Мия Шеридан
Гласът на любовта (38)

Отгърнете страницата, за да прочетете един нов, разширен епилог!

Чух тихото хрущене на снега и се усмихнах, докато избърсвах ръцете си и окачвах кухненската кърпа на дръжката на печката. Забързах към задната врата — колкото можеше да бърза една бременна жена, — погледнах през стъклото и видях моя съпруг да се изкачва по стъпалата до вратата. Снежинките блестяха в тъмната му коса. Лъхна ме мразовит порив, който ме накара да потреперя, когато той влезе вътре, ухаещ на свеж сняг и на Арчър — неповторимия аромат на мъжа, когото обичах.

— Здравей — посрещнах го, щастлива, че толкова бързо се бе върнал. — Бързо се прибра.

— Норм дойде до пикапа, да вземе момчетата и кучетата, за да не внеса сняг в дома им — отвърна той с жестове, преди да прокара ръка през косата си, изтръсквайки снежинките.

— Сигурен ли си, че нямат нищо против да вземат и кучетата?

Арчър сви рамене.

— Настояха да прекараме една напълно спокойна вечер. Къщата им е голяма. Мисля, че тайно се радват понякога да я изпълват с шум и хаос. — Той се усмихна с обич.

Аз също му се усмихнах. Огромна благодарност изпълни сърцето ми при мисълта за цялата любов и подкрепа, които ни заобикаляха тук, в Пелион. За семейството, което бяхме създали.

Арчър закачи якето си на една от куките, които бе монтирал в новия килер, част от пристройката, която бе завършил само преди месец. Пристройката включваше не само перално помещение, но и допълнителна спалня за момчетата и нова баня. Винаги съм обичала тази уютна къща — тук се влюбих в Арчър и бях безкрайно щастлива, че бяхме успели да я нагодим към нуждите на нашето разрастващо се семейство.

Съпругът ми изрита заснежените ботуши, сложи длан върху корема ми, приведе се и ме целуна.

— Как е той? — попита, докато вървяхме към всекидневната, където огънят бумтеше в камината, стопляше стаята и осветяваше сумрачния интериор.

Усмихнах се.

— Престани да го наричаш „той“

Това беше наша семейна шега, макар и двамата да вярвахме, че ще е момче, не само защото аз имах такова чувство, но и защото от четири поколения в рода на Арчър не бе имало момичета. Последното момиче, негова пралеля, се бе родило през 1912 година. Не мислех, че това бебе ще наруши традицията, но бях щастлива да имам къща, пълна с палави момчета.

Седнахме на дивана и аз се сгуших до Арчър. Той обви ръце около мен и ме притегли в прегръдката си. Зад прозореца снегът падаше безспирно, бели, пухкави снежинки се сипеха от небето.

— Хмм — промърморих. — Тази тишина е… странна. — Тихо се засмях и наклоних глава, за да го погледна.

Той се усмихна.

— И приятна — додаде.

— Да, и приятна — съгласих се. Днес беше рожденият ден на Арчър и Норм и Маги бяха взели момчетата и кучетата, за да прекараме малко време сами. Хълмът зад къщата им беше идеален за пързаляне и лудуване на кучета, а се предполагаше, че снегът ще вали през цялата нощ. Момчетата и без това обичаха да преспиват в дома на Норм и Маги, но с обещанието за зимна пързалка нямаха търпение да им гостуват. Усмихнах се при мисълта за моите близнаци, моите сладки, шумни момчета.

— Честит рожден ден — прошепнах, плъзнах ръка надолу по гърдите му, мушнах я под края на тениската и я сложих върху топлата кожа на стегнатия му корем. Бавно прокарах показалец по всеки мускул и усетих как се стегнаха, когато той пое дълбоко въздух и го изпусна със свистене. Кръвта ми пламна, тутакси откликвайки на близостта му, на уханието му, на силното му мъжко тяло под ръката ми, на неговата реакция на докосването ми. Все още, след толкова време.

Той се извърна към мен, взе лицето ми в шепи, приближи устни към моите и беззвучно изрече с уста, допряна до моята:

— Благодаря ти.

Арчър ми помогна да се изправя на крака и двамата бавно се съблякохме пред пращящите пламъци. И макар че се засмях смутено заради огромния си корем, сияещата гордост в очите му ме накара да се почувствам красива и желана въпреки напредналата си бременност.

— Знаеш ли какво казват за предизвикване на раждане?

