Клое Дювал
Шато край реката (25)

24
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, декември 1899

Въпреки че импулсивната реакция на Габриел изненада Тома, той не го показа. Напротив. Младата жена усети как силните му ръце я обгръщат без колебание. Тома сведе лице към вдлъбнатината между врата и рамото й и само миг по-късно тя беше във въздуха. Той я притискаше толкова силно до себе си, че й бе трудно да диша, но това нямаше значение. Как би могла да мисли за дишането си, когато мъжът, обсебил всичките й мисли, я притиска така до гърдите си?

— Върнахте се! — възкликна тя.

Английският му акцент, който бе станал по-силен, отколкото преди заминаването, накара младата жена да потръпне и тя за миг затвори очи, наслаждавайки се на факта, че е в прегръдките му и отново изпитва познатите странни усещания.

Господи, колко е хубаво, че го виждам отново…

Той пусна Габриел на пода, но не махна ръцете си.

— Добре дошли сред нас, мосю Д’Арси — каза младата жена със сияеща усмивка.

— Благодаря, госпожице Вилньов.

— Добре ли мина престоят ви там.

— Мина.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред?

— Сега, когато вече съм тук, да.

Габриел го погледна в очите за миг, после отново се сгуши в него. Притиснала ухо до гърдите му, тя чуваше силните мощни удари на неговото сърце. Обичаше този звук. Повече от всичко друго, може би дори повече и от смеха му.

— Така се успокоих, като ви видях — каза тихо Габриел. — Аз… аз се тревожех. Страхувах се да не ви се е случило нещо. Вече не пишехте.

Младата жена почувства как ръцете му я обгръщат малко по-силно и устните на Тома деликатно се допряха до косите й, без да ги целуват. Само нежно ги докоснаха. Тя затвори очи.

— Съжалявам, че тази седмица ви оставих без известие. Бях зает с… със семейни проблеми.

Габриел отново се отдръпна от него и потърси погледа му, гледайки го със свъсени вежди:

— Всичко наред ли е в семейството ви?

Той кимна с глава.

— Да, всичко е наред. Всичко е съвсем наред.

Тя му се усмихна с облекчение. И после внезапно, докато погледите им бяха устремени един към друг, я заля огромно вълнение, което не успя да сдържи, и отрони с въздишка:

— Толкова съм щастлива, че ви виждам. Нямате представа колко ми липсвахте.

Без него светът не беше същият. Замъкът не беше същият. Самата тя не беше същата.

— Вие също ми липсвахте, Габриел.

Ръцете на Тома се плъзнаха нагоре чак до лицето й някак несигурно, колебливо. Изразът на лицето му се промени — стана сериозен, а усмивката изчезна. А когато погледът му се спря на устните й, сякаш времето замря. Милиметър по милиметър лицето на Тома се приближаваше до Габриел. Сърцето на младата жена започна да блъска в гърдите й, тялото й се напрегна, устреми се към него и тя инстинктивно се хвана от двете страни за сакото му. Изгаряха я като бавен огън очакване и желание и навярно бе съвсем полудяла, но тя обичаше това нежно мъчение. Искаше й се този момент да продължи вечно, но в същото време копнееше Тома да сложи край на очакването, което я подлудяваше, и най-сетне да я целуне, да…

Някой почука на вратата.

Не, не може да бъде. Кажете ми, че сънувам! — помисли Габриел и отчаяна затвори очи, докато Тома рязко се отдръпна от нея на няколко метра.

Пак не се получи!

Колко пъти вече това щеше да се повтаря? Замъкът не беше ли достатъчно голям? Би ли могъл някой да й каже къде е нейната орисница, добрата фея, когато имаше нужда от нея? Сигурно късаше листчета от някое цвете, гадаейки заедно с местния магьосник: „Обича ме, не ме обича…“?

Господи!

Габриел пое дълбоко въздух и се опита да се успокои.

— Извинете ме, мосю, и вие, госпожице — започна Анес, докато влизаше в балната зала по-притеснена откогато и да било. — Селест ме изпраща да ви кажа, че вечерята скоро ще е готова.

— Благодаря, Анес — отвърна Тома със спокоен овладян тон, което предизвика възхищение у Габриел. — Кажете й, че след малко ще дойдем.

— Добре, мосю.

Анес направи лек реверанс и излезе, без да се бави, навярно доволна, че този път се бе отървала толкова лесно.

Тома се обърна към Габриел и по лицето му се четеше извинение.

— Опасявам се, че няма да ни чакат — каза той.

— И аз — съгласи се младата жена и се усмихна, за да прикрие разочарованието си.

— Ще ме удостоите ли с честта? — попита Тома, предлагайки й да я заведе до там под ръка.

Габриел го погледна, полека сведе глава и плъзна ръката си под лакътя му.

— С най-голямо удоволствие.

