше, но и защото толкова много държеше на мен, че се стараеше да ме опознае до най-малката подробност.

Един ден бях заета с приготвянето на обяда, когато той сложи пред мен купа с картофен чипс. Докато ги хрупах, забелязах, че всички бяха прегънати — тези, които обичах най-много, но обикновено се налагаше да ровя из пликчето, за да ги намеря.

Погледнах чипсовете, а после вдигнах объркано очи към Арчър.

— Тези чипсове… те всички са прегънати — промърморих, осъзнавайки колко налудничаво звучат думите ми.

— Нали такива харесваш?

Кимнах бавно, осъзнавайки, че той бе отворил няколко пликчета, за да избере тези, които най-много обичам. А когато осмислих факта, че бе забелязал тази незначителна подробност, не знаех да се смея ли, или да плача. Но това беше Арчър. Той искаше всячески да ме радва и би направил всичко по силите си, за да го постигне.

Друг път, докато бяхме заети с някаква домашна работа и случайно вдигнех поглед към него, забелязвах, че той ме гледа с онзи особен ленив поглед, който означаваше, че обмисля какво му се иска да направи с мен в този момент. Тутакси ставах влажна и тръпнеща от желание, а зърната ми се втвърдяваха под мълчаливия му взор.

Тогава той ме вдигаше на ръце и ме отнасяше в леглото или ако бяхме толкова възбудени, ме обладаваше направо там, където се намирахме — върху одеяло на тревата под ярките слънчеви лъчи или върху двуместния хамак, или върху пясъчния бряг на езерото.

След едно подобно изпълнение, когато тялото ми още тръпнеше от преживения оргазъм, задъхано прошепнах:

— Мечтала съм за това, Арчър. Мечтала съм за теб и мен — точно за това.

Очите му пронизаха моите, той се наклони и дълго ме изучава, преди да ме целуне толкова нежно, че имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне.

Претърколих го върху мокрия пясък и се засмях до устните му, докато той също ми се усмихваше. После и двамата станахме сериозни, аз отпуснах глава върху гърдите му, наслаждавайки се на вълшебния миг, благодарна за въздуха в дробовете ми, за слънцето, огряващо гърба ми, за мъжа в обятията ми. Ръцете му започнаха да чертаят букви по кожата ми и след няколко минути разбрах, че той пише: Моя Бри… моя Бри… моя Бри… отново, отново и отново.

Навън вече бе захладняло и след няколко минути ние изтичахме в къщата, заливайки се от смях и треперейки от студ. Бързо се вмъкнахме под душа, за да отмием пясъка.

По-късно той запали огън в камината и двамата се сгушихме на дивана. Известно време постояхме така, после аз се отдръпнах и го погледнах.

Арчър умееше да прави всичко толкова чувствено и супер мъжкарски, че сърцето ми пропускаше удар заради това колко естествено и непринудено му се удаваше. Той можеше да облегне бедро на плота по един особен начин или да застане на прага, подпрял ръка на горната рамка на вратата и да ме наблюдава — все неща, за които нямаше никаква представа как ми въздействат. Той просто беше себе си, а някак си това ме привличаше още повече. Но за нищо на света нямаше да му го кажа. Харесваше ми да имам тази малка тайна — обичах тези привички, които бяха само мои, и не желаех с признанието си да повлияя върху поведението му. Колкото до мен, аз бях абсолютно безнадежден случай, когато ставаше дума за Арчър Хейл.

Това ме караше да се питам какъв мъж би бил той, ако не се бе случила онази ужасна злополука, ако не бе изгубил гласа си… дали щеше да бъде куотърбек^[1] на някой футболен отбор? Дали щеше да отиде в колеж? Да ръководи свой собствен бизнес? Веднъж го бях подкачила, че е много добър във всичко, което прави… но това беше самата истина. Арчър просто не го осъзнаваше. Не вярваше, че е способен на нещо.

Той все още не ми бе споделил нищо за онзи ден, когато бе изгубил родителите си, но повече не го и попитах. Отчаяно копнеех да узная какво му се бе случило, но не исках да го пришпорвам; предпочитах да почакам, докато той сам не се почувства готов да ми разкаже.

— За какво мислиш? — попита той и въпросително повдигна вежда.