Той поклати глава и повдигна вежда, когато сутиенът ми се плъзна надолу по ръцете ми и падна на пода. Очите му блеснаха при вида на голите ми гърди, по-големи от нормално, с потъмнели и щръкнали зърна.

— Че същото нещо, което е вкарало бебето там, ще му помогне да излезе — промърморих закачливо.

Очите му срещнаха моите и той беззвучно се засмя.

— Стига да получа моята нощ насаме с теб.

Усмихнах се, припомняйки си трите дни, докато раждах момчетата, колко бавно протичаше всичко и колко дълго продължи.

— Мисля, че сме добре.

При все това нямах нищо против, ако процесът поне започне. Терминът ми беше след три дни и вече бях готова да не бъда бременна. Повече от готова.

Арчър отново ме целуна и внезапно светлините трепнаха и угаснаха. И двамата замряхме, после Арчър се усмихна до устните ми и погледна през рамо към снега, който продължаваше неспирно да вали.

— Добре, че имаме огън да ни топли — каза той, грабна едно меко одеяло от люлеещия се стол и го постла на пода. Наблюдавах го, докато вземаше няколко възглавници от дивана, за да ни устрои по-удобно ложе, и се любувах на грацията, с която се движеха мускулите под кожата му. Господи, възхищавах се на всичко у него, на непринудения му сексапил, на огромното сърце, на смелостта и ума, който винаги съм виждала да сияе зад бдителния му поглед. Толкова много го обичах, че чак изпитвах физическа болка.

Отпуснах се на колене върху одеялото и легнах толкова тромаво, че се засмях тихо на себе си. Топлината на огъня сгря кожата ми и се почувствах отпусната и щастлива.

— Ела тук — промърморих и протегнах ръце, докато Арчър надвесваше голото си тяло над мен. — Обичам те — нежно отроних, когато той ме обгърна и милувките му ме накараха да застена.

— Аз също те обичам — написа той с пръст върху кожата на гърба ми, карайки ме да потръпна.

Огънят припукваше и ни топлеше. Отвън вятърът бушуваше, зад прозореца снегът се завихряше, а стенанията и виковете ми на удоволствие изпълваха стаята. Съпругът ми дишаше тежко до врата ми. Много дълго време двамата бяхме изгубени един в друг, в езеро от топлина, тръпнещи от страстни целувки, с преплетени крайници. Сред блаженството да изживеем тази тиха снежна нощ — последната, която в близко бъдеще щяхме да имаме само за себе си. И сред радостта да знаем с какво нетърпение очаквахме да последва щастливият хаос.

Мина много време, през което бяхме само ние двамата, а светът бавно се стопи като ледени висулки под топлото зимно слънце.

Когато последните проблясъци на дневната светлина изчезнаха в мрака, а пламъците на огъня хвърляха танцуващи сенки върху стените, нашето дишане се успокои, Арчър подви одеялото около нас, а аз се сгуших до гърдите му.

— Сигурно точно така е било преди стотици години, когато пещерните хора са прегръщали жените си в тъмната, осветена от огъня пещера — каза той.

— Хмм — измърках аз. Ръцете ми бяха обвити около тялото му и изрекох думите на глас. — Но ако е така, когато настъпи уреченият час, ще трябва да изродиш сам това бебе.

— Аз съм пещерен човек. Ходя на лов за зверове и ги убивам с голи ръце. Не се страхувам от нищо.

Отново се засмях.

— О, много бързо си забравил колко е страшна една жена, когато ражда. По-страшна от всеки… — Думите ми пресекнаха, когато коремът ми болезнено се сви. — Ооох.

Арчър вдигна глава с разтревожено изражение.

— Добре ли си?

Болката изчезна и аз бавно издишах.

— Да, добре съм. Просто малко фалшива тревога. Или може би ти наистина си раздвижил нещата.

Изражението му стана още по-угрижено, когато погледна през прозореца.

— Арчър — протегнах ръка и зарових пръсти в гъстата му копринена коса, — всичко е наред. Миналия път продължи с дни. Дори нещата да са… — Внезапно високо простенах, когато коремът ми отново се стегна, този път дори по-болезнено. Мили боже. Не помнех да съм имала толкова силна болка, преди разкритието да стане пет или шест сантиметра.

Арчър седна и ми помогна да стана, когато лицето ми се отпусна. Полутъмният коридор се осветяваше от огъня и той ме поведе към спалнята. Светлината почти не достигаше вътре, но можех да видя достатъчно, за да различа мебелите, и аз седнах предпазливо върху леглото.

