Мия Шеридан
Гласът на любовта (18)

Глава 17

Бри

Когато късно следобед излязох от закусвалнята, забелязах, че определено е по-прохладно — все още беше топло, почти като през лятото, макар че беше началото на септември, но есента се усещаше във въздуха. Тук-там листата на дърветата бяха започнали да жълтеят и съвсем скоро щеше да се наложи да обличам дънки и пуловери. Спрях до колата. Дали това означаваше, че смятах да остана тук? Живеех в Пелион по-малко от месец, по вече започвах да приемам града като свой дом. Май щеше да се наложи сериозно да помисля за всичко. Ала засега не виждах смисъл да бързам.

Отворих вратата на колата и внезапно усетих леко потупване по рамото. Сепнах се, поех рязко въздух и се извърнах. Чифт златистокафяви очи срещнаха моите. За частица от секундата се обърках, докато погледът ми изучаваше красивото лице и късо подстриганата тъмна коса. Арчър. Издишах, засмях се и притиснах длан към гърдите си.

Той се усмихна.

— Извинявай.

Отново се засмях.

— Всичко е наред. Просто не те чух да приближаваш. — Смръщих вежди. — Какво правиш тук?

— Тук съм заради теб — отвърна той, пъхна ръце в джобовете си и за секунда се втренчи в обувките си, после извади ръце и продължи: — Не преча, нали? — Главата му оставаше сведена, но той ме погледна и леко присви очи. Стомахът ми се преобърна.

— Разбира се, че не — усмихнах му се. — Получих букета, който си ми оставил. Много ми хареса.

Той кимна, устните му леко се извиха, но изражението на лицето му оставаше угрижено.

— Съжалявам за вчера — подхвана той и прокара ръка през косата си. — Трябва да обясня, аз…

— Арчър — прекъснах го и хванах ръката му, за да възпра жестовете, — какво ще кажеш довечера да проведем урока по готварство и да поговорим? Става ли?

Той ме изучава внимателно около секунда, сетне кимна в знак на съгласие, мушна отново ръце в джобовете си и нервно се озърна.

Усмихнах се.

— Добре, страхотно… супер. Ще се прибера, ще се изкъпя и преоблека и ще дойда с колелото.

Той отново кимна в знак на съгласие.

— Влизай — кимнах към колата си. — Ще те закарам у вас.

Той погледна колата ми, сякаш беше летяща чиния.

— Не, ще се прибера пеша.

Намръщих се.

— Арчър, честно. Защо да вървиш, когато мога да те закарам?

Той заотстъпва назад.

— По-късно ще се видим.

Аз само го гледах, докато той не се обърна и не се отдалечи.

Е, както искаш — помислих си аз. Чак тогава забелязах, че всички хора наоколо забавят крачка и ме зяпат с интерес, без дори да се опитват да скрият любопитството си. Боже, малките градове понякога са доста дразнещи. Нима тук не бяха чували за неприкосновеността на личния живот и всичко останало?

Качих се в колата и подкарах към вилата.

* * *

Когато се прибрах, взех набързо душ, облякох светложълтите ленени шорти и любимото си бяло потниче. Подсуших косата си и я вързах на хлабава опашка, като оставих няколко кичура да падат свободно около лицето ми. Задържах се малко по-дълго пред огледалото. Исках да изглеждам добре за Арчър, а самата мисъл, че ще бъда с него, ме изпълваше с трепет.

Двайсет минути по-късно двете с Фийби приближихме отворената порта, водеща към дома на Арчър. Вкарах велосипеда вътре и затворих портата зад нас.

Както обикновено, Фийби хукна през двора, за да търси Кити и кученцата, които сега следваха майка си по петите по време на тайните й мисии из целия имот. Усмихнах се на себе си. Жалко, че не можех да срещна чичо Нейтън.

Арчър излезе от къщата и ми се усмихна, а аз разцъфнах в широка усмивка и се запътих към него. Щеше да ми е нужно малко време, за да свикна с новия му вид. Господи, той беше прекрасен. Разбира се, дрехите му все още бяха малко странни за един двайсетинагодишен мъж, който… почакайте, колко годишен всъщност беше Арчър?

