Мия Шеридан
Гласът на любовта (40)

Глава 15

Арчър

Може ли по-късно пак да дойда? бе попитала тя. А после бе обвила ръце около мен. Не знаех как точно да отговоря. Изминало беше много време, откакто някой ме бе докосвал, а близостта й ме накара да изпитам неясно чувство на паника, ала най-вече на див копнеж. Толкова отчаяно исках да откликна, да я обгърна с ръце, да почувствам тялото й, докато тя ме прегръща. Почти го направих, но после тя се отдръпна и мигът отлетя.

Но тя ще се върне. Зърнах отражението си в прозореца, когато се върнах в къщата, и осъзнах, че се усмихвам. Тази сутрин се бях събудил прекалено рано и не бях успял отново да заспя, затова изведох кучетата на разходка край езерото и малко поиграхме — аз им хвърлях пръчки, а те ми ги носеха. Безгрижното занимание ми помогна да сложа в ред всичките си мисли — всички объркани и тревожни въпроси, безспирно кръжащи в главата ми — и аз бях благодарен. Откакто спасих Бри от капана, поставен от чичо ми, и я отнесох в къщата, където тя ми сподели своята болка и как е изгубила баща си, умът ми гъмжеше от въпроси и съмнения. Погледът, с който ме гледаше, докато изтривах сълзите й, ме прониза право в сърцето и аз знаех, че моите чувства към нея са по-силни, отколкото позволявах да призная пред себе си. Всеки миг, който бях прекарал с Бри, беше едновременно вълнуващ и някак смътно опасен. Чудех се какво, ако изобщо беше така, бе видяла тя в мен, защо продължаваше да се връща, как и дали се вписвах в живота й. Милион въпроси, на които нямаше как да получа отговори, освен ако не я попитам, а аз бях прекалено изплашен, за да го направя.

Връщах се в къщата и мислех, че Бри още спи в моето легло, когато тя изтича навън със сияеща усмивка върху красивото си лице и ми каза, че тази сутрин не е имала кошмарен пристъп. Когато осъзнах какво ми казваше, сърцето ми болезнено се сви. Знаех какво означаваше отново и отново да преживяваш един и същ ужас. Разбирах какво означаваше никога да не искаш да заспиш, защото се боиш от сънищата, от спомените, които се връщаха и не искаха да избледнеят, колкото и усърдно да се стараеш да ги забравиш. Вдигнах поглед към небето, безбрежно синьо, и си спомних друго синьо небе и ужаса, който се случи под него.

Измина много дълго време след това — години, — преди отново да започна да се радвам на синьото небе.

Малко след като тя си тръгна, влязох в спалнята си и видях, че Бри бе оправила леглото. Няколко минути останах взрян в него и виждах в ума си същата картина, която си представях миналата нощ: Бри, омотана в моите чаршафи, дългата й златистокестенява коса, разпиляна по възглавницата, разтворените й устни, дългите мигли, хвърлящи полумесеци върху страните й, гърдите й, повдигащи се и спускащи се ритмично в съня. И почувствах същото пулсиране между краката си, което бях изпитал през изминалата нощ, преди да легна на дивана във всекидневната, развълнуван и възбуден от мисълта, че ни дели само една стена. И все пак това не беше просто стена. Това бяха тухли, мазилка, боя и стотици страхове.

Взех възглавницата, върху която бе лежала главата на Бри, поднесох я към лицето си и вдъхнах. Усетих финия аромат на шампоана й, затворих очи и си позволих да се насладя на тази малка интимност, преди да върна възглавницата на мястото й.

Тихото почукване на входната врата се разнесе малко след като бях излязъл изпод душа и се бях облякъл. Изминал беше само един час, откакто тя си бе тръгнала, и по гърба ми пробягаха радостни тръпки, че се бе върнала толкова бързо.

Когато отворих вратата, Бри сладко ми се усмихна, малко срамежливо, и както винаги, усмивката й накара сърцето ми да подскочи в гърдите. Толкова лесно. Прекалено лесно.

— Благодаря, че ми разреши отново да дойда, Арчър. Надявам се, че нямаш нищо против… след миналата нощ… няма друго място на света, където бих искала повече да бъда, отколкото тук, с теб. — Тя наклони глава и вързаната на коса опашка падна върху рамото й. — Благодаря ти.