Светлината идваше зад гърба ми и аз погледнах през рамо. Видях, че Арчър бе намерил фенерчето в чекмеджето на нощното шкафче до леглото. Подаде ми го.

— Ще отида да донеса другото фенерче от кухнята. Мисля, че е време да засечем интересните между контракциите. Онези две бяха през две минути.

Отворих уста, за да се съглася, и в този миг ме връхлетя нова контракция. Подпрях ръка на леглото, докато болката се разпръсваше из тялото ми, и простенах. Когато отворих очи, Арчър бе клекнал пред мен и ме гледаше изплашено.

— Добре. Това беше. Три контракции подред за по-малко от пет минути. Трябва да изпратим есемес на лекаря ти.

Кимнах в знак на съгласие. Бях имала само три контракции, но вече бях раждала и можех да ги разпозная. Не бяха фалшива тревога.

Арчър се запъти да вземе мобилния си телефон, а аз се надигнах и отидох в банята. Докато стоях права, се наложи да се облегна на умивалника и да поема дълбоко дъх, когато ме разтърси остра болка. Върху челото ми изби пот, а краката ми се разтрепериха. Дотътрих се обратно към спалнята и тъкмо обличах риза, когато Арчър се върна в стаята. Беше леко пребледнял, а фенерчето бе пъхнато под мишницата му, за да може да използва ръцете си.

— Телефоните са прекъснати.

— Какво? Заради снега?

— Не е само снегът. Навън бушува свирепа буря. Синоптиците може би не са дооценили силата й.

Той въздъхна тежко и прокара ръка през косата си.

— Ако сложа вериги, мисля, че ще се справим. Съмнявам се дали са изкарали снегорините, особено след като никой не е очаквал подобна фъртуна.

Кимнах и усетих как ме пробождат първите пристъпи на паника. Аз също се съмнявах, че вече са изкарали снегорините, но при всички положения те щяха да разчистват само главните пътища. Ние живеехме на черен път близо до езерото и наблизо нямаше никакви съседи.

— Колко време ще отнеме да сложиш веригите?

— Петнайсет минути.

Когато се извърнах от прозореца, получих нова контракция и се подпрях на стената, за да не падна. Изпъшках силно, когато ме прониза силна болка и натискът се усили толкова много, че коленете ми омекнаха. О, господи, това беше сериозно. Усетих ръцете на Арчър да се сключват около мен и се облегнах на него, когато струя вода плисна надолу по краката ми.

— О, боже — ахнах, — водите ми току-що изтекоха.

Усетих как цялото тяло на Арчър потрепери, после той ме вдигна на ръце, заобиколи леглото и ме постави на крака. Бързо смъкна покривката на леглото и ме положи върху чаршафите. Подпъхна възглавници под гърба ми, така че бях полуседнала. Не бях завита, но къщата беше малка и топлината на огъня стигаше до спалнята. Чувствах се уютно и защитена въпреки вилнеещата буря отвън.

Все още с фенерчето под мишница, Арчър изтича в банята и след миг се върна с няколко кърпи, които разстла под мен. Повдигах се надясно и наляво, за да му помогна. Извиках, когато ме сграбчи поредната контракция, и от мен върху кърпите избликна още водна струя. Когато болката стихна, се отпуснах леко върху възглавниците и погледнах Арчър. Очите му бяха разширени от страх.

— Налага се да те оставя тук сама, за да отида да доведа помощ. Ти не можеш да пътуваш в това състояние.

Протегнах ръка към него.

— Не! Не ме оставяй тук! Бебето е на път. Не мога да се справя сама. Дори да сложиш веригите, до полицейския участък има петнайсет минути път при хубаво време. Може да заседнеш… или аууу! — изкрещях, когато получих нова контракция, и ръката ми падна върху леглото.

Почувствах топлината на Арчър, който седна на леглото редом с мен и притисна буза към моята, докато дишах дълбоко, за да облекча болката. Когато мускулите ми се отпуснаха, се строполих обратно върху възглавниците с широко отворени, замъглени очи.

— Това бебе идва. Бързо — едва прошепнах на Арчър.

— Аз не мога да изродя детето, Бри. Виждал съм само как се раждат кутрета. Ами ако нещо се обърка? Не мога да те изгубя.

Той се озърна обезумяло и примигна, сякаш отговорът можеше да изскочи от някой ъгъл на стаята или от прозореца. Сграбчих ръката му.

