Клое Дювал
Шато край реката (9)

8
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, ноември 1899

Сутринта настъпи и завари Габриел полузадрямала и свита във фотьойла, който скоро щеше да стане „нейния“ фотьойл. Бяла, почти нереална светлина проникваше в стаята през прозореца, чиито завеси бе забравила да дръпне. Беше се събудила може би от нея, а може би от болките във врата й, които все повече се засилваха.

Охкайки, тя се изправи и докато масажираше тила си, с тревога се взря в опънатите черти на бащиното лице.

 

 

Нощта беше мъчителна.

Малко след полунощ температурата му внезапно започна да се вдига като стрела, съпътствана от кошмари, които го бяха изтощили и отслабили още повече отпреди. Часове наред го чуваше как стене и как отронва неразбираеми думи, но устните му постоянно произнасяха едно име, късайки сърцето на младата жена: Елоиз.

Бе обгърнала с длани ръцете му и със свито гърло, с пълни със сълзи очи го бе слушала да вика името на майка й пак и пак, молейки се от цялата си душа на всеки, който би чул молбата й, да направи така, че той да оздравее.

През цялата нощ от тревогата стомахът й бе свит, в гърдите си чувстваше болка и понякога й бе трудно да диша. Габриел се чувстваше безпомощна и изтощена. Тя би дала всичко, за да облекчи страданията на баща си.

Чак призори той потъна в спокоен сън — поне дотолкова, доколкото му позволяваха свирещите му гърди и кашлицата, която вече не беше суха.

Потискайки прозявка от изтощение, Габриел стана, протегна се и след това оправи чаршафите и възглавниците на баща си, като внимаваше да не го събуди.

После безшумно отиде до прозореца, който гледаше към вътрешния двор на замъка. Навън валеше сняг, но сега бе ситен, лек и въздушен и създаваше наоколо почти феерична атмосфера.

Тя остана така за кратко, загледана в снежната пелена, която при всеки порив на вятъра се завихряше във вътрешния двор, опитвайки се да забрави страховете си, но напразно.

 

 

Сутринта мина с ритъма на влизанията и излизанията на Елен, която проявяваше внимателна загриженост за Габриел и баща й, и идващите един след друг обитатели на замъка, които се тревожеха за състоянието на Морис.

По-добре ли е?

Не…

Когато дойде часът за закуска, икономката пак донесе поднос, пълен с храна, и след като се погрижи за Морис, седна срещу младата жена, за да се убеди, че се храни, както трябва.

— Искате ли няколко книги? — попита Елен, докато Габриел закусваше, без да отрони и дума. — Мисля, че като ви чуе да му четете, това ще го успокои много.

— Сигурна съм, но в никакъв случай не желая да ви причинявам безпокойство…

— Не се тревожете за това. Самият мосю Д’Арси настоя да ви предложа. Щом приключите със закуската, ще му кажа и той лично ще ви донесе някои книги от библиотеката.

— Наистина много любезно от негова страна, но не трябва да се чувства задължен, за каквото и да е.

— Той сам настоя. Впрочем през цялата сутрин се интересуваше как е баща ви и как се чувствате вие.

— О! Защо в такъв случай не дойде?

— Мисля, че не искаше да ви притеснява.

— Но той не би ме обезпокоил. Напротив, все още не съм му благодарила за всичко, което направи. Толкова съм признателна на всички за грижите към баща ми, които полагате.

— Няма нужда да благодарите, Габриел. Казах ви вчера, че всички много ценим Морис. А и мосю Д’Арси изпитва голямо уважение и приятелство към него.

Думите на Елен стоплиха сърцето на Габриел.

Когато малко по-късно икономката си тръгна с подноса в ръце, младата жена се върна при леглото на баща си и докато всичко отново потъваше в тишина, тя пак отиде до прозореца, за да й вдъхне заснеженият пейзаж душевен покой и ведрина. В ума й се въртяха хиляди мисли. Тя мислеше за мосю Д’Арси и за дискретното му поведение, което говореше за рядко срещана душевна щедрост. Все повече й се искаше да го опознае по-отблизо, за да разбере що за човек е. Мислеше и за Елен и безграничната й преданост. Нейното майчинско отношение й даваше сили, стопляше я до самите глъбини на сърцето и притъпяваше чувството за безгранична самота, което я смазваше. Мислеше също и за майка си, за мъката, която изпитваше от това, че я няма, когато температурата на баща й отново се вдигаше, и че сега повече от всякога имаше нужда от нея, и то много. Тя наистина се нуждаеше от нея в това изпитание.

Габриел въздъхна за хиляден път, откакто бе дошла в замъка.

