Клое Дювал
Шато край реката (26)

25
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

Брюно ме гледаше смаяно, докато събирах бързо нещата си и оставях на масата достатъчно пари, за да платя моята част от обяда и бакшиша.

— Как така знаете как да бъде спасен замъкът? — попита той. — Как си го представяте?

Спрях само колкото да му отговоря:

— Имам засега мъглява идея, която трябва да си изясня, така че предпочитам все още да не я споделям. Преди това е необходимо да уточня някои неща, а и да говоря с Ерик.

— Добре.

Без повече да настоява, Брюно порови във вътрешния джоб на сакото си и измъкна оттам бележник и химикалка, после надраска нещо на една от страниците му, преди да я откъсне.

— Обадете ми се — додаде той, като ми подаваше скъсаното листче. — Щом намерите решението и когато сте готова да говорите за него, позвънете ми. И ми кажете, ако мога да помогна с нещо. Кимнах с глава. Колебаех се, но после добавих:

— Извинете ме, че ви изоставям така. Благодаря още веднъж за всичко, ще ви държа в течение.

След това се обърнах и тъкмо се канех да напусна мястото, когато Брюно ме спря:

— О, Александра!

Завъртях се към него.

— Ще бъдете ли тук утре вечер? — попита той. — За бала с маски.

Crap. Напълно бях забравила за тази вечер.

— Аз… Да. Нямам маскараден костюм, но ще дойда.

— Помолете Марин. Тя е председател на комитета, който отговаря за празниците, тя ще ви намери. Тогава до утре.

Кимнах утвърдително с глава и се обърнах, но той отново ме повика:

— Ей, Александра!

— Да?

— Благодаря. Не знам защо правите всичко това, но ви благодаря.

Усмихнах се и кимнах отново.

— Ще ви държа в течение — казах му.

И този път излязох от кафенето, без да се обръщам, изгаряйки от нетърпение да изложа плана си на хартия.

 

 

Когато няколко минути по-късно спрях пред странноприемницата, в главата ми вече имаше цял списък с аргументи в полза на моята идея. Без да преставам да мисля за нея, мърморейки си какво трябва да направя, за да им представя желязно досие, изкуцуках до сградата и не забелязах паркирания на няколко метра от нея мотор. Насочих се към стълбата, която водеше към стаята ми, но се спрях насред път, когато дочух от кухнята глас, който казваше решително:

— И дума не може да става да облека пола.

Разпознах Ерик и замръзнах точно пред прага на кухнята, но оттам не можеха да ме видят. Без никаква видима причина сърцето ми побесня в гърдите и проклетото усещане за липса ме прониза отново от главата до петите.

Въздъхнах и си помислих, че ще е по-добре да продължа по пътя си и да се кача веднага в стаята, за да работя над проекта, но краката ми не искаха да помръднат и останах там като някакъв шпионин да подслушвам, за да разбера нещо повече за полата, която Ерик отказваше да носи.

— Това не е пола — обясняваше гласът на Марин с тон, с какъвто майките се опитват да убедят за нещо вироглавото си дете. — Това е килт. Всички шотландци го носят и не са умрели от това. Виж Шон Конъри, Джерард Бътлър, Дейвид Тенант, Юън Макгрегър и така нататък… Тези мъже носят килт и им стои дори много добре, ако искаш мнението ми. Сигурна съм, че и ти ще изглеждаш така!

— Ама какво ви прихваща всичките с тези шотландци? — възкликна Ерик.

Усетих как се изчервявам при спомена за краткия разговор, който водихме, когато чу гласа, с който говореше моят GPS. И тутакси мозъкът ми изпрати цял куп картини от този ден. Картини, които се опитвах да забравя. Но напразно.

— Шотландците са секси — отвърна Марин — и имат акцент, от който всяка жена може незабавно да се подмокри. Прочети „Друговремец“ на Диана Габалдон или виж сериала и ще разбереш.

Ерик изръмжа нещо, което не разбрах, и Марин пак подхвана:

— Чуй сега, килт означава фантазъм, и то върховен, за почти всички жени в момента. Забрави за вампирите с черни и мрачни лица, сега са на мода червенокосите и мускулести шотландци, така че ще е добре да се маскираш така.

— Не съм червенокос. И нямам абсолютно никакво желание да се показвам пред всички в пола, само защото такава била модата. Ще стана за смях.

— Няма да станеш, ще си секси. А ние искаме точно това — да си секси. Така или иначе, когато отидох в магазина за карнавални облекла, там нямаше нищо друго, така че…

— Не ти вярвам. Сигурен съм, че е било пълно с други, много по-затворени костюми и най-вече по-мъжествени.

— Но и нищо, което да е толкова съблазняващо, повярвай ми! Исках да ти взема кожено пиратско облекло и с черните ти коси и тридневната ти брада щеше да си съвършен, но някой вече го беше взел — чудя се кой ли е дръзнал? Наистина трябваше предварително да го запазя. С една дума, така в категорията за „секси мъж“ се вписваше само килтът. Ще трябва да свикнеш с него.

Представите за Ерик, облечен в пиратски костюм и в килт танцуваха пред очите ми. Ако е така неустоим и в тези две карнавални одежди, както беше в облеклото на моторист или облечен като дърводелец, или с градски дрехи… тогава работата ми е спукана.

По-добре да не мисля за това.

Чух как Ерик въздъхна.

— Цялата тази работа е една лоша идея. Изобщо не трябваше да се съгласявам. Знаех си.

— Чуй, Ерик, правя всичко това за теб. За теб и за замъка. Целият този празник, маскеният бал, танците с наддаване — всичко това е заради теб и заради Марк. За да може замъкът да остане в семейството. Да не отиде напразно целият му труд.

