Клое Дювал
Шато край реката (34)

33
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

— К… акво… какво правиш тук — заекнах и се отдръпнах рязко. Спенсър сбърчи вежди с едва доловима усмивка.

— И аз също се радвам да те видя, мъничката ми — каза той и пак ме целуна.

— Да, не, аз също, но… не те очаквах… Как така?

— Липсваше ми, а и от последното ти съобщение ми се стори, че не се чувстваш в свои води, така че скочих в първия самолет, който успях да взема. И ето ме!

— Но това беше вчера!

— Да. Нали ти казвам — в първия самолет. Наистина се разтревожих. Всичко наред ли е? — попита, взирайки се в погледа ми.

— Да, да, всичко е наред — отвърнах машинално.

— ОК, олекна ми.

Притегли ме към себе си и отново ме прегърна. Стоях объркана, не се възпротивих и опрях чело в рамото му.

Наистина бе зарязал всичко. Тутакси. Заради мен. Никога не бе захвърлял работата си така. Особено насред съдебен процес. За първи път от пет години правеше нещо толкова лудо и спонтанно заради мен.

И трябваше да се случи точно тук. Тъкмо когато исках да затворя тази страница от живота си. От нашия живот.

Дали това не беше знак, че щях да направя грешка? Или знак, че трябва да си дадем още един шанс?

Сърцето ми биеше до пръсване, а в душата ми беше пълна бъркотия. Вече не знаех какво да мисля.

— Имам и друга изненада за теб — пошепна в ухото ми.

Господи! Но какво става?

— Ще те заведа във Венеция за няколко дни.

— Какво? Във Венеция ли?

Holy macaroni… И трябваше да е точно Венеция! Винаги съм мечтала да отида там, десетки пъти бях планирала да посетим града като влюбени, но винаги се налагаше да се отказваме в последната минута заради работата му…

Fudge. Fudge-fudge-fudge-fudge-fudge-fudge-fudge^[1]

— Да! — продължи ентусиазирано. — Говорих с Елизабет да ти даде още няколко дни отпуска. Утре взимаме самолета!

— Whaaaat?^[2]

— Обадил си се на шефката ми, за да удължи ваканцията?

Не можех да реша дали това не беше крайно нахално, или пък безумно романтично.

— А тя съгласи ли се?

Сега вече нямаше никакво съмнение: окончателно бях в четвъртото измерение. Сигурно всяка минута щях да се събудя и да осъзная, че съм в стаята си в странноприемницата и че през цялата вечер съм сънувала.

— Нямаше как да е иначе.

Спенсър ме гледаше все така усмихнат, очевидно много доволен от изненадата, а аз продължавах да се взирам смаяна в него.

— Е, доволна ли си? — попита той възбудено като петгодишно дете на Коледа.

— Да, разбира се, аз… очарована съм.

Лицето му грейна в широка усмивка.

— Впрочем за какво искаше да говорим? Видях съобщението ти точно преди да дойда тук.

— Аз… аз… — заекнах напълно объркана.

Не знаех какво да отговоря. Само преди две секунди най-сетне бях взела решение и мислех, че съм сигурна, а сега… цялата ми убеденост отново рухна.

— Всичко наред ли е, Алекс? — чух внезапно един твърд глас зад гърба си.

Ерик.

По дяволите! Ерик! Видял е всичко…

Ох, fudge, не…

Обърнах се към него.

— Да, да, всичко е наред. Всичко е наред.

— Мога ли да знам вие кой сте? — попита той Спенсър.

— Годеникът й — отвърна той със силен американски акцент, като се затрудняваше да намери думите на френски. — Мисля, че си личи.

Затворих очи и едва сдържах една въздишка от отчаяние.

Crap. Crap-crap-crap.

Не бях предвидила да съобщя на Ерик точно по този начин за своя бъдещ ексгоденик.