— На колко си години? — попитах с жестове, когато ни деляха само няколко метра.

Той се смути за миг, после се загледа в далечината, като че ли пресмяташе, и отвърна:

— Двайсет и три.

Аз спрях и се намръщих.

— А защо се смути?

Той леко тръсна глава.

— Чичо Нейтън не празнуваше рождените дни, затова понякога забравям на колко съм. Рожденият ми ден е на 2 декември.

Не знаех какво да отговоря. Никой не бе празнувал рождения му ден? През всичките тези години? Може би в това нямаше нищо кой знае колко особено, но сърцето ми се сви от болка.

— Съжалявам, Арчър — казах, когато стигнах до него.

Той сви рамене, сякаш това не беше важно.

— Ще влезем ли?

Кимнах.

— Между другото — казах, докато го следвах към къщата — дали знаеш какво е станало с разхлабеното стъпало на верандата ми? — Когато по-рано се прибрах у дома, забелязах, че вече не се клатеше. Нямаше начин Джордж Коник да знае за това. Не бях му се обаждала. Последният човек, който се бе качвал по стъпалата на верандата ми, беше Арчър.

Той ме погледна и леко се извърна към мен.

— Беше опасно. По-рано днес отидох и го поправих. Отне ми само няколко минути.

— Благодаря, че си се погрижил за мен — прошепнах. Господи, какъв човек. Направо ме убиваше с прекалената си доброта.

Арчър само кимна, като че ли не беше нищо особено. Влязохме вътре, той улови ръката ми и ме поведе към дивана. Когато седнахме, го погледнах очаквателно. Беше толкова странно да гледам пред себе си този голям красив мъж, с тяло, за което много мъже можеха само да мечтаят дори след часове, прекарани в гимнастическата зала, да седи толкова срамежлив и несигурен. Сърцето ми заби по-силно и по вените ми се разля топлина. Той изглеждаше доста притеснен, но пое дълбоко дъх и заговори с жестове:

— За вчера, аз…

— Арчър — прекъснах го, — не е нужно да ми обясняваш. Мисля, че разбирам…

— Не, не разбираш — на свой ред ме прекъсна той. Прокара ръка по новата си, късо подстригана коса. — Бри, аз не съм… — въздъхна и леко стисна челюсти. Очите му се впиха в моите, блестящи от възбуда. Усетих тази възбуда между бедрата си. Нищо не можех да направя; тялото ми реагираше на неустоимата му привлекателност, независимо дали го исках, или не.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита той и скулите му отново се покриха с онези червени петна. Господи, беше толкова красив.

— Можеш да ми задаваш всякакви въпроси.

— Ти… вчера искаше ли да ме целунеш? Искаше ли аз да те докосна? — Устните му леко се разтвориха и той се взря напрегнато в мен, сякаш животът му зависеше от моя отговор.

— Да — отвърнах без никакво колебание. В миналото съм играла игрички с мъжете. Флиртувах с тях, правех се на недостъпна, но с Арчър не се замислих нито за секунда. С него щях да бъда абсолютно откровена. Никога съзнателно не бих причинила болка на този красив чувствителен и вече толкова наранен мъж.

Той шумно и накъсано издиша.

— Аз исках да те целуна, да те докосна. Просто не знаех… дали и ти искаш същото…

Усмихнах се и го погледнах през миглите си.

— Арчър — взех ръката му и я притиснах към гърдите си, там, където лудешки туптеше сърцето ми. — Усещаш ли това? — прошепнах, използвайки гласа си, тъй като ръцете ми притискаха неговата. — Ето как ми въздействаш. Сърцето ми бие толкова силно, защото толкова отчаяно искам да ме целунеш, че едва успявам да си поема дъх.

Очите му се разшириха, зениците му станаха толкова големи, че златистокафявите му очи изглеждаха тъмнокафяви. Нещо почти осезаемо премина помежду ни. Той местеше поглед от устата към очите ми и обратно. Аз не помръдвах, инстинктивно усещайки, че за него е важно той да бъде пръв. Стоях неподвижно, моят поглед също шареше по устата му. Той облиза устни и само това движение изпрати електрически импулс между бедрата ми. Стиснах ги силно, опитвайки се да потуша нарастващото желание.

