Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- À sa rencontre, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Радка Митова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клое Дювал
Заглавие: Шато край реката
Преводач: Радка Митова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателска къща Кръгозор
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: „Алианс Принт“, София
Редактор: Надя Калъчева
Технически редактор: Ангел Петров
Коректор: Надя Калъчева
ISBN: 978-954-771-414-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12927
История
- — Добавяне
13
Александра
Шандьоние на река Виен. В наши дни
Гробището на Шандьоние беше изненадващо голямо за град с такъв размер. Това беше спокойно място, сякаш извън времето, оградено отвсякъде с дървета, сигурно стогодишни, ако се съди по дебелината на ствола им. Цареше почти тържествена тишина, едва-едва я нарушаваха само стъпките ми по покритата с чакъл алея и шумоленето на листата под повея на лекия бриз.
Сутринта, когато се събудих, внезапно у мен възникна желание да посетя гробницата на моите прадеди, но не знам защо ми хрумна — може би, защото прекарах голяма част от деня, забила нос в актовете за раждане на бароните Сен Арман.
Вчера, след като се разделих с Ерик, тоест когато ми даде да разбера, че съм се възползвала достатъчно дълго от неговото гостоприемство, се върнах в странноприемницата и прекарах част от следобеда в занимания с родословното дърво, опитвайки се да попълня празнотите въз основа на информацията от класьора на Марк Ланел. Ерик се беше съгласил, макар и неохотно, да ми повери ценните документи от баща му срещу обещание от моя страна, че ще ги пазя като зеницата на окото си. С ръка на сърцето му обещах, че няма да ги изнасям от странноприемницата и стигнах дотам, че дори настоях да помоли Марин да ме наблюдава, ако така ще се чувства по-спокоен. Той изръмжа, че няма нужда, но погледът, който ми хвърли в този момент, ме накара да се усъмня в думите му.
Настаних се удобно в градината на странноприемницата с кана студен чай на масата, който моята любезна домакиня ми предложи, с лаптопа и разтворения пред мен дебел класьор и се зарових в криволиците на миналото, съзнателно задълбочавайки се в имената на бароните Сен Арман в родословното ми дърво.
Като свърших с това занимание, отново извадих бележката на Марк Ланел, която бях намерила сутринта, и замечтано се облегнах назад във фотьойла. Сега вече, след като Ерик ми преведе „драсканиците“ на баща си, можех по-лесно да разчета почерка му. Препрочетох написаното и по-специално — пасажа, в който ставаше дума за дневника. Дали този документ съществуваше наистина, или беше само предположение? Буквата „Г“ действително ли означаваше Габриел? И онзи Морис беше ли неин баща?
Имаше начин да проверя поне последното, но това означаваше да се откажа от удоволствието лично да се поровя в архивите — малко удоволствие, което си бях предвидила за посещението ми в Анже. Колебаех се и това продължи поне половин минута. След това любопитството ми взе връх и потърсих в интернет регистрите за гражданско състояние на град Анже.
След дълги минути досадно ровене в един PDF документ от няколкостотин страници с много дребен и трудно четлив текст накрая открих акта за раждане на Габриел и предположенията ми веднага се потвърдиха: Морис Вилньов наистина беше неин баща. Почти подскочих от радост на стола и за малко не се хвърлих в колата, за да се понеса незабавно към Анже и да кацна пред вратата на книжарницата, за да чакам там мосю Буржоа.
Като сдържах, доколкото ми позволяваха силите, нетърпението си, направих екранна снимка на документа, запаметих референтните данни и номера на страницата с твърдото намерение в понеделник след посещението в книжарницата да направя копие на хартиен носител.
Бях страшно развълнувана и затворих лаптопа. Цялата треперех и същевременно осъзнавах, че може би възлагам твърде много надежди на този дневник. Като изключим факта, че е възможно изобщо да не съществува, опасявах се, че Габриел може да го е писала, преди да срещне Тома и той да не съдържа никаква информация за него. Въпреки че ме интересуваше най-вече вероятността да открия в дневника допълнителна информация за моя далечен прародител, а и това все пак беше основната цел на диренето, с което се бях заела, любопитството ми по отношение на този тайнствен Тома Д’Арси ставаше все по-голямо с всеки път, когато се повдигаше някакво крайче от завесата, забулваща живота му.
