Клое Дювал
Шато край реката (27)

26
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние декември 1899

Габриел постави игличката на грамофона върху плочата и както по-рано през деня първите звуци на валса „На хубавия син Дунав“ изпълниха пространството. После, плъзгайки ръката си в дланта на Тома, тя се остави той да я води в ритъма на нежната мелодия. Танцуваха, гледайки се в очите, без да произнесат и дума, сякаш светът около тях вече не съществуваше.

Габриел бе хипнотизирана от погледа на Тома и не забеляза, че танцуват само те. Тя не видя и как разнежено ги гледа Селест, нито как съзаклятнически намига на Арно. За младата жена в този миг целият свят бе Тома, тя не осъзнаваше, че всички дискретно излизаха от балната зала — Морис и Елен тръгнаха на една страна, а Селест, Арно, Гийом и Анес се измъкнаха от другата.

Когато музиката спря, Тома се поклони пред нея с безупречна галантност и целуна ръката й, без погледът му да се отделя и за секунда от нейния. Само че не целуна горната част, както налагаше благоприличието, а и всички наръчници по светски етикет, а целуна дланта й, целуна вдлъбнатината през сатенената ръкавица и младата жена почувства натиска на устните му и тяхната топлина. Това беше толкова интимна ласка, толкова лична и нежна, че предизвика вълна от пробождания ниско в корема й.

— Обърнете се — промърмори Тома тихо.

С разтуптяно сърце Габриел се подчини, зървайки с крайчеца на окото си, че те не само бяха останали сами, но и че Тома я бе завел чак до балкона. Не бе видяла нищо, нищо не бе забелязала — нито кога си бяха отишли другите, нито студът, който внезапно ги обгърна.

Премигвайки с очи, сякаш се пробуждаше след дълъг сън, Габриел си възвърна зрението.

Балконът бе на четвъртия етаж на южното крило над огромния парк зад замъка. Пред тях се простираше, докъдето погледът стига, огромно бяло пространство, осеяно с дървета, затрупани до половината със сняг.

Габриел вдигна глава към черното като мастило небе. Лека-полека очите й свикнаха с тъмнината и пред погледа й се появиха хиляди малки звезди, които блестяха като пръснати по небесния свод диаманти. Зад гърба й луната — пълна и ярка — заливаше пейзажа с белезникава и донякъде нереална светлина, която създаваше впечатлението за някаква фантастична, магическа вселена.

— Не бях идвала досега на този балкон — прошепна тя, обръщайки се към своя кавалер. — Изгледът е изумително красив.

— Да, такъв е — съгласи се Тома, вгледан в нея.

Младата жена усети как бузите й почервеняват, а на устните й се появи неподвластна на волята й усмивка. За да прикрие вълнението си, а може би и донякъде, за да впечатли Тома, тя се приближи до балюстрадата и издекламира на безупречен английски:

— Oh Romeo, Romeo, wherefore art thou Romeo? Deny thy father and refuse thy name, or if thou wilt not, be but my sworn love and I’ll no longer be a Capulet!^[1]

— Shall I hear more, or shall I speak at this?^[2] — изрецитира Тома с никакво колебание.

Докато изричаше думите, той се облегна на балюстрадата до нея с гръб към пейзажа, без дори за миг да я изпуска от поглед.

Габриел го погледна крадешком с лека усмивка:

— Нямах представа, че знаете наизуст Ромео и Жулиета — подразни го тя.

— Преди няколко години гледах пиесата в Лондон заедно с чичо ми и жена му — обясни той. — Малко прекалено трагична е за моя вкус, но леля ми държеше непременно да я видим и аз отидох с тях.

На лицето му се появи онази едва доловима усмивка, която Габриел толкова много обичаше, и която винаги оказваше странно въздействие върху стомаха й.

— Не знаех, че говорите английски — продължи той.

— Умея да чета, но да говоря, това е нещо съвсем различно. Мога да се изразявам така, че да ме разберат, но произношението ми не е особено добро.