Господи, дали, ако знаеше колко силно аз исках тя да е тук, ако знаеше, че там, където е тя, беше единственото място на земята, на което исках да бъда, това щеше да я изплаши? Защото мен ме плашеше. Понякога имах чувството, че ако думите, които не изричах на Бри, звучат силно в главата ми, тя може би ще успее да ги чуе, макар че не можех да издам звук или да вдигна ръцете си.

Погледът й се сведе към краката ми и очите й се разшириха, когато забеляза раните, но аз побързах да я успокоя. Можех да изредя цял списък с болки, които Бри предизвикваше в тялото ми само с уханието си, с близостта си. Краката бяха най-малкото ми физическо притеснение.

Затова, когато тя смутено предложи да ме подстриже, бях едновременно засрамен, че тя очевидно мисли, че се нуждая от малко подобрение, и притеснен от перспективата да бъде толкова близо до мен, да ме докосва така, както никоя друга жена не ме е докосвала. Но преди да го обмисля, ръцете ми се вдигнаха, подчинявайки се на някаква вътрешна заповед.

— Нямам нищо против.

Усмивката й разсея част от неудобството ми.

— Ами ти как искаш? — попита тя. — Ще направя това, което ти харесва.

Споменът за начина, по който ме погледна, когато снощи излязох от стаята си с избръснато лице, изникна в съзнанието ми и ме изпълни с вълнение и топлина. Тя ме гледаше със смаяно одобрение — поне аз така го определих. Може би имаше нещо повече, ала не смеех да се надявам. Мисълта ме накара да почувствам, че съм затаил дъх, макар че дишах спокойно.

— Искам на теб да ти хареса. Направи каквото ти искаш.

— Сигурен ли си?

Ръцете й се движеха неуверено, лицето й изразяваше такава загриженост и състрадание, че имах чувството, че думите й погалиха кожата ми.

— Напълно.

Беше едновременно истина и лъжа, но преди да се разубедя, отидох в кухнята, издърпах един от столовете и го сложих в средата на стаята. След минута усетих как поставя кърпа около раменете ми, и чух потракването на ножиците, оставени върху плота.

Дишай дълбоко — напомних си. Положих длани върху коленете си — моята представа за пълна тишина — и затворих очи в очакване тя да започне.

Ръцете й се вдигнаха колебливо към косата ми. Първото й докосване беше като електрически импулс, пронизал скалпа ми. Тя разчеса с пръсти дългите кичури, навярно за да добие представа за косата ми или може би искаше да прецени какво да направи. Подръпна леко кичурите и започна да подстригва. Ако можех, щях да простена. Затворих очи, докато пръстите й се движеха внимателно по главата ми, карайки ме да потръпвам от удоволствие. О, господи, да те докосват така… беше прекалено много и в същото време недостатъчно.

Бри се суетеше около мен, подстригвайки косата ми от едната страна, сетне — от другата, и можех да наблюдавам как тялото й се движи, докато очите й бяха съсредоточени върху работата. Възползвах се от възможността да се насладя на извивката на гърдите й, на тесните, но женствени бедра и на дългите загорели крака. Сега, когато бях толкова близо до нея, можех да видя някои подробности, които не бях забелязал преди. Малките руси косъмчета по бедрата й, копринено гладката кожа от вътрешната страна на ръцете й, деликатните сини вени под нея.

Тялото ми бе свръхчувствително към близостта й, докосването, сладкото ухание, което ме заобикаляше — женски аромат, който бях усетил преди, на цветя и нещо неуловимо.

Всичко беше толкова женствено и лично и аз се възбудих, тялото ми жадуваше да получи повече, да изследва извивките на тялото й, да почувства кожата й. Исусе. Престани да се изтезаваш, Арчър. Тя беше толкова красива, че изпитвах физическа болка само да съм толкова близо до нея, знаейки, че навярно това беше всичко, което някога щях да позная. Копнежът беше толкова отчайващо силен, че стискаше като с клещи душата ми, и аз внезапно се почувствах слаб. Питах се дали трябва да прекратя това мъчение, просто да й кажа да си върви, да ме освободи от това блажено страдание. Дишането ми стана тежко и накъсано и Бри за миг застина.

