Клое Дювал
Шато край реката (23)

22
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, декември 1899

— Къде да го сложим?

— Тук — отвърна Габриел на Арно Колен и му посочи кръглата масичка в ъгъла на балната зала.

— Чудесно.

Без да кажат и дума повече, Гийом и фотографът поставиха огромния грамофон в предната част на масичката, както нареди Габриел. След това Арно се обърна към младата жена:

— Нещо друго? Някое огромно пиано, контрабас, орган или Виенския симфоничен оркестър?

Веждите на Габриел се извиха от изумление като дъга на челото й. Фотографът определено разцъфна, откакто бе дошъл в замъка, и дори започна да се шегува с нея. Младата жена първа се изненадана от поведението му.

— Е добре — подхвана тя със сериозно изражение на лицето, — щом става дума за това, пиано има в билярдната зала…

Като видя как фотографът се облещи, тя побърза да добави с широка усмивка:

— Шегувам се! Грамофонът би трябвало да е достатъчен. Благодаря ви за помощта. А, и не забравяйте — нито дума, искам тази вечер да бъде изненада!

Двамата мъже кимнаха в знак на съгласие.

— Чудесно! — зарадва се тя. — Благодаря още веднъж и на двамата!

— На вашите услуги, прекрасна госпожо — пошегува се Арно, преди да излезе от стаята след Гийом.

Без съмнение вече никой не може да го спре! — помисли си Габриел.

Особено когато неговият непоносим приятел не се навърташе наоколо, какъвто бе случаят този ден, тъй като мосю Шоазьол трябваше да отсъства няколко дни „поради спешни ангажименти, които изискваха незабавното му внимание“.

Колко тъжно, съжали с насмешка младата жена, че няма да можем да отпразнуваме Нова година в неговата компания. Наистина не знам дали ще мога някога да се съвзема от това нещастие!

Сдържайки се да не се разсмее на собствената си шега, Габриел се обърна да погледне грамофона. Добре щеше да е да провери още сега дали работи както трябва, вместо тази вечер да се случи някоя неприятна изненада, когато всички ще бъдат в балната зала. Тя сложи една плоча, завъртя ръчката, за да го навие, и когато плочата започна да се върти, бавно спусна игличката върху нея. Чу се леко пращене и скоро след това зазвуча „На хубавия син Дунав“.

Младата жена се усмихна доволно.

Чудесно, работеше безупречно. Само че силата на звука не беше достатъчна, за да стигне навсякъде в балната зала, чуваше се само на няколко метра от мястото, на което стоеше грамофонът, но пък и присъстващите нямаше да бъдат много, така че всичко беше наред.

Габриел беше очарована. Знаеше, че изненадата ще се хареса на всички и най-вече на баща й. Морис много обичаше да танцува, но в действителност не бе имал повод за това след смъртта на майка й Елоиз, и Габриел преглътна заседналата в гърлото й буца. Толкова й липсваше майка й. Обикновено успяваше чудесно да се справя с живота въпреки тази липса и да съществува с тази пустота, която майка й бе оставила след своята смърт. С времето бе свикнала. Но днес мъката й се бе върнала отново — остра и непреодолима.

Габриел много добре знаеше каква бе причината.

Липсваше й Тома. Толкова много й липсваше. Липсваха й погледът му, усмивката. Липсваха й разговорите им вечер в библиотеката. Липсваше й дори самото му присъствие, шумът от стъпките му по килимите, дискретното покашляне, с което предупреждаваше, че е тук, начинът, по който произнасяше фамилията й с лек, едва доловим английски акцент, който все пак се усещаше. А и изразът на лицето му, когато беше с Дукесата и нейните кученца, нежността, с която се отнасяше към тях, а и към нея. Светлината, която блестеше в погледа му, когато я гледаше в очите… Липсваше й всичко в него, и то до такава степен, че понякога не можеше да диша.

В такъв миг би искала да може да сподели с майка си, да я попита дали е нормално да се чувства като във вакуум, когато го няма, сякаш някой е отнел част от самата нея. Но не можеше. Елоиз не бе тук, за да изслуша дъщеря си, която да й разкаже за първата си любов, а тя да я посъветва. Така че Габриел сдържаше в себе си тези въпроси и запълваше пустотата както може, доверявайки тревогите си на своя дневник вместо на майка си.

Със затворени очи, с душа и сърце, натежали от мъка, Габриел се остави да я люлее нежната мелодия на валса. Достатъчни бяха само няколко секунди, за да я завладее ритъмът му. Опиянена от музиката, все така със затворени очи, тя прибра с една ръка полите си, а с другата правеше плавни движения във въздуха, и се завъртя, тихо тананикайки си, все едно че околният свят не съществуваше.

Сякаш нейният принц, мъжът на мечтите й не беше на стотици километри далеч от нея, а тук, и я водеше в танца.

