Клое Дювал
Шато край реката (35)

34
Габриел

Анже, февруари 1900

Така ми се иска да мога да напиша като Джейн Еър: „Читателю, аз станах негова жена“^[1].

Така ми се иска да мога да напиша на тези страници, че успях да стигна навреме и че като ме видя на кея, Тома скочи от кораба в мига, в който моряците вече вдигаха трапа, зарязвайки всичко — и багажа си, и своето бъдеще, за да ме притисне в обятията си. И че се обяснихме и всички недоразумения се разсеяха. А после се оженихме и имахме много деца.

Но животът, уви!, не е роман, както се убедих, за мое съжаление.

Изпуснах кораба. На всичкото отгоре, изпуснах го само за няколко минути. Когато стигнах до кея, крещейки като луда къде е корабът за Ню Йорк, той вече бе напуснал пристанището, града и Франция и бе поел към хоризонта заедно с отлива към другия край на света с блъскан от вятъра флаг, срещу изгряващото слънце, което ласкаво галеше кърмата му с оранжевите си лъчи. Когато видя, че съм на ръба на нервна криза, един навъсен моряк ми отвърна, че е заминал и го посочи с пръст в далечината, тогава се сринах безпаметно на земята и ме обзе такова отчаяние, че вече не можех да сдържам сълзите си, а в главата ми се въртеше една-единствена мисъл: „Изпуснах го. Замина“.

Замина без мен.

Докато пишеше тези думи, гърлото на Габриел се сви и щеше да се задуши от ридания. Спря да пише, стана, отиде до прозореца и залепи челото си върху леденото стъкло, надявайки се, че студът ще угаси огъня, който я изгаряше от дни.

Три седмици.

Бяха изминали вече три седмици, откакто Тома замина. Не можеше повече да чака. Не я сдържаше на едно място.

Чакането я убиваше. Бездействието я разяждаше отвътре.

Имаше нужда да го види. Да разбере защо си е тръгнал така, без да каже и дума, без никакво обяснение. Искаше да знае какво се бе случило, та да потегли в открито море, вместо да разговаря преди това с нея.

Нито едно обяснение, до което младата жена стигаше, не можеше да изясни поведението му задоволително, а само Бог знаеше колко много мислеше по въпроса през последните три седмици. Това беше единствената мисъл, която кръжеше непрестанно в ума й денем и нощем.

Вече не можеше да спи и обикаляше напред-назад из стаичката си над книжарницата, чакайки минутите да се отронят една след друга, часовете да се изтъркалят, да изтекат дните, разяждана постоянно от противоречиви чувства: гняв, безсилие, нетърпение.

И над всичко това властваше страхът.

Той беше се сврял във всяка фибра на съществото й, беше във всеки трескав и болезнен удар на сърцето й. Беше във всяко потрепване на ръцете й. Завладяваше я изцяло и то толкова силно, че Габриел не можеше да изпита нищо друго, освен мъка. Страхуваше се да не е прекалено късно, страхуваше се, че тази приказка, която бе преживяла с Тома, в крайна сметка може да е била само мечта, една илюзия, картонена кула, която рухва при първия повей на вятъра.

Страхуваше се, че го е загубила безвъзвратно, без дори да знае защо.

По бузите на Габриел се стекоха сълзи, събрали в себе си мъката, отчаянието на сърцето й, на тази задушаваща гърлото й буца, на чувствата, които вилнееха в нея.

Копнееше по-бързо да настъпи утрото. Защото утре призори, в часа, когато нощта избледнява над полята, щеше да замине.

Струваше й се още толкова далече. Цяла вечност от чакане.

Искаше да е там. В Ню Йорк.

Искаше да намери Тома, да го притисне в прегръдките си, да види в погледа му, че чувствата му към нея не са угаснали. И че все още са живи.

Искаше да чуе гласа му, който да й даде сили, да се убеди, че не е сложил кръст на миналото им.

Разбира се, имаше намерение да му каже какво мисли за начина, по който отплава в открити води като някакъв крадец, без да спомене и дума, без никакво обяснение. Габриел му беше много ядосана и имаше нужда да му поясни какво й тежеше на сърцето. Но щяха да говорят след това.

След като му каже, че го обича повече от всичко на света, повече от самата себе си, повече от живота си. Чак когато му обясни, че за нея нищо няма смисъл, когато го няма, че иска да гледа на света през неговите очи и е готова на всичко за това.

И че той е човекът, за когото нейното сърце копнее.

Че е част от нея.

Че той е тя, а тя е той, също като Джейн и Рочестър.

Че единствено той дава смисъл на живота й. Дава смисъл на околния свят.