Приглади косата от челото ми и очите ни се срещнаха. Останах удивен от желанието, което ми се стори, че съзрях в нейните. Моите се разшириха и зашариха по лицето й, докато се опитвах да разгадая изражението й. Но не бях сигурен. Не знаех. Ами ако… ами ако грешах и… затворих очи, прекъсвайки връзката, сломен от неспособността си да разбера тази жена — да разбера която и да е жена.

Сърцето ми биеше толкова бързо, че едва смогвах да си поема дъх. Тя се наклони напред и аз забелязах, че зърната й бяха втвърдени под тънкия плат на тениската. Рязко поех дъх. Кожата ми настръхна, цялото ми тяло пламна от желание по нея. Беше първично и горещо, никога не бях изпитвал нищо подобно.

Бри, изглежда, също дишаше по-тежко от преди и се запитах дали и тя усеща нещо смътно подобно на това, което изпитвах. Дали бе възможно? Как можех да зная? Какво трябваше да направи един мъж в подобна ситуация? Дали да попита жената, или да следва инстинктите си? Но моите инстинкти ме плашеха и объркваха. Ако последвах инстинктите си, щях да се изправя и да я притисна до стената. Щях да я покрия с тялото си, търсейки освобождение от изгарящата болка в слабините си. Щях първо да вкуся устата й, а после — всичко останало. Щях да плъзна ръце надолу по тялото й, под дрехите, за да усетя кожата й под дланите си. Исках да опиша всички начини, по които я желаех, като използвам пръстите си, за да изпиша мислите си по кожата й. Ръцете ми се свиха в юмруци върху бедрата. Исках да чуя звуците, които сигурно тя издаваше, когато изпитваше удоволствие, копнеех аз да бъда мъжът, предизвикал тези звуци.

О, господи, господи. Целият треперех, повече не можех да издържам. Картините се редуваха в съзнанието ми по-бързо, отколкото можех да ги овладея. Прекалено много въпроси, прекалено много съмнения, прекалено много емоции наведнъж. И бях толкова възбуден, че ме болеше.

— Ето — прошепна тя, — готово. Изглеждаш наистина много добре, Арчър.

Коленичи пред мен и аз я погледнах — щръкналите зърна на гърдите й под тениската, потъмнелите очи, несигурното изражение. И въпросите в очите й ме изпълваха с още по-голям страх. Аз нямах отговори. Имах само милион въпроси.

Бри остави ножиците върху плота и се приближи до мен. За миг погледът ми се спря върху устните й, пълни и розови, и аз исках да я целуна. Исках, ала бях изплашен. Щях да бъда неловък и несигурен. Щеше да изглежда, сякаш се страхувам от нея, което в голямата си част беше истина. А ако тя ме отблъснеше, ако не изпитваше същото, което и аз…

Преглътнах с усилие, паниката се плъзна бързо по гръбнака ми. Това беше непосилно. Имах нужда да помисля, да… Рязко скочих от стола, нуждаех се от дистанция, от пространство. Да остана сам. Бри се изправи, изглеждаше смаяна. За миг двамата просто се взирахме един в друг през малкото разстояние помежду ни.

— Сега трябва да си вървиш.

Исках да се намръщя при грубите думи, които бях избрал, но не го сторих. Наистина мислех това, което казах, макар че не желаех да я обидя. Исках тя да разбере, но първо трябваше аз да разбера. Трябваше да овладея тялото си. Сърцето си.

— Да си вървя? Защо, Арчър, извинявай, да не би аз…?

— Не, нищо, аз просто… имам работа. Ти трябва да си вървиш.

— Добре — прошепна тя и пребледня. — Добре.

Тя се движеше непохватно, докато събираше нещата си. Разпознах го — аз очевидно се движех по този начин през целия си живот. Но не знаех как другояче да се държа, докато толкова отчаяно се борех със собствената си несигурност.

— Сигурен ли си? Аз не…

— Да, моля те, да.

— Добре — каза тя отново и се запъти към вратата. Стори ми се, че съзрях не само смущение, но и болка в изражението й и ме прободе толкова силна вина, че потръпнах. Бях сигурен, че тя няма да ме унижи, ако знаеше какво изпитвах. Бри беше мила. Тя щеше да бъде състрадателна дори в отхвърлянето. И някак си това щеше да ме нарани още по-болезнено. Собственият ми непреодолим смут приличаше на живо същество, дишаше, изпълваше стаята, задушаваше ме.