Дано само да оздравее…

Дори и без дискретното покашляне, с което известяваше, че идва, Габриел щеше да разбере, че е той още в минутата, щом чуеше вратата полека да се отваря. Когато той влизаше в стаята, нещо във въздуха се променяше — нещо, към което тя бе особено чувствителна. Сега сърцето й ускори с части от секундата своя ритъм и младата жена се обърна, виждайки с изненада огромната купчина книги в ръцете на мосю Д’Арси. С притеснителна усмивка той тъкмо се канеше да каже нещо, когато лицето му внезапно доби тревожно изражение. Той тръгна бързо към нея.

— Госпожице Вилньов! Плачете ли? Какво става? Да не би… баща ви ли?

С няколко крачки прекоси стаята, за да отиде при нея до прозореца, пътьом остави книгите върху фотьойла, а очите му с тревога търсеха погледа й.

Объркана, Габриел искаше да му отговори, че не плаче, когато неволно вдигна длани към лицето си и установи, че бузите й са мокри от сълзите, които не бе усетила.

— О, не… — промърмори тя сконфузена. — Всичко е наред. Това са само… стари спомени.

Като забеляза, че лицето му си остава все така тревожно, тя побърза да добави:

— Уверявам ви, мосю Д’Арси, че всичко е наред.

И за да му докаже това, Габриел се усмихна с най-широката и най-храбра усмивка, на която бе способна при тези обстоятелства, преди да каже колкото от любопитство, толкова и за да насочи разговора в друга посока:

— Каква огромна купчина книги носите. Да не сте изпразнили библиотеката си?

Преди да й отговори, той още няколко секунди продължи да я гледа в очите, сякаш за да се убеди, че наистина е добре.

— Елен ми каза, че бихте желали няколко книги. Тъй като не знам какво харесвате, подбрах някои. Надявам се, че сред тях ще има нещо, което да ви допадне.

— Благодаря — отвърна тя. — Много щедро от ваша страна. Обещавам да се занимая с тях.

— Не се съмнявам ни най-малко — каза той, докато тя преглеждаше с поглед заглавията.

Габриел с изненада установи, че освен Балзак, към когото никога така и не успя да прояви интерес, й бе донесъл само автори, които обичаше: Дюма, Флобер, Кретиен дьо Троа, Пол Февал, Жул Верн, Марк Твен, Пушкин, Джейн Остин и сестрите Бронте.

Усмихна се и посегна към един обемист том.

— Джейн Еър — един от любимите ми романи. Мисля, че го знам наизуст… — каза тя, разглеждайки книгата с професионално око.

Беше превъзходно луксозно издание. С подвързия от бордов сахтиян, с пет изпъкнали нервюри на гръбчето, украсени със златна рамка и с изписани със злато букви, най-вероятно ръчна изработка — великолепно направена. Тя рядко бе виждала толкова красива книга, а и толкова скъпа. Сигурно струваше повече, отколкото те двамата с баща й печелеха за седмица в книжарницата.

— Имате конкретна причина ли? — попита мосю Д’Арси с любопитство.

— Не знам със сигурност. Но почувствах някаква свързаност с този роман още първия път, когато го прочетох. Може би заради мъжкия образ в него. Мисля, че той е един от най-вълнуващите в литературата. Чели ли сте книгата?

— Не.

— Описва историята на млада и не особено красива жена, която няма семейство и приятели и която се опитва да разбере себе си. Тя приема да работи като гувернантка при мосю Рочестър. Един мрачен богат човек, който не е красавец, арогантен и лишен от илюзии — човек, който крие тежко минало. И Джейн Еър става неговата светлина. Тя го опитомява. В известен смисъл романът представлява разказ за двама самотници, които се срещат, за две измъчени от живота души, на които им е трудно да намерят своето място в обществото, но един след друг го откриват.

Тя вдигна поглед и очите й срещнаха погледа на мосю Д’Арси, взрян в нея, непроницаем, и както често й се случваше, за миг сякаш потъна в сребристосивото на ирисите му.

— Извинете, всичко това сигурно не представлява интерес за вас — подхвана тя и сведе очи. — Не млъквам, когато започна да говоря за книги и особено за тази. Във всеки случай този екземпляр е великолепен. Моят се разпада от толкова четене и препрочитане. Той беше… книгата на майка ми.

— Задръжте тази тогава. Ваша е.

Погледът й срещна неговия.

— Не, не мога — възпротиви се Габриел. — Прекалено ценна е.

— Настоявам.

— Не може да ми правите толкова скъп подарък като този.

— Така ли? И защо не?