— За теб — усмихнах се. — Мислех за това как всеки ден благодаря на щастливата си звезда, задето дойдох тук… точно тук, при теб.

Той се усмихна с онази сладка усмивка, която караше стомахът ми да се присвива, и каза:

— Аз също. — Сетне се намръщи и отвърна поглед.

— Какво? — попитах, повдигнах брадичката му и го извърнах с лице към мен.

— Ще останеш ли, Бри? — попита. — Ще се останеш ли тук с мен?

В този момент приличаше на малко момче и аз осъзнах колко силно искаше да му кажа, че няма да го изоставя като всички останали в живота му.

— Да — кимнах. — Да. — Казах го от все сърце. Животът ми сега беше тук — този мъж беше моят живот. Каквото и да означаваше това — никъде нямаше да замина.

Арчър се взря в очите ми, сякаш се опитваше да реши дали съм напълно честна, и изглежда остана доволен от това, което видя. Кимна и ме притегли към гърдите си в здрава прегръдка.

Не ми беше казал, че ме обича, аз също не му го бях казала. Ала в този момент разбрах, че го обичам. С толкова дълбока любов, че признанието напираше да изскочи от устните ми и аз трябваше да ги стисна, за да не го изкрещя. Но някак си чувствах, че трябваше да почакам той да го каже. Ако той също се бе влюбил в мен, исках сам да го осъзнае. Арчър бе живял живот, лишен от човешка доброта, нежност и внимание. За него навярно случващото се помежду ни беше объркващо и сложно. Ние не го бяхме обсъждали, но през изминалата седмица понякога наблюдавах очите му, докато правехме най-обикновени неща — лежахме на дивана и четяхме, хранехме се заедно или се разхождахме по брега на езерото. Струваше ми се, че той се опитва да подреди всички мисли и чувства в главата си, наваксвайки за шестнайсетте изгубени години. Може би трябваше да поговорим за това, може би това щеше да му помогне, ала поради някаква причина не го сторихме. Дълбоко в душата си таях надежда, че моята любов щеше да бъде достатъчна, за да излекува нараненото му сърце.

След минута той ме пусна, аз седнах и го погледнах. Върху лицето му играеше лека усмивка.

— Искам да те помоля за услуга — рече той.

Смръщих вежди.

— Добре — отвърнах, хвърляйки му подозрителен поглед.

— Ще ме научиш ли да шофирам?

— Да те науча… да! Разбира се! Искаш да шофираш?

Арчър кимна.

— Чичо имаше пикап. Държа го в гараж в града. Работниците го припалват от време на време и изминават няколко километра. Винаги съм имал намерение да го продам, но все отлагах, никога наистина… не съм знаел как да го направя. Но сега може да е за добро, че съм го запазил.

Бях толкова развълнувана, че практически заподскачах върху дивана. За пръв път Арчър сам предлагаше да направи нещо, което ще го накара да напусне границите на имота си, при това не само да отиде до градската бакалия.

— Добре! Кога? — попитах. — Утре не съм на работа.

— Добре, тогава утре — усмихна се той и ме привлече към себе си.

И така, Арчър се оказа зад волана на голям, доста раздрънкан пикап, а аз седях на пасажерската седалка и се опитвах да го науча на правилата на движение по пътищата, как да превключва скоростите и да си служи с педалите. Бяхме избрали просторен открит участък на няколко километра надолу по шосето, недалеч от езерото.

— Усещаш ли тази миризма? — попитах. — На изгоряло от съединителя. Отпуууусни педала.

След един час тренировки Арчър вече доста добре се справяше, с изключение на няколко поднасяния, които ме накараха да натисна въображаемата спирачка и да избухна в смях.

Той ми се ухили, а очите му обходиха голите ми крака. Проследих погледа му и кръстосах крака, в резултат полата ми се повдигна малко нагоре и отново го стрелнах с очи. Зениците му вече се бяха разширили, а очите му потъмняха и леко се притвориха. О, господи, колко обичах това изражение. Това изражение означаваше нещо много, много хубаво за мен.

— Шофирането е сериозно занимание, Арчър — подразних го аз. — Не бива да си позволяваш да отвличаш вниманието си от пътя, това може да е опасно за всички участници в движението. — Усмихнах се мило и затъкнах кичур коса зад ухото си.