— Ерик — започнах и отворих очи с надеждата, че ще успея да овладея ситуацията.

— Годеникът й, така ли?

Засмя се горчиво.

— Това обяснява много неща.

Долових в думите му упрек, болка, обвинение в предателство.

— А вие сте? — попита Спенсър с тренирания глас на адвокат — твърд и авторитетен.

Ерик го погледна изпитателно за секунди, после отговори:

— Никой. Аз съм никой.

След това се обърна към мен и подхвърли:

— Довиждане, Алекс. Желая ти много щастие в бъдещия ти живот. Зарежи замъка. Няма да имаме нужда от теб.

И с тези думи се обърна и този път избяга той.

Всяка негова дума разкъсваше все повече сърцето ми.

— Ерик! — опитах се да го спра, откъснах се от Спенсър и тръгнах след него. — Ерик, нека ти обясня!

— Няма какво да обясняваш. Всичко разбрах.

Той ускори крачка и аз се затичах след него. Чух зад гърба си стъпките на Спенсър.

— Алекс, какво става? — попита той.

— Ерик! — извиках отново.

Напразно. Не спря.

Сцената беше направо като от водевил: Ерик, който вървеше с бързи крачки, а килтът пляскаше прасците му, после аз, която едва го догонвах с малки крачки, умолявайки го да ме изслуша, и накрая Спенсър, който ме следваше, смръщил вежди и напълно объркан, и някакъв разговор напред-назад от един на друг език.

Ако не бях в центъра на действието и ако не усещах, че крехкият картонен замък, какъвто беше животът ми, рухваше, сигурно щях да се разсмея на глас. В случая обаче ми се плачеше.

— Ерик…

— Алекс!

— Ерик, моля ти се, не бързай толкова. Трябва да поговорим!

— Мисля, че искаше да говориш с мен, Алекс! — извика Спенсър.

Беше се уморил да тича след мен, хвана ме за ръката и ме принуди да спра.

— Сега ще ми кажеш какво става! Какво означава тази сцена? Този кой е?

Годеникът ми, който обикновено беше невъзмутим и винаги се владееше, сега ме гледаше напълно объркан и очакваше отговора, на който имаше право. Затворих очи, издишах продължително и после ги отворих.

В края на улицата Ерик нахлупваше каската си и се качваше на мотора. Гледах го безпомощна как го запали и се отдалечи в нощта, отнасяйки със себе си и част от мен.

Не знаех дали щях да го видя някога отново.

Обърнах се към Спенсър, който продължаваше да чака отговора ми и лека-полека губеше търпение.

— Спенсър, мисля, че… мисля, че трябва да поговорим.

— И аз мисля така, да.

— Остави ме… остави ме, преди това да се обадя по телефона.

Спенсър се поколеба, после кимна утвърдително.

— Малко по-надолу натам, близо до воденичното колело, има една пейка — казах и му посочих уличката, която се спускаше към реката. — Моля те, бъди добър да ме изчакаш там. Ще дойда след няколко минути.

— Чудесно.

Продължи още известно време да стои, вгледан в мен, после се обърна и тръгна в посоката, която му показах.

Набрах номера на Ерик, знаейки категорично, че няма да ми отговори, защото беше на мотора, но все пак исках да си пробвам късмета. Автоматичният отговор дойде още преди телефонът да започне да звъни. Написах набързо едно съобщение с молба да ми звънне при първа възможност, но бях убедена, че със сигурност нямаше да го направи. После се върнах на площада и намерих Марин, която, виждайки как Ерик напуска сцената като на пожар, се бе опитала, доколкото й бе възможно, да оправи нещата и очакваше да разбере какво става.

— Алекс, какво беше това? Къде е Ерик?

— Тръгна с мотора не знам накъде. Телефонът му е изключен.

— Но какво стана?

— Годеникът ми решил да ме изненада — признах. — Появи се изневиделица. И… и Ерик го видя да ме целува.