Че й липсва всяка секунда, всяка минута, всеки час, всеки ден, когато не е при нея.

Че никога повече не иска да се разделят до края на дните й.

От устните на младата жена се изплъзна ридание.

— Тома… защо замина така?!… Защо?

Някой почука на вратата и това я върна в реалността. Избърса набързо сълзите си, преди да отговори:

— Влезте.

Вратата се отвори, но Габриел не помръдна, стоеше с поглед, вперен в улицата отсреща и в хората, които бързаха да се приберат в топлите си домове.

Изведнъж й стана студено. Страшно студено.

— Яденето е почти готово — каза Морис зад гърба й.

— Благодаря, не съм гладна.

От три седмици не бе хапнала почти нищо. Гърлото й беше свито.

— Все пак трябва да дойдеш да се нахраниш. Ако се разболееш, това няма да улесни нещата, а ще имаш нужда от всичките си сили за пътуването.

Габриел се обърна към баща си и му зададе същия въпрос, който му бе задавала вече хиляди пъти.

— Защо замина така?

Морис тръгна към нея, седна на леглото и направи знак да се приближи и тя. Габриел се подчини.

— Мъжете понякога постъпват малко глупаво, нали знаеш — каза той, когато Габриел се прислони до него. — Сигурен съм, че всичко ще се нареди, когато разговаряте. Той те обича, очевидно е.

— Показва го по чудесен начин — измърмори младата жена.

После добави с въздишка:

— Ядосана съм му. Ядосана съм, но ми липсва, и ме е страх, че за нас това е краят, без дори да сме имали пред себе си и най-малкия шанс.

— Не е краят — отвърна баща й, прегърна я през раменете и я притисна до себе си. — Обещавам ти.

— Откъде знаеш?

— Аз съм ти баща. Бащите винаги знаят всичко.

Безрадостен смях се изплъзна от устните на Габриел.

— Трябваше да дойда с теб в Ню Йорк — каза Морис. — Бях предупредил Тома, че няма да се поколебая да пресека океана, ако ти причини болка.

— И дума да не става! Елен има нужда от теб тук. Аз трябва да уредя въпроса. Вече съм голямо момиче. Всичко ще е наред.

— Знам, че си голямо момиче, но за мен си оставаш моето бебе. Обещай, че ще ми пишеш, ако имаш нужда, от каквото и да е.

— Обещавам.

Морис прегърна Габриел и младата жена облегна глава на рамото му, както го бе правила толкова често, докато беше малко момиченце. После затвори очи.

Утре, помисли си тя, всичко ще се промени. Нищо вече няма да е същото. Щеше да се раздели с баща си, с книжарницата, с най-добрата си приятелка, с досегашния си начин на живот, за да тръгне да търси мъжа, когото обичаше. Една страница от живота й щеше да се затвори. Но изобщо нямаше да се затвори по начина, по който преди време се надяваше това да стане.

Буцата в гърлото й набъбна и тя се насили да преглътне сълзите си. И дума не можеше да става да се срине точно сега. Това щеше да направи нещата само по-трудни.

Погледна малкия куфар, подпрян на крака на леглото, който беше приготвила за пътуването си. Вътре Габриел бе сложила само най-необходимото — един или два ката дрехи за преобличане, екземплярът от „Брулени хълмове“, който Тома й бе подарил, снимката, която бе измъкнала от снега, карта на Ню Йорк, купена от „Ла Рошел“, и адресите, на които се надяваше, че ще намери своя годеник.

Беше ги взела от секретаря на Тома в Англия, когато отиде да се срещне с него миналата седмица. Да, беше в Англия сама и единствената информация, с която разполагаше, бе адресът, даден й от Селест. Тя намери секретаря и без излишна притеснителност му обясни, че е годеница на Тома и би желала да получи адреса, на който може да го намери в Ню Йорк. За неин късмет мъжът й го предостави, без да й създава затруднения.

Сега всичко бе готово за заминаването. Оставаше само да чака.

— Съжалявам, че няма да присъствам на сватбата ти — прошепна Габриел. Толкова бих искала да съм там…

— Не се тревожи за това — отвърна Морис и притисна дъщеря си по-силно към себе си. — Двамата с Елен решихме да изчакаме, докато тя се възстанови напълно, и тогава да организираме церемонията. А и да получим новини от теб. Кой знае — когато намериш Тома, може пък да се върнеш тук и да се омъжиш едновременно с нас.

Очите й се напълниха със сълзи, но Габриел стисна устни, за да не се поддаде на емоцията.

— Ще ми липсваш, татко.