Целуни ме, целуни ме — мислено повтарях. Напрежението между нас беше толкова силно, че когато най-после главата му започна бавно да се приближава към мен, едва не простенах от облекчение.

Той ме доближи, устните му леко се разтвориха, изражението върху лицето му беше смесица от неувереност и неподправена страст. Никога няма да забравя това изражение — никога, докато съм жива, няма да забравя съвършеното, прекрасно лице на Арчър. Следващия път нямаше да бъде същото. След като ме целунеше за пръв път, след неговата първа целувка, вече никога нямаше да бъде същото, знаех го. Опивах се от тази красота, запомнях я, за да я направя част от себе си. И тогава устните му докоснаха моите и аз простенах — задъханият звук изскочи неканен от гърлото ми. Той отвори очи и замря за секунда, очите му потъмняха още повече, преди да впие устни в моите, отново затваряйки клепачи. Аз също затворих очи и потънах в усещането на меките му устни, които вкусваха моите, изучаваха ги, докосваха ги леко, сетне отново се притискаха. След няколко секунди той се премести по-близо до мен, езикът му се плъзна по устните ми, а аз тутакси ги разтворих в безрезервна покана. Езикът му нерешително проникна в устата ми, а моят го посрещна и те се преплетоха. Той се придвижи още по-близо и леко издиша в устата ми, сякаш ми вдъхваше живот. И може би наистина беше така. Може би винаги е било така.

Арчър ме положи нежно върху дивана, без да прекъсва целувката и се надвеси над мен, накланяйки глава. Целувката стана по-страстна, докато езикът му проникваше все по-дълбоко в устата ми, срещайки моя в бавен, чувствен танц.

Никога не съм се чувствала по-добре.

Опияняващото освобождение, разцъфтяло в сърцето ми и отприщено от дивото ми желание към този мъж, който ме целуваше, едва не ме накара да заплача от щастие.

След няколко минути той се отдръпна, останал без дъх. Пое въздух на пресекулки и се взря в очите ми. Аз отвърнах на погледа му и се усмихнах, ала вместо да ми се усмихне в отговор, Арчър долепи отново устни към моите, вдигна ръце и нежно зарови пръсти в косата ми. Беше толкова приятно, че отново простенах и притиснах бедра към мускулестото му тяло. Усетих възбудата му и се размърдах, за да го почувствам там, където най-отчаяно се нуждаех от него; топлината му проникна през плата на тънките му и моите ленени шорти. Арчър издиша още едно малко кълбо въздух в устата ми и аз го вдъхнах, знаейки, че това беше неговият беззвучен стон.

Той леко ме натисна и прекъсна целувката, за да ме погледне въпросително и да се убеди, че не съм против действията му. Сърцето ми се сви от нежността и вниманието му към моите желания.

— Да — прошепнах. — Да.

Арчър продължи да ме целува, като леко движеше бедра, описвайки чувствени кръгове около женствеността ми. Зачудих се дали разбираше, че движенията, доставящи му удоволствие, даряваха и мен с наслада. Задъхана до устните му, притиснах бедра към него, за да му покажа какво изпитвам. Той нагласи движенията си в отговор на моята реакция и от този синхрон между телата ни ме заля още по-мощна вълна на възбуда, която достигна до най-съкровените ми кътчета и женствеността ми се поду и бясно запулсира от притока на кръв. Изумих се какво прекрасно инстинктивно общуване без думи беше този танц между мъжа и жената!

Докато Арчър се движеше над мен, втвърдените ми зърна се търкаха в гърдите му, изпращайки още електрически искри между бедрата ми.

От устата му се изтръгна още едно рязко издишване, тялото ми се напрегна и се изви, разтърсено от фантастичен оргазъм, устните ми се откъснаха от неговите и аз нададох вик на блажено освобождение.

Почувствах как той също потръпна, сетне застина, дишайки накъсано. Когато отворих очи, Арчър се взираше в мен с израз на чисто, благоговейно удивление. Изправи се, все още вперил поглед в мен, и попита с жестове:

— Трябваше ли да се случи? Имам предвид само от целувки?