Марин замълча, но по погледа й прочетох, че разбра.

— Fudge… — изругах. — Непременно трябва да го намеря. И да му обясня. Марин, той ми каза да забравя замъка! Не искам да забравям нищо — нито замъка, нито него!

— Успокойте се! Казал го е под въздействието на гнева. Дайте му време да дойде на себе си и после ще можете да се обясните. В момента, струва ми се, първо трябва да уредите отношенията с годеника си. Ерик няма къде да избяга. Има нужда да остане сам, за да подреди мислите си.

Само че не исках да го оставям сам. Исках да му кажа. Изпитвах нужда да се изясним. Да му обясня какво чувствам. Нуждаех се да видя в погледа му, че не съм го загубила завинаги.

Трябваше да го видя. И то веднага.

Накрая обаче кимнах с глава и с въздишка се съгласих с мнението на Марин.

— Имате право. Трябва да говоря със Спенсър.

— Това е най-доброто, което може да се направи, и то незабавно. Обещавам да ви държа в течение, ако Ерик се обади.

— Благодаря, Марин.

После се върна да се заеме с празника, който заминаването на Ерик почти напълно обърка, аз се завъртях и се отправих към Спенсър.

 

 

Не бързах да стигна до пейката, където беше срещата. Имах нужда да се освободя от натрупаните емоции и да си възвърна спокойствието поне дотолкова, че да мога да разговарям с него сдържано и разумно. Дължах му поне това.

Когато стигнах до брега на Виен, спрях за миг и крадешком се вгледах в него. Стоеше изправен както обикновено, но извивката на раменете му ясно показваше, че е напрегнат. Като го видях така, не успях да потисна връхлитащото ме чувство за вина.

Бавно се приближих и застанах до него. Известно време никой от нас не проговори.

От далечината едва долиташе музиката от бала. Вдигнах лице към звездите, които блещукаха на безлунното небе, чудейки се как да започна.

Беше странно — никога досега не ми беше трудно да разговарям с него. И точно тази черта харесвах у Спенсър. Лекотата, с която общувахме.

Кога бяхме спрели да разговаряме така? Да се изслушваме един друг?

— Тук изглежда са се случили някои неща по време на престоя ти — каза накрая Спенсър с поглед, забит право пред себе си.

— Да, така е.

Тишина.

Обърна се към мен.

— Кой беше този тип? — попита с добре познатото ми спокойствие и хладнокръвие.

Никога не го бях виждала да губи равновесие. Оставаше невъзмутим при всички обстоятелства.

Или почти.

— Ерик Ланел — отвърнах. — Собственикът на замъка, в който е живяла моята предшественица. Намерих…

— Имахте ли нещо с него? — прекъсна ме той.

Въздъхнах.

— Не. Всъщност… той ме… ние… ние се целунахме.

— Виждам.

За миг Спенсър се взря мълчаливо в мен, колкото да осмисли признанието ми. После въздъхна продължително и каза:

— ОК. Ще го преживея. Прощавам ти.

— Ти… ми прощаваш?

Чудех се дали трябва да се чувствам изненадана, задето ми прощава, защото Бог ми е свидетел, че сигурно нямаше да бъда чак толкова… толерантна, ако ролите ни бяха разменени, или по-скоро — засегната от покровителствения му тон.

— Да, прощавам ти — каза той решително. — Разбирам. Напоследък те пренебрегвах заради процеса. Категорично смятах, че за мен вече си даденост. Ясно ми е, че си се почувствала самотна и си се увлякла по чара на този… мъж. Не ти отделях достатъчно време, осъзнавам го. И се извинявам за това. Но го разбрах едва сега. Така че нека забравим станалото и да започнем отначало. Обещавам да се грижа по-добре за теб. И никога повече да не те пренебрегвам.

— Спенсър… — започнах.