Той развеселено повдигна вежди и отново се извърна към предното стъкло. Пикапът бавно се движеше напред, Арчър увеличи скоростта и с лекота превключи на втора. Черният път, по който се движехме, не беше толкова широк, за да упражнява превключването на четвърта скорост, но той шофираше на трета и пикапът описваше широки кръгове.

Кръстосах крака в обратна посока и прокарах пръст по бедрото си, като спрях точно до подгъва. Погледнах към Арчър, очите му бяха приковани върху пръста ми. Той бързо ги извърна и продължи да шофира в кръг.

Аз го разсейвах, но тук не беше опасно.

Пръстът ми продължи да се движи нагоре по бедрото, леко повдигна края на полата и разкри розовото ми бельо на точки.

Хвърлих поглед към Арчър. Устните му бяха леко разтворени, а очите му алчно ме поглъщаха в очакване на следващия ми ход. Честно казано, никога преди не бях правила нищо подобно. Но Арчър изваждаше наяве неща, които никой друг не бе съумявал — караше ме да се чувствам сексапилна, изпълнена с дръзко желание да експериментирам, и в същото време в безопасност. Караше ме да се чувствам жива както никога досега.

Докато го наблюдавах, той тежко преглътна и отново погледна към пътя, преди да извърне поглед към мен.

Пъхнах пръсти под бикините си, отметнах глава върху облегалката, затворих очи и тихо простенах. Чух как Арчър затаи дъх.

Повдигнах бедра, а пръстите ми се плъзнаха по-навътре, докато не усетих хлъзгавата влага между краката си. Потърках малката пъпка и ме заляха вълни на удоволствие от собственото ми докосване. Отново простенах и пикапът подскочи.

Погалих се с пръст и този път сладката наслада ме накара да ахна и да се притисна към ръката си.

Внезапно политнах напред, когато пикапът рязко спря, Арчър дори не намали скоростта, просто свали крак от педала на газта и двигателят угасна. Отворих очи и видях как Арчър дръпна ръчната спирачка, нежно ме бутна върху седалката и се наведе над мен.

Не откъсвах поглед от него. Той подпря главата ми на пасажерската врата и леко се отмести. Напрегнатото му изражение ме накара цялата да изтръпна. Той се наведе и целуна корема ми, а аз зарових пръсти в меката му коса и изпъшках.

Арчър се наклони, за да свали бикините ми, а аз повдигнах бедра, за да се плъзнат по дупето и надолу по краката ми. Тялото ми изнемогваше от желание, слабините ми пулсираха.

Арчър се облегна назад, разтвори краката ми и няколко секунди се взира в мен, преди да се сведе към женствеността ми. Ахнах, когато усетих носа му да се търка в най-интимната ми част, а топлият му дъх да милва най-чувствителната ми точка.

— Моля те — застенах и отново зарових пръсти в косата му.

През изминалата седмица Арчър ме бе обладавал по най-различни начини, но това още не беше правил. Чаках, затаила дъх. Когато езикът му за пръв път докосна гънките ми, аз се притиснах към него и от гърдите ми се изтръгнаха тихи стенания. Женствеността ми запулсира още по-неистово, напрежението достигна своя връх, когато той започна да обхожда с език малката пъпка, както го бях учила да прави с пръстите си. Движенията му ставаха все по-бързи и бързи. Топлата, сладка влажност на езика му се плъзгаше по мен, а топлият му дъх облъхваше набъбналите гънки, докато ръцете му стискаха бедрата ми, разтваряйки ме за него. О, господи, това беше възхитително. Приближаващите спазми на оргазма ме обгърнаха с вълшебна светлина, преди да полетя в бездната, и аз успях само да изкрещя:

— Арчър, Арчър, о, боже, да!

Когато се окопитих, усетих топлия му дъх върху корема си и почувствах усмивката му върху кожата си.

Усмихнах му се в отговор и го погалих по косата, неспособна да промълвя нито дума.

Внезапно се разнесе силно почукване по стъклото. Двамата с Арчър трепнахме, обхвана ме паника. Какво беше това, по дяволите? Спуснах крака, а Арчър седна и избърса уста в тениската си, докато аз обувах с треперещи ръце бикините си и приглаждах полата.