 

 

Вече три седмици откакто Тома бе заминал и седем дълги дни откакто нямаше никаква вест от него.

Липсваха й писмата му. Докато той отсъстваше, Габриел запълваше, доколкото й бе възможно, пустотата в живота и сърцето си, причинена от неговото заминаване.

Габриел се изненада, когато първия път Елен сложи пред нея малък плик — случи се три дни, след като Тома отпътува. Младата жена усърдно работеше в библиотеката заедно с баща си върху каталога, когато икономката влезе. Както правеше обикновено, тя остави пред книжаря известията, които ежедневно му изпращаше Етиен, за да го държи в течение как вървят работите в книжарницата. Но онази сутрин, вместо да си тръгне да си върши работата, както правеше обикновено, тя се насочи към Габриел и с усмивка на човек, знаещ за какво става дума, сложи писмото пред младата жена, чието сърце подскочи в гърдите й, когато прочете името на подателя.

Бузите й поруменяха и тя мушна писмото в джоба си. Естествено, изгаряше от нетърпение да го прочете, но искаше да остане сама, за да го стори. Така че изчака да мине денят и когато настъпи вечерта и всички, включително и Морис, отидоха да спят, се промъкна в библиотеката и там, седнала на тяхното канапе по турски, разпечата плика и извади от него прегънат лист в цвят екрю, в който имаше прекрасен изсушен розов цвят в бяло и червено, който все още ухаеше, придружен с няколко думи:

Тя ми напомня за вас…

Сърцето на Габриел започна да бие с все сила.

Значи, мислеше за нея…

Притисна писмото до сърцето си и дълбоко въздъхна. И тя също мислеше за него. Непрестанно. С каквото и да се заемеше, той винаги бе тук някъде, в някое кътче на ума й. Често се връщаше към спомена за целувката му, едновременно кратка и силна, и си задаваше въпроса дали я обича толкова, колкото го обичаше тя?

Няколко дни по-късно след първото писмо последва второ, после и трето, а след това и четвърто. Те пристигаха на всеки три или четири дни и бяха като слънчев лъч в дните на Габриел. Най-често съдържаха само няколко думи, едва няколко реда, едно изсушено цвете — винаги различно и всеки път прекрасно, но тя и нямаше нужда от повече.

След това мина цяла седмица без никакво известие. Нито една дума, никакви новини. И Габриел започна да изпитва тревога. Опитваше се да се успокои, повтаряше си, че има десетки причини, с които може да се обясни това внезапно настъпило мълчание, че той е зает човек, че заема важен пост в семейната компания, но не можеше да спре да мисли за най-лошото. Дали не го е връхлетяло някакво нещастие? Най-малкото дали не съжалява за целувката, за писмата, за всичко, което се бе случило между тях?

Така отлитаха ден след ден, всичките еднакви, и Габриел усети как безпокойството й нараства все повече и повече. За да не полудее от тревога, тя се отдаде изцяло на работата. От зори до мрак работеше до пълно изтощение и се опитваше с помощта на хартията и мастилото да прогони мислите, въпросите, съмненията си. И то с такава ярост, че двамата с Морис много скоро приключиха работата по каталога. Оставаше да се добави само датата на търга и изготвеният от двамата документ щеше да е готов за изпращане при печатаря. Морис вече говореше за връщане в Анже, за книжарницата си, за клиентите, за търговията си и за книгите. Той проучваше отчетите на Етиен с все по-голямо внимание, предвиждаше да посети клиентите си и разпределяше времето си. В крайна сметка усърдието на младата жена се бе обърнало срещу нея. Никога дотогава краят на престоя им в замъка не бе толкова близко и никога дотогава, притисната от перспективата да си замине и от липсата на новини от Тома, не се бе чувствала толкова тъжна.

Въпреки това се държеше спокойно, но ако така можеше да заблуди обитателите на замъка, съвсем различно беше положението с баща й. И вечерта, когато наредиха и последните книги, тя не можа да сдържи въздишката си, която ясно говореше за истинското й настроение. Морис веднага се възползва от случая.

— Какво става, миличка?

— Нищо, татко. Всичко е наред.

Баща й в недоумение вдигна вежди.

— Габриел, познавам те по-добре от когото и да било. Ясно виждам, че нещо не е наред. От няколко дни вече не приличаш на себе си.

— Няма нищо, татко, ще ми мине. Само… Струва ми се, че нямам желание да си тръгна оттук. Замъкът, книгите, всичко това ще ми липсва, когато се върнем у дома.

Книжарят се взря внимателно и дълго в дъщеря си, преди да отговори.

— Замъкът ли? Или неговият собственик?

Габриел бе толкова изненадана от въпроса на Морис, че остана безмълвна. А би трябвало да е наясно, че баща й е проницателен.

— Обичаш го, нали? — настоя той.

Тя само кимна утвърдително с глава, а по лицето й се четеше тъга и решимост.