Бях трогната от неговото mea culpa^[3], но трябваше да му обясня, че става дума за нещо повече, много повече от липсата на внимание, много повече от факта, че ме е пренебрегвал. Исках да го накарам да осъзнае това, което самата аз бях разбрала: с течение на годините всеки от нас бе поел по различен път, без да си дадем сметка за това. И още, че двойката ни се бе разпаднала много отдавна, а съдебният процес беше само елемент, който бележеше нейния край.

Но той не ми даде възможност.

— Алекс, обичам те — прекъсна ме отново с глас, който вече не звучеше уверено, и се вгледа в очите ми. — Не си представям живота без теб. Не искам да те загубя. Моля те, нека забравим всичко това, да заминем заедно за Венеция и отново да се сближим. Липсваш ми, Алекс. Сега го разбирам. Липсваш ми много. Дай ми възможност отново да те спечеля. Моля те. Не е късно. Мога да се променя. Мога да стана такъв, какъвто искаш да бъда. Моля ти се, Алекс.

Очите ми се напълниха със сълзи и за момент почувствах как решимостта ми загуби устои. Внезапно ми се стори толкова раним… Бях го виждала да пречупва и най-наглите престъпници със стоманения си поглед, но в този миг обичайното изражение на сякаш издяланото му от мрамор лице не можеше да прикрие тревогата, която виждах в очите му.

Вината, която изпитвах, внезапно се удесетори и едва не отстъпих пред молбите му. Самата мисъл, че ще страда, късаше сърцето ми.

Взирах се през сълзи в лицето му, в това толкова познато лице с белега в ъгълчето на веждата, който бе получил, падайки от колело в детството си, с правия леко орлов нос, с безупречната му усмивка.

Беше красив. Обичах го искрено и дълбоко. Но това не беше достатъчно.

А днес вече се бях променила твърде много и не можех да се върна назад. Нито да се задоволя с живота, който ми предлагаше.

— И аз те обичам, Спенсър — пошепнах, премигвайки, за да махна сълзите. — И винаги ще те обичам.

— Но? — попита той колебливо.

Сърцето ми биеше с все сила. Това бе точката, от която нямаше връщане назад. Изрека ли следващите думи, вече нямаше да има връщане. Щях да се откажа от досегашния си живот и да тръгна към неизвестното. Без дори да знам дали Ерик щеше да ме разбере и да ми прости.

Но решението, което бях взела, не означаваше само да опитам късмета си с Ерик, а по-скоро да пробвам шанса си по отношение на самата мен и за самата мен. Да взема живота си в ръце. Да живея за себе си. Защото заслужавах поне това.

Така че поех дълбоко въздух и се хвърлих напред:

— Мисля, че вече не съм влюбена в теб.

Това е, казах го.

В началото Спенсър не отговори, гледаше ме настойчиво, сякаш търсеше да открие в очите ми потвърждение на думите ми.

Видях в очите му мига, в който осъзна, че говоря сериозно. Затвори се в себе си като стрида и лицето му стана като издялано от мрамор. В очите му се появи непозната режеща и хладна светлина.

— Наистина го мислиш — каза накрая.

Кимнах.

— Съжалявам — прошепнах.

— Значи това е краят. Истинският край.

Отново утвърдително поклатих глава.

Спенсър се засмя горчиво.

— Това е изненада — каза и погледът му се насочи в далечината.

Мускулите на челюстта му играеха. Беше гневен.

Но гневът е за предпочитане пред болката, нали?

Въпреки решението си усетих как нещо щипна сърцето ми, когато осъзнах, че нямаше да се бори за мен и нямах право да се надявам на нищо повече от пледоарията му в негова защита, която чух преди малко. Думите и обещанията му бяха прекрасни, но се отказваше от тях малко бързо за човек, който само преди две минути твърдеше, че не може да живее без мен.

Трябва да знаеш какво искаш, красавице — скара се тънкият гласец в главата ми.