Кой беше той? Какво криеха поправките върху акта му за раждане?
Марин, която се връщаше от любовна среща, прекъсна размишленията ми. Нямах търпение да обсъдя с нея какво съм открила и я поканих да седне до мен. Тя тутакси прие и прекарахме останалата част от вечерта заедно в шеги и разговор, за каквото ни хрумне. Говорихме много за моите прадеди, за този хипотетично съществуващ дневник — тя сподели, че навремето Марк Ланел не й е споменавал за него, а също и за местното изкуство и история. Разпитвах я за фамозния фестивал, който започваше другата седмица, и тя ми разказа в общи линии историята на Шандьоние: че градът е основан едновременно с издигането на замъка още преди хиляда години от един прославен богат благородник; как се е развивал през вековете, превръщайки се от селище само с ловни хижи в прелестен малък град, какъвто беше днес.
После, минавайки от тема на тема, когато постепенно разговорът започна да заглъхва, тя ми довери с пълен с носталгия глас, в който личеше колко тъгува заради преждевременната загуба на този близък за нея човек, при какви обстоятелства бащата на Ерик бе станал владетел на замъка.
Една трагична, но и романтична история, чието начало се губеше в годините назад, когато Марк Ланел бе срещнал Лора, лелята на Марин.
Лора открай време безумно обожавала замъка в Шандьоние. Марк пък много скоро бил завладян от луда страст по Лора. И през една августовска нощ, когато небето било осеяно с падащи звезди, Марк поискал ръката на Лора насред руините на замъка.
Лора приела и години наред живели щастливо… Чак докато една зимна вечер, няколко години след раждането на Ерик, всичко се преобърнало с главата надолу. Колата им се подхлъзнала на едно заледено място и се блъснала в идващия срещу нея камион. Когато Марк няколко дни по-късно дошъл в съзнание, вече бил вдовец, а Ерик останал без майка.
Годините се нижели и Марк започнал да играе на лото всяка седмица. Лора още от началото обичала лотарийните игри и той използвал нейната комбинация от цифри фетиши: деня и месеца на рождените им дни, датата на сватбата им и на раждането на сина им. Един ден невероятното се случило: спечелил големия джакпот. С парите откупил замъка, за да предотврати опасността той да попадне в ръцете на инвеститори, които възнамерявали да го превърнат в курортен център. И се заел да направи всичко възможно, за да го спаси, да възстанови с помощта на Марин и на много други жители на Шандьоние забравената му история, но за съжаление починал още преди да доведе докрай това начинание и така оставил на единствения си син тежката задача той да спаси замъка.
— За жалост битката изобщо не е спечелена — заяви Марин с огорчение. — Да оставим настрани факта, че Ерик предпочете, и то отдавна, да се включи в дейността на Лекари без граници — знаете ли, той е прекрасен педиатър и се отнася с изключителна нежност към децата — добави още тя, а аз се сдържах да не повдигна недоверчиво вежди. — Замъкът погълна всичките пари от лотарията: отидоха за такси, данъци и облагане на наследството. Сега вече не е останало почти нищо.
Стоях мълчаливо известно време и се опитвах да осъзная това, което Марин ми довери, и една особена тъга нахлу в душата ми заради тази трагедия и несправедливия живот. Горкият Ерик помислих си.
Но още преди да кажа каквото и да е, Марин внезапно смени темата, насочи разговора към не толкова мрачни преживявания и вечерта пак продължи, както бе започнала, сред смях и шеги.
Но дълбоко в себе си продължавах да мисля за Марк и Лора, а и за Ерик с натежало от мъка сърце заради хора, които всъщност не познавах.
