Клое Дювал
Шато край реката (40)

Епилог
Ерик

Шандьоние на река Виен. Две години по-късно

Събудих се сам в студеното легло.

Обикновено изпитвам ненавист към това усещане, когато има само чаршафи и нея я няма. Мразя да не е до мен.

Днес обаче не съм особено разтревожен от това. Знам, че е за добро. Така че станах с усмивка и тръгнах да си правя кафе. В панера си Макс дори не помръдна и крайчето на ухото си, докато минавах.

Докато чаках да изтече кафето, взех мобилния си телефон и се загледах за момент в снимката, която бях избрал за тапет на екрана. Снимката е на Алекс, направих я тайно миналото лято, докато рисуваше една сутрин на изгрев-слънце. От всички нейни снимки, които имам, тази е любимата ми. Косите й са вдигнати на кок, закрепен само с един фуркет във вид на молив, забоден направо в усуканата коса, който ефикасно придържа русите й къдрици, а освен това по този начин открива шията и онази изящна извивка на тила й, която имам желание да целувам безкрай — там, точно на това толкова чувствително място зад ухото. В утринната светлина слънчевите лъчи очертават нещо като ореол около лицето й. Беше някъде далече, погълната от рисунката, замечтана, с едва доловима усмивка, която се появява винаги на лицето й, когато рисува и когато става абсолютно недосегаема за околния свят.

Обичам да я гледам, потънала така в своята вселена. Израженията на лицето й са пленителни, неповторими. Когато я наблюдавам, почти мога да отгатна какво рисува. Тук, на тази снимка например порозовелите й бузи я издават, че рисува мен. Спомням си го, все едно беше вчера.

Беше в деня, когато поисках ръката й сред руините на замъка. И днес все още, когато се връщам към спомена за този ден, се усмихвам щастливо.

Никога преди не съм се усмихвал толкова много, колкото откакто тя влезе в живота ми.

И за нищо на света не искам това да се промени.

 

 

Кафето най-сетне изтече. Сипвам си една чаша и поемайки първата глътка от черната горчива течност, отключвам екрана и изпращам съобщение:

Знам, че младоженецът не бива да вижда младоженката преди бракосъчетанието, но поне има ли право да разговаря с нея?

Съобщението е изпратено, а аз чакам с надеждата, че вече се е събудила. Макс се поразмърда, прозина се и излая — търси Алекс. Обяснявам му, че е при Марин, но ще бъде с нас тази вечер. Липсва му, знам го. И на мен също, въпреки че сме се разделили едва преди няколко часа. Бившата конюшня, в която се настанихме, изглежда страшно пуста без нея.

Един-единствен човек ви липсва и светът изглежда пуст, е казал Ламартин. Моят свят няма да е така дълго време. Имам намерение много скоро да го напълня с цяла купчина мънички Алексчета.

 

 

На екрана за съобщения се появяват малки точки. Отговаря ми.

Да, мисля, че е разрешено. Добър ден, скъпи мой на сърцето ми.

Добър ден, скъпа моя в живота ми.

Разменихме си няколко шеги, няколко думи и тя ме попита какво правя. Изпратих й снимка на чашата с кафе и добавих: „А ти?“.

Рисувам. Чакай, ще ти покажа.

Усмихвам се и леко поклащам глава. Само тя може да рисува рано сутринта в деня на сватбата си. Чувам едно бип — предупреждение, че съм получил снимка. Моят портрет, нарисуван с въглен. Сърцето ми се разтуптя. Споменах ли, че обичам тя да ме рисува? Когато се гледам така през нейния поглед, се чувствам… различен. Щастлив. А също и богат. Защото притежавам най-скъпоценното съкровище на света — сърцето й.

Връщам й отговор.

Не е зле.

И аз така мисля. Струва ми се, че ще го запазя.

Рисунката или модела?

Пристигат три съобщения едно след друго.

Рисунката, разбира се.

^^

Но и модела — също.

В твой интерес е.

Така или иначе след два часа вече ще е много късно.

Все още мога да избягам.

А искаш ли?

Не. Добре съм си, където съм.

И аз — също.

Трябва да те оставя вече, гримьорката току-що дойде. До скоро. Аз ще бъда онази с дългата бяла рокля, няма как да ме пропуснеш. ♥

Все така усмихнат оставям телефона върху масата и отпивам нова глътка кафе, а всичките ми мисли са насочени към нея.