И имаше право. По-добре така. Скоро щеше да разбере, че и той отдавна вече не ме обича.

— Съжалявам — казах отново. — Не исках да ти причиня страдание. Но не мога и да те лъжа. Дължа ти истината.

— И отдавна ли е така?

— Мисля, че да. Не исках да си дам сметка, защото… защото държа на теб. Но ми се струва, че би било грешка да се оженим. Заслужаваш нещо по-добро от мен. Някой, който ще те обича триста процента и който…

— А, не, не ми излизай с разни приказки като „не си виновен ти, а аз“ и „ти заслужаваш нещо по-добро от това, което аз мога да ти дам“, моля ти се! Те никога не са помогнали никому.

Сведох очи, без да кажа и дума повече. Усетих как телефонът в чантата ми започна да вибрира.

Изглежда и Спенсър го чу, защото попита с доловима горчивина в гласа:

— Той ли е?

— Не, не мисля. Не вярвам да има особено желание да разговаря с мен.

— Значи не беше в течение, че съществувам, така ли?

Кимнах утвърдително с глава.

— Чудесно! Дори не си му споменала за мен! Като си помисля само, че хвърляш на вятъра пет години от нашия живот и предстояща сватба заради някого, когото си срещнала едва наскоро и дори не си постъпила честно с него. Разочароваш ме, Алекс.

Заболя ме от думите му. Страшно ме заболя.

— Не е… — опитах се да се възпротивя, ненавиждайки самата мисъл, че го разочаровам.

— Моля ти се, не ме обиждай с извинения, в които самата ти не вярваш.

Млъкнах. Все едно нямаше да ме изслуша. Сега вече всичко свърши. Открай време Спенсър се отличаваше с нещо, което определях като синдрома Дарси — ако някой го предадеше веднъж, той губеше окончателно доверие в него.

А аз го бях предала и разочаровала. Беше готов да ме напусне, както го напуснах аз. Може би така беше по-добре.

A clean break.^[4]

Отново тишината се настани помежду ни. Някъде в далечината празникът бушуваше с пълна сила и музиката се носеше по улиците на града. Очевидно Марин бе успяла да овладее ситуацията.

Реката пред нас тихо клокочеше. Наоколо всичко тънеше в покой. В пълен дисонанс с душевното ми състояние.

След известно време Спенсър стана.

— Виж, предпочитам да остана сам.

— Къде ще спиш тази нощ?

— Не знам. Сигурно в колата.

Разрових се в чантата.

— Вземи, това са ключовете от стаята ми — казах и му подадох връзката. — Няма да спиш в колата. Върви в странноприемницата. Аз ще отида другаде.

— При него ли?

— Не. Другаде.

Не знаех къде. Може би в крайна сметка в моята кола.

— Така или иначе, не искам ключовете ти — отвърна Спенсър. — Нямам нужда от твоята милостиня.

Съзнателно ме нараняваше с думите си. Бях му причинила страдание, огромно страдание и беше сърдит.

Сърцето ми се късаше, но знаех, че е за добро. Защото наистина го мислех: той заслужаваше някой, който да оцени истинската му стойност.

Надявах се, че един ден щеше да го разбере и да ми прости за злината, която му причиних.

И в този ден може би щяхме да можем отново да станем приятели.

— Спенсър…

— Довиждане, Алекс.

И без да ме погледне, си тръгна.

 

 

Стоях там дълги минути, чак докато изчезна от погледа ми, и го гледах как си отива и излиза от живота ми. По бузите ми безмълвно се стичаха сълзи, сбогувах се с цял къс от живота си.

Една страница се затвори и зейна огромно празно пространство, от което почти ми се виеше свят.

Сега вече бях сама.

Спенсър щеше да ми липсва, знаех го. Той бе започнал да ми липсва още в секундата, в която осъзна, че говоря сериозно, и се отдръпна от мен.

