Мия Шеридан
Гласът на любовта (37)

Епилог

Пет години по-късно

Наблюдавах как съпругата ми лениво се люлее в хамака, единият й крак леко се плъзгаше по тревата, докато тя се движеше напред и назад, огряна от летните слънчеви лъчи. Навиваше около изящния си пръст кичур от златистокестенявата си коса, а с другата ръка прелистваше страниците на романа с меки корици, подпрян на корема й.

Дива мъжка гордост ме изпълни, докато гледах като омагьосан моята Бри, жената, която обичаше мен и нашите деца с всяка частичка от сърцето си.

Нашите тригодишни момчета близнаци, Конър и Чарли, играеха наблизо, въртяха се около себе си, докато не им се завиеше свят и не паднеха на тревата, заливайки се от смях, огласяйки с радостни трели всичко наоколо. Момчета.

Бяхме ги нарекли в чест на нашите бащи, мъжете, които ни бяха обичали така безгранично, че когато се бяха изправили пред смъртна опасност, единствената им мисъл е била да ни спасят. Разбирах го. Особено сега, когато и аз бях баща.

Закрачих бавно към Бри. Когато ме видя, тя сложи отворената книга върху корема си, отметна глава и замечтано ми се усмихна.

— Вече си у дома.

Приклекнах на пети до хамака и отвърнах с жестове:

— Срещата свърши бързо.

Бях ходил в банката, за да договоря покупката на участък земя, разположен в непосредствена близост с границите на града. Преговорите бяха минали много добре.

Преди пет години, когато влязох във владение на имотите си, жителите на Пелион отхвърлиха плановете на Виктория Хейл за развитието на града. Но се оказа, че хората не бяха против разширяването на бизнеса, а просто не бяха съгласни с конкретния подход, който бе избрала Тори Хейл. Затова, когато им предложих да се открият няколко малки хотела с оригинална историческа атмосфера, всички жители ентусиазирано гласуваха „за“.

Четвъртият много скоро щеше да бъде построен върху участъка земя, който бях купил днес сутринта.

Градът се разрастваше, бизнесът процъфтяваше и се оказа, че бях доста добър бизнесмен.

— Кой можеше да знае? — попитах усмихнат Бри късно една вечер, когато резултатите от първото гласуване показаха, че хората са съгласни с моя план.

— Аз го знаех — тихо рече тя. — Аз знаех. — И действително го знаеше. Тя ми бе казала, че моят глас има значение, и любовта й ме бе накарала да повярвам, че това може да е истина. И понякога ти е нужно единствено това — един човек, който ще пожелае да чуе сърцето ти, да чуе гласа, който никой никога не се бе опитал да чуе.

Откъснах едно пухкаво глухарче в тревата пред мен, усмихнах се и го протегнах към Бри. Тя наклони глава, очите й се изпълниха с топлина, когато го взе от пръстите ми и прошепна:

— Всичките ми желания вече се сбъднаха. — Погледна към нашите момчета и додаде: — Това е за тях. — Нежно го духна и пухчетата затанцуваха във въздуха и се издигнаха към лятното небе.

Очите ми отново срещнаха нейните, аз сложих ръка върху корема й и почувствах как нашето дете се движи под дланта ми.

— Момче е, нали знаеш — рече тя с усмивка.

— Вероятно. — Усмихнах се. — Мисля, че всички мъже от рода Хейл имат само синове. Нали нямаш нищо против?

Тя меко се усмихна.

— Не, нямам нищо против — отвърна и добави: — Стига да е само едно, съм съгласна и на козле. — Тя се засмя и погледна към малките близнаци, щъкащи из тревата, които не бяха спрели да се движат от мига, в който се бяха появили на бял свят.

Аз се засмях беззвучно, после плеснах три пъти с длани, за да привлека вниманието им. Малките им главички рязко се обърнаха и те закрещяха:

— Тати! Тати! — едновременно показвайки думата с жестове.

Изтичаха при мен и аз се престорих, че ме събарят по гръб на тревата. Те ме гъделичкаха и се бореха с мен, а прекрасните им звънки гласчета огласяха нашия имот.

Седнах и ги вдигнах със себе си.

— Кой от вас двамата мъже, ще ми помогне днес със строителството?

— Аз! Аз! — показаха едновременно двамата.

— Добре, добре. Чака ни доста работа, ако искахме да завършим постройката навреме, когато се роди вашият малък брат или сестра. — Протегнах им ръка, а те сложиха малките си длани върху моята и сериозно ме погледнаха в очите.

Издърпах ръка и показах с жестове:

— Братя навеки.

Те последваха примера ми и повториха жестовете, вперили тържествените си и сериозни погледи в мен.

— Точно така — отвърнах. — Това е най-важният пакт в нашия живот.

Може би някой ден ще започна да общувам повече с моя собствен брат. Отношенията ни се бяха подобрили, откакто бях поел управлението на града, а той бе станал началник на полицията. Дори аз знаех, че Травис обичаше племенниците си, но още имахме да извървим дълъг път.

Моите момчета кимнаха с малките си главички, златистокафявите им очи изглеждаха огромни върху детските им личица — две идентични личица, точно копие на моето собствено. Дори аз не можех да го отрека.

Усмихнах се, когато всички се изправихме, а после подсвирнах, за да повикам кучетата, които навярно играеха и обикаляха някъде из имота.

Бри погледна в посоката, откъдето в отговор се разнесе дружен лай, и се усмихна.

— Добре, Конър и Чарли, хайде, момчета, да тичаме вътре. Аз ще ви приготвя обяд, докато татко нахрани кучетата и вземе инструментите. — Опита се да се надигне от хамака и се разсмя, когато падна обратно, неспособна да повдигне натежалото си тяло.

Улових ръката й и я притеглих в прегръдките си, целунах устните й и отново се влюбих в нея, както все още правя по хиляда пъти на ден.

В онази вечер преди четири години в църквата на Пелион, когато Бри вървеше по пътеката към осветения от свещите олтар с Норм подръка, а аз я гледах, останал без дъх, се бях заклел, че ще обичам вечно само нея, и бях убеден в това до дъното на душата си.

И дори сега, сред цялата лудост и суматоха на живота, дори с моята работа и процъфтяващата фирма за кетъринг на Бри, всяка нощ преди да заспя, аз се обръщам към жена си и беззвучно мълвя:

Само ти, винаги само ти.

Любовта й нежно ме обгръща, подкрепя ме, вдъхва ми кураж и увереност, напомняйки ми, че най-силните думи на света са думите, които всеки ден изричаме.