Прозорците бяха запотени — слава богу. Или може би не. Може би не. Обзе ме срам и погледнах към Арчър, а той посочи към ръчката на прозореца. Смъкнах стъклото и видях отвън да стои Травис в униформа, със сковано лице. Наведе се към отворения прозорец и се втренчи в нас.

Миризмата на секс изпълваше малката кабина. Затворих за миг очи, страните ми пламнаха.

— Здравей, Травис — промърморих, опитвайки се да изобразя усмивка, но вместо това се получи само някаква гримаса.

Няколко секунди Травис мести поглед между мен и Арчър, преди накрая да го спре върху мен. Сведе го към скута ми, после го вдигна към очите ми.

— Бри — изрече той.

Около секунда и двамата останахме мълчаливи, а лицето му се изопна още повече. Аз гледах напред, чувствайки се като малко момиченце, което директорът всеки миг ще изключи от училище.

— Получих обаждане за някакъв пикап, спрял в района — заговори той. — Бях наблизо и дойдох да проверя какво става и дали мога да помогна.

Прокашлях се.

— О, ъ, ами… — Погледнах към Арчър и за миг замълчах. Той седеше спокойно, отпуснал едната си ръка върху волана, с вид на котарак, изял канарчето. И в този случай канарчето бях аз.

Напуши ме истеричен смях, но аз го сподавих и присвих очи към него. Лицето му доби още по-самодоволно изражение.

— Учех Арчър да шофира — смотолевих, отново извръщайки се към Травис.

За секунда Травис не каза нищо.

— Аха. Той има ли разрешение за шофиране? — попита блюстителят на реда, повдигайки вежди, макар отлично да знаеше, че Арчър нямаше подобно разрешение.

Въздъхнах.

— Травис, ние сме на черен път. Той не шофира на шосето или нещо подобно.

— Няма значение. Въпреки това трябва да има такова разрешение.

— Я стига, Травис — меко го сгълчах аз, — Арчър просто иска да се научи да кара кола.

Травис присви очи и бавно заговори:

— Може да го направи, но трябва да спазва обществените правила. — Погледна към Арчър. — Мислиш ли, че можеш да се справиш, брато? — додаде Травис и повдигна вежди.

Извърнах се към Арчър. Самодоволното му изражение бе изчезнало, заменено със сърдито, челюстта му бе стисната. Той вдигна ръце и показа с жестове:

— Ти си задник, Травис.

Аз нервно се засмях и погледнах към Травис.

— Той каза: Да, няма проблем — ведро излъгах и чух как Арчър се размърда на седалката. — Както и да е — продължих и повиших глас, — ние тъкмо смятахме да се прибираме. Благодаря за разбирането, Травис. Ще се постараем да уредим проблема с разрешителното, преди да проведем следващите уроци. Аз ще карам до вкъщи, става ли? — Отправих му мила усмивка или поне се надявах да е такава. Ситуацията беше абсолютно неловка, въпреки факта, че все още бях ядосана на Травис заради целия онзи сценарий със стриптийз клуба.

Травис се отдръпна от пикапа, а аз се прехвърлих през мускулестото тяло на Арчър на шофьорската седалка. Почувствах ръката му върху голото си бедро, докато той се плъзваше под мен, и когато го погледнах, видях, че гледаше към Травис. Изпухтях, пльоснах се на седалката и завъртях ключа в стартера.

Гледах през прозореца към Травис, докато превключвах скоростите, и видях същото напрегнато, леко гневно изражение върху лицето му. Арчър също се извърна и се взря в него. Аз се усмихнах сковано и потеглих.

Когато излязохме на шосето, стрелнах поглед към Арчър. Той също ме погледна, сетне отместихме погледи. След секунда отново погледнах към него, тялото му се тресеше от беззвучен смях. Той ми се ухили и каза:

— Обичам да шофирам.

Засмях се и поклатих глава.

— Да, обзалагам се, че обичаш. — После го сръгах леко в ръката и додадох: — Аз обичам, когато ти си зад волана. Но може би следващия път ще трябва да потърсим някое по-уединено място. — Повдигнах вежди.