— Ами… защото… аз… вие не ме познавате и…

— Задръжте книгата — промърмори той. — Моля ви.

Габриел прие. Какво друго можеше да стори?

— Благодаря, мосю Д’Арси — каза тя, притискайки томчето към гърдите си.

Той само кимна, после насочи вниманието си към бащата на младата жена, който спеше със зачервени бузи и потънало в пот чело.

За пореден път Габриел установи, че присъствието на мосю Д’Арси, неговият поглед и разговорът му почти я караха да забрави тревогите си. Почти.

— Как е той? — тревожно попита мосю Д’Арси.

— Не е много добре. Опасявам се, че от вчера състоянието му се влошава.

— Трябва ли да повикам доктора?

Младата жена въздъхна.

— Не знам. Елен казва, че е добре да изчакаме, докато лечението даде ефект, но…

Тя спря и отклони поглед встрани, усещайки, че гласът й стана дрезгав, притискайки още по-силно книгата към гърдите си. С крайчеца на окото си видя как той направи жест да я докосне, спря се и отпусна ръка.

— А вие? — попита той нежно. — Вие добре ли сте?

— Да, аз… Само се тревожа.

— Доверете се на Елен. Ако някой може да го измъкне от тази ситуация, то това е тя.

— Напълно сигурна съм — усмихна се Габриел, като си спомни безграничната решителност на икономката. — Тя притежава природна сила.

— Да, никой не може да й се противопостави. Дори и аз.

— Така ли?

Той кимна с глава с лека усмивка.

— Веднъж опитах, вече не си спомням по какъв повод. Тогава ми се стори, че ще ме пипне за ухото, ще ме заведе в ъгъла и ще ме накара да напиша сто пъти: „Не трябва да бъда непокорен“.

Представата, че мосю Д’Арси с неговия висок ръст и внушителна външност е бил смъмрен като дете, беше толкова забавна, че Габриел не можа да се сдържи и се засмя. Той също се усмихна широко и продължи:

— Сигурна ли сте, че нямате нужда от нещо? Ако имате, изобщо не се колебайте.

— Благодаря, но вече направихте толкова много. Не знам как бих могла някога да ви се отблагодаря.

— Всеки на моето място щеше да направи същото.

— Не, не мисля, мосю.

Той сви рамене и тъкмо се канеше да каже нещо, когато се почука на вратата и Елен влезе, за да се погрижи отново за Морис.

Мосю Д’Арси промърмори, че ще си тръгва, после се спря на вратата и се обърна към Габриел:

— Може ли пак да дойда да се осведомя как е баща ви?

— Разбира се. Колкото пъти искате.

 

 

Така минаха още три дни.

Три безкрайни дни, в които здравето на Морис ставаше от лошо по-лошо, всяка нощ кошмарите го връхлитаха отново, преди да изпадне в несвяст, от която вече почти не излизаше.

Седемдесет и два мъчителни часа, през които светът на Габриел беше само тази стая с болния й баща.

Четири хиляди триста и двайсет изтощителни минути, през които тя едва можеше да си отдъхне, ужасена от мисълта, че най-лошото можеше да настъпи, докато тя спи.

Двеста петдесет и девет хиляди и двеста безкрайни секунди на паника, която не си отиваше и за миг.

Лекарят дойде веднъж, но не можеше да направи нищо повече. Трябва да оставим организмът му да се пребори — каза той. — Налага се да чакаме.

Да чакат.

Габриел правеше само това.

Тревогата бе сграбчила душата й, сякаш животът й зависеше от чакането. През тези три дни Елен така подреди работата си, че посещаваше Габриел и баща й, колкото може по-често. Младата жена й беше безкрайно благодарна за нейната преданост и постоянната й загриженост, които за Габриел бяха като слънчев лъч, пробил си път в мрачното небе.

Що се отнася до мосю Д’Арси, той идваше редовно да се осведомява за здравето на Морис, редувайки се с икономката, за да е сигурен, че Габриел винаги има компания. Най-често стоеше безмълвен, задоволявайки се само с това да е тук — едно дискретно, но странно успокояващо и вдъхващо сили присъствие, и слушаше с отворени очи как младата жена чете на болния.

 

 

Сутринта на четвъртия ден Габриел бе сама до леглото на баща си, свита в „своя“ фотьойл. Тя му четеше за приключенията на тримата мускетари в битката им с англичаните и се наслаждаваше на хумора на Александър Дюма, когато внезапно установи, че вече не чува дишането на баща си.

