Мия Шеридан
Гласът на любовта (13)

Глава 12

Бри

В петък бях сутрешна смяна и се прибрах у дома, за да се приготвя за срещата с Травис.

Стоях дълго под душа и отделих повече време обичайното на прическата и грима. Опитах се да се отдам изцяло на удоволствието да бъда нормално момиче, което се гласи за среща.

Ами ако той ме целуне? Стомахът ми нервно се присви. Странно, че отново се сетих за Арчър и отново ме прониза необяснимо чувство на вина. Това беше глупаво — Арчър беше само мой приятел. Ала може би между нас все пак имаше нещо, макар да нямах представа какво беше. Това беше объркана, странна и непозната територия. Той имаше привлекателно лице, поне от това, което можех да видя под цялата онази буйна растителност, но дали ми харесваше? Смръщих вежди, взряна в отражението си в огледалото, и четчицата за очна линия застина във въздуха. Той определено имаше хубаво тяло — не, не просто хубаво, а великолепно тяло, такова, че лигите да ти потекат — и аз постоянно му се възхищавах, но дали ме привличаше? Как може да те привлича някой, който е толкова различен от всички мъже, които са ти харесвали досега? При все това не можех да отрека чара му. Когато мислех за него и си представях свенливата му усмивка, как очите му постоянно забелязват най-незначителната подробност в мен, в стомаха ми пърхаха пеперуди. Да, помежду ни имаше нещо, ала не бях сигурна точно какво.

От друга страна, много лесно беше да се увлечеш по Травис. Той притежаваше всичко — добри маниери и хубава външност, които биха привлекли всяко момиче със здрав разум. Очевидно аз не бях момиче със здрав разум. Но може би не беше зле малко да се подтикна. Вече бяха изминали повече от шест месеца…

Довърших грима си. Не беше нужно да усложнявам всичко. Това беше просто една среща. С мил и симпатичен мъж.

И не беше нужно да съм толкова нервна. Не бях девствена и не за пръв път се срещах с мъж. В колежа имах три гаджета, с които отношенията ни бяха сравнително сериозни и дори мислех, че съм се влюбила в едно от тях. Оказа се, че той е бил влюбен във всяко момиче от нашия етаж в общежитието — или поне достатъчно влюбен, за да се напъха в гащичките им зад гърба ми, така че връзката ни приключи зле. Ала всъщност нямаше защо да се притеснявам от излизането с Травис Хейл. Това беше просто една среща, при това първата. Ако не желаех да се виждам повече с него, нямаше защо да го правя. Просто и ясно.

Травис почука на вратата точно в седем часа. Изглеждаше великолепно в панталони и официална риза. Аз бях избрала плътно прилепваща черна рокля, която идеално подчертаваше фигурата ми, и сребристи обувки. Бях оставила косата си да се спуска свободно на леки вълни. Той ме огледа одобрително и ми връчи букет червени рози, вече поставени в стъклена ваза.

— Изглеждаш фантастично, Бри.

Зарових лице в уханните цветя и се усмихнах.

— Благодаря — промълвих.

Поставих вазата върху масата до вратата, хванах го подръка и се запътихме към големия му тъмносребрист пикап.

Моят кавалер галантно ми помогна да се кача. Докато пътувахме към ресторанта, бъбрехме за това как съм се устроила в Пелион.

Травис ме заведе в едно заведение от другата страна на езерото с името „Грил Касъл“, за което вече бях чула, че е най-добрият ресторант в района. Слуховете се оказаха верни — в ресторанта царяха полумрак и романтична обстановка. От големите прозорци се откриваше разкошна гледка към брега.

Докато се настанявахме на нашата маса, отбелязах колко е красиво мястото.

— Много скоро вече няма да се налага да идваме от тази страна на езерото, за да посещаваме подобни заведения — заяви Травис. — Ще имаме богат избор в Пелион.

Вдигнах поглед от менюто.

— Значи, на теб ти харесват предложенията за промените в града и ги приемаш?

Той кимна.

— Да. Не само ще осъвременят града, но и ще увеличат доходите на всеки жител, включително на моето семейство. Мисля, че в крайна сметка повечето хора ще са доволни.

Кимнах, обмисляйки думите му. Съдейки по разговорите, които бях подочула тук и там, мнозинството жители на града не бяха във възторг от превръщането на Пелион в голям, модерен пристанищен курорт за туристите.

— Освен това — продължи Травис — много скоро ще встъпя във владение на земята, върху която се простира градът, затова вече работя съвместно с майка си по проекта на преустройството.

Погледнах го изненадано.

— О, не знаех това.

Върху лицето му се появи едва сдържано самодоволно изражение. Той отпи от чашата с вода и додаде:

— Градската земя принадлежи на семейството ни още от времето на първите заселници в Пелион. Винаги се е предавала по наследство на първородния син, когато този син навърши двайсет и пет години. Не този февруари, но следващия аз ще управлявам целия имот.

