Клое Дювал
Шато край реката (10)

9
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

След като се разделих с мосю Сарказъм, се върнах в града. Скитах из улиците без определена цел, обръщайки пътьом внимание на паната, които рекламираха началото на празненствата през идната събота. Изглежда тази година отбелязваха годишнината от основаването на града, възникнал хилядолетие по-рано, и по този повод приканваха хората да участват в бал с маски, който даваше старт на цяла седмица всеобщо веселие.

Стана ми забавно и си обещах, че ще намеря някакъв местен костюм и ще отида да видя за какво става дума. Бродейки, стигнах чак до бреговете на Виен и цял час се разхождах край будките с антикварни и употребявани книги, като едва устоявах на желанието си да ги купя всичките. Все пак отстъпих пред едно заглавие, само едно, което сякаш ме викаше от дървения рафт, на който беше изложена книгата: „Вземи ме! Вземи ме!“ — сякаш ми казваше нейната великолепна червена кожена корица. „Избери мен! Мен избери!“ — крещяха възхитителните позлатени букви върху корицата. И тъй като съм мекушава, не устоях. Всъщност кой би могъл да устои на Джейн Еър, питам аз? Особено когато въпросното издание имаше и във висша степен романтично посвещение, което напълно извади от релси моето разчувствало се сърце: На моята Джейн от нейния Рочестър. Обичам те.

Така станах щастлива собственичка на пети екземпляр от любимия ми роман. В края на краищата, когато човек обича нещо, не прави сметки, нали?

След тази литературна спирка продължих разходката си. Бях изцяло очарована от града и непрекъснато спирах и се настанявах на някоя пейка, върху каменния ръб на някой фонтан или сядах на някоя каменна стълба със скицник в ръка, за да нахвърлям в него живописните изгледи, които се разкриваха пред смаяния ми поглед: огромните воденични колела с блестящи от водата цветове, дюкянчетата за книги по двата бряга на реката, главната улица на Шандьоние с паважа и прелестните малки магазинчета с полюшващи се на вятъра фирмени знаци от ковано желязо, часовниковата кула, църковната камбанария… Привечер се настаних на терасата на едно кафене и с наслада хапнах сандвич с шунка със зелена салата и чаша бяло вино на четири очи с Едуард Рочестър от Джейн Еър.

Беше нощ, когато се върнах в странноприемницата. Нямах търпение да изпробвам невероятното легло с балдахин, изкъпах се набързо и се изтегнах на копринените чаршафи с въздишка на удоволствие. Бях изтощена — към умората от пътя се добавяха и многобройните седмици интензивна работа преди това, без да броя опъващата нервите визита в замъка — и тялото ми копнееше за една хубава дълга нощ почивка. Но щом легнах, започнах да се въртя насам-натам, без да мога да заспя. В ума ми се блъскаха твърде много образи, мисли, емоции.

Най-сетне бях намерила мястото, където бяха живели някога моите френски предци. Посетих и замъка и, вървейки по следите им, разбрах, че най-вероятно бе осъден да изчезне. Срещнах се със собственика му, един най-меко казано неприятен човек.

Бях щастлива и възбудена, кипяща от енергия, нетърпелива и същевременно тъжна.

Отказах се да се отдам на прегръдките на Морфей, станах, нахлузих удобна дреха за тренировка по йога и реших да изляза на въздух в градината, докато духът ми се успокои. Оставих лаптопа в раницата, където си беше, взех си само таблета, надявайки се, след като пресметнах набързо, че може би ще мога да поговоря със Спенсър. Той бе обещал да ми се обади, щом се освободи, но нищо не ми пречеше да си опитам все пак късмета. Наистина исках да чуя мнението му за замъка и неговото бъдеще или по-скоро — за липсата му на бъдеще.

След множество напразни опити накрая ми стана ясно, че годеникът ми е все още на среща. Отказах се за момента да разговарям с него и се опитах да се свържа с най-добрата ми приятелка.

Тя вдигна още при първото позвъняване.

— Хайде, разкажи ми всичко — видя ли замъка? — възкликна тя направо. — Разказвай, искам да знам всички подробности!

— О, не си губиш изобщо времето!

— Е, сякаш не сме говорили само преди няколко часа, не повече!

— Така е… Добре ли са котките ми? Липсвам ли им много?

— Много са си добре, успокой се. Не се канят да умрат от глад или от отчаяние. Хайде, разказвай! Какво за замъка?

Описах й накратко срещата си с мосю Сарказъм, посещението в замъка и безнадеждното бъдеще, което го очакваше, ако не се намери начин да бъде спасен.

— Ако не се намери ли! — възкликна отново Беа. — Не прибързваш ли малко, като се замесваш в тази история?

— Бих искала да кажа, ако той не намери, разбира се! Но всъщност… не знам, Беа. Жалко ще е, ако замъкът продължава така да се руши!