— Чувствата споделени ли са?

Габриел въздъхна продължително.

— Струва ми се, че да, но всъщност не знам — добави тя. — Надявам се.

— Виждам — отвърна Морис.

След това замълча няколко секунди, сякаш обмисляше какво да й каже, а и как да й го каже.

— Предполагам знаеш, че заминава за Америка?

Младата жена отново кимна утвърдително, но не отвърна нищо. Тя отлично знаеше това. Както знаеше, че е по-разумно да не се размечтава много. За да не се разочарова. В края на краищата той щеше да замине за Съединените щати след няколко седмици и щеше да тръгне без нея. Не биваше да го забравя.

Поне веднъж в живота си трябваше да остане здраво стъпила на земята. Да дръпне юздите на развинтеното си въображение, което твърде лесно се развихряше. Поне веднъж трябваше да си забрани да мечтае.

— Внимавай, миличка — додаде баща й. — Наистина ненавиждам да те гледам как страдаш.

— Не се притеснявай за мен, татко. Мога да се погрижа за себе си. А и за теб — добави тя и му намигна.

Морис се усмихна и въздъхна с тъга.

— Знам. Времето лети бързо. Сякаш беше вчера, когато лекувах детските ти рани с вълшебна целувка, а днес вече си красива млада жена, интелигентна и талантлива, с която твоят стар баща много се гордее.

— Благодаря, татко.

Отново настъпи тишина и за известно време в библиотеката се чуваше само шумоленето на листовете хартия в ръцете на Морис, който прибираше бележките им.

— А ти? — попита го младата жена, поглеждайки го крадешком.

— Какво аз?

— Няма ли да ти липсва хубавицата Елен?

— Защо казваш това? — отвърна Морис равнодушно, но започна по-трескаво от всякога да подрежда листата.

— Не се преструвай, че не разбираш, татко. Ти може и да ме познаваш по-добре от всеки друг, но и обратното, що се отнася до мен, също е вярно. Видях как я гледаш. Харесва ти, нали?

Той не отвърна нищо, но отнесеният израз на лицето му и неволната усмивка бяха достатъчен отговор за Габриел.

— Не знам — каза накрая. — Може би малко.

— Малко ли? Искаш да кажеш много, нали! А мога да ти кажа, че и ти й харесваш.

— Мислиш ли?

— Татко! Как може да не си го забелязал?

— Знам ли. Вече не съм много млад.

— И тя не е, а и не мисля, че би проявила чак такъв интерес към някой младок.

Морис погледна колебливо дъщеря си.

— Дали… дали и ти я харесваш? — попита почти със стеснение.

Тогава Габриел осъзна какво пречеше на баща й открито да ухажва Елен. Той искаше да разбере дали любимата му дъщеря, смисълът на неговия живот, одобрява избора му, искаше да е сигурен, че за нея чувствата му към икономката не са предателство по отношение на майка й.

Нуждаеше се от съгласието й.

Развълнувана, Габриел стана и прегърна баща си, целуна го по вече оплешивялата глава и прошепна:

— Имаш благословията ми, татко.

И наистина мислеше така. Обичаше Елен с цялото си сърце и знаеше, че икономката ще съумее да направи баща й щастлив, без да се опитва да заеме мястото на Елоиз нито в сърцето на Морис, нито в сърцето на дъщеря му. Въпреки това усети как сърцето й се сви, когато видя, че баща й е готов да започне нов живот с друга жена, но майка й вече не беше на този свят, и то от дълги години, а Морис заслужаваше отново да бъде щастлив. Елоиз със сигурност би го искала. А и Габриел — също.

Впрочем това бе и една от причините младата жена да организира този бал, макар че тази дума бе доста пресилена за замисленото от нея. Тя искаше да даде шанс на баща си да направи крачка към Елен, преди да е станало твърде късно за това.

За да може поне единият от тях да има късмета да бъде щастлив.

 

 

Музиката продължаваше да звучи в огромната бална зала и Габриел да се върти със затворени очи, плъзгайки се по мраморните плочи, водена от своя въображаем кавалер, потънала в мечти той да е тук, до нея, за да стихнат съмненията й, да се заличат страховете й, да пресъхнат сълзите й.

Внезапно една истинска ръка пое нейната и я накара да се завърти около себе си, преди да я притегли към себе си с толкова познат й аромат. С решителен жест, в който прозираше желание за притежание, другата ръка се плъзна надолу по талията на младата жена чак до вдлъбнатината под кръста й.

Със сърце, което щеше да изхвръкне от гърдите й, Габриел внезапно отвори очи, тя не смееше да повярва какво се случва и извика от изненада, когато очите й срещнаха сребристосивия поглед, който отлично познаваше.

Облекчението я връхлетя като вълна, тя буквално се хвърли на врата на Тома, а сърцето й щеше да се пръсне от радост.

Беше се върнал.

Най-сетне.