Той безмълвно се засмя, снежнобелите му зъби блеснаха и върху страните му се появиха сексапилните трапчинки.

Наслаждавах се на красивия профил на Арчър, а той се взираше щастливо през предното стъкло. Беше доволен заради случилото се помежду ни, но беше още по-радостен, че Травис ни бе хванал. Прехапах устна, замислена за тези двама мъже. Хрумна ми, че в живота на Арчър не бе имало много поводи за радост.

— Арчър, надявам се, сега вече знаеш, че не е нужно да се съревноваваш с Травис — отбелязах след минута. — Надявам се, съвсем ясно дадох да се разбере, че съм избрала теб. Само теб.

Той ме погледна и лицето му стана сериозно. Пресегна се през седалката, сграбчи ръката ми и я стисна, после отново зарея поглед през прозореца.

В отговор стиснах ръката му и не я пуснах. През остатъка от пътя до къщата му шофирах с една ръка.

* * *

Следващият работен ден беше най-напрегнатият от доста време насам. Към един и половина, когато притокът от клиенти намаля, влязоха Мелани и Лиза и се настаниха до бара, където седяха, когато се запознах с тях.

— Здравейте, момичета!

Те ме приветстваха с широки усмивки.

— Как си, приятелко? — попита Мелани.

Аз се подпрях на бара.

— Пфу. Денят беше — снижих гласа до шепот — истински ад. Търча наоколо като пиле с отрязана глава.

— Да, през това време на годината навалицата е по-голяма, защото хората, които през цялото лято са работили на отсрещната страна на езерото, прекарват повече време тук. Норм говореше, че може да наеме още някого да работи вечерна смяна и да не затваря след три, но явно са се отказали. Разбира се, с тези планове за разрастването никой не знае какво ще стане, така че кой може да ги обвинява. — Тя сви рамене.

— Хмм, не го знаех — промърморих и се намръщих.

Лиза кимна и ме върна към настоящето.

— Какво да ви донеса, момичета?

Двете поръчаха хамбургери и студен чай и аз се обърнах към машината за чай и започнах да наливам питиетата им. След две секунди чух дрънченето на входното звънче, последвано от писъка на Мелани.

— Мамка му!

Гласът на Лиза прошепна зад гърба ми:

— Леле.

Пуснах по един резен лимон във всяка чаша. Из помещението се надигна тих ропот. Какво беше това, по дяволите?

Веждите ми се смръщиха и се извърнах със смутена усмивка, чудейки се какво става. И тогава го съзрях — Арчър. Затаих дъх и върху лицето ми тутакси се разля широка усмивка. Очите му бяха приковани в мен, докато стоеше на прага, и изглеждаше… о, боже, изглеждаше великолепно. Очевидно си беше купил нови дрехи: дънки, които му стояха идеално, подчертавайки мускулестите му крака, и семпъл черен пуловер с дълъг ръкав. През деколтето се виждаше сива тениска.

Беше прясно избръснат, косата му — идеална, макар че бе подстриган на кухненски стол от момиче, което беше толкова възбудено, че почти нищо не виждаше пред себе си. Усмихнах се още по-широко. Той беше тук.

— Кой е това? — чух високо да пита госпожа Кенфийлд от масата до вратата. Тя беше на около хиляда години, но все пак беше грубо. Вече възрастната й внучка, Криси, й изшътка да мълчи и прошепна високо, изкривила уста:

— Това е Арчър Хейл, бабо. — После додаде по-тихо: — Дявол да го вземе.

— Нямото хлапе? — попита старицата, а Криси изпъшка и стрелна извинителен поглед към Арчър, преди отново да се извърне към баба си. Но Арчър и без това не гледаше към нея.

Оставих чашите със студен чай върху плота и без да свалям поглед от Арчър, изтрих ръце в престилката, ухилена до уши.

Заобиколих бара и ускорих крачка. Пробягах останалата част от разстоянието, засмях се силно и се хвърлих в обятията му. Той ме вдигна на ръце. Върху красивото му лице се разля усмивка на облекчение, преди да зарови нос в ямката на шията ми и здраво да ме прегърне.

Ако на света имаше подходящ момент да покажеш на един човек колко е желан, то това беше този.