Гласове някъде встрани от мен ме върнаха в реалността. Семейство полагаше венец върху малък гроб на няколко крачки по-нататък и сърцето ми се сви, като видях изписаните върху надгробния камък дати. Само две години живот…
От притеснение ускорих крачка, за да ги подмина, търсейки с очи мястото, където бих имала най-голям шанс да открия гробницата на Сен Арман. Накрая намерих твърде лесно, каквото търсех: всъщност като се има предвид размерът на гробницата, трудно би било човек да не я забележи.
Тя представляваше постройка от бял камък, нещо като кръгла кула, в чиято архитектура се долавяше влиянието на готиката, и наподобяваше архитектурата на замъка.
Машинално извадих скицника и се заех да рисувам, като обръщах особено внимание на скулптурите, които украсяваха мавзолея, на мъха, който растеше навсякъде по каменния зид, и на растителността, която лека-полека завладяваше мястото. И докато възпроизвеждах тази картина върху листа, духът ми се рееше, връщаше се към моите деди, към замъка и Ерик.
Трудно ми бе да осъзная, че не само произхождам от френски аристократи, но и че тези аристократи, освен това са притежавали замък, истински замък, който бе преживял войни и балове, и бе свидетел на историята на Франция с главно „И“. Беше невероятно и нещо съвсем различно от нещата, които обикновено ми се случваха в живота. И все пак — сбъдна се. Вече имах доказателство и то беше тук, пред очите ми, а също и в дебелия класьор, който ме чакаше в странноприемницата.
Не можех още да схвана ясно какво в действителност означава това за мен, дали щеше да промени с нещо живота ми. Някъде дълбоко в себе си имах усещането, че това откритие придава нова стойност на моето съществувание. Сякаш внезапно заслужих мястото си на Земята, защото имах знаменити деди.
Кучешки лай и човешки глас, който ми бе много познат, се чуха няколко алеи по-нататък и ме извадиха от унеса. Вдигнах очи от скицника и видях Ерик и кучето му Макс, които спряха пред един гроб. Ерик приклекна и широките му рамене се отпуснаха надолу, смазани от невидима тежест, и той остана така — неподвижен и със сведена глава пред гроб, който предположих, че е на баща му.
Постепенно раменете му се свличаха все по-надолу, главата му се свеждаше все по-ниско и въздухът сякаш се изпълни с дълбока мъка. В този момент той излъчваше толкова чисто, толкова неподправено и силно чувство, че усетих как гърлото ми се стяга. Внезапно разговорът с Марин изплува в паметта ми и тъгата, която изпитах тогава, докато слушах разказа й, отново нахлу в мен.
Инстинктивно прелистих страниците в скицника, докато стигнах до първия чист лист, и увековечих този момент с най-големи подробности: ниско сведената му глава, извивката на отпуснатите рамене, стърчащата във всички посоки коса и ръката му върху главата на кучето, сякаш за да черпи утеха от него… При всяка линия, при всяко очертание с молива сърцето ми се свиваше все повече, сякаш попивах част от завладялото го чувство.
Най-сетне Ерик вдигна ръка и прокара длан по лицето си. Давах си сметка, че би трябвало да се обърна и да го оставя сам с мъката му. Но не успявах да отместя поглед. Бях като… хипнотизирана. Пръстите ми не рисуваха, моливът беше замрял в края на страницата и почти не дишах, толкова силна бе емоцията в този миг.
След това внезапно балонът се спука. Ерик стана, направи знак на Макс да го следва и тръгна право към мен.
Завладя ме паника. Изведнъж се почувствах виновна, че го бях наблюдавала, без да знае. Съмнявах се, че изобщо би одобрил някой да го изненада в такъв миг на слабост. И вместо по най-естествения начин да направя една крачка и да застана пред мавзолея на Сен Арман, както би постъпил всеки нормален здравомислещ човек, аз сторих едно-единствено нещо, което беше дори по-неподходящото и от това да стоя неподвижно и да се взирам упорито в него: втурнах се към най-близкото гробно място и се скрих зад плочата.