Засмях се, кимнах и вдигнах ръце.

— Да — отвърнах. — Искам да кажа, че да, понякога се случва.

Приведох се и леко го целунах по устата. Когато се облегнах назад, лицето му засия в широка усмивка. О, господи, сърцето ми. Сърцето ми не можеше да понесе тези усмивки, бяха прекалено красиви и зашеметяващи.

Усмихнах се, като видях леко самодоволното изражение на лицето му. Нямах намерение да му казвам, че да свършиш в бельото си, не е точно повод за гордост, защото истината беше, че никога досега не бях изпитвала такава възбуда, както само до преди минути, редом с него на този диван. Така че засега Арчър имаше защо да се гордее. Засмях се от щастие и отново му лепнах кратка целувка.

Сетне се облегнах назад и казах:

— Сега няма да те уча да готвиш. Аз ще сготвя за теб. Тази вечер искам да се погрижа за теб. Съгласен ли си?

Той ме погледна внимателно, прекрасните му очи грееха от нежност и топлина, и Арчър само кимна утвърдително.

* * *

Докато Арчър се къпеше, аз се устроих в малката му кухня и се заех да приготвям храна за него. За пръв път готвех от цяла година, но се чувствах щастлива и доволна, докато режех и смесвах продуктите, тихичко тананикайки си. Арчър дойде и изсипа пакетче картофен чипс в една купичка, извади бурканче с лучен сос от хладилника и го сложи върху плота.

— Ордьовър — усмихна се той.

— Супер — засмях се, зарових в купичката и отделих няколко чипса, които се бяха прегънали по време на пърженето. Те ми бяха любимите. Бяха малко по-хрупкави и идеални за топене в сос. Лапнах един, ухилих се на Арчър и отново се върнах към работата си.

Не разговаряхме много, докато готвех, тъй като ръцете ми бяха заети, но на Арчър явно му стигаше само да ме наблюдава, подпрял стройното си бедро на плота. Един-два пъти го стрелвах с поглед, за да му се полюбувам, докато стоеше там, скръстил ръце пред гърдите, с лека щастлива усмивка на уста.

Няколко пъти той ме притегли към себе си и страстно ме целуна. Изглеждаше изумен, че не го възпрях. Аз само му се усмихнах и лапнах още един прегънат чипс.

Когато вечерята беше готова, подредих масата и седнахме, а аз разпределих храната в чиниите.

Арчър сграбчи ръката ми и каза:

— Благодаря ти за всичко това. — Приличаше на малко момче, което не може много добре да изрази своите чувства. — Благодаря ти — повтори. Но аз разбирах какво означава това простичко „благодаря“. Много дълго време никой не се бе грижил за него.

Арчър хапна едно късче и върху лицето му се появи същото замечтано изражение както след първата ми целувка. Усмихнах се.

— Харесва ли ти?

Той кимна, продължавайки да дъвче.

— Ти беше права; наистина си страхотна готвачка.

— Благодаря ти — усмихнах се аз. — Преди готвех в нашето кафене. Двамата с татко измисляхме рецептите. Готвехме и заедно приготвяхме печива.

Зареях поглед зад Арчър и си представих как татко от време на време бръсваше брашното от лицето ми и се преструваше, че случайно е попаднало там. Споменът извика усмивка на устните ми, а не познатата тежест, която чувствах през последните шест месеца винаги когато мислех за татко.

— Добре ли си? — попита Арчър и ме погледна загрижено. Устните ми се извиха в по-широка усмивка, аз сграбчих ръката му и я стиснах.

— Да, добре съм.

Внезапно отвън заваля кротък дъжд. Смръщих леко вежди и погледнах през кухненския прозорец. Извърнах се към Арчър, когато с периферното си зрение забелязах, че ръцете му се движат.

— Тази вечер няма да има буря — казваше той, очевидно прочел мислите ми.

Издишах, усмихнах се и отпуснах рамене.

Арчър ме погледна изпитателно, взе ръката ми и я стисна.

Станах и отидох до входната врата, за да повикам Фийби. Тя вече стоеше на верандата. Внесох я вътре и тя се настани на килимчето във всекидневната.