— Знам, скъпа, но не виждам как можеш да помогнеш, освен ако самата ти нямаш няколко милиона, за да ги инвестираш, или изключително богати приятели. Освен това само след десет дни се връщаш в Калифорния. Струва ми се, че това време е малко недостатъчно, за да се преместят планини — видях на екрана на таблета как Беа смръщи вежди. — Успокой ме, нали наистина се връщаш след десет дни? Надявам се, че нямаш намерение да се вържеш за някоя лоза, за да останеш във Франция, нали?

Избухнах в смях.

— Не, бъди спокойна! Ще се върна, точно както е предвидено. Ти ми липсваш, котките ми липсват, а и Спенсър също.

— Прави впечатление, че слагаш Спенсър след мен и след котките. Не съм сигурна, че ще му хареса — каза тя, заливайки се от смях.

— Сигурно няма да му хареса! — възкликнах аз и се засмях от все сърце.

— Като стана дума за Спенсър, той какво мисли за всичко това?

— Още не съм говорила с него, много е зает днес.

— Ах, тези адвокати, винаги са претрупани с работа!

— На кого го казваш! Такава е цената на славата, поне така си мисля!

Беа направи съчувствена физиономия.

— Какво ще правиш сега? — попита тя.

Въздъхнах, вдигайки за миг поглед към небето. Една падаща звезда мина над главата ми и по навик си пожелах нещо. След това насочих вниманието си към моята приятелка.

— Относно замъка… не знам — казах аз. — Сигурно нищо. Мосю Сарказъм ясно ми даде да разбера, че това не ми влиза в работата. Замъкът си е негов в крайна сметка — добавих, свивайки рамене. — Мисля, че ще продължа проучванията си другаде. Така или иначе оттам няма какво повече да науча, това са само руини. Ще започна да търся акта за раждане на Тома, ще видя дали мога да го намеря тук, или ще трябва да отида до архивите на департамента. А след няколко дни възнамерявам да пътувам и до Анже за акта за раждане на Габриел. Надявам се да открия също и техни роднини. Осъзнавам, че така се връщам много назад във времето и рискът документите вече да не съществуват става все по-голям, но се надявам все пак да намеря нещичко, което да ми помогне да вървя напред. Ще потърся информация за замъка и в кметството. Ако имам малко късмет, може пък някой да ме насочи към историк, който да ми разкаже нещо повече за хората, които са живели в него… Може това да е и Марин, собственичката на странноприемницата. Тя познава отлично града и историята му и сигурно ще може да ми разкаже някои неща, дори и да не са пряко свързани с моите прадеди.

Беа се усмихна.

— Алекс, вечната оптимистка!

— Е да, месец и половина във Франция не са ме променили, нали виждаш!

— И слава богу! Добре, хубавице, налага се да затварям. Трябва да се връщам на работа.

— Окей, тогава те оставям. Късмет!

— Благодаря. И ме дръж в течение, нали? Искам всичко да знам! За да преживея тази твоя френска авантюра чрез теб!

— Дадено! — отвърнах през смях. — Но има опасност да те разочаровам. Не съм от хората, на които се случват разни авантюри, нали го знаеш!

След като приключихме разговора, вдигнах поглед към звездите и оставих мислите ми да се реят свободно. Те, естествено, се насочиха към замъка и в съзнанието ми се появи лицето на Ерик Ланел. С изражението, което имаше, когато ми призна, че най-вероятно ще трябва да продаде имота, и което ме разчувства. Стори ми се, че в погледа му тогава пролича дълбоко съжаление. Въпреки това по време на посещението ми, докато отговаряше на моите въпроси незаинтересувано и нагло, той нито веднъж не показа някаква по-особена привързаност към тези руини.

Знаех, че мигновеният проблясък на тъга и мъка, който се мерна в погледа му, не беше плод на въображението ми. Наистина той едва се мерна и тутакси отстъпи място на гнева, но го видях. Убедена бях.

А това означаваше, че въпреки наперения вид, който си придаваше мосю Сарказъм, съдбата на замъка го тревожеше. И то много.

Устните ми се свиха в гримаса и машинално започнах да си играя с връзката на панталона ми за йога.

Бях наясно, че в долината на Лоара има колкото щете замъци, пък и в цяла Франция, но все пак! Дали наистина щеше да допусне неговият замък да изчезне, без да направи каквото и да е усилие да го спаси? Заедно с него щеше да се заличи и частица от историята. Донякъде частица и от моето минало също.

Аз обаче нямах никаква идея как да постъпя, за да спася подобен паметник. Дори и да знаех, така или иначе той не искаше помощта ми, даде ми ясно да го разбера. Така че нямах никаква възможност да се намеся. Бях никоя.