Докато се гушех в прегръдката му, си помислих, че присъстващите тук дори не осъзнаваха колко смелост е била нужна на Арчър, за да предприеме тази стъпка. Но аз го разбирах напълно — едно момче, което винаги се е чувствало отритнато, се появява и моли хората да го приемат. Сърцето ми щеше да се пръсне от гордост заради прекрасната проява на храброст, каквато беше идването на Арчър Хейл в закусвалнята на този малък град.

Настъпи такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Не ми пукаше. Отново се засмях и отметнах глава, за да видя лицето му.

— Ти си тук — прошепнах.

Той кимна. Очите му обходиха лицето ми, върху устните му трептеше нежна усмивка.

— Тук съм заради теб.

Засиях. Това бяха същите думи, които ми бе казал преди няколко седмици, когато се бяхме срещнали пред закусвалнята.

— Аз също съм тук заради теб — прошепнах и отново се усмихнах. Бях вложила в тези думи толкова много значения, че дори не можех да ги изброя.

Няколко дълги секунди двамата се взирахме един в друг, докато осъзнах, че в закусвалнята продължава да цари тишина. Прокашлях се и се огледах. Хората, които ни зяпаха, някои — с леки усмивки на лицата, други — със смаяни физиономии, се върнаха към заниманията си. Бавно в закусвалнята отново се разнесе тихото жужене на разговорите и аз знаех точно какво обсъждат.

Улових ръката на Арчър и го поведох към бара, после го заобиколих от другата страна. Мелани и Лиза го огледаха, а шокът върху лицата им се замени с широки усмивки.

Мелани му протегна ръка.

— Аз съм Мелани. Никога не сме се запознавали.

Той стисна ръката й и й се усмихна малко свенливо.

— Арчър — казах, — това е Лиза, сестрата на Мелани. — Лиза се наклони напред, протегна се през Мелани и също стисна ръката на Арчър.

Той кимна и отново насочи поглед към мен.

— Ще ми дадеш ли само минутка? Трябва да обслужа неколцина клиенти и веднага се връщам.

Подадох му менюто и той кимна, а аз отидох да отнеса поръчките, които току-що ми подадоха през шубера, и да долея чашите. Когато се върнах, поръчките на Лиза и Мелани бяха готови, затова ги грабнах и поставих чиниите с хамбургерите пред тях, а после се обърнах към Арчър.

— Гладен ли си? — попитах го с жестове.

— Не. Пазя апетита си за вечерята с едно специално момиче. — Той се ухили. — Само… — Озърна се към автоматите с напитките.

— Млечен коктейл с шоколад с къдрава сламка? — попитах, повдигайки вежди.

Той беззвучно се засмя.

— Кафе — отвърна и ми смигна.

— Боже, това е секси! — възкликна Мелани. — Като че ли вие двамата си говорите мръсотии пред всички.

Арчър й се усмихна, а аз се засмях. Поклатих глава.

— Може би и вие ще научите жестомимичния език, за да се присъедините към нас — подхвърлих аз.

Лиза и Мелани прихнаха. Извърнах се, взех каната с кафе и налях една чаша на Арчър, после проследих с поглед как той добавя сметана.

Маги се приближи към мен и протегна ръка към Арчър.

— Аз съм Маги. Благодаря, че дойде.

Арчър смутено се усмихна, стисна ръката й и ми показа с жестове:

— Моля те, кажи й, че ми е приятни да се запозная с нея.

Предадох думите му и Маги се усмихна.

— Аз те познавам от много отдавна, скъпи. Когато беше малък, майка ти често те водеше тук. — Тя зарея поглед в далечината, сякаш потънала в спомени. — Твоята майка беше най-милото и красиво същество на земята. И о, колко те обичаше! — Тя въздъхна, върна се в настоящето и се усмихна. — Е, както и да е, радвам се, че си тук.

Арчър я слушаше, леко усмихнат, и като че ли с наслада попиваше всяка нейна дума. Той кимна и Маги продължи, вперила поглед в мен.

— И така, Арчър, това момиче тук напоследък се пребива от работа. Мисля, че днес е заслужила да се прибере по-рано. Как мислиш, ще можеш ли да й измислиш някое занимание?

— Господи, Маги, това звучи мръснишки — изсумтя Лиза.