Проклинах собствената си глупост и притискайки скицника до гърдите си, се прилепих, доколкото ми позволяваше моят ръст от метър и петдесет и един, до надгробния камък и кръстосах показалеца и средния си пръст против уроки, та дано мине, без да ме види.
Планът ми щеше да е безупречен, ако не беше обонянието на Макс. Скривалището ми — идеално или не, но кучето бързо ме откри и радостно обяви на всички в радиус от 150 километра, че съм там, втурвайки се към мен с обичайния си ентусиазъм. Сигурна съм, че ако не се бях облегнала на камъка, буквално щеше да ме просне на земята.
И неизбежно се случи това, което трябваше да се случи. След кучето се появи и Ерик и ме видя как несигурно балансирам под стремителните подскоци на Макс. Изненадата, която се изписа на лицето му, скоро бе заменена от изражение, което говореше за пълно недоверие.
— О не, да не би да сънувам! Шпионирате ли ме?
Отблъснах Макс и се надигнах, опитвайки се да си възвърна достойнството под безмилостния поглед на неговия стопанин, който дори не се помръдна, за да ми помогне. След като се изправих, пооправих бялата си блуза, която сега беше със следи от кучешки лапи, опънах малко надолу трапецовидната си пола с десен на цветя и забих поглед в неговия.
Очите му бяха зачервени като на човек, който не е спал от три седмици или по-скоро в този случай, който е плакал много, а в глъбините на сините му очи се четеше дълбока умора. Съобразявайки се с чувствата, които той най-вероятно се опитваше да прикрие с агресивното си поведение, преглътнах яростните думи, които едва не изскочиха от устата ми, вместо тях на лицето ми грейна възможно най-красивата усмивка и заявих все пак малко заядливо:
— Добър ден и на вас, мосю Ланел! Как сте? Хубав ден, нали? Великолепен! Чудесен за рисуване — добавих, вдигайки скицника, който държах в ръка.
Затворен, естествено. Много добре си представях как щеше да реагира, ако види точно с какво се занимавах.
— О! Вие… Дошли сте да рисувате? — започна той малко объркано.
— Дойдох всъщност да посетя гроба на моите деди — обясних. — И се възползвах от случая, за да направя няколко скици. Обожавам да рисувам, това е донякъде мое хоби.
— Мислех, че е генеалогията.
— И тя също. Да кажем, че не си спомням да е имало в живота ми време, когато да не съм рисувала, а помня много добре живота си, преди да се заинтересувам от генеалогията. Увлекателно занимание е, но отнема прекалено много време.
— Предполагам.
— От друга страна, ако знаехте само какво може да открие човек, когато се задълбочи върху живота на дедите си!
Сякаш изведнъж се бях превърнала в истинска мелница за думи. Изобщо не можех да се спра.
— Вижте моя случай например: когато започнах, и през ум не ми минаваше, че може да стигна до откритието, че прадедите ми са имали благородническа титла! Никога ли не сте изпитвали желание да разберете кои са вашите предци?
— Не. Предпочитам да се посветя на настоящето и на бъдещето. Човек не може да промени миналото.
— Само изучавайки миналото, можем да разберем настоящето наблегнах на думите — и да избегнем опасността да повтаряме едни и същи грешки.
— Не знам в коя вселена живеете, принцесо, но на мен по-скоро ми се струва, че на света в буквалния смисъл на думата не му пука за миналото и се хвърля право с главата напред да прави същите грешки, същите странности, същите отклонения. Светът е корумпиран. Той е гнил отвътре. В него всеки е за себе си и става по-зле за останалите.
Не знаех как да отговоря на тази словесна атака, от която прозираше черногледството му по отношение на света. Нима не бе в състояние да види някаква — дори най-малката — добрина наоколо? Човек би казал, че на плещите му тежи цялата нищета на земята.
— Африка ли ви направи толкова циничен? — не можах да се сдържа да не попитам.
— Откъде знаете, че съм бил в Африка?
— Марин ми каза.
— Марин много говори.
— Сигурно сте натрупали страхотен опит.
— Отвори ми очите за много неща.