— Произношението ви е превъзходно.

Габриел се почувства поласкана и почервеня до немай-къде, докато няколко пеперуди запърхаха с крилца в гърдите й.

— Баща ми много държеше най-малкото да мога да разбирам кореспонденцията му с неговите колеги книжари в Англия и Германия — обясни тя.

— И немски ли говорите?

— Малко.

— Вие наистина сте пълна с изненади… — промърмори Тома, без да прикрива възхищението, което се долавяше в гласа му.

Пеперудите отново се разшаваха. Габриел сведе поглед за секунда, после го насочи право пред себе си. Вятърът свиреше и клоните на дърветата в парка сякаш пееха, той повдигаше краищата на полите на Габриел, милваше голия й врат и допирът на ледения въздух до кожата й, все още горяща след танца, я накара да потръпне. Студът направо хапеше, но младата жена не го усещаше. Тя чувстваше единствено рамото на Тома до нейното — той също се бе обърнал и съзерцаваше пейзажа. Присъствието му толкова близо до нея й действаше смущаващо и едновременно благотворно.

Колко ли време още? — промърмори един глас в главата на Габриел.

Не. Стига вече. По дяволите начумереността, меланхолията, сбогуванията — реши внезапно младата жена. По дяволите утрешния ден. Сега, в този момент тя е тук, тук е и той и само това има значение. Тя не искаше да вгорчава тези ценни моменти с твърде далечни събития.

Carpe diem, Gabrielle. Carpe diem.^[3]

Ще дойде време да мислиш и за утрешния ден, когато той настъпи.

Придобивайки сила от взетото решение, тя отметна назад глава и се остави на волята на вятъра, небето и звездите.

— Вижте — каза внезапно, забелязвайки в небето една светла, бърза, краткотрайна диря. — Падаща звезда!

По устните й се разля усмивка и почувства как я обзема покой и я завладява сигурност, че всичко ще бъде наред.

Благодаря, мамо, помисли Габриел, притваряйки очи. След това си пожела нещо.

— Успяхте ли да я видите? — попита тя Тома все така загледана в небето, докато търсеше с поглед друга падаща звезда.

— Да.

— Пожелахте ли си нещо?

— Не.

— Не ли?

— Не — повтори той. — Наистина не вярвам в такива неща. В падащи звезди, в съдбата. Господи! Не искам да вярвам в тях.

— Но защо?

Габриел съжали за въпроса още в мига, в който го зададе. Знаеше отговора. И не искаше страданието му отново да изпълзи на повърхността. Не и тази вечер.

Стисна устни. Някой ден наистина ще трябва да се научи да мисли, преди да задава въпроси. Впрочем дори преди да изрече нещо. Проявяваше твърде голяма склонност да казва, каквото й хрумне.

Загледан в далечината, Тома й отговори точно така, както се страхуваше, че ще го стори:

— Защото това би означавало, че някъде обитава една същност, която напълно съзнателно е взела решение майка ми да бъде нещастна през целия си живот и съдбата й да е трагична. Тази мисъл е непоносима за мен. Предпочитам да обвинявам за това мъжа, за когото се е омъжила, вместо да вярвам, че й е било предопределено от съдбата да страда.

Тома бе стиснал ръце върху балюстрадата с толкова силно преплетени пръсти, че ставите им бяха побелели. Без наистина да разсъждава какво прави, водена единствено от желанието да го подкрепи, Габриел сложи длан върху ръцете му. Чак когато Тома сплете пръсти с нейните, тя осъзна жеста си. Дори и през ръкавицата усети как топлината му я залива цялата. Погледите им се срещнаха и й трябваха няколко секунди, за да се концентрира и да си спомни какво е искала да каже. Без да отдръпва ръката си, Габриел вдигна поглед към небето.

— Аз — каза тя, когато се съсредоточи — предпочитам да вярвам, че майка ми е някъде там, горе, сред всичките тези звезди. И че падащите звезди са нейният начин да ми каже: „Тук съм, бдя над теб“.

