Клое Дювал
Шато край реката (3)

2
Габриел

Анже, ноември 1899

Всеобщо призната истина е, че когато денят ти тръгне наопаки, така и продължава. Така че точно когато човек си е забравил чадъра вкъщи, ще рукне дъжд, и то внезапно и при това необичайно силен за ноември.

Със сигурност — помисли си Габриел ядосано — днес не ми е ден! За малко да се окажа като в някакъв водевил!

От преддверието, в което се беше приютила, за да се скрие от дъжда, младата жена вдигна лице към небето и въздъхна.

Беше все така от сутринта.

Събуди се уморена, в което няма нищо чудно, когато човек чете до малките часове на нощта, и трябваше да напрегне цялата си воля, за да се измъкне от ласкавия уют на завивката от гъши пух и ласкавата мекота на възглавницата, но накрая успя да го стори с неимоверно усилие. След това просмуканият с влага въздух превърна косите й в нещо невъзможно за сресване, а фуркетите, които обикновено използваше, за да прикрепи разчорлената си като на горгона^[1] коса, в каквато се превръщаше прическата й, очевидно бяха решили да си играят на криеница с нея. Неволите не секваха — горещият шоколад се плисна върху роклята, вместо да го излее в чашата си, в резултат на което, освен че едва не се изгори, и то дълбоко, Габриел трябваше да се върне, за да се преоблече, а и да се среши, защото едно нещастие никога не идва само — нейният толкова трудно направен шиньон се беше развалил, докато събличаше лекьосаната си рокля. При толкова много пречки си беше чудо, че бе успяла да дойде навреме, за да отвори книжарницата, и изпитвайки известно опасение за това какво ли още би могло да й се случи през деня, Габриел обърна закачената на вратата малка табела.

Въпреки очакването й обаче остатъкът от сутринта мина сравнително добре, с изключение на предотвратен инцидент със стълбата, на която се бе покатерила, за да вземе книга по ботаника. Само благодарение на Етиен, който бе нает на работа в книжарницата, и в момента се намираше недалеч от нея, тя успя да избегне опасността да се пльосне на пода с такава грация и изисканост, които несъмнено щяха да й спечелят място в аналите на книжарницата и в паметта на присъстващите клиенти.

Последната случка едва не доведе до отчаяние младата жена — още малко и Габриел щеше да се върне и незабавно да се пъхне в леглото, там поне нямаше опасност всеки момент да й се случи някакъв злощастен инцидент. Спря я единствено мисълта, че ще се види със Софи, за да обядват заедно — тези кратки моменти, които прекарваше всеки ден с най-добрата си приятелка, бяха много ценни за нея. Наистина трябваше да се случи нещо много по-сериозно от някаква временна беда и няколко несполуки, колкото и ужасни да бяха те, за да се откаже и да не хукне към приятелката си, щом часовникът удари дванайсет — правеше това всеки път в минутата, щом църковната камбана започваше да бие. Тогава се измъкваше на бегом от книжарницата и от неприятностите, все едно я гонеше дяволът.

Още в мига, докато сядаше задъхана, но с чувство на облекчение срещу Софи или, казано с други думи, защото бе успяла да стигне цяла-целеничка и без големи премеждия, Габриел забеляза, че тя е развълнувана.

— Габриел, имам чудесна идея! — заяви приятелката й от детството още преди Габриел да успее да се настани, и й протегна разсеяно няколкото книги, които бе взела от нея назаем миналата седмица.

— Сигурно е някоя смайваща идея — човек би казал, че сякаш те е изстреляла пружина! За какво става дума? Разказвай!

— Какво ще кажеш…

Софи замълча за миг, за да засили напрежението, след което изстреля наведнъж:

— … да дойдеш с мен през май в Париж, за да видим Световното изложение^[2]?

— Двете ли? Само ти и аз?

— Да! Само ние двете! Както толкова често сме си мечтали!

— Да! Разбира се, че да! Хиляди пъти да!!!