— Представям си.
— Не, не си представяте. Никой не си представя и в това е проблемът. Той излиза извън всякакви представи.
За момент настъпи тишина и се чудех как от рисунките ми минахме на въпроса за мизерията в Африка. Атмосферата се нажежи.
— Извинете ме, на ръба съм — промърмори Ерик.
— Естествено е, разбирам ви. Минавате труден период.
— Това не е основание да ви се нахвърлям така…
Въздъхна.
Тръгнахме към изхода. Около нас Макс весело подскачаше без никаква почит към покоя на мъртвите. Видях встрани от алеята една пръчка и я взех. След това я показах на Макс и му я хвърлих.
— Не биваше да го правите — каза Ерик.
— Защо? Искате да кажете, че подобна игра е забранена в гробищата ли?
— Да, вероятно е забранена. Но исках най-вече да ви кажа, че Макс повече няма да ви остави на мира.
— О, няма нищо, разполагам с достатъчно време!
— Не и аз.
Вдигнах вежди и го погледнах с крайчеца на окото.
— Извинете, бях забравила, че имате натоварения график на министър — подразних го и взех пръчката, която Макс бе донесъл.
— Не е това — възрази стопанинът му и аз насочих вниманието си към него. — Чакам един архитект, специалист по реставрация на стари сгради. За замъка.
— Мислех, че сте решили да не се занимавате повече…
Хвърлих пръчката, Макс хукна отново да я търси с неизтощим ентусиазъм.
— Срещата беше предвидена отдавна, така че не я отмених. Но не очаквайте да се случат чудеса. Навярно никога няма да имам достатъчно средства, за да реставрирам замъка без чужда помощ. Възможно е да ми даде някои препоръки как да си осигуря приходи, но не си правя илюзии.
— Сигурна съм, че има изход.
Той сви рамене.
— Ще видим.
Бяхме стигнали до входа на гробището. Хвърлих за последен път пръчката на Макс, който се спусна със същата бързина като предишния път.
— С какво сте дошли — попитах, тъй като не видях никаква кола.
— С велосипед — отвърна Ерик и кимна с глава към стойката за велосипеди по протежението на стената.
— А Макс? Да не би да сте го държали в малка розова кошничка, закрепена за кормилото? — пошегувах се и посочих едно прелестно колело на малко момиченце.
— Много смешно! Макс има нужда да изразходва енергията си, той тича отстрани! Минавам напряко през гората, която започва наблизо. Избягвам пътя и Макс може да тича, без да има опасност да го блъсне някоя кола.
— Да, виждам.
— А вие, вие…
Никога няма да разбера какво искаше да ме пита, защото в този момент Макс, който се носеше право срещу мен с пръчка в муцуната, връхлетя отгоре ми с все сила, изтласквайки ме метър от мястото ми. Остра болка проряза глезена ми като със свредел, докато се просвах върху чакъла.
— Ouch! Oh fudge, that hurts![1] — пророних през зъби, а майчиният ми език моментално надмогна френския.
— Макс, седни! Нямаш право да се хвърляш срещу хората така, ясно ли е? Забранено е! — скара му се Ерик и забърза към мен. — Как сте? Ударихте ли се? — попита той и ми протегна ръка.
— Сигурно ще оцелея — отвърнах и плъзнах длан в неговата, за да се изправя.
Само че в момента, в който стъпих на крака си, болката, която усещах в глезена, стана още по-рязка, пропълзя по целия крак и аз тежко се свлякох на земята, гримасничейки от страдание.
— Ouch! — простенах отново.
Вдигнах поглед леко нагоре и видях клекналия до мен Ерик.
— Дайте да видя — заповяда той и хвана властно с ръце крака ми.
Движенията му бяха изключително нежни, пръстите му леко въртяха стъпалото ми, проверявайки как ще реагирам. Въпреки волята ми допирът на дланите му върху кожата накара сърцето ми да се разтупти и гореща вълна заля бузите ми. Спомних си думите на Марин: … и се отнася с изключителна нежност към децата. В този миг бях скептична, но внезапно вече не ми беше трудно да си го представя.