Замълча за миг, а през това време палецът на Тома машинално галеше вътрешната страна на дланта й. Простичък жест, от който всичко в тялото й се възпламеняваше. Затвори за кратко очи — не беше в състояние да се сдържи.

— Убедена съм, че и майка ви е там, горе — продължи Габриел, без смущението й да проличи. — Заедно с баща ви. Искам да кажа с мъжа, когото е обичала. Сигурна съм, че са се срещнали след смъртта и че днес заедно са щастливи. И че бдят над вас от небесата и се гордеят с вас.

Лека, но все пак доловима усмивка се появи по устните на Тома.

— Не знам защо, но тази вечер ми се иска да ви вярвам. Тази вечер ми се иска да мисля, че там, където е, моята майка е щастлива и спокойна.

— Тя е. Абсолютно сигурна съм.

Настъпи тишина, а Тома се взираше в хоризонта.

— Знаете ли, не си пожелах нищо, гледайки падащата звезда — подхвана той след няколко секунди, — но докато бях в Англия, взех важно решение. Това брои ли се?

— Разбира се! Какво решение сте взели?

— Да послушам съвета ви и да се възползвам от заминаването си за Съединените щати, за да залича миналото и да започна от нулата, да изградя наново живота си върху здрави основи и с нови хора около мен. Хора, на които имам доверие.

Габриел почти чу как внезапно сферата, която сякаш ги обгръщаше, се спука, и магията отлетя, оставяйки след себе си само студ, самота и пълна с тъга реалност.

Реалност, която тя толкова много искаше да забрави.

Неговото заминаване.

Пеперудите в душата на Габриел се вкамениха в полета си.

— Тома, това е прекрасно! — възкликна тя с ентусиазъм, какъвто в действителност не чувстваше. — Заслужавате да бъдете щастлив.

— Не знам дали заслужавам, но реших, че имате право и че е крайно време да затворя страницата.

Младата жена бавно кимна, после сведе поглед.

Каква ирония само! Съвсем доскоро това бе всичко, което желаеше да му се случи. Искаше той да затвори страницата на миналото и да бъде щастлив. Само допреди няколко седмици тя не искаше нищо друго и беше напълно доволна от ролята си на човек, който ще му помогне да загърби миналото. Наистина се чувстваше много поласкана от това.

После се случи целувката и колкото и неволна и непредвидена да бе тя… промени всичко. Поне за Габриел.

Сега вече не искаше да се задоволи да бъде на втори план. Искаше нещо повече. Искаше всичко.

Само че не желаеше да се налага. Нямаше желание да го притиска, нито да го принуждава да се обременява с особата й, без самият той да го е пожелал. Без да я е включил в плановете си.

— Кога заминавате — попита тя и стомахът й бе станал на топка.

— Възможно най-скоро. Аз… Има нещо, което трябва да свърша преди това, но се надявам да тръгна в началото на февруари.

— Толкова скоро…

Леденият порив на вятъра накара Габриел отново да потрепери. Тя отдръпна ръката си и разтърка длани, за да се стопли. Изведнъж се почувства самотна. Тъжна. Толкова тъжна.

Без да каже и дума, Тома свали сакото си и както го бе сторил и преди, го наметна на раменете й, ръцете му се задържаха върху тях малко по-дълго от необходимото, а Габриел трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се сгуши върху гърдите му. И за да си припомни, че трябваше да го остави да замине. И че тя не му бе предопределена от съдбата.

— Аз също взех важно решение — каза тя изведнъж импулсивно. — Ще посветя живота си на нещо. Достатъчно чаках пасивно нещо да се случи и да му придаде смисъл. Ще му го дам аз. Ще оставя някъде своя диря. Искам животът ми да има значение. Не знам още как ще стане, но ще го направя.