Арчър се опита да сподави усмивката си и отмести поглед, вдигайки чашата с кафе. Маги подпря ръце на хълбоците си и изгледа кръвнишки Лиза, а ние избухнахме в задружен смях.

— Мръснишко е подсъзнанието ти, а не моите думи — заяви тя, но в очите й танцуваха дяволити искри.

Арчър ме погледна.

— Смяташ ли, че можем да измислим някое мръснишко занимание за днешния следобед? — попита той и ми се ухили. Усмихнах се и прехапах устна, за да не се засмея на глас.

— Виждаш ли! — не се стърпя Мелани. — Знаех си, че вие двамата си говорите мръсотии. Идеално разбирам жестомимичния език.

Усмихнах се невинно.

— Той само ме попита дали бих искала да си устроим приятен пикник — заявих съвсем сериозно.

— Да бе! — захили се Лиза. — Гол пикник!

Аз се засмях, Маги изсумтя, а Арчър се усмихна още по-широко.

— Вие, хора, не сте с всичкия си. А сега изчезвай оттук — додаде Маги и ме побутна.

— Добре, добре, но какво ще стане с моята допълнителна работа и салатите…?

— Аз ще се погрижа — увери ме тя. — Можеш да приготвиш салатите утре.

Погледнах към Арчър.

— Ами добре тогава. Да вървим!

Той понечи да извади от джоба си пари за кафето, но Маги го възпря, като сложи ръка върху неговата.

— Заведението черпи.

Арчър спря, погледна ме, сетне кимна в знак на съгласие.

— Всичко е наред — рече Маги с усмивка.

Аз излязох иззад бара, сбогувахме се с Мелани, Лиза и Маги и излязохме заедно през вратата.

Когато се озовахме на улицата, зърнах отсреща позната фигура. Виктория Хейл тъкмо излизаше от един магазин в компанията на възрастна жена с тъмна коса. Бях сигурна, че в мига, когато ни видя двамата с Арчър, температурата на улицата спадна поне с десет градуса, и аз потръпнах от студ. Прегърнах Арчър през кръста, а той ми се усмихна, привлече ме към себе си и ме целуна по слепоочието. В същия миг като с магическа пръчка Виктория Хейл престана да съществува.

* * *

По-късно същата вечер Арчър запали огън на плажа. Ние се бяхме излегнали върху старите дървени градински шезлонги, направени от чичо му преди много години, както ми бе разказал Арчър. Бяхме донесли бутилка червено вино и одеяла, тъй като времето бе захладняло, особено вечерите.

Арчър наля на себе си малка чаша вино, а за мен — по-голяма; той отпиваше от своята чаша, сякаш беше силен алкохол. Толкова много неща, които бях приемала за даденост, за него бяха нови и непознати.

Няколко секунди поседяхме в мълчание, отпивахме от виното и наблюдавахме танцуващите пламъци. Чувствах се щастлива и доволна, виното разливаше приятна топлина по вените ми. Отпуснах глава на облегалката на дървения шезлонг и се любувах на прекрасния му профил, озарен от светлината на огъня. Дали заради отблясъците на залязващото слънце, ала за секунда той ми заприлича на древен бог, целия златист и красив, великолепието му засенчваше блясъка на огнените езици. Тихичко се засмях на мислите си, чувствайки се пияна от половин чаша мерло. Пияна от Арчър, от тази нощ, от съдбата, смелостта, живота. Станах, одеялото се свлече от коленете ми. Оставих чашата с вино на пясъка. Пристъпих към него и седнах в скута му, а когато той се усмихна, взех лицето му в шепите си и дълго се взирах в него, преди да го целуна. Усетих вкуса на червеното вино и на Арчър — вълшебна амброзия, която ме накара да простена и да отметна глава, за да може той да задълбочи целувката и да ми даде повече от себе си. И той го направи, леко се отдръпна и подразни езика ми със своя, а аз се наместих върху коленете му и въздъхнах в устата му. Той откликна на въздишката ми — езикът му проникна бавно в устата ми, имитирайки сексуален акт. Най-съкровената ми част запулсира от живот, вече хлъзгава и влажна, готова да го приеме в глъбините си, жадна да засити изгарящото желание, което ме караше да се извивам и гърча в скута му.