Кимнах. Преди да дойда в Пелион, нямах представа, че хора могат да притежават цели градове.

— Разбирам. Ами това е чудесно, Травис. Както и това, че си поел по стъпките на баща си и си станал полицай — възхищавам ти се.

Травис изглеждаше доволен. Вечеряхме, поддържайки непринуден и забавен разговор. Прекарвах си страхотно. По средата на вечерта ме попита как се веселя в свободното си време, с изключение на излизането с Мелани и Лиза. Аз замълчах, сетне казах:

— Всъщност прекарах известно време с Арчър.

Травис се задави с водата и попи устата си със салфетката.

— Арчър? Шегуваш се, нали?

Поклатих глава и се намръщих.

— Не. Знаеше ли, че той владее жестомимичния език?

— Хм, не — отвърна събеседникът ми. — Последния път, когато го срещнах в града, той дори не ме погледна.

Взрях се внимателно в него.

— Ами той не е от най-доверчивите и общителни хора. Но смятам, че има основателна причина за това. Може би трябва повече да се постараеш.

Травис ме погледна над ръба на чашата с вино и отпи малка глътка.

— Може би. Добре. — Замълча за миг. — И какво по-точно правите вие двамата?

— Най-вече разговаряме. Аз също владея езика на жестовете — баща ми беше глух.

За секунда той изглеждаше смаян.

— Е, това се казва съвпадение. И какво има да каже Арчър?

Свих рамене.

— Говорим за много неща. Той е мил, умен и… интересен. Харесвам го.

Травис смръщи вежди.

— Добре, но, Бри, внимавай с него, става ли? Той не е съвсем… наред. Знам го със сигурност. Повярвай ми. — Загрижено ме погледна. — Не бих искал да те нарани с нещо.

Кимнах.

— Не се тревожа за това — казах меко.

Не го разпитвах за неговия баща и бащата на Арчър, макар да знаех малко за предполагаемото съперничество помежду им. Поради някаква странна причина исках да го чуя от Арчър, не от Травис. Не бях сигурна защо — може би защото отношенията между мен и Арчър бяха много по-приятелски, отколкото между мен и Травис.

Във всеки случай, след това Травис смени темата и разговорът отново потече в далеч по-непринудена посока. В края на вечерта Травис плати сметката и ние се качихме в пикапа му. Той улови ръката ми и я държа през целия път на връщане до вилата.

Изпрати ме до вратата и в стомаха ми отново запърхаха пеперуди. Когато се качихме на верандата и аз се извърнах към него, за да се сбогувам, той взе лицето ми в шепи и притисна устни към моите. Езикът му проникна в устата ми и аз застинах за миг, но той продължи и след няколко секунди аз се отпуснах.

Той умееше да се целува, ръцете му се плъзнаха по раменете ми, сетне по гърба ми, без дори да го забележа, докато дланите му не стигнаха дупето ми и той не ме притисна към себе си. Усетих възбудата му през панталоните и побързах да прекъсна целувката. Двамата бяхме задъхани и аз се взрях в пламналите му от страст очи. Нещо се прекърши. Може би заради мен. Нуждаех се от време. Последният път, когато мъж ме беше гледал със страст в очите, беше най-травмиращият момент в живота ми. В случая имах нужда да вървя с бавни стъпки.

Усмихнах се на Травис.

— Благодаря за прекрасната вечер — казах.

Той ми се усмихна в отговор и нежно ме целуна по челото.

— Ще ти се обадя. Лека нощ, Бри.

Травис се обърна и слезе по стъпалата, а когато пикапът му потегли, аз влязох вътре и затворих вратата.

* * *

На следващия ден се събудих рано от отвратителен кошмар — очевидно срещата с привлекателен мъж не бе помогнала. Измъкнах се от леглото и се отправих към кухнята, за да си направя чаша горещ чай.

Когато си спомних, че днес ще се проведе кулинарният ми урок с Арчър, ме изпълни щастие, което прогони ужаса на кошмара. Трябваше да реша какво ще го уча да готви. Сърцето ми нервно се разтупка в гърдите, когато отново се замислих за готвене. Дали беше добра идея? Миналата нощ бях решила, че трябва да вървя с бавни стъпки, когато ставаше дума за интимни отношения, но същото се отнасяше и до готвенето. Макар че всъщност нямаше да се впускам в демонстрация на сложни блюда. Възнамерявах да покажа на Арчър как да приготви нещо просто. Идеята беше отлична. Хареса ми. А и с нетърпение очаквах възможността да прекарам известно време с него.