— Навехнат е — заяви той и пусна крака ми. — Глезенът трябва да се стегне и известно време не бива да го натоварвате. Мога да ви предпиша обезболяващи, ако имате болка.
— Не, ще се оправя, ще оцелея някак. Напротив, непременно ще трябва да стъпвам на него. Нали ви казах, че утре отивам в Анже.
— И дума не може да става. Глезенът трябва да почива.
— Не подлежи на обсъждане. Утре е единственият ден, в който мога да отида в книжарницата, преди да я затворят за ваканция.
— Няма как да карате кола с изкълчен ляв глезен.
— Ще намеря решение.
— Вие сте дяволски инат, знаете ли?
— Казва се „решителна“ — отвърнах.
Не му трябваха дори и две секунди, за да долови, че намеквам за последния ни разговор и нещо като усмивка за кратко се мярна на устните му.
— Изкълчването ще стане по-тежко, ако стъпвате на крака.
— Нали ви казах, ще се оправя някак.
— Боже мой…
Той затвори очи, поклати глава и се изправи. Без да каже и дума, ме вдигна на ръце.
— Какво правите?
— Слагам ви на тази пейка, все пак е по-удобна от чакъла на паркинга — каза той, съвместявайки жестовете си с думите.
— Благодаря — прошепнах едва-едва.
— Чакайте ме тук. Ще заведа Макс в замъка и ще дойда да ви взема.
— Не си правете труда. Мога да се върна и сама!
— С какво дойдохте?
— Пеша — отвърнах с гримаса от болка.
Тази сутрин идеята изглеждаше толкова прекрасна! Гробището беше на около трийсетина минути пеша от странноприемницата и си казах, че това ще е прекрасна разходка покрай брега на Виен. Бях запланувала да си купя нещо за хапване на връщане и да си направя пикник на потъналия в зеленина бряг на реката.
Само че сега перспективата да се върна пеша вече не ми се струваше толкова съблазнителна. Все пак се изправих и смело направих няколко крачки под саркастичния поглед на Ерик, прикривайки болезнената гримаса при всяка стъпка.
С тази скорост ми трябваше цял ден, за да се добера до странноприемницата.
— Нали виждате, че не можете да вървите, така че не упорствайте. Седнете, ще се върна да ви взема след десет минути.
Подчиних се с въздишка и се свлякох отново на пейката.
— Хайде, Макс, ела, за днес направи достатъчно, връщаме се!
С тези думи той яхна велосипеда и полетя като вихър към гората.
Отново се бях вглъбила в рисунката, която правех в скицника, когато във въздуха се разнесе леко бръмчене. Не му обърнах особено внимание — бях се съсредоточила върху скицата. Лека-полека бръмченето се засили, вдигнах очи и видях огромен черен мотор да заковава точно пред мен. Мотоциклетистът, облечен в комбинезон за мотористи в същия черен цвят като на мотора, пусна страничната подпора и се обърна към мен, докато сваляше каската си.
Дъхът ми спря в гърлото и сърцето ми прескочи един удар, когато осъзнах кой е мотористът.
Ерик…
Най-малкото, което човек би могъл да каже, е, че доспехите му на байкър му отиваха страшно много. От него се излъчваше мъжествена, почти опасна аура. Боже мой, не очаквах да е също и толкова… секси.
Съвзех се, доколкото можах, и вдигнах вежди:
— Това опит да се впечатли публиката ли е, мосю Ланел?
— В никакъв случай — отрече той с лека усмивка. — Това е единственото превозно средство, с което разполагам. Донесъл съм ви каска — добави и ми подаде каска с форма като на военните. — Хайде, качвайте се, ще ви закарам в странноприемницата.