Но в същото време… се чувствах свободна. И изпитвах облекчение. Още не бях щастлива, не. Но и това щеше да стане.

Един ден щях да бъда щастлива. Обещах си го.

Седнах и изчаках на пейката сълзите ми да изсъхнат, вдигнах лице към небето и съзерцавайки звездите, се питах как щеше да реагира Габриел на мое място.

Щеше да постъпи честно със Спенсър. Щеше да му каже истината, както го направих аз. И после щеше да отиде да потърси Тома. Нямаше да стои свита в ъгъла и да се окайва. Щеше да го търси и когато го открие, да намери начин и да го накара да я изслуша.

Да, въпреки че бе нежна и мила, Габриел бе решителна жена, която знаеше какво иска и правеше всичко възможно да го постигне. А аз бях достойна нейна наследница.

В главата ми се зароди план. Избърсах сълзите си. Колкото и да е странно, но винаги, когато плачех, ми олекваше. Сега вече бях в състояние да действам, без да се поддавам на чувствата.

Извадих телефона от чантичката. Нямаше повикване нито от Марин, нито от Ерик. Съобщението, което бях получила преди малко, идваше от Беа, която искаше да й разкажа за разговора тази сутрин с Ерик. Отложих отговора за по-късно и изпратих кратко съобщение на Марин.

„Тръгвам да го търся.“

Пет пари не давах, че не иска да говори с мен. Исках само да ме изслуша.

След като изпратих съобщението на Марин, се надигнах от пейката и решително тръгнах към колата.

Трябваше да се преборя с ината му.

 

 

— Ерик? — извиках, докато блъсках по вратата на старата конюшня. — Ерик, стига си се инатил и ми отвори. Трябва да поговорим!

Не бях особено изненадана, че в отговор чух само лая на Макс.

Опитах отново, пак го извиках, после обиколих сградата и видях, че го няма и моторът. Не се беше прибрал.

A priori не се бе усамотил и в гробището, защото не видях мотора му пред входа, когато минавах оттам с колата на път за замъка.

Оставаше само една възможност. Макс беше тук, така че Ерик щеше да се върне дори и само за да се погрижи за кучето. Просто щях да го изчакам.

Като внимавах да не съсипя роклята, настаних се удобно, доколкото бе възможно, върху прага на вратата, твърдо решена да не мърдам оттам, докато не се съгласи да ме изслуша.

И зачаках.

И продължих да чакам.

Постепенно нощта ставаше все по-тъмна, все по-хладна и съжалих, че не взех със себе си шал. Свих се на топка и накрая се унесох в сън.

 

 

Събудих се от слънчевите лъчи, които погъделичкаха върха на носа ми. От слънчевите лъчи и… от гласа на Ерик — сух и режещ.

— Какво правиш тук? — попита той.

Подскочих, измъквайки се тутакси от забравата на съня.

— Ерик! Ето те най-сетне! — извиках и се надигнах криво-ляво.

Не смеех да си представя как изглеждам със смачканата рокля, с грима, който сигурно се бе стекъл надолу по бузите, с разчорлена коса и все още слепващи се от съня клепачи. Трескаво се опитвах да оправя пораженията, опъвайки роклята, както трябва, и приглаждайки косата си.

— Какво правиш тук? — повтори Ерик, без да обръща внимание на вида ми.

И отвори вратата в секундата, в която се отдръпнах.

— Трябва да говоря с теб — казах и влязох след него вътре.

Щом ни видя, Макс се разлая с все сила и затича напред-назад.

Поне единият бе доволен, че ме вижда.

— Стига, Макс — изгърмя гласът на Ерик.

Изненадано от безапелационния тон на господаря си, горкото куче мигом млъкна и се сви на пода с натъжен поглед.

— Макс няма вина — забелязах с упрек.

— Ще ти бъда благодарен да не се месиш в това, което не те засяга.

