Мия Шеридан
Гласът на любовта (29)

Глава 28

Бри

Беше много рано сутринта — слънцето още дори още не бе изгряло, когато тихо отворих портата на Арчър, пуснах Фийби от чантата й и закрачих по пътеката към къщата му.

Натиснах дръжката, вратата се оказа отключена и за да не го събудя, влязох на пръсти. Поех рязко дъх и замръзнах. Във всекидневната цареше пълен погром — всички книги бяха съборени на пода, мебелите и лампите бяха преобърнати, наоколо бяха пръснати парчета от строшени фотографии в рамки. Кръвта във вените ми се смрази. О, боже, о, боже, о, боже! Какво се бе случило тук?

Вратата на банята беше открехната и светлината, струяща оттам, осветяваше късия коридор достатъчно добре, за да виждам къде стъпвам, докато вървях към стаята на Арчър. Краката ми сякаш се бяха превърнали в желе, към гърлото ми се надигаше горчилка.

Влязох в спалнята му и тутакси го видях да лежи на леглото, напълно облечен, свит на кълбо. Очите му бяха отворени и втренчени в стената.

Спуснах се към него. Кожата му беше студена и влажна, той леко трепереше.

— Арчър? Арчър? Скъпи, какво не е наред?

Той се извърна. Очите му сега се взираха в мен, но не ме виждаше — сякаш гледаше през мен. Започнах да плача.

— Арчър, плашиш ме. Какво става с теб? О, господи, трябва ли ти лекар? Какво се е случило тук? Говори с мен.

Погледът му леко се проясни, придвижи се по лицето ми. Внезапно, само с едно светкавично движение, той седна и ме сграбчи, а ръцете му започнаха да опипват лицето ми, косата, раменете. Очите му напълно се избистриха за миг, преди лицето му да се сгърчи от болка, и той толкова грубо ме притегли към себе си, че извиках. Стискаше ме като менгеме, а тялото му толкова силно трепереше, все едно получаваше епилептичен припадък в ръцете ми.

О, господи, той си бе помислил, че нещо ми се е случило.

— О, Арчър, съжалявам, толкова съжалявам. Телефонът ми се повреди. Много съжалявам. Изпуснах го в една локва пред „Макдоналдс“. Докато бях в Охайо, взех стария си телефон, но нямах зарядно. Прости ми — плачех, заровила лице в гърдите му, вкопчена в ризата му. — Толкова съжалявам, Арчър, скъпи. Но и без това нямах номера ти… толкова глупаво. Трябваше да го запиша. Моля те, прости ми, Арчър, аз съм добре. Аз съм добре. Толкова съжалявам.

Останахме прегърнати така сякаш с часове, докато дишането му се нормализира. Тялото му се успокои, хватката му отслабна. Арчър най-после се отдръпна и ме погледна в очите. Неговите все още бяха измъчени и сякаш в тях беше стаена печал от загуба.

— Тук съм — прошепнах и отметнах косата от челото му. — Тук съм, Арчър.

Той вдигна ръце.

— Почти бях забравил това чувство — каза той, внезапно заприличал на малко момченце, което се е изгубило. Сърцето ми бясно туптеше в гърдите, разкъсвано от жал към мъжа, когото обичах, толкова вцепенен от преживените загуби, че съзнанието му бе изключило, за да може да се справи с мъчителния страх. О, Арчър. Сподавих риданието си. Последното, което му беше нужно в този миг, беше аз да изгубя самообладание.

— Кое чувство? — прошепнах.

— Да бъдеш напълно сам.

— Ти не си сам, скъпи. Аз съм тук. Никъде няма да ходя. Аз съм тук.

Той ме погледна и най-после се усмихна, макар и с печална усмивка.

— Точно за това бреме говорех, Бри. Ето как изглежда бремето да ме обичаш.

— Да те обичам, не е бреме. Да те обичам, е чест и радост, Арчър. — Използвах гласа си, за да мога да държа ръцете му със своите. Контактът беше много важен, не само за него, но и за мен. — Не можеш да ме убедиш да не те обичам дори и да се опиташ. За мен това не е въпрос на избор. Това е просто реалност.

Той поклати глава, отново приличаше на изгубен.

— Ако не се бе върнала, щях да лежа тук, докато умра. Щях просто да се заставя да умра.

Поклатих глава.

— Не, нямаше да го направиш. Само така ти се струва, но всъщност нямаше да умреш. Някак си щеше да намериш сили да продължиш. Вярвам го. Но няма да ти се наложи, защото аз съм тук.

— Не. Аз просто щях да се превърна в пепел, точно тук. Какво мислиш сега за мен? Изглеждам ли ти силен? Аз ли съм мъжът, когото искаш?

Той се взря в очите ми, умолявайки ме да му кажа това, което искаше да чуе, но аз не знаех какво е то. Дали искаше да му кажа, че не бе способен да обича? Или че аз не бях достатъчно силна, за да го обичам? Че не бих могла да му дам уверението, от което той отчаяно се нуждаеше?