Станах и куцукайки с гримаса на лицето от болка, докато измина петдесетината сантиметра до мотора, нахлупих каската, като едва сдържах ропота си. Кой би могъл да изглежда секси с такава каска? Очевидно не и аз. Не че исках да бъда нещо специално, нека да е ясно, но все пак и аз имам известна гордост, а тази каска би превърнала в посмешище дори и най-очарователния топмодел. Във всеки случай, що се отнася до мен, нещата стояха именно така — потвърди го насмешливото пламъче в погледа на Ерик. Тогава разбрах, че без съмнение го е направил нарочно.
За да отвърна на предизвикателството и за да му покажа, че не съм глупачка, застанах в съблазнителна поза — с издадени напред устни и трептейки с мигли като някаква епилептична пеперуда — и заявих:
— Е, мосю Представител на света на нелюбезните, достатъчно смешна ли съм за вашия вкус?
— Върховна сте. Хайде, качвайте се. Имате ли нужда от помощ, или ще се оправите сама? — добави той, поглеждайки полата ми.
Усмихнах се с най-красивата си усмивка и се включих в играта му — отправих му сладникав поглед, вдигнах полата си високо нагоре по бедрата и с провокативна грациозност и чувственост, доколкото бях способна в момента на такова нещо, се приплъзнах зад него, обгърнах торса му с ръце и се притиснах към гърба му.
Прикрих самодоволното си изражение, като видях как преглътна и се зае светкавично да закопчава каската си, преди да потегли с мотора.
— Дръжте се здраво, принцесо, ще тръска.
Когато Ерик спря пред странноприемницата след десетина минути, сърцето ми продължаваше да бие бясно от тази „разходка“.
Поне веднъж не беше излъгал. Наистина тръскаше здравата. И най-лошото беше, че го правеше нарочно. Все едно че бях пътувала с влакче на ужасите.
И въпреки това дори и за минута не се бях почувствала в опасност. Не изпитах страх дори и за секунда, че може да загуби контрол над мотора. Дори за миг не се усъмних в него.
Не знам защо бе решил да ме накара да преживея такава силна тръпка. Може би от желание за отмъщение. Но истината беше, че това пътуване с мотоциклета ми се стори възхитително. През тези десет минути, които прекарах, притисната до него, се чувствах по-жива откогато и да било. И копнеех само за едно: да се повтори.
Нещо, което не бих му признала никога, разбира се.
Ерик пусна страничната подпора, за да опре мотоциклета на нея, и свали каската си. За моя огромна изненада, докато и аз правех същото, Марин излезе от странноприемницата с чифт патерици в ръце.
— Вижте какво намерих! — възкликна тя.
— Чудесно — отвърна й Ерик.
Откъде Марин би могла да знае какво е състоянието на глезена ми?
Бях толкова изненадана, че дори и не помислих да се възпротивя, когато Ерик взе каската и ме вдигна на ръце, за да ме внесе вътре в сградата. Там ме сложи да седна на един стол до масата, на която Марин беше наредила всичко необходимо за лечението на едно навяхване.
— Ерик ми се обади да ме предупреди, че сте имали малък инцидент с Макс — обясни тя, като видя изненадата ми. — Така че приготвих, каквото трябваше за спешна помощ — добави с усмивка.
— Наистина нямаше нужда да си създавате грижи, действително не е сериозно!
— Може и да не е — намеси се Ерик, — но все пак са ви необходими грижи.
И без да ми остави време да отговоря каквото и да било, той коленичи пред мен, свали сандала ми и се зае с превръзката. Отново жестовете му бяха прецизни и решителни и същевременно изключително нежни. През тялото ми премина тръпка, която не можах да овладея, и се молех на Бога да не я забележи.
— Трябва да избягвате прекаленото движение — каза той, докато окончателно фиксираше превръзката. — И бъдете готова в 8 часа утре сутринта. Ще дойда да ви взема.
— Да ме вземете ли? — повторих объркана.
— Все още имате намерение да отидете утре в Анже, нали?
— Да, но аз не…
— Тогава ще ви закарам — прекъсна ме Ерик. — И дума не може да става да седнете зад волана с навехнат глезен. Ще отидем с колата ви.
Тъкмо се канех да възразя, когато добави безапелационно:
— И не подлежи на обсъждане.