— Добре. Трябва да говоря с теб. Това достатъчно ли е като тема, която ме засяга?

— Нямам какво да ти кажа.

— Тогава не казвай нищо и ме изслушай.

— Това, което имаш да ми кажеш, не ме интересува.

О не, какъв инат само е този!

Ето че пак се превърна в непоносимия грубиянин, какъвто беше при първото ми посещение. Но не се оставих да ме впечатли. Знаех, че е агресивен, защото е ядосан. Можех да се справя с гнева му. Защото той показваше, че държи на мен.

Да, хващах се като за сламка, за каквото мога.

— Толкова по-зле, въпреки това ще ме изслушаш.

Той тотално ме игнорира, качи се на мецанина и се зае да хвърля дрехи в една военна раница.

Качих се и аз след него.

— Какво правиш? — попитах, докато лека тревога започна да се промъква в мен.

— Не се ли вижда? Стягам си багажа.

— Заминаваш ли?

— Правилно заключение, Шерлок.

— Къде отиваш?

Имах лошо предчувствие. Ужасно лошо предчувствие. Сърцето ми ускори ударите си, докато чаках отговора.

— В Африка.

Сякаш земята се продъни под краката ми и аз падах, падах, падах, без да има за какво да се задържа. Точно така, помислих си, се е чувствала Габриел, когато Тома й е съобщил, че заминава за Англия. Така изгубена, притеснена и потисната, че не е можела дори да си поеме дъх. Никога дотогава не бях имала усещането, че животът ми толкова прилича на нейния.

С тази разлика, че тя е знаела, че ще го види отново. В моя случай беше друго.

— И задълго ли? — отново попитах.

В гърлото ми бе заседнала буца. Дишах все по-трудно.

— Не знам — отвърна, без да ме погледне. — Поне за месец.

— Кога?

— Довечера.

— О, Господи!

Сякаш изтръгна сърцето и дробовете от гърдите ми. Беше безмилостен.

И дума не можеше да става да го оставя да замине, без да се боря.

— Значи така? — атакувах веднага. — Заминаваш и толкова? А всичките ти красиви думи, а? Те какво са? Вятър и мъгла? Защото от моя гледна точка сега ти си този, който бяга!

От тирадата ми поне имаше тази полза, че реагира. Спря със сгъната наполовина фланелка в ръка и се изправи лице в лице срещу мен. От очите му излитаха мълнии.

— Не обръщай ситуацията наопаки, моля ти се. Ти излъга и си го правила отдавна.

— Не съм излъгала!

— На думи ли си играеш? Онзи, другият, не е лъжа, може би? Защо никога не ми каза за него? По дяволите, колко съм глупав! И на всичкото отгоре повярвах. И на всичкото…

Тръсна глава, отвърна се от мен и натика фланелката в раницата.

— Казва се Спенсър и да, беше ми годеник. Но скъсахме. Аз скъсах. Защото ти беше прав. Такава, каквато бях с него… не бях истинската аз. И ако благоволиш да спреш за две секунди заниманието си и ми дадеш възможност да ти обясня, може би ще разбереш, вместо да правиш предположения.

Той се задоволи само с това да продължи да хвърля безразборно дрехи в раницата.

— Няма значение — каза, без да ме погледне. — Това не променя нищо. Твърде късно е.

— Не, нима не разбираш? Обичам те, Ерик! — изстрелях, залагайки на последната карта. — Влюбена съм в теб!

Замръзна, поколеба се за момент и усетих как надеждата възкръсва в мен. Надеждата, че ще ме изслуша, че ще излезе от тази непревземаема крепост, в която се беше залостил, че ще остави раницата и ще ме прегърне. Надеждата, че ще ми каже, че е щастлив да чуе тези думи и това променя всичко.

Но той не направи нищо такова. Остана на мястото си, затвори раницата с рязко движение, метна я на рамо и като се обърна, се изправи точно пред мен.