Връхлетя я паника, захвърли книгата и се спусна към болния, но с изненада установи, че в действителност той спи съвсем спокойно и гърдите му вече не свиркат заради трудното му досега дишане. Все така разтреперена, младата жена сложи ръка върху челото на баща си. Бузите му бяха все още зачервени, но вече не се потеше.

Тогава осъзна очевидното.

Най-сетне температурата беше спаднала.

Изведнъж я заля огромно облекчение. Въпреки това от страх да не е сбъркала, все още не смееше да се зарадва. Поне най-малкото докато лекарят не й гарантира, че баща й е вън от опасност.

Тя с все сила се спусна вън от стаята и в устрема си се сблъска с нещо като гардероб.

— Госпожице Вилньов! Какво ви е? — възкликна мосю Д’Арси с тревога и хвана с две ръце младата жена за раменете, за да я задържи да не падне, точно както бе направил преди две седмици.

— Извинете ме, мосю, не виждах нищо пред себе си. Баща ми… мисля, че температурата му е спаднала. Дали бихте могли…

— Ще повикам доктора — прекъсна я той още преди тя да успее да изрече докрай молбата си.

Лекарят скоро потвърди, че Морис се е спасил и че сега има само нужда от почивка. Новината бе посрещната с вихрушка от радост — всички обитатели на замъка се радваха заедно с Габриел.

Постепенно влизанията и излизанията от стаята на Морис престанаха и всеки се зае със задълженията си, а няколко минути по-късно младата жена най-после остана сама до леглото на баща си, който спеше.

Тя затвори очи и въздъхна. Тежестта, която толкова дълго време смазваше раменете й, сега сякаш бе отлетяла и Габриел изведнъж се почувства съвсем лека…

Ридание, появило се изневиделица, изненадващо се изтръгна от гърлото й. По бузите й се стичаха сълзи и тя започна да диша все по-учестено. Изхълца, после изхълца още веднъж. И внезапно, без да може повече да се сдържа, се свлече във фотьойла, ридаейки горещо, притиснала юмрук към устата си, за да заглуши воплите.

 

 

Миг по-късно, докато се опитваше, доколкото може, да си възвърне нормалното дишане и да преглътне сълзите си, чу как вратата се отваря. Приближиха се стъпки и усети, че той стои пред нея.

Той коленичи с длани върху облегалките на фотьойла.

— Госпожице Вилньов? Всичко наред ли е? — попита май за хиляден път, откакто бе дошъл да я вземе от Анже.

— Да. Аз… Това… няма нищо — изхълца тя. — Аз…

Но започна отново да ридае неудържимо — не можеше да се овладее.

Без да отрони и дума, мосю Д’Арси взе дланите й в своите и нежно я придърпа към себе си. Обгърна я с ръцете си, притисна я към гърдите си и тя се сгуши там, вкопчвайки се в него като в спасителен буй.

 

 

Изминаха дълги минути и сълзите на Габриел най-сетне спряха.

Но мосю Д’Арси не отслаби прегръдката.

Габриел осъзнаваше, че трябва да се отдръпне, но не можеше да помръдне. Толкова добре се чувстваше в ръцете му. Като в убежище. Сякаш бе в някакъв мек пашкул, от който не й се искаше повече да излиза.

Секундите минаваха, отсечени от ритъма на часовника и от биещите им в унисон сърца. Габриел усещаше, че ръцете на мосю Д’Арси я притискат малко по-силно, бузата му бе опряна на главата й, а дъхът му галеше косите й.

В тялото й нахлу нежна топлина, тя не можа да се овладее и въздъхна от щастие.

— Би трябвало да поспите — промърмори той в косите й. — Изтощена сте.

— Да — прошепна тя с лице, притиснато до гърдите му. Но не се отмести.

И той — също.

— Ще бдя над баща ви, докато спите. Обещавам ви.

— Да — пак повтори тя.

Но отново не помръдна. Не можеше. Дали защото беше твърде изтощена, за да направи и най-малкото движение, или защото не искаше да го направи. Чувстваше се като в балон, който има опасност да се спука, ако се отдръпне.

Но клепачите й реагираха по друг начин и натежаваха все повече. Въпреки желанието й умората започна да я надвива. Още малко и щеше да заспи в ръцете му.

— Ще ви занеса до леглото ви — прошепна той.

— Ммм…

Габриел усети, че я вдига на ръце и я носи до съседната стая. Същата стая, в която вероятно бе прекарала не повече от трийсетина минути, откакто бе пристигнала в замъка. Мосю Д’Арси я сложи на леглото и през воала на съня й се стори, че ръката му гали косите й, спирайки се до една къдрица, а гласът му шепне: Спете, Габриел. Ще бдя над вас и над баща ви.

После потъна в дълбок сън.