В следващия час двете приятелки обсъждаха плановете си с блеснали от вълнение очи, представяйки си как хванати за ръце ще кръстосват улиците на Париж — това върховно място на културата, романтиката и живота, как облечени в най-красивите си рокли и с шикозни шапки на главата ще разглеждат всички онези разпалващи въображението модерни неща. Естествено, мъжете щяха да се обръщат след тях покорени, съблазнени още от пръв поглед от изумителната красота на Софи — те го правеха и сега. И двете щяха да се смеят с чувство на лекота, безгрижни и щастливи, без да се вълнуват от нищо друго, освен как да се забавляват и да се възползват от всичко, което Париж би могъл да им предложи. Те тъкмо бяха започнали да планират датите, да пресмятат колко пари трябва да икономисат, за да си позволят подобна лудост, да предвиждат какви дрехи и обувки да вземат, когато дойде време двете млади жени да се разделят, обещавайки си много скоро пак да поговорят за това, преливайки от радост и изпълнени с мечти, забравили за известно време за сутрешните злощастия на Габриел.

Тя бе успяла да прогони от съзнанието си мисълта за несполуката, само че самата несполука изобщо нямаше намерение да я остави на мира и Габриел едва бе направила три крачки, когато първите капки дъжд започнаха неукротимо да падат. Трийсетина секунди по-късно те вече се бяха превърнали в потоп, от който скъпоценните за младата жена книги мигновено подгизнаха — да не говорим за дрехите й — който я принуди да се подслони в най-близкото преддверие.

— Господи… — въздъхна отново. — Наистина прокълнат ден.

Отражението й във витрината на бакалията отсреща сякаш й се надсмиваше. Стиснала устни, Габриел се огледа без грам самосъжаление: тъй като нямаше шапка, която да задържи косата й — бе излязла бързешком и не се бе сетила да я вземе — тя бе започнала да се измъква от шиньона като каскада от руси къдрици, луди и непокорни, неподдаващи се на никаква дисциплина. Още няколко минути под дъжда и неизбежно щеше да заприлича на мокро куче. Пресметна набързо. Дори и да тича с все сила с тази подгизнала пола, която се прилепваше към краката й, и с купчината книги в ръце, щяха да й трябват поне още две-три минути, за да стигне до книжарницата. Така че се очертаваха два варианта: или да изчака в преддверието дъждът да спре, което нямаше изгледи да стане скоро, или трябваше да се примири със своя предизвикващ съчувствие жалък вид на забравено под дъжда куче и така да се появи в книжарницата.

Тя въздъхна — беше взела решение, и като мушна книгите под лявата си подмишница, хвана полата си с дясната ръка, измъкна се от своето спасително убежище и хукна с все сили към книжарницата, кръстосвайки пръстите на ръката си против уроки, за да не си изкълчи някой глезен по паважа.

Само това липсваше като капак в този ден.

Няколко минути по-късно, мокра до кости и премръзнала, задъхвайки се и стиснала напоените с вода книги, въпреки усилията й да ги запази от дъжда, тя блъсна вратата на книжарницата „Книгите на Елоиз“, която весело звънна с окаченото на нея звънче и за няколко секунди, колкото да си поеме въздух, се опря на рамката, обхождайки с поглед това място, което открай време за нея беше като дом: огромните етажерки от чам, натежали до спукване от книги, които почти изцяло покриваха стените, мекият и сияен бежов цвят, в който двамата с баща й бяха боядисали стените преди няколко години, нарисуваните от местен художник картини, чиято тема бяха книгите и четенето, които оформяха малки цветни петна тук-там, вазите с прясно набрани цветя, които тя имаше задължението редовно да сменя с нови — днес те бяха пълни с яркочервени парникови рози, които бе купила предишната вечер на пазара, и сега изпълваха с аромата си цялата книжарница. Всичко създаваше впечатление за комфорт, за благосъстояние, за ласкава топлина като уютен пашкул, в който е удобно човек да се скрие, когато светът е твърде труден за понасяне. Габриел се гордееше с книжарницата, в каквато двамата с баща й бяха превърнали това място. И се надяваше, че там, където сега щеше да влезе, на същото това място беше и майка й.

Спомняйки си за нея, огромна тъга нахлу в душата й.