Тя промени живота ми. В буквалния смисъл на думата. Появи се един ден като фея и със своите мечти и романтични идеи изцяло и окончателно обърна с главата надолу убежденията ми, прекатури плановете ми и ми отвори очите. Преди нея гледах на живота като на безкрайна поредица от огорчения, от тежки разочарования и блудкави дни. Ежедневието, моето ежедневие беше само мрак, болка и тъга. Постъпих при Лекари без граници, за да променя света, но в крайна сметка светът промени мен. Открадна усмивката, сърцето ми и всичко, което ме бе накарало в началото да тръгна по този път: състраданието ми, съпричастността, желанието да правя добро. Струваше ми се, че колкото повече работя, толкова по-малко променям нещата и толкова повече нараства нищетата. Накрая се предадох. Светът не можеше да се промени. Аз не можех да го променя.

И тогава се появи тя и като торнадо преобърна всичко. Колкото и невероятно да звучи, но тази дребничка жена със своя ръст от метър и петдесет сам-сама успя да спаси замъка на баща ми — замъка, към който майка ми беше страстно привързана, и да обнови града, а той имаше нужда от това, който родителите ми обичаха безкрайно много и се бяха борили за това до последния си дъх.

Със своето обезоръжаващо очарование и романтична душа тя ми показа, че понякога е достатъчна само една усмивка, една дума, за да прогони мрака. И че понякога най-добрият начин човек да вижда света е като го гледа през розови очила. И че все още мога да бъда щастлив. И че не всичко е загубено.

Тя ми даде надежда, без да съм я искал от нея. Надежда и вяра в човека — тези две качества, благодарение на които в началото бях наистина предан лекар и които загубих някъде по пътя, някъде на границата между Судан и Чад.

Влюбих се в нея още в първия миг. Трябваше ми много повече време, за да го призная пред себе си и да го приема. Също и за да си отворя очите и да разбера, че без нея животът няма никакъв смисъл.

Но днес… днес вече знам това.

С решителен жест, от който Макс подскочи, оставям празната чаша в умивалника и се качвам горе да се приготвя, стъпвайки леко и с преливащо от нетърпение сърце.

Жената на живота ми ме чака.

 

 

Час по-късно съм на отреденото ми място под покритата с бели рози сводеста арка в дъното на алеята, оформена от редиците столове, украсени с бели панделки. Зад мен са напъпилите лози, които са завършек на романтичния декор, който Марин бе създала за нас. В далечината замъкът извисява гордо стени, от които сега не стърчи никаква прораснала в тях зеленина. Благодарение на Алекс успяхме да създадем дружество за защитата му като паметник на културата и започнахме възстановителните работи. Замъкът няма да си върне отминалата слава още утре, но камък по камък ще го възстановим. В края на краищата животът е пред нас. Много дълъг живот, надявам се.

До мен Брюно, който се бе облегнал на катедрата и бе готов да започне церемонията, щом настъпи часът, ми прошепна няколко думи.

— Как е? Готов ли си?

Кимнах утвърдително с глава.

— Повече от готов съм.

— Много ли си нервен?

— Не.

Тъкмо напротив. Никога не съм бил толкова спокоен. Дланите ми не са влажни, не се чувствам напрегнат и ако сърцето ми бие по-бързо от обичайното, то е от нетърпение, а не от нервност. Тук съм, където трябва да бъда. Тук, където ме доведе животът.

Заедно с нея.

Носят се първите звуци на „Сватбения марш“, вдигам поглед и търся едно лице. Нейното. Виждам я и стоя смаян, а сърцето ми буквално се разбеснява в гърдите. Тя е още по-красива, отколкото в най-дръзките ми мечти. Истинска фея. Моята фея.

Погледите ни се срещат и не се отделят един от друг дори за секунда, докато върви по алеята под ръка с баща си. Като хипнотизиран съм. Времето сякаш е спряло и същевременно лети с бясна скорост. Когато стига до мен, баща й слага ръката й в моята и ми казва някакви думи. Би трябвало да се вслушам в тях, знам, но не мога. Не чувам нищо, не виждам нищо. В този миг моята вселена е тя, единствено и само тя.

Тази, която ще стане моя жена в добро и лошо чак докато смъртта ни раздели. И дори отвъд нея.

Стискам ръката, която баща й ми повери, стискам я силно, много силно и Алекс ми се усмихва сияеща.

Тя има най-красивата усмивка на света. Усмивка, която ме дарява с крила.

„Обичам те“, произнасям едва чуто с поглед, взрян в очите й.

„Обичам те“, отвръща ми тя по същия начин.

До нея Брюно започва да говори:

Госпожи и господа, събрали сме се днес тук…

Щастието се промъква и в най-малките частици на съществото ми, сърцето в гърдите ми все повече се разширява и не се срамувам да си призная, че емоцията изведнъж стяга гърлото ми.

Щастлив съм. Пиян съм от щастие. В главата ми всичко е ясно.

След години бягство и скитане най-сетне намерих това, което търсех.

Намерих причината да остана.

В крайна сметка грешката бе моя. Щастлив край наистина съществува и моят е Алекс.

Тя е моята приказка.

Моята съдба.