Клое Дювал
Шато край реката (13)

12
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, ноември 1899

На другата сутрин след кратък сън през нощта и съвсем скромна закуска, която изгълта набързо до леглото на баща си, Габриел се възползва от предложението на Елен тя да остане да бди до Морис и тихо се измъкна, бързайки с нетърпение да се върне в библиотеката. Тя имаше задача, която баща й бе одобрил: да продължи работата по каталога на библиотеката, поне докато той се почувства по-добре.

Стъпваше, сякаш танцува, и без да спира и за миг да тананика, пое по анфиладата от коридори и галерии заедно със спомена от вечерта или по-скоро от предишната нощ, помисли си тя, леко изчервявайки се, който се бе загнездил упорито не само в душата, но и в… тялото й.

 

 

След като мосю Д’Арси, тоест Тома, я бе помолил, тя му чете дълго, като избра по очевидни причини „Джейн Еър“. Отвори книгата някъде по средата на пасажа, който й харесваше най-много, и с тих глас му чете тази необичайна и толкова затрогваща любовна история на две самотни души, които случайността бе събрала заедно. Когато свърши, той я попита все така взрян в огъня, който пламтеше в камината:

— Мислите ли, че Джейн е права?

— В какъв смисъл?

Той се обърна към нея:

— Мислите ли, че красотата зависи от това с какви очи те гледа другият човек? Вярвате ли, че действително може да бъдат обичани… чудовища?

— Чудовища ли? Какво искате да кажете?

— Хората с противна физика, с уродливо лице. Които предизвикват отвращение още от пръв поглед. Уродите.

За втори път тази вечер начинът, по който той произнесе тези думи, разтърси Габриел до самите глъбини на душата й и тя се запита дали в действителност той вижда себе си така — като отвратителен човек. Като чудовище.

— Разбира се, че е права! От все сърце вярвам, че всеки е достоен да бъде обичан — отвърна с разпаленост, която я изненада. — Убедена съм, че се обича не лицето на човека, а това, което се крие зад него. Вижте Джейн — продължи тя, леко поклащайки книгата. — Тя не се влюбва в Едуард, защото смята, че е красив. Влюбва се в него, защото вижда какво се крие отвъд външните черти. Вижда сърцето и душата му и разпознава онова ехо, с което те отвръщат на собственото й сърце, на нейната душа. В него тя съзира човека, който я допълва, светлината, чиято сянка е тя, и сянката на собствената й светлина — онзи, който е нейна противоположност и едновременно е същият като нея. Вижда го такъв, какъвто е в действителност — обективно и без да преувеличава. С недостатъците и недъзите му и с тях го обича още повече. Той е може би несъвършен, но дори в своето несъвършенство за нея е съвършен. Защото в крайна сметка нещата, които ги сближават, са много повече от тези, които ги разделят. Те не идват от един и същ свят — той може и да е богат, а тя — бедна, той може и да е именит, а тя — никому неизвестна, но отвъд това те си приличат. Две сродни души. Дори нещо повече. Те са една и съща душа. В „Брулени хълмове“ Катрин казва, че тя е Хийтклиф, защото толкова много го обича, че не може вече да прави разлика между себе си и него. Същото важи и за Джейн. Тя е Едуард. А и… нали това означава да обичаш? Да приемаш другия безусловно — такъв, какъвто е, с хубавите му страни, както и с не толкова приятните и да желаеш същото и за себе си?

Зададе въпроса и замълча с порозовели бузи, осъзнавайки, че пак се бе увлякла по романтичните идеи. Някой ден наистина ще трябва да се научи да се сдържа.

Но някой ден.

— Извинете, не исках да се покажа толкова пламенна. Наистина не бива да ме насочвате към такива теми — добави тя шеговито. — Имате право да ме обявите за луда и прекалено романтична, и то ще е за мое добро. А и няма да сте първият.

— Никога няма да кажа подобно нещо.

Тя бе свела очи, после пак вдигна поглед.

— Знам — каза тихо. — Но да отговоря на въпроса ви… да, мисля, че дори онези, които възприемат себе си като чудовища, в очите на една добра особа може да бъдат красиви и достойни за обич.

Тома мълчаливо кимна с глава, а в погледа му замъждука смущаваща светлина. Странното пърхане, което Габриел бе почувствала малко преди това, се появи отново и повече не я напусна — нито докато разговаряха с часове, нито когато я съпроводи до вратата на стаята й и когато ръцете им се докосваха, и то често…

 

 

Когато стигна до библиотеката, Габриел се спря разтреперена пред вратата, както не й се бе случвало отдавна. Въздъхна продължително, сложи длан на дръжката, с тържествен жест бутна крилото и влезе.

В светлината на деня, окъпана от слънчевите лъчи, които се лееха през огромните прозорци, библиотеката й се стори още по-внушителна, отколкото няколко часа по-рано. Както направи и през нощта, и сега младата жена пристъпи няколко крачки и се завъртя около себе си, давайки този път свобода на своя ентусиазъм. Засмя се щастливо.

Това място беше божествено. Наистина божествено.

И за известно време беше нейно, единствено и само нейно.

Реши, че първото нещо, което трябва да направи, е да проучи библиотеката изцяло.

Сега беше насаме с книгите и започна обследването. Прелистваше трудове по ботаника и медицина с гримаса на лицето при вида на някои изображения. Смаяна разглеждаше сборник с разкази за фантастични животни, който описваше кое от кое по-ужасяващи същества. Жадно поглъщаше някои от приказките на Шарл Перо, които не бе препрочитала вече от много години. Изричаше на глас тиради от Шекспир, поеми на Бодлер, сонети на Ронсар…

Когато най-сетне се насити, когато любопитството й, което не можеше да бъде напълно задоволено, все пак се поуспокои, тя се отправи със стъпки, сякаш танцуваше, към етажерката, до която Морис бе стигнал в подготовката на каталога, и се зае със следващите книги. После се настани на мястото на баща си в края на огромното дъбово дърво, отвори първата книга от купчината — разкошен том по орнитология, и се зае за работа.