Всъщност баща й бе създал книжарницата за майка й. Елоиз Вилньов, по баща Елоиз Демаре, бе голяма почитателка на книгите, преди да си отиде от този свят; тя бе мечтала от най-ранното си детство животът й да мине сред книги. Габриел — казваше й тя често, — книгите са неизчерпаем източник на богатство. Всяка книга е като отворена врата към един друг свят, в който всичко е възможно, в който всеки може да има безгранични мечти, да бъде свободен, напълно свободен. Книгата е най-хубавият подарък, който може да бъде направен някому. Елоиз обичаше книгите, а Морис обичаше Елоиз и това беше достатъчно бащата на Габриел да реши да отвори книжарница и да я кръсти на нейно име: „Книгите на Елоиз“.

Габриел беше седемгодишна, когато майка й умря след спонтанен аборт. След смъртта й вече нищо не беше същото. Нещата повече не бяха нито толкова примамливи, нито така омагьосващи. Само с усмивката си майка й превръщаше всекидневието им във вълшебна приказка и трябваше да мине много време, за да може Габриел да превъзмогне мъката си и да изпита отново радост от живота. Но Морис така и никога повече не усети радостта. За да запълни липсата на Елоиз, той се отнасяше с още по-голяма обич и внимание към дъщеря си и стана за нея едновременно и баща, и майка, и брат, и сестра, а също и наставник и пример за подражание. Той продължи традицията да й чете приказки вечер — навик, от който никога не отстъпи чак до времето, когато Габриел започна да чете на баща си.

Тъй като книжарницата беше единственото нещо, което му бе останало от Елоиз, Морис вложи цялата си енергия, която не посвещаваше на дъщеря си, за да я развие. С годините, колкото повече Габриел растеше, мястото и ролята й в книжарницата ставаха все по-съществени, докато дойде денят да поеме отговорност за ежедневното й управление, тъй като Морис — за разлика от Елоиз и Габриел — открай време се интересуваше по-скоро от книгите като заглавия, а не толкова от тяхното съдържание, и отделяше все повече време да издирва Свещения Граал или онова, което интересуваше клиентите му, създавайки си много бързо стабилна репутация на опитен и знаещ библиофил, който може да намери, което и да е произведение, където и да се намира то, независимо колко усилия щеше да вложи, за да го открие.

По устните на Габриел се изписа усмивка.

Да, всъщност мама наистина щеше да се гордее много с нас.

Неясно движение в дъното на книжарницата привлече вниманието на младата жена. Етиен, помощникът, който баща й беше назначил преди две години, обслужваше мосю Дьомер, един от най-отдавнашните им клиенти. Предупреден от звука на камбанката, младият човек бе вдигнал поглед и се бе втренчил упорито в нея, плъзгайки бавно поглед, много бавно, по Габриел. Тъй като й стана неприятно заради подгизналата й рокля, която бе прилепнала към тялото й, младата жена му направи знак да мълчи, защото не искаше да притесни клиента с облеклото си. Етиен й кимна с глава, в знак, че я е разбрал, и насочи вниманието си към мосю Дьомер, като хвърли преди това последен поглед към Габриел. От мястото, на което стоеше, младата жена не можеше да види изражението му, но и нямаше нужда. От известно време й правеше впечатление начинът, по който младият мъж я гледаше. Тя се стараеше да не обръща внимание на изгарящите погледи, които й хвърляше понякога, надявайки се, че това увлечение по нея, което го бе обзело така внезапно, бързо ще угасне, ако не го окуражава. Засега обаче стратегията й не беше особено печеливша и той май нямаше желание да я разбере.

Етиен е мило момче — помисли си Габриел, докато отлепваше гръб от вратата, за да се промъкне бързо между етажерките, — но той не разтуптява сърцето ми.

Никой досега не бе успял да разтупти сърцето на Габриел.

Младата жена почти бе успяла да стигне до малката стълба в дъното на книжарницата, която водеше към апартамента, в който живееха двамата с баща й, когато внезапно вратата на кабинета на Морис рязко се отвори и Габриел се залепи за… стената.