Тя внезапно изпита нужда да има свои планове, да има с какво да запълни живота си… след това. Когато той замине. За да не полудее. За да има за какво да се хване.

Каква лудост само — колко бързо може да се промени светът. Един-единствен човек, една среща, един поглед… и всичко става различно.

— Но той има значение — каза Тома тихо. — Вие сте важна за някого.

Младата жена се засмя леко.

— Искам да кажа за някой друг, освен за баща ми.

Прехапа език още в минутата, в която произнесе последната дума. Беше трогателна, като изричаше неверни неща в стремежа си да чуе истината. Много се надяваше, че Тома ще я опровергае и ще й каже, че тя е важна и за него.

Тома се взря продължително в Габриел, без да отрони и дума. В погледа му младата жена съзря как се сменят една след друга хиляди емоции. Изпита странно усещане. Сърцето й се сви от болка, когато чу Тома колебливо да въздъхва.

И внезапно осъзна.

Той се прощаваше с нея. На това място, в този момент. Сега. Танцът, балконът, звездите… всичко това беше, за да й каже сбогом. И това, че заговори за решението, което е взел, беше идеално въведение в темата.

О, Господи…

Тя почти чуваше как сърцето й се къса.

— Габриел — започна Тома и млъкна.

Погледът на Габриел се устреми към него.

Кажете ми, че съм важна за вас — се помоли тя безмълвно. — Кажете ми, че няма да ме забравите, когато вече сте далеч оттук.

Само че въпреки целия й устрем молбата й остана без отговор. Без съмнение тази вечер нейната приказка окончателно отплува, отнесена от течението. Може би нейната кръстница, добрата фея, наистина я бе изоставила. Или пък се бе случило обратното на това, което майка й толкова често й бе разказвала, когато беше дете, и тя просто си нямаше добра фея кръстница и бе осъдена само на разочарования.

— В Англия отидох да видя баба си — внезапно каза Тома.

— Наистина ли?

Това със сигурност не бяха думите, които Габриел очакваше да чуе, но и не бяха онези, от които се опасяваше. Ако разговорът им можеше да отложи момента на сбогуването, тя с радост би го продължила.

— Затова не успях да ви пиша — продължи Тома. — Прекарах седмицата с нея.

— Разбирам.

— Разказах й всичко. Кой съм всъщност, при какви обстоятелства нейният син и майка ми са се срещнали, какво се е случило след това…

— И какво отговори тя?

— Нищо. Прегърна ме, каза ми, че съжалява. После ми благодари. Разплака се. Мисля… мисля, че за момент й върнах сина.

— Тома, това е фантастично! — възкликна искрено Габриел. — А вие как се почувствахте?

— Добре. Даже много добре. Успокоен. Сякаш товар ми падна от плещите.

Младата жена се усмихна. Тя знаеше, че ако Тома признае пред своята баба истината, това ще се отрази добре както на старицата, така и на него.

— Разговаряхме дълго двамата. Разказах й за… Съединените щати, за това какво ще правя там. Тя ми зададе куп въпроси, искаше да знае всичко.

Сърцето на Габриел се сви така, че болката преряза гърдите й.

— Сигурно се е почувствала много горда с вас.

— Струва ми се, да. Описах й също и другите си планове.

— Други планове ли? Вие и други планове ли имате?

— Да. Идеята ми хрумна съвсем наскоро и още не съм уточнил всички детайли, но… реших да използвам всички средства, които ще останат от наследството на Сен Арман след продажбата на замъка, колкото и малко да са, за да основа сиропиталище и да осигуря на децата, които са сами в света, онова, което ми осигури чичо ми. Да им дам място, което да наричат свой дом, и човек, който да ги дари с обичта, която заслужават.

Последните му думи завладяха Габриел. Как да не се влюби до полуда в него? Той беше направо… съвършен.

Но не беше за нея. Или по-скоро тя не беше за него.

Затвори очи и усети как болката в гърдите й се засилва до задушаване.

— Габриел.