Той се усмихна до устните ми Арчър знаеше точно какво ми причинява, и това му харесваше. Беше толкова лесно да се изгубя в него, опиянена от вниманието, с което ме гледаше, сякаш ме обожаваше, от струящата му сексуалност, толкова естествена и непринудена, без капчица срам, че той едва ли подозираше съществуването й. Но той се учеше и една част от мен тъгуваше за загубата на неуверения мъж, който ме гледаше в очакване да му покажа как да ми достави удоволствие, да му кажа, че го желая целия. Ала друга част от мен се радваше на новопридобитата му увереност, на умението, с което завладяваше тялото ми и ме караше да отмалявам от страст.

След няколко минути се отдръпнах, двамата дишахме тежко, на пресекулки, едва смогвайки да поемем въздух. Още веднъж го целунах леко по устните.

— Толкова бързо ме възбуждаш — промълвих едва чуто.

Той вдигна ръце.

— Това лошо ли е? — попита. Взираше се с очакване в мен, наистина ме питаше, а не задаваше риторичен въпрос.

Прокарах палец по долната му устна.

— Не — прошепнах, клатейки глава.

Зърнах белега му на танцуващите пламъци, кожата бе добила червен оттенък от светлината на огъня, блестяща, златиста, опъната. Наведох се и я целунах, а той леко потръпна и застина. Прокарах език по нея, усещайки как тялото му още повече се напряга.

— Ти си красив навсякъде, Арчър — прошепнах до гърлото му.

Той изпусна дъх и наклони назад глава, съвсем леко, предоставяйки ми по-голям достъп до белега — красив жест на доверие.

— Разкажи ми какво се е случило — прошепнах, прокарвайки устни нагоре и надолу по сбръчканата кожа, вдъхвайки уханието му. — Разкажи ми всичко. Искам да те опозная — додадох, отдръпнах се и го погледнах.

Когато се наведе към мен, изражението му бе едновременно напрегнато и замислено. Издиша и вдигна ръце.

— Днес се чувствах… почти нормален. В закусвалнята. — Спря за миг. — Тази вечер не искам да си спомням колко съм увреден, Бри. Моля те. Искам само да те прегръщам на този бряг, а после да те заведа в къщата и да те любя. Знам, че е трудно да се разбере, но те моля. Позволи ми засега просто да ти се наслаждавам.

Взрях се изучаващо в него. Разбирах го, самата аз бях преживяла подобна ситуация. Толкова упорито се стараех да се върна към нормалното си състояние след смъртта на татко. Толкова упорито се стараех да не пропусна изходите на магистралата, по която бях минавала хиляди пъти; опитвах се толкова усърдно да не се отнасям и да не губя досег с реалността в супермаркета, когато застивах до портокалите, взирайки се в пространството; опитвах се да почувствам нещо — каквото и да е, с изключение на всеобхватна болка. И без значение кой ме умоляваше или колко много ме обичаше, не можех да говоря за това, докато не бях сто процента готова. Арчър бе живял със собствената си болка много дълго време и не беше честно да го притискам да бърза. Можех да почакам. Щях да чакам толкова дълго, колкото му бе нужно.

Усмихнах му се, отметнах косата от челото му и отново нежно го целунах. Отдръпнах се и заговорих:

— Помниш ли как ми каза, че всъщност аз съм се борила през онази нощ, когато татко беше убит, а мен ме нападнаха?

Той кимна, очите му потъмняха в сумрака отвъд огъня.

— Е, ти също си го направил — пророних тихо. — Не знам какво се е случило, Арчър, и се надявам, че някой ден ще ми кажеш. Но знам със сигурност, че този белег е свидетелство за това, че ти също си се борил за живота си. — Плъзнах леко пръсти по наранената кожа на гърлото му и почувствах как той тежко преглътна. — Моят ранен изцелител, моят прекрасен Арчър.

Очите му заблестяха и след няколко безмълвни секунди той ме взе на ръце и ме пусна за кратко да стъпя на земята, за да засипе с пясък огъня. После ме вдигна отново, а аз се засмях и се вкопчих в него, докато той ме носеше нагоре по хълма към своя дом и своето легло.