— Видя как се родиха синовете ни. Можеш да го направиш, пещерни човече. Ти не се страхуваш от нищо.

Аз самата бях изплашена, но знаех, че нямаме друг избор. Трябваше да се справим сами. Точно както се бяхме справили с толкова много други страшни, неочаквани неща, така трябваше да се справим с това — заедно.

Той изпусна рязко дъх и плахо ми се усмихна, вперил поглед в мен. Очите му се изпълниха с любов и решителност, сякаш му бе минала същата мисъл. Видях го как започва да се окопитва, и усетих гърдите ми да се изпълват с обич и гордост заради всички случаи на проявена от него смелост, откакто го срещнах. Вярвах му. Вярвах му с цялата си душа и сърце.

Накрая той кимна, стисна ръката ми, сетне я пусна и отново кимна.

— Бри, слушай, знам, че последния път роди две бебета, но ако това раждане е дори бегло подобно на предишното, аз няма да мога да се съсредоточа върху ръцете си. Няма да мога да ти говоря. Ще пиша думите върху кожата ти, а ти ще се опиташ да ги разбереш, нали? Това ще е единственият начин да общуваме, докато раждаш това бебе.

Аз едва повдигнах устни. Налагаше се да впрегна всичките си сили и концентрация, но знаех какво имаше предвид Арчър. Той нямаше да може да ми помага с изречени на глас инструкции или окуражаващи думи. Трябваше да се опитам да го чуя по същия начин, както когато ми говореше в интимните моменти. Господи, надявах се да се справя.

— Ще донеса някои неща. Ще бъдеш ли добре, ако те оставя само за минута?

Кимнах и ме прониза нова болка. Арчър остана с мен, докато стихне, а после топлината му ме напусна, когато отиде да вземе нужните неща.

Затворих очи и се потопих в онова странно състояние между вътрешния и външния свят, което всички раждали жени познават. Сякаш се носех по спокойни, тихо плискащи се морски вълни, но внезапно ме връхлиташе огромна вълна и ме подхвърляше, сетне ме запращаше към морското дъно, но аз винаги изплувах на повърхността и отново се понасях по вълните. Носех се… носех се… Вълните прииждаха все по-бързо и по-бързо и аз потъвах за все по-дълго и по-дълго.

Отворих очи, след като бях оцеляла след една голяма вълна, и видях, че в стаята горят свещи, осигурявайки повече светлина. Погледът ми бавно се насочи към Арчър и макар да изглеждаше малко паникьосан, той ми се усмихна толкова нежно, че сърцето ми щеше да се пръсне от любов. Имах чувството, че вървя през мъгла, сякаш препусках в галоп към битката — наполовина привидение, наполовина воин. Любовта, която ме изпълваше, беше едновременно болезнено нежна и всемогъща. Той беше толкова красив на светлината на свещите — един трепкащ бог.

— Помниш ли първия път, когато се любихме? — прошепнах. — И тогава имаше свещи. Толкова много те обичах. Не вярвах, че е възможно, но сега те обичам още повече.

Той издиша и беззвучно изрече с уста:

— Аз също те обичам.

В този миг ме заля поредната вълна и аз отново потънах в себе си, за да посрещна атаката. Почувствах пръста му върху бедрото си и се съсредоточих върху думите, които пишеше върху кожата ми.

— Толкова се гордея с теб. Той идва. Той е почти тук. Можеш да се справиш.

Вълните прииждаха, пламъците на свещите примигваха, а моят съпруг ме окуражаваше с думи на любов, издълбани не само в тялото, но и в сърцето ми. Онези думи, които винаги са били само мои.

Тялото ми знаеше кога беше време да напъва, и аз изкрещях, когато почувствах, че главата на бебето ми се подава, припомняйки си онзи огнен пръстен.

— Бавно, бавно — написа Арчър.

Замрях, потта се стичаше по лицето ми, всеки мускул на тялото ми беше опънат докрай, когато дойде нова контракция и аз се свих в себе си, подготвяйки се за финалния напън.

Отпуснах се назад и заплаках от облекчение. Примигнах и отворих очи. Видях Арчър да държи нашето бебе, сълзи се стичаха по лицето му, когато прекрасното изплакване на новороденото изпълни стаята. Той преглътна, взирайки се с тревожно изражение в бебето, а аз се надигнах леко, внезапно изпълнена със страх.

— Какво не е наред?