Почувства как Тома се раздвижи и се обърна с лице към нея.

— Габриел, погледни ме.

Сърцето на младата жена пропусна един удар при това внезапно обръщение на ти. Тя се завъртя изненадана към него.

— Всичко това дължа на теб.

— На мен ли?

Тома се взря в Габриел, а в сивите му очи искреше смесица от нежност и настойчивост. Светлината, която идваше от балната зала, осветяваше профила му с белега и Габриел осъзна, че за нея Тома е красив не въпреки белега. За нея той бе красив именно благодарение на него. Белегът бе символ на неговата същност. Един възкръснал от пепелта Феникс. Мъж, който бе изградил характера си в сблъсък със злата участ, и то с изправена глава. Мъж, който бе надмогнал омразата, за да съхрани красотата и щедростта на своята душа и на сърцето си.

Мъж, когото обичаше. Обичаше го с цялото си сърце.

Вятърът измъкна един кичур от шиньона и той затанцува пред очите й. С края на пръстите си с безкрайна нежност Тома го приглади зад ухото й. Пръстът му се задържа върху кожата и очерта контура на лицето й.

Сърцето на Габриел заблъска с все сила в гърдите й.

— Ти ме вдъхнови за всичко това — прошепна той нежно. — Това, което ти ми каза, ме убеди да посетя баба, ти ми внуши идеята за сиропиталището. Ти промени живота ми, Габриел.

Погледът на Тома проследи движението на пръстите му, които сега галеха извивката на устните й. Мускулите на челюстта му играеха и той пое въздух, после продължително въздъхна. Беше толкова близо до нея, че усещаше горещия му дъх върху бузата си, а лицето му изпълваше цялото й зрително поле.

— Аз ли? — попита отново.

Тя вече не знаеше нито коя е, нито къде се намира. Вече не усещаше вледеняващия студ на нощта, нито вятъра, който продължаваше да се увива около тялото й. Чуваше единствено ударите на сърцето си и не чувстваше нищо друго, освен ласката на пръстите му върху кожата й.

— Да, ти — потвърди Тома. — Ти ми отвори очите, Габриел. Накара ме да осъзная какъв исках да бъда в действителност и ме подтикна да стана този човек. Върна смисъла в живота ми. Ти си… Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

О, Господи…

Габриел затвори очи, наслаждавайки се на ефекта, който думите му предизвикаха в душата й. Сърцето й барабанеше толкова отривисто, че се изплаши да не изскочи всеки момент от гърдите й. Почувства как ръцете на Тома обгърнаха лицето й от двете страни, как пръстите му се заровиха в косата й, а палците милваха слепоочието, докато лицето му бавно се приближаваше до нейното.

— Габриел — прошепна той. — Отвори очи. Погледни ме.

Тя се подчини, без да промълви и дума заради обхваналите я емоции, и го погледна, както я бе помолил. В този момент по лицето му се четяха всички вилнеещи у него чувства и нито едно не оставаше скрито — надежда, нежност, дълбоко уважение, възхищение. И още нещо, много по-мощно. Той задържа погледа си взрян в нейния за няколко секунди, докато се убеди, че цялото й внимание е насочено към него. След това с глас, в който се долавяха тържествени нотки, произнесе думите, които тя толкова много искаше да чуе.

— Обичам те, Габриел. Още от първия ден, може би от първия миг.

След това признание, чиито свидетели бяха единствено луната и звездите, той най-сетне я целуна. Деликатно, както пеперуда каца върху венчелистчетата на розата, устните му докоснаха нейните в нежна целувка, от която сърцето на младата жена се преобърна. Тома ласкаво започна да милва лицето й, докосвайки нежно извивката на брадичката, кадифената кожа на бузите. Двамата дишаха все по-трескаво, сърцата им биеха с еднакъв ритъм и докато телата им се стремяха едно към друго, ръцете на Габриел повтаряха жестовете на Тома — плъзнаха се от гърдите към врата му, към лицето, гальовно докосвайки по протежението му целия белег, който бе символ на това, което бе Тома, после се гмурнаха в косите му, както толкова често бе мечтала, и тя го притисна силно, много силно до себе си.