Виж ти — помисли си младата жена, леко залитайки, докато една от книгите се изплъзна от ръцете й и падна на пода, — не съм забелязала, че тук има стена.

Преградата издаде някакъв звук и две силни ръце я хванаха за раменете, за да я задържат.

Ето че сега пък стените взеха да се движат и да говорят. Става все по-странно.

Да не би внезапно да бе попаднала в света на Алиса в страната на чудесата? Скоро осъзна, че въпросната стена носеше дебело, все още влажно палто от черна вълна и излъчваше твърде много топлина за един предполагаемо неодушевен предмет. Все още задъхана, Габриел плъзна поглед от ръката с палтото нагоре до твърде широките рамене и машинално отбеляза наличието на вратовръзка, която се подаваше изпод шал в същия черен цвят като палтото, накрая стигна до мъжко лице, чийто сив стоманен поглед, губещ се в сянката на шапката, буквално я погълна.

Внезапно светът наоколо изчезна. Изчезнаха книжарницата, Етиен и мосю Дьомер, Световното изложение, жалкият й вид, мокрите книги, които задължително трябваше да сложи да съхнат колкото може по-скоро, водата, която продължаваше да се стича на тънки струйки от косите и дрехите й, образувайки може би цяла локва под краката й… Не съществуваше нищо друго, освен сивия поглед на тези очи, взрени в нейните — бездънни, непроницаеми, омагьосващи.

И внезапно сърцето на Габриел започна лудо да бие.

Това продължи само няколко секунди, няколко кратки секунди, през които се чувстваше като изгубена, сякаш бе в някаква капсула извън времето и летеше отвъд реалността някъде далеч към един свят, който нямаше никакво желание да напуска. После баща й излезе от кабинета си с разни книжа в ръце и с очила, плъзнали се на края на носа му, и капсулата се взриви, изчезвайки също толкова бързо, колкото се бе появила. Габриел със съжаление се върна в реалността. Колко хубаво обаче бе там, горе…

— Виж ти, Габриел, ето те най-сетне! — възкликна Морис, като видя дъщеря си. — Тъкмо те търсех!

Като чу гласа на книжаря, мъжът със сивите очи пусна Габриел и премигвайки, сякаш за да се съвземе, отстъпи крачка назад, отклони поглед и го насочи решително към входа на книжарницата.

— Всичко наред ли е? — попита Морис, оглеждайки със смръщени вежди младата жена. — Вир-вода си!

— Не се тревожи, татко — отвърна тя със спокойствие, което не й се вярваше, че ще успее да демонстрира. — Просто дъждът ме изненада, докато се връщах от обяда със Софи. Тъкмо се качвах да се преоблека, когато се сблъсках с господина. Приемете моите извинения — добави тя, обръщайки се с усмивка към непознатия. — Надявам се, че не съм ви причинила болка.

— Не, не — отвърна той с дълбок гръден глас и с вид на внезапно притеснен човек.

Сега, когато Габриел вече се намираше на по-прилично разстояние от този смущаващ сетивата й непознат, можеше на воля да наблюдава тази персона: впечатляващо широки рамене, черна като катран коса със също толкова непокорни къдри като нейните, четвъртита волева брадичка с няколкодневна брада… и белег, който разсичаше лявата му вежда и се спускаше надолу чак до ухото. Бледен и грапав, той изглежда беше стар — впрочем беше истинско чудо, че не бе загубил окото си. Въпреки продълговатия белег, а може би именно благодарение на него, осанката му излъчваше старомодно величие, което напомняше за мъжествените рицари от отминали времена, готови да жертват живота си за това, в което вярват; от него струеше някакъв животински магнетизъм, който облъчваше всичко наоколо и пробуждаше у Габриел усещания и чувства, които не бе изпитвала никога преди това.

— Точно затова те търсех — подхвана баща й, без да долови смущението й. — Бих искал да те запозная с нашия нов клиент мосю Д’Арси. Мосю Д’Арси, това е дъщеря ми Габриел.

Като чу думите му, младата жена се закова на място. „Д’Арси“ ли каза?