 

 

Два часа по-късно след разкошна вечеря, равностойна на най-големите кралски банкети или почти като тях, празникът беше в разгара си. За огромно задоволство на Габриел всички се веселяха и точно в този момент танцуваха под завладяващия повтарящ се ритъм на Болеро от Равел — Габриел танцуваше с Гийом, Морис — със Селест, Тома — с Елен, Арно — с Анес без оглед на социалната йерархия. Последните звуци на кресчендото замряха и след като благодари на кавалера си с изключително грациозен реверанс, Габриел тръгна към грамофона, за да пусне може би последната плоча, преди да зазвънят дванайсетте удара на часовника, отбелязващи полунощ.

— Този бал е превъзходна идея — заяви Арно, приближавайки се към нея, докато тя сваляше плочата с Болерото и слагаше „На хубавия син Дунав“. — Всички наистина са очаровани.

— И аз мисля така — отвърна Габриел и се обърна да погледне присъстващите, както държеше плочата в ръце. — Да се организират танци — подобна идея винаги е чудесна.

Известно време гледаше, изпълнена с нежност, малките групи, които се бяха оформили след края на танца. Гийом и Анес разговаряха оживено за нещо. За тях тази вечер не означаваше край на един период, а бе по-скоро начало на нов живот, тъй като двамата бяха решили да заминат заедно с Тома за Съединените щати. Недалеч от тях Морис и Елен обсъждаха тихо нещо. Бащата на Габриел изглеждаше… напрегнат. Всеки, който не го познаваше, едва ли би могъл да долови това, но младата жена го виждаше много ясно от начина, по който пръстите му въртяха копчетата на сакото. Тя се усмихна. Бе отгатнала защо беше толкова нервен. Остави баща си да разговаря и плъзна поглед към Тома, който внимателно слушаше какво му казва Селест с грейнало лице. Той сякаш усети, че го гледа, и обърна глава към нея. Погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха, все едно бяха сами в целия свят. Само че светът на Габриел бе пълен с тъга. Постепенно с напредването на вечерта една мисъл загложди сърцето и помрачи настроението й, взривявайки — въпреки всичките й усилия да я спре — радостта, която изпитваше от присъствието на Тома.

Защото сега, когато той вече се бе върнал, скоро щеше да настъпи часът на раздялата.

— Имате право — съгласи се Арно, който стоеше до нея.

На Габриел й трябваше известно време, за да осъзнае, че фотографът не притежаваше дарбата на медиум и продължаваше да говори за танца. Откъсвайки се от погледа на Тома, тя се обърна към Арно:

— С какво ще се занимавате, когато мосю Шоазьол реши, че вече няма нужда от услугите ви? — попита, докато слагаше на грамофона плочата, която държеше.

— Заминавам за Съединените щати.

Габриел замръзна, като чу отговора му. Сигурно не бе разбрала добре.

— Извинете, стори ми се да казвате, че заминавате за Съединените щати?

— Точно това казах.

— И вие ли? — попита тя, без да успее да прикрие подозрителното отчаяние, което се прокрадваше в гласа й.

Значи всички заминаваха и щяха да подредят живота си другаде? Само тя ли щеше да остане и да се върне към предишния си живот? Да остане тук и нищо никога да не се промени?

— От известно време тази идея се въртеше в главата ми, но когато преди малко говорих с мосю Д’Арси, всъщност взех решение. Ще се опитам там да работя като журналист. Той може да ми помогне да получа документите си за заминаване доста бързо.

Нямаше сили да го понесе. Изпита завист, че имат такива планове, а и свободата да ги осъществят без никакви затруднения. Колко би искала да има същия късмет, да може да направи същия избор. И тя да замине заедно с Тома.

— Чудесно начинание — каза Габриел, докато се занимаваше с грамофона. — Желая ви да бъдете щастлив там.

— И аз ви пожелавам същото.

— О не, аз не заминавам никъде — отвърна Габриел с горчивина в гласа. — Ще се върна в моя малък спокоен град сред книгите в книжарницата на баща ми, където помощникът му само чака сама да му падна в ръцете.

Тя харесваше този живот, би излъгала, ако кажеше обратното. Винаги го бе харесвала, колкото и назад да се връщаше в годините. Също като майка си и тя открай време бе мечтала да живее сред книги и се чувстваше щастлива, че може да печели хляба си с професия, която толкова много обичаше. Само Бог знае, че не всички жени имаха такъв късмет и трябваше да се съобразяват с много по-тежки условия и да разполагат с много по-малко свобода в сравнение с нея.

Днес обаче този живот вече не й бе достатъчен. Тя искаше нещо повече, искаше целия свят.

Погледът й отново се насочи към Тома и той пак й се усмихна, сякаш бе чакал само това. Тъгата й стана още по-силна.

Желаеше го, желаеше него. Неговият живот, неговия свят. Неговото сърце.

С крайчеца на окото си Габриел забеляза как Арно се усмихна загадъчно — нещо толкова характерно за него, и тъкмо се канеше да го попита какво означава това, когато той се поклони и се отдалечи под претекст, че има да прави снимки, докато Тома идваше към нея.

— Мога ли да разчитам на следващия танц, госпожице Вилньов?

Габриел потисна тъгата си, която имаше сериозна опасност да вгорчи оставащото й скъпоценно време, усмихна се и направи реверанс, който би бил достоен дори за двора на Луи XVI.

— С удоволствие, мосю Д’Арси.