Съпругът ми поклати глава, лицето му се озари от красива усмивка, когато мълчаливо се засмя. Отново поклати глава, докато притискаше бебето към гърдите си, и написа върху крака ми.

Момиче, момиче.

Засмях се невярващо.

— Момиче? То е момиче?

Арчър се съвзе от шока, че има момиче, и ми я подаде, аз я положих върху гърдите си и я покрих с одеялото. Погледнах към часовника. Дванайсет без седем минути, втори декември. Тя се бе родила на рождения ден на баща си.

Арчър бе постлал найлон между краката ми, взет от едно от леглата на момчетата, беше донесъл няколко кърпи и аптечка за първа помощ. Гушках дъщеря си, докато той сряза пъпната връв и се оправи с всички последици от раждането.

— Да си пещерен човек, не е за хора със слаби сърца — каза той, докато ме завиваше с одеялото. После почисти с влажна и затоплена кърпа бебето.

Тихо се засмях.

— Благодаря ти — прошепнах, докато ми помагаше да я облека с топли дрешки и сложи миниатюрна шапчица върху главичката й. Тя вече безметежно спеше. В очите ми запариха сълзи, когато сложих длан върху бузата му. — Ти се справи толкова добре. Ти си моят герой.

— Ти свърши цялата работа. Ти беше невероятна. — Той се наклони и нежно ме целуна, а в очите му грееше цялата любов на света. Погледна бебето и няколко мига се взира във фините й черти, преди да каже: — Прилича на майка ми.

Кимнах.

— Знам. И също като нея ще бъде голяма красавица.

Съпругът ми отново се усмихна, а в очите му се отразяваше цялото му сърце — сърце, изпълнено с любов, смелост и толкова много доброта, че сияеше ярко като факел.

— Как ще я наречем? — попита той, преди да помилва нежно с пръст кадифената бузка на нашата дъщеря. В съня й юмручето й се стегна около пръста му, но после отново застина. Погледнах с усмивка съвършеното й малко личице. Много скоро щеше да огладнее, но аз бях благодарна за кратката почивка.

— Не знам — прошепнах. Не бяхме обсъждали женски имена, бяхме толкова сигурни, че ще имаме още едно момче.

В този миг телефонът на Арчър, оставен върху скрина, изжужа, сигнализирайки няколко входящи съобщения — вече работеше. Засмях се.

— Точно навреме.

Арчър се усмихна, отново ме целуна, грабна телефона и трескаво започна да пише. Отговорът пристигна веднага и Арчър върна телефона на мястото му.

— Травис се обажда за линейка.

Кимнах. Травис. Стори ми се интересно, че първият човек, на когото Арчър се бе обадил, беше брат му. Очевидно се беше научил да му вярва повече, щом му се бе доверил да се погрижи за нас. Целунах дъщеря си по главичката и я притиснах силно. Чувствах се замаяна от любов и безкрайна радост.

На следващия ден, докато люлеех бебето Ава в люлеещия се стол във всекидневната, след като двете бяхме прегледани и обявени за напълно здрави, Чарли и Конър се надвесиха с интерес над нея, но и с леко подозрение.

— Имаме сестричка — прошепна Чарли на Конър, доближавайки глава до брат си. Аз стиснах устни, за да потисна усмивката си.

Конър кимна, кехлибарените му очи бяха сериозни, когато погледна към брат си.

— Ще трябва да я научим на разни неща.

Не можах да сдържа смеха си, макар че преглътнах напиращата въздишка. Можех само да си представя какви щяха да бъдат важните житейски уроци, на които тези двамата щяха да решат да я научат, когато порасне достатъчно, за да следва инструкциите им.

— Може би тя ще ви научи на едно-две неща — заявих с усмивка. — А сега, вие двамата, бягайте в стаята си и отворете онези нови конструктори „Лего“, които татко ви е купил.

Моите малки палавници се ухилиха и хукнаха към стаята си, за да видят новата играчка. Аз доволно въздъхнах, когато погледнах през прозореца към зимния пейзаж, заслушана в щастливото бърборене на близнаците, докато си играеха. Чувах Арчър да се движи в кухнята, докато топлеше вечерята — едно от ястията, които по-рано бяха донесли Норм и Маги.

Ава изхленчи тихо в ръцете ми, издавайки сладки бебешки звуци, докато сънуваше.

Снегът проблясваше отвън, наоколо беше тихо и спокойно, а вътре в малката къща край езерото този скъпоценен миг бе изпълнен със звуци на обич.