Младата жена имаше чувството, че се откъсва от земята и полита нагоре — надалече, много надалече, отвъд небето и звездите, някъде другаде, където утре не съществува, а съществуват само те двамата и единствено един за друг.

Няма значение какво ще бъде това утре, реши Габриел. Няма значение какъв ще е животът й след тази вечер.

Каквото и да се случеше, каквото и да станеше с нея, с тях двамата, тя завинаги щеше да съхрани спомена за този вълшебен миг, за няколкото секунди щастие и за думите, които той произнесе: Обичам те…

Една сълза се плъзна по бузата й, Габриел забрави света и реалността и се сля цялата с тази целувка, на която се бе надявала толкова отдавна.

По-късно, когато Тома откъсна устни и допря челото си до нейното, младата жена не можа да се сдържи и въздъхна дълбоко.

— Благодаря… — прошепна до устните му.

— За какво?

— За всичко. За тази целувка, задето ми каза, че съм променила живота ти, че ме обичаш. Благодаря.

— Това значи ли, че…

Тя кимна с глава.

— Аз също те обичам, Тома. Толкова много… Нямаш представа…

Той пак я целуна нежно, преливащ от емоции и дълбоко уважение към нея и от тази целувка тя отново напълно се разтопи.

— Съществува и неприятен начин на сбогуване — въздъхна тя съвсем тихо.

Прехапа език, но вече беше късно. Думите изхвърчаха сами, преди да успее да ги задържи.

Тома замръзна.

— Да се сбогуваме ли?

— Нима не правим в момента това? Не си ли казваме сбогом?

Тома се отдръпна рязко от Габриел.

— Не!

— Не?

— Не, в никакъв случай, не! Защо си мислиш подобно нещо?

— Самият ти го каза едва преди две минути — отвърна изненадано младата жена. — Скоро ще заминеш, ще съградиш наново живота си отвъд океана. Стори ми се, че се сбогуваш с мен. Разбирам те, Тома — добави забързано, докато той тъкмо отваряше уста, за да възрази. — Не си длъжен да ми даваш обяснения.

— Не, Габриел! Ти не разбираш! Скоро заминавам, да, но не искам да смяташ, че… Това не значи, че не… Това не е… Не се сбогувам с теб! Напротив!

В сърцето на Габриел припламна искрица надежда, а Тома въздъхна.

— Не си представях, че нещата ще се развият така — каза той, сякаш на себе си и поклати глава, докато ровеше в джоба си. — Изобщо не го мислех.

Извади оттам сгънато като квадрат бордово парче от плюш.

— Всичко бях предвидил — продължи, докато разгъваше плата. — Възнамерявах преди това да говоря с баща ти. После да произнеса красива реч, която да е на висотата, която заслужаваш. Но ми се струва… че се налага промяна.

Сърцето на Габриел започна да блъска с все сила, докато се опитваше да разгадае скрития смисъл в думите и жестовете на Тома.

Да не би той… О, Господи!

Гледаше с широко отворени очи как изважда от плюшената тъкан великолепен пръстен от розов опал върху легло от диаманти и рубини и го подава, вгледан в очите й. После, без да я изпуска от поглед, коленичи с едно коляно на земята и обяви:

— Габриел, трите седмици далеч от теб бяха най-дългите в живота ми. Ти не само го промени, ти го направи по-красив. Когато не си тук, дните нямат никаква сладост. Докато бях в Англия, имах време да размисля и решението да забравя миналото съвсем не беше единственото, което взех.

Спря за няколко секунди и после продължи с ясно доловимо вълнение в гласа:

— Габриел Аделаид Ортанс Вилньов, ще ме удостоите ли с огромната чест да станете моя жена и да заминете заедно с мен за Америка?