Тъй като съзнанието ми изобщо не възнамеряваше да почива, взех отново таблета и влязох в интернет. В този източник на невероятно богата информация, но също, както казват някои, най-вече мястото, където човек може лесно да прахоса изключително много време. Нали знаете как е: търсите някаква рецепта за пиле с масло и час по-късно се оказва, че гледате видео за прибирането на оризовата реколта в Индия… Или пък сте се зазяпали в някакви видеофилмчета за котки.

Понеже и аз не съм изключение от общото правило, се заех да проверявам кога започват работа службите за гражданско състояние в Шандьоние и Анже и малко по-късно вече проучвах как стои въпросът с опазването на замъците. Бях толкова погълната от информацията, която намирах за различни исторически места, които в момента се реставрираха, че не чух, че Марин идва към мен.

— Не спите ли?

Подскочих на стола като котка, изненадана на местопрестъплението, която се опитва да докопа червената рибка от аквариума.

— Боже мой, изплашихте ме! — възкликнах и притиснах с ръка сърцето си.

— Извинете ме, мислех, че сте ме чули да идвам! Толкова шумно се движех!

— Така бях потънала в това, което четях, че светът около мен можеше да рухне, без дори да забележа! — пошегувах се.

— О, виждам! И на мен ми се случва! Може ли да седна при вас? Имам новини и ми се струва, че ще ви харесат — добави моята домакиня с блеснал от вълнение поглед.

— Новини ли? — изведнъж ме връхлетя любопитство и я поканих с жест да седне.

— Да! — отвърна тя и се настани срещу мен. — Днес следобед ходих в замъка, защото исках да проверя нещо.

— В замъка Ферте-Шандьоние ли?

— Да! Само си представете — неговият собственик ми е братовчед! — обясни Марин, като видя смаяната ми физиономия.

— Братовчедка сте на Ерик Ланел?

— Да!! За това съвпадение исках да ви кажа, когато ни прекъснаха по обяд!

И дума да няма, изненадите днес следваха една след друга!

— През целия следобед отново премислих всичко, свързано с вашия предтеча Д’Арси — продължи моята домакиня. — Сигурна бях, че съм чувала някъде това име, искам да кажа някъде другаде, а не от Джейн Остин — добави тя, шегувайки се, — но си спомних чак тази вечер. Тогава реших да отида там и да прегледам папката с документи, които чичо ми, бащата на Ерик, беше събрал за замъка. Това беше хобито му, всъщност беше хоби на леля ми, но с времето стана негово и той…

— Чакайте — прекъснах я, като вдигнах ръка, зашеметена от количеството информация, която ме заливаше. — Бащата на Ерик има папка с документи за замъка? Къде бих могла да се срещна с него? Имам хиляди въпроси, които искам да му задам!

Лицето на Марин се натъжи.

— Чичо ми почина преди шест месеца. От сърдечен пристъп.

— Oh!

— Съжалявам, прошепнах аз.

— Трудно беше за всички ни да го приемем, а това изцяло промени живота на Ерик, който вече бе загубил майка си… Трябваше да се върне от Африка, за да се заеме с наследството, а и със замъка, който наследи.

Значи мосю Сарказъм беше загубил и майка си, и баща си! Това обясняваше наглото му поведение. Животът не е бил ласкав с него. А какво е правил в Африка? Значи преди да стане негов, замъкът е принадлежал на баща му?

— Или накратко — подхвана отново Марин — след всичко, което ми разказахте за вашите предци, бях почти сигурна, че именно в папката на чичо ми съм виждала това име. И реших да отида да проверя.

— И? Намерихте ли нещо? — попитах нетърпеливо.

Изведнъж сърцето ми започна да бие с все сила.

— Кажете ми!

— И така: вашият прадядо е бил изпълнител на завещанието на Виктор Льороа дьо Сен Арман, последния собственик на замъка — обясни тя.

— Значи той е трябвало да се погрижи да бъде изпълнена последната му воля?

— Точно така — тя направи пауза, засилвайки напрежението. — Но това не е всичко.

— Не е ли?

— Не — подхвана тя, усмихвайки се хитро. — Той не е само изпълнител на завещанието му, въпреки че именно в това си качество е присъствал в замъка.

Внезапно думите й предизвикаха у мен безумно вълнение и едва се удържах на стола.

— Марин, ако продължите още това напрежение, мисля, че ще умра тук, на място — пришпорих я аз.

В очите й припламна пламъче на оживление, когато се приведе към мен:

— Според документите, които намерих в папката на чичо ми, вашият предтеча Тома Д’Арси е бил син на Виктор, а значи и наследник на замъка.

Тя отново направи пауза, а втренченият й в мен поглед блестеше, след което заяви:

— Александра, мисля, че сте потомка на последния барон Дьо Сен Арман.