Върнах се на масата и мълчаливо продължихме с вечерята.

След като се нахранихме, Арчър ми помогна да разтребя кухнята и да измия чиниите.

— Арчър, днес в закусвалнята се случи нещо, за което исках да те попитам — казах, докато подсушавах чинията, която той току-що бе измил.

Той вдигна поглед към мен с ръце, все още потопени в сапунената вода, и кимна.

Оставих сухата чиния в шкафа и продължих с жестове:

— Днес в закусвалнята дойде една жена и… — спрях, подбирайки думите си. — Не че директно ме заплаши — по-скоро беше предупреждение, предполагам. Но тя ми каза да стоя по-далеч от теб.

Арчър се взираше напрегнато в ръцете ми, после отмести поглед към лицето ми и смръщи вежди. Килна глава надясно, но очевидно беше нащрек, като че ли знаеше какво ще кажа.

— Виктория Хейл — казах и челюстта му тутакси се стегна, той извърна глава и сведе поглед към сапунената вода. Няколко секунди остана неподвижен, преди да извади от водата тигана, който търкаше, и да го хвърли в другата, празна част на умивалника. Съдът рязко изтрака и аз се стреснах от неочаквания звук.

Арчър прокара мокрите си ръце през косата и застина, докато отново и отново стискаше и отпускаше челюсти.

Докоснах нежно ръката му, но той не ме погледна, въпреки че тялото му леко се отпусна.

Отдръпнах ръка и замрях за миг, наблюдавах напрегнатото му тяло и изопнатото лице и си помислих, че никога досега не бях виждала Арчър Хейл ядосан. Бях го виждала предпазлив, засрамен и несигурен, но никога — ядосан. Не бях сигурна какво да правя.

Той пое дълбоко дъх, но не каза нищо, само погледна над рамото ми, очевидно мислите му се рееха някъде надалеч.

— Ще ми разкажеш ли за нея, Арчър?

Очите му се извърнаха към мен, погледът му се бе избистрил. Още веднъж пое дълбоко дъх и кимна утвърдително.

Подсушихме ръцете си, зарязахме останалите чинии в мивката и се преместихме във всекидневната. Аз седнах на дивана до него и го зачаках да заговори.

След секунда той отново ме погледна и каза:

— Когато чичо ми умираше, умът му, изглежда…, понякога се проясняваше.

За миг отново се отнесе, погледът му се стрелна над рамото ми, но той бързо се завърна в настоящето. Очите му отново срещнаха моите.

— Сякаш ракът бе унищожил това, което го бе направило… различен. От време на време беше нормален, какъвто никога не го бях виждал дотогава или поне не за дълго.

В такива моменти той ми признаваше най-различни неща. Какво бе правил в живота си, как обичал майка ми… — Сянка на болка се мярна по лицето му, после той продължи:

— Веднъж, когато влязох в стаята му и го заварих да плаче, той ме прегърна и не спираше да повтаря колко много съжалява. Когато го попитах защо, той ми каза, че когато съм бил в болницата веднага след като ме простреляха — Арчър вдигна ръка към белега и несъзнателно го потърка нежно, после я свали, — лекарите му казали, че ларинксът ми навярно може да се възстанови, но трябва да се действа бързо. — Той отново замълча, няколко пъти стисна и отпусна челюст и лицето му доби горчиво изражение.

— После ми разказа как съобщил на Виктория за назначената операция, а тя започнала да го убеждава, че ще е по-добре, ако не мога да говоря. Ако не можех да говоря, нямаше да могат да ме разпитат. Тя се възползвала от параноята му, той отменил операцията и така аз завинаги съм се лишил от възможността отново да говоря.

Задъхах се от ужас.

— Защо? — попитах. — Защо го е направила? Защо не е искала да говориш?

Той тръсна глава и за секунда отмести поглед.

— Защото знам неща, които тя би искала да останат тайна. Или може би просто ме мрази. Може би и двете. Така и не разбрах. — Той отново тръсна глава. — Но това няма значение.

Смръщих объркано вежди.