Улових нежно ръката й, докато тя минаваше покрай мен, исках да й кажа толкова много, да задам толкова много въпроси. Но успях само да изрека с жестове:

— Извинявай. Наистина съм ти благодарен за подстригването.

Тя се взря за миг в мен, преди да кимне. Излезе през вратата и тихо я затвори зад гърба си. Сграбчих с пръсти новата си късо подстригана коса, силно я дръпнах и затворих очи.

Ти си идиот, Арчър.

Въздишката на тъга и отчаяние, която се надигна в гърлото ми, беше беззвучна, но при все това съвсем реална. Бях бесен на себе си, задето бях толкова страхлив, толкова недодялан, толкова объркан от близостта на Бри. Но, боже, не знаех как да бъда друг. Отидох в спалнята, проснах се на леглото и за миг се взрях в тавана, продължавайки да стискам косата си. Усещах я някак странна в ръцете си. Чувствах се някак странно в собствената си кожа.

Тялото ми все още болезнено пламтеше и аз отчаяно копнеех за освобождение. Разкопчах дънките си и задоволих желанието си към Бри. Няколко движения и затворих очи, притиснал глава към възглавницата, докато удоволствието ме заливаше. Облекчение. Дишането ми се успокои и умът ми леко се проясни.

Намирах сигурен покой в начина, по който живеех живота си, в приемането на това, което съм и винаги щях да бъда. Но присъствието на Бри внезапно бе променило всичко, което мислех, че познавам, което си мислех, че искам, и нямах представа как да се справя с непознатите, неочаквани… възможности. Не бях сигурен, че изобщо трябва да се замислям за тях. Бях развълнуван и смутен и още хиляди други неща, които дори не можех да проумея.

Останах да лежа така, докато сърдечният ми ритъм се нормализира. Шумоленето на листата на дърветата зад прозореца ме унесе, успокои, чух тихия плисък на езерните вълни, който сякаш ме зовеше. Съблякох се, нахлузих чифт стари шорти и се запътих към водата.

Докато вървях, се улових, че несъзнателно назовавам всичко около мен с жестове: бор, скала, топло слънце. Преди време сам научих жестомимичния език и се упражнявах да описвам с жестове света край мен, докато работех или се разхождах из имота. Понякога говорех на кучетата с жестове, чувствайки се малко нелепо, но знаех, че нямаше никой друг, с когото да се упражнявам, с когото да говоря. Тогава един ден Бри бе влязла през моята порта…

Бри.

Стоях изправен на брега, взрян в езерото, слънчевите лъчи проблясваха върху водната повърхност като хиляди точици светлина и сърцето ми се успокои.

Водата беше хладна, но не студена. Имах чувството, че коприна се плъзга по тялото ми, когато нагазих в нея и се потопих. Плувах до мястото, откъдето можех да видя върховете на сградите в центъра на Пелион, мускулите ми се сковаха от умора, а дробовете ми изгаряха. Усещането беше едновременно приятно и малко болезнено. Отпуснах се по гръб и няколко минути почивах, събирайки сили за обратното плуване. Единствено тук се чувствах уверен и компетентен. Тук познавах силата и уменията си, тук не мислех за всички неща, които не мога да правя. И докато се взирах в пухкавите, бели облаци, мързеливо носещи се в небето, си спомних как се научих да плувам, как чичо Нейтън ме бе извел с малката си разнебитена лодка и ме бе провесил от едната й страна, докато бях готов да се пусна. Отначало се задавих и уплашено размахах ръце, дори се разплаках, сигурен, че ще се удавя и няма да мога да извикам за помощ. Но след малко опитах отново, после — отново, и станах по-силен, по-добър и заплувах уверено около лодката, а чичо Нейтън се смееше и ми ръкопляскаше.

И си помислих, че може би трябва да опитам отново с Бри, че може би, само може би, бих могъл да се науча да не бъда толкова непохватен с нея. Че бих могъл да се науча да бъда мъжът, който може да спечели момиче като Бри. И че ако не опитам, това ще е друг вид удавяне.

А аз не исках да се удавя. Не исках. Исках да живея.

Обърнах се и заплувах обратно към брега, ръцете ми пореха водата и аз уверено се движех напред, към брега, към дома.