Беше наистина щастлива.

 

 

Вече два часа Габриел подготвяше радостна и в прекрасно настроение каталога, когато на вратата се почука и влезе Тома. Младата жена неволно се усмихна и сърцето й се разтуптя.

Възможно най-естествено и най-спокойно Габриел стана и поздрави своя домакин.

— С удоволствие констатирам, че сте намерили библиотеката без затруднение — каза той и също я поздрави.

— Да, наистина. Но не се тревожете, бях предвидила с какво да се подкрепя, ако случайно се загубя — отвърна тя, преструвайки се на изключително сериозна. — Дори хвърлях малки бели камъчета, за да намеря после пътя. Не ги ли видяхте?

Той поклати отрицателно глава.

— Сигурно съм се разсеял.

— Виж ти! И за какво толкова мисли мосю Д’Арси, когато е разсеян? — поинтересува се закачливо, връщайки се незабавно към шеговития тон от предишната нощ.

— За това, което дойдох да ви съобщя — подхвана той с лека усмивка. — Искам да ви покажа нещо. Сигурно ще ви хареса.

— О, да не би да сте срещнали някой ласкав призрак?

— Не, не е това. Безполезно е да се опитвате да разберете, няма да ви кажа — добави с дяволита усмивка, тъкмо когато тя се канеше да продължи разговора. — Ще трябва да дойдете с мен и сама да видите за какво става дума.

 

 

Навън въздухът беше леден.

Габриел опита да не трепери, като обви ръце около раменете си в напразен опит да се стопли и последва своя домакин.

Като видя, че младата жена зъзне, Тома свали сакото си и го наметна върху раменете й.

— Вземете, облечете това. Ще ви стане по-топло.

— Благодаря — отвърна Габриел и плъзна ръце в ръкавите. — Трябваше да си взема шала, преди да излезем от библиотеката.

Без да мисли повече, тя вдигна яката и сви глава в раменете. Всеки сантиметър от тъканта беше пропит с аромата на Тома, с неговата топлина. За частица от секундата затвори очи, вдъхвайки скришом. Изпита почти същото усещане, сякаш отново бе в прегръдката му.

— Добре ли сте, Габриел? Предпочитате ли да останем вътре?

Младата жена мигом отвори очи и срещна погледа на Тома, който се взираше в нея със смръщени вежди.

— Не, не, всичко е наред — побърза да отговори, вдигайки още по-нагоре яката, за да прикрие избилата по бузите й червенина. — Идвам с вас.

Един до друг те пресякоха в тишината вътрешния двор на замъка, после минаха по малкия мост над замръзналата в рова вода и поеха по заснежения път, изминавайки още няколко десетки метра до малката горичка отпред. Там Габриел се обърна, беше й интересно да види как изглежда замъкът отвън.

Дъхът й спря.

Замъкът, покрит със сняг, се извисяваше в цялото си великолепие, откроявайки се на фона на синьото небе. Това беше картина, дошла от мечтите. Достойна за четката на велики художници. Гледка сякаш от приказките, които родителите й четяха вечер, когато беше дете.

— Прекрасно е — прошепна тя очарована. — Изумителна красота!

Като видя, че се е спряла, Тома се върна назад и застана точно зад нея, а присъствието му я обгърна още по-плътно и от палтото му. Сетивата на Габриел внезапно се пробудиха и доловиха дъха на Тома в косите й, усетиха тялото му, почти прилепнало до нейното. Наложи й се да сдържи желанието си да се наведе назад, за да се опре на гърдите му.

Около тях цареше спокойствие и тишина. Още малко и почти щеше да чуе как туптят сърцата им.

В този миг Габриел се чувстваше добре, толкова добре. Баща й вече бе вън от опасност, тя буквално бе сложила ръка върху колекция от уникални книги, общуваше всеки ден с възхитителни хора и още известно време щеше да живее на това със сигурност най-прекрасно място на земята.

Тя вдъхна дълбоко въздух, наслаждавайки се на момента, запечатвайки всеки камък, всяко дърво, всяка емоция в съзнанието си, за да си спомня завинаги за тях, когато настъпи времето да затвори тази страница и да се върне към стария си живот, към рутината, към своето ежедневие.

При тази мисъл я налегна тъга, но тя побърза да я прогони.

Този ден все още не бе дошъл.

Отново пое дълбоко въздух и изпита наслада от усещането, което студеният въздух предизвикваше в дробовете, и от присъствието на Тома зад гърба й.

— Не ви ли се иска да останете тук? — попита тя внезапно.

В продължение на няколко секунди той не отговори нищо.

— Да… все пак — не — каза накрая.

— Хмм. Жалко… Но ви разбирам.

— Наистина ли?

Габриел бавно кимна с глава.

— Не знам каква е същината на конфликта, който ви е противопоставил с баща ви, но сигурно е било нещо сериозно, щом сте заминали да живеете в Англия. Камъните и картините, колкото и да са ценни, не могат да заличат онова, което ни причинява болка — добави тя, докато се обръщаше към него.

Погледът му помръкна и тя разбра, че е отгатнала и че е страдал много.

— Проницателна сте — прошепна той.

За кратко се вгледа внимателно в нея, без да каже дума, и с поглед я изучаваше. След това рязко промени темата с бързина, която почти я зашемети, и каза:

— Да ви покажа ли изненадата?