— Арчър, със сигурност тя знае, че можеш да пишеш — че можеш да общуваш, ако пожелаеш. Какво крие тя?

Той пое дълбоко дъх.

— Това няма значение, Бри — повтори. — Във всеки случай, става дума за нещо, за което не желая да говоря. Това е най-ужасното от всичко. Тя ми отне шанса да бъда нормален, да бъда истински човек, да живея живот като другите хора — и всичко това за нищо. Аз и без това никога нямаше да разкрия проклетата й тайна.

— Арчър… — улових ръцете му и ги притиснах до сърцето си, както бях направила и преди — ти си истински човек; можеш да живееш като останалите хора. Кой ти е казал, че не можеш? — Сърцето ми се раздираше от мъка. Този мил, умен, нежен мъж имаше такова ниско мнение за себе си.

Той заби поглед в пода. Клатеше глава, неспособен да ми отговори, защото държах ръцете му до гърдите си.

Повече не го разпитвах каква тайна пази за Виктория. Знаех, че Арчър ще ми се довери, когато се почувства готов. Той бе живял сам и в изолация и дълго не бе разговарял с никого. Както аз трябваше да вървя с бавни стъпки, когато ставаше дума за по-интимни отношения и готвенето. Посвоему и двамата се учехме да се доверяваме.

Макар че имах един последен въпрос. Пуснах ръцете му и заговорих с жестове:

— Защо тя ми каза, че си агресивен?

Това действително ми звучеше абсурдно. Арчър беше най-нежният мъж, когото някога съм срещала.

— Тя дойде при мен след смъртта на чичо, няколко пъти ме бе видяла в града. Нямах представа защо, а и не ме интересуваше. Бях гневен и наранен. Избутах я през вратата. Тя падна на задника си.

Изглеждаше засрамен, въпреки че нямаше причина, поне според мен.

Стиснах устни.

— Разбирам, Арчър. Тя си го е заслужила, дори много повече. Съжалявам.

Той ме погледна внимателно, изучавайки лицето ми. После наклони глава, видях в очите му, че нещо го бе развълнувало.

— Ти не си й обърнала внимание. Попита ме за нея, след като се целувахме.

Кимнах.

— Аз те познавам — отвърнах просто.

Арчър имаше вид, като че ли се опитваше да разреши някаква загадка.

— Ти веднага си повярвала на мен, а не на нея?

— Да — отвърнах. — Абсолютно.

Двамата се взирахме няколко мига един в друг, после върху лицето му разцъфна една от онези спиращи дъха усмивки. Едва не простенах, когато по вените ми се разля гореща вълна. Тази усмивка беше моя — бях готова да се обзаложа, че никой не бе карал Арчър Хейл да се усмихва така от много дълго време. Тази усмивка беше моя, единствено моя. Усмихнах му се в отговор.

— Може ли пак да се целунем? — попита той с искрящи от желание очи.

Засмях се.

— Какво има? — учуди се той.

— Нищо — отвърнах. — Няма абсолютно нищо. Ела при мен.

Дълго време се прегръщахме и целувахме на дивана на Арчър. Но този път целувките ни бяха по-сладки и по-нежни, взаимната ни жажда малко се бе уталожила. Изследвахме устните си, всеки изучаваше и запомняше вкуса на другия и просто се наслаждавахме на близостта на целувките — устни до устни, дихание до дихание.

Когато отворихме очи и той се взря в мен, докато приглаждаше косата ми назад и затъкваше кичур коса зад ухото ми, очите му ми разказаха всичко, което гласът му не можеше. Обменихме си хиляди думи, без да произнесем нито една.

По-късно, след като кроткият летен дъжд стихна, Арчър ме изпрати до вилата. Той вървеше редом с мен и буташе велосипеда, а Фийби седеше притихнала в кошницата.

Взе ръката ми, погледна ме свенливо и се усмихна, а аз му се усмихнах в отговор. Сърцето ми сякаш щеше да се пръсне от щастие в гърдите ми.

После Арчър ме целуна на верандата. Целувката беше толкова сладка и нежна, че сърцето ми се разтопи. Дори когато си тръгна и се скри зад ъгъла, продължавах да усещам меките му устни върху своите.