Стоях до мивката и внимателно отпивах от горещия чай. Размишлявах за всичко това и с всяка изминала минута се чувствах все по-добре. Кошмарът беше наистина страшен, но аз щях да бъда добре. До следващата нощ, когато отново щеше да се завърне. Облегнах се на плота, опитвайки се да прогоня пристъпа на депресия, връхлетял ме при тази мисъл.

Слава богу, в закусвалнята имаше много работа и денят неусетно отлетя. Прибрах се у дома, изкъпах се, облякох дънкови шорти и късо горнище и седнах край масата, за да направя списък с необходимите продукти. Когато свърших, грабнах чантата и ключовете и нахлузих джапанките.

Десет минути по-късно вече спирах на паркинга пред бакалията. Усмихнах се на себе си, докато вървях към входната врата. Припомних си последния път, когато бях тук, и как се почувствах, когато Арчър се обърна и ми пожела лека нощ. Бях се почувствала като човек, който отваря вратата на дома си и на прага го очакват, за да му връчат голямата печалба от тотото. Две думи от мълчаливия мъж — моята неочаквана печалба. Това ме бе развълнувало.

Този път имах достатъчно пари в портмонето, бях се погрижила за това, бързо платих за покупките и поех по краткия път към моята вила.

Мъжете обичат пържоли и картофи. Арчър живееше сам. Реших да му покажа как да приготви идеална пържола с гарнитура огретен от картофи и запечен пармезан със зелен боб.

Докато оглеждах рафтовете с плодове за десерт, си спомних за боровинковите храсти край брега. Нямах никаква работа до срещата с Арчър, затова ми хрумна, че брането на боровинки за плодов сладкиш е чудесен начин да запълня времето си до кулинарния урок. Реших да опаковам всичко и да се запътя към езерото около четири и половина. Щях да разполагам с още половин час, за да набера плодовете, които ми бяха нужни. Така щях да се насладя на това типично лятно занимание, докато още имах възможност. А и това беше приятна и неизискваща умствено усилие работа, чийто резултат щеше да бъде нещо прекрасно. Идеята ми допадна.

Когато се върнах във вилата, приготвих всичко необходимо, опаковах го в пластмасови кутии и ги подредих в голямата хладилна чанта. Налагаше се да сместя всичко отзад в багажника и в кошницата, но щях да се справя. Нямаше как, Фийби трябваше да пропусне тази екскурзия, но щеше да го преживее. Утре щях да я изведа на дълга разходка край брега.

Излязох навън и се усмихнах. Въздухът беше топъл и леко задушен и аз почувствах как ме изпълва щастие. Защо се чувствах много по-развълнувана от предстоящия готварски урок с моето странно, мълчаливо момче, отколкото докато се целувах миналата вечер с най-сексапилния градски хубавец на моята веранда? Леле. Спрях се и за минута постоях до велосипеда. Моето странно, мълчаливо момче? По-кротко, Бри. Просто седни на велосипеда и върви да покажеш на своя приятел как да си приготви прилична вечеря.

Както обикновено, облегнах колелото на дървото при входа на плажа и навлязох в гората край брега. Внимателно отмествах клоните и храсталаците, докато търсех вкусните боровинки. Ето ги и тях — цяла поляна, пълна с храсти, отрупани със сочни, узрели плодове. Щеше да бъде жалко да се оставят да изгният и изпопадат върху земята.

Запромъквах се бавно и предпазливо между храстите, като избягвах бодливите клонки. След като навлязох навътре, забелязах пътечка, по която спокойно можех да стигна до заветните боровинки.

Най-сетне се добрах до тях, откъснах една мека, узряла боровинка от клона и я пъхнах в уста. Затворих очи, сладкият сок потече по езика ми и аз тихо изохках. Господи, каква вкуснотия! Щеше да стане страхотен сладкиш.

Започнах грижливо да бера нежните плодове и да ги слагам в малката кошница, която бях донесла. След малко тихичко затананиках. Тук беше по-прохладно, дърветата не пропускаха жаркото следобедно слънце, само тук-там между клонките се процеждаха тънки слънчеви лъчи, чиято топлина галеше кожата ми.

Навлязох по-навътре в гората и си запроправях път към един самотен боровинков храст, натежал от плодове. Протегнах ръка към него, устните ми се извиха в усмивка и внезапно глезенът ми се подгъна рязко под мен и някой грубо ме сграбчи отзад. Някакви ръце се протягаха отвсякъде към мен, главата ми се удари в земята, преди цялото ми тяло да се изстреля от прахта високо във въздуха.

Аз крещях, крещях и крещях, но той не ме пускаше. Той ме беше намерил — беше дошъл за мен. И този път щеше да ме убие. Аз се борех, мятах се и крещях, но хватката му ставаше все по-силна.

Отново се случваше. О, господи, господи, господи, това отново се случваше.