Арчър ме привлече към себе си и след няколко минути лежахме върху леглото. Изритах обувките си и завих двама ни с пухената завивка.

Заслушах се в тихото дишане на Арчър в ухото ми и след малко също затворих очи. Заспахме с лице един към друг, ръцете и краката ни бяха преплетени, а сърцата ни биеха в равномерен, спокоен ритъм.

По-късно, когато лъчите на обедното слънце проникнаха през краищата на щората върху прозореца в спалнята на Арчър, аз се събудих, докато той смъкваше дънките ми надолу по краката и изхлузваше тениската ми през главата. Милваше с длани кожата ми, затворил очи, и ме целуваше, сякаш му беше нужен постоянен физически контакт, за да се убеди, че наистина съм тук, редом с него. Когато обвих крака около бедрата му и силно го притиснах към себе си, облекчението, разляло се по лицето му, едва не ми разкъса сърцето. Той се движеше в мен с дълбоки, мощни тласъци, а аз отпуснах глава на възглавницата и въздъхнах от наслада.

Удоволствието нарастваше все повече, докато не полетях от ръба, разтърсвана от трънките на оргазма и мълвяща името му. Няколко секунди по-късно, след два последни тласъка, той също достигна оргазъм. Притисна се дълбоко в мен, после зарови лице в шията ми и няколко минути остана да лежи, без да се движи, дишайки дълбоко.

Прокарвах ръце по гърба му нагоре и надолу, нашепвайки любовни слова в ухото му отново и отново.

След няколко минути той се претърколи на една страна, привлече ме отново в обятията си и почти веднага заспа.

Аз останах да лежа в полумрака на стаята, заслушана в спокойното му дишане. Трябваше да отида до тоалетната и бедрата ми лепнеха, но се боях да помръдна. Инстинктивно усещах, че той имаше нужда да бъда плътно до него. След известно време аз също заспах, притиснала лице до гладката му гръд, дъхът ми гъделичкаше кожата му, а краката ми бяха преплетени с неговите.

* * *

Когато по-късно се събудих, бях сама в леглото, а слънцето клонеше към залез. Светлината около краищата на щората сега беше приглушена и златиста. Нима бяхме проспали целия ден?

Седнах и се протегнах, схванатите ми мускули протестираха срещу движението. Не мисля, че изобщо бях помръднала, обхваната от здравата прегръдка на Арчър.

Вдигнах очи и видях Арчър да влиза в стаята, увил една кърпа около бедрата си. С друга подсушаваше косата си, която бе пораснала и вече бе започнала да се къдри леко на тила му, а няколко непокорни кичура падаха върху челото му. Това много ми харесваше.

— Здравей — изрекох пресипнало и придърпах завивката върху гърдите си. Той свенливо ми се усмихна и приседна на края на леглото. Около минута продължи разсеяно да подсушава косата си, сетне остави кърпата и ме погледна.

— Извинявай за снощи, Бри. Изгубих самообладание. Бях толкова изплашен, не знаех какво да правя. Отново се почувствах самотен и безпомощен. — Спря и стисна устни, очевидно събирайки мислите си. — Аз… предполагали, че съвсем откачих. Дори не помня какво съм направил във всекидневната.

Улових ръцете му и поклатих глава.

— Арчър, помниш ли как реагирах, когато попаднах в онази мрежа? — Кимнах към прозореца. — Разбирам те. Понякога страхът просто те сграбчва и заличава всякакъв разум. Наистина разбирам. И аз съм последният човек, пред когото трябва да се извиняваш за това. Тогава ти ми помогна, а сега е мой ред да сторя същото за теб. Така се прави, нали?

Той кимна, вперил сериозен поглед в мен.

— Проблемът е в това, че ти явно се справяш все по-добре със своите страхове, а аз не.

— Аз съм готова да приема предизвикателството — отвърнах, повдигнах вежди и се усмихнах, опитвайки се да го окуража.

Получи се, защото той издиша и кимна.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

Арчър се усмихна, ала очите му останаха тъжни. Гледах го около минута, после се приведох и обвих ръце около него.

— Обичам те — прошепнах в ухото му. Тялото му леко се напрегна, но той ме прегърна в отговор и силно ме притисна към гърдите си.

Известно време двамата останахме така и накрая промълвих, долепила устни до врата му:

— Имам нужда от душ — спешно. Много, много спешно.

Най-накрая той се засмя, вдигна ме, остави ме на пода и оправи кърпата си.

— Обичам да си изцапана с мен — изрече с жестове.

— О, знам. — Многозначително му смигнах, опитвайки се да изкопча още една усмивка от него. Отправих се към вратата, а когато се обърнах, казах на глас: — По-късно можеш отново да ме изцапаш. Но сега ще отида да се изкъпя, а ти ще ме нахраниш.

— Да, госпожо — откликна той и ме дари с още една срамежлива усмивка.

Усмихнах му се в отговор, излязох от стаята и закрачих надолу по коридора към банята. Затворих вратата зад себе си и около минута просто стоях от другата страна, опитвайки се да разбера защо продължавах да изпитвам тревога.