Не разбрах какво изсумтя Ерик в отговор, но предположих, че квалифицира аргумента й като удар под кръста. Някъде дълбоко в ума ми се загнезди мисълта, че Марин малко прекаляваше, притискайки го по слабото място.

— Освен това няма да си единствен, с теб ще бъде и Брюно. А също и Максим. И Бенжамен.

Брюно ли? Кметът? Какво общо имаше той с тази история? И кои бяха Максим и Бенжамен? Очевидно липсваха доста елементи, за да схвана в дълбочина смисъла на този разговор, но от него стана ясно едно нещо: за моето умствено здраве, а и заради здравето на сърцето ми, наистина щеше да е по-добре да не ходя на маскения бал.

Не бях сигурна, че ще мога да устоя на Ерик, облечен с килт.

— Супер — изръмжа Ерик със саркастичния си тон, който познавах отлично. — Е, сега вече е много по-добре!

— Имаш късмет, че не се съгласих с предложението на госпожа Грьоние. Тя искаше да се обяви наддаване за една вечер и една нощ, прекарана с всеки от вас.

— КАКВО?

Реакцията на Ерик прозвуча като ехо на моята.

— Какво? Ама тя е луда! — възмути се той. — И дума не може да става!

— Не е чак толкова луда, нали знаеш! С тази нейна идея можехме да съберем допълнително максимум пари! Ти си най-съблазнителният мъж в район от трийсет километра наоколо, а освен това си собственик и на замък! Ти си единственият Д’Арси наоколо, жените говорят само за теб и почти въздишат, като те видят да минаваш. При това положение посочи ми една-единствена, която не би те пожелала!

— Имам наум една — промърмори Ерик.

Усетих как се изчервявам.

И тогава една космата топка се отърка в краката ми, извиках от изненада и тутакси се издадох.

Когато Марин ме извика, котенцето вече бе офейкало, без да се бави.

— А, Алекс, идвате точно навреме! Помогнете ми да убедя този инат, че е супер секси в килт.

Ама разбира се! С удоволствие, няма проблем! Без никакво усилие!

Погледът ми срещна наситеносиния на цвят поглед на Ерик с блеснала в него светлина, който едва успях да позная. Сякаш някой притисна силно сърцето ми и шокова вълна ме разтърси цялата.

Господи…

Всеки път, когато го виждах, ставаше все по-зле.

Отстъпих крачка назад и отклоних поглед, изтръгвайки се от неговия, който сякаш ме пронизваше. Всичко това беше много опасно.

— Съжалявам, но аз… трябва да вървя — заекнах. — Аз… Приятелката ми Беатрис… Трябва да й се обадя. Веднага. Съжалявам.

И с тези думи се измъкнах, колкото можех по-бързо, но не чак толкова, че да не чуя как Марин го пита сконфузено:

— Ама какво й става? От доста дни се държи странно.

И да чуя как Ерик й отговаря сухо:

— Не знам и пет пари не давам.

Тома ме съкруши напълно и останала без дъх, изтичах към стаята си.

 

 

Стоях там дълги часове с наушници да слушам музика, за да не чувам нищо от това, което става в странноприемницата, с надеждата, че „Кингс ъф Лиън“ — една от групите, които предпочитах, ще изтрие от съзнанието ми всичко, включително и образа му.

Разбира се, усилията ми си останаха напразни и изчерпах целия музикален репертоар, без да успея да залича отговора на Ерик от мислите си. Все пак съумях да се концентрирам достатъчно, за да нахвърлям първия вариант на аргументацията, предназначен за шефката ми Елизабет.

Какъв бе планът ми? Прост и толкова очевиден, че наистина се чудех защо не се бях сетила по-рано. От една страна, компанията, за която работех, търсеше да наеме или да купи във Франция лозов масив. От друга страна, имаше налице терен, наистина с по-скромни размери, отколкото изискваха критериите, който освен това нямаше и исторически доказана продукция, изобщо нищо историческо в това отношение… но пък в имението имаше замък, съвсем истински замък, а това беше добър довод.

Всичко това съвсем не означаваше победа, осъзнавах го, така че трябваше да атакувам с тежката артилерия и да изложа железни аргументи, ако исках да ме чуят, но си струваше да опитам. Ако не ме лъжеше паметта, нашите издирвания все още не бяха приключили с някакво окончателно решение, изборът тепърва трябваше да бъде одобрен от административния съвет, оперативната дирекция и новооткритата дирекция за операции в чужбина. Така че все още имах време да предложа евентуален нов кандидат, но трябваше да го направя бързо.

Бях сама в стаята си и прекарах останалата част от деня в работа над проекта, съставяйки списък на предимствата, който планът ми би имал за компанията, и търсейки контрааргументи в отговор на всяка негативна забележка. Площта е твърде малка? Ще се произвеждат изключителни по качеството си пенливи вина, които ще се продават на шеметни цени. Замъкът е в разруха? Какъв по-ефикасен подход, благодарение на който ще ни сътрудничат общностите и отделни граждани, от това да подпомогнем реставрацията на исторически паметник с местно значение?

Анализирах всяка подробност, като използвах за основа плановете на замъка, за да преценя размера на площта и да изложа аргументацията си по начин, от който би се гордял и Спенсър.

 

 

Часове по-късно оставаше да добавя към досието само снимките на имението и на терена и вече бях готова.

Разполагах с уикенда, за да допълня някои евентуално пропуснати детайли и да усъвършенствам аргументацията си.

А между другото и да убедя Ерик, че идеята е превъзходна.

Нещо ми подсказваше, че надали ще е лесно да го убедя, но се надявах, че поне веднъж ще изслуша доводите ми и ще се съгласи с мнението ми. В края на краищата не му предлагах да продаде замъка, а само да даде под наем част от имението на американци, за да могат да произвеждат там вино.