— Моля ти се, не тръгвай — прошепнах и го погледнах настойчиво.

Имах желание да сложа ръка върху гърдите му и да усетя под дланта си ударите на сърцето. Но не смеех да го докосна от страх да не ме отблъсне.

— Дай ми шанс. Дай шанс и на двама ни. Ерик…

— Много е късно, принцесо — каза той. — Аз… не мога вече да ти имам доверие.

Стори ми се, сякаш някаква сабя ме прониза. Усетих как острието й се заби в сърцето ми.

— Така или иначе, нямаше да се получи нищо помежду ни — продължи той. — Не мога да живея като вързан с верига на някое място или към някого. Имам нужда да се чувствам свободен. Имам нужда да пътувам. Върни се у дома. Върни се към живота си и ме забрави. Така ще е по-добре и за двама ни.

После, поглеждайки ме за последен път, той ме заобиколи и се спусна по стълбата надолу.

Бях като зашеметена. Не знаех какво да правя. Чувствах се зле, болеше ме сърцето, болеше ме цялото тяло.

— Макс, ела тук — повика го Ерик.

Отвърна му лай и чух как каза няколко думи на кучето. Думи за сбогом. После изщрака закопчалката на каишката му, той излезе с Макс и затвори вратата зад себе си.

Изщракването ме извади от кататоничното състояние, в което бях изпаднала.

Не! — възпротивих се вътрешно. — Не, не и не!

Слязох от мецанина и се затичах след него. Тъкмо завързваше Макс за колибката му.

— Добре, сърдиш ми се — започнах. — Трябваше да ти кажа за Спенсър по-рано. Засегнах те и наистина съжалявам, повярвай ми! Но не можеш да си отидеш така! Това е лудост! А замъкът? А Макс?

— Обадих се на Марин. Идва. Ще вземе Макс у дома си. Той е свикнал.

— А… замъкът? — попитах колебливо.

Приключи с връзването на Макс и го погали по главата между ушите. След това се изправи и без да ме погледне, отсече:

— Реших да го продам.

И след тези думи тръгна към мотора.

— Не! Не може да го направиш!

— И кой ще ми попречи? Ти ли?

— Ако мога, да! Ерик, той е наследство от баща ти! Борил се е за него цял живот! Не можеш да го зарежеш ей така, само защото си ми ядосан!

— Това няма нищо общо. Нямам възможност да го запазя и толкова.

— Разбира се, че има, всичко може да се реши! Предложих ти един начин! Защо сега изведнъж вече не го искаш, дали само защото си ми бесен?

— Така. Тръгвам си. Не мога да го запазя. С една дума — това е.

— ОК. Отиваш си. Разбрах, че тръгваш, успокой се. Но направи едно пълномощно на Марин или ангажирай някой нотариус да те представлява. Не го продавай така необмислено. Той има огромно значение за хората тук. Ако не искаш да разговарям с шефката си за лозовия масив, добре, съгласна съм, ще се съобразя — добавих с горчивина. — Но те моля да помислиш добре, преди да решиш. В случая не става дума само за теб. От това зависи бъдещето на града. Заради Марин, заради Брюно, заради всички, които положиха усилия, за да го спасят. Заради баща ти. Заради теб самия. Така че остави за малко настрани гордостта си и вземи правилното решение.

Бяхме стигнали до мотора. Сложи раницата на земята, поколеба се за момент с каската в ръка.

— Моля ти се, позволи ми да се опитам да спася замъка — казах пак. — Мога да го спася. Моля ти се.

Няколко дълги секунди не отвърна нищо, стоеше, загледан в гората. Мускулите на челюстта му играеха и по лицето му личеше, че се разкъсва от колебания. След това въздъхна и отсече:

— Ще помисля.

Метна раницата на гърба си, нахлузи каската, яхна мотора, запали го и потегли.

Дори не ме погледна.

Не погледна нито веднъж назад.