Клое Дювал
Шато край реката (4)

3
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

Мяу!

Като чух мяукането, оставих снимката на Габриел на леглото до мен и се наведох към прелестната малка черна космата топка, която току-що се бе провряла през открехнатата врата.

— Ооо! Hello you — казах му нежно, докато хващах котенцето и го слагах внимателно на коленете си. — Aren’t you the cutest thing ever?^[1]

Плъзнах длан между ушичките му и започнах да го галя с върха на пръстите си. Чувствайки се на седмото небе, то започна да мърка и се настани по-удобно върху мен.

— Струва ми се, че така ти е добре, нали? Сигурно ли си, че наистина ти е позволено да си тук?

Котето вдигна главичка, погледна ме в очите и отново измяука.

Разбира се, че ми е позволено — сякаш казваха очите му. — Аз съм котенце и всичко ми е позволено. Виждала ли си Шрек?

Мяу, искаш да ме залъжеш със сладки приказки…

А най-лошото беше, че това всеки път даваше резултат! Винаги съм обожавала котките, впрочем у дома имам два прекрасни екземпляра с нежните имена Милейди и Д’Артанян, които поверих на грижите на Беатрис, докато ме няма, тъй като Спенсър е твърде зает, за да се занимава с тях.

— Не можеш да останеш тук, нали знаеш — казах му, продължавайки да го галя. — Умирам от жажда, а в градината ме чака чаша с превъзходен пресен сок от хибискус. После трябва да кача куфара си и да се заема с проучването. Моите прадеди няма да се намерят сами, ясно ти е, нали?

Няма да направиш нищо такова — сякаш казваха зелените очи на животинката. — Ще стоиш тук и ще си играеш с мен.

Сънувах ли, или това котенце наистина прилагаше силата върху мен?

— Не, не и не, мосю Котарак, няма да ме примамиш така! — казах, преструвайки се на строга. — Наистина имам неща за вършене, колкото и това да не се харесва на ваше величество!

След тези думи станах и държейки котенцето в лявата си ръка, пъхнах с дясната снимката в моята чанта. После внимателно затворих вратата на стаята след себе си и тръгнах да търся домакинята и свежата напитка, която ми бе обещала.

 

 

Намерих я точно както ми бе обяснила — седеше на стола си в градината, потънала в роман, чиято корица ми беше много добре позната: четеше последния публикуван том от епоса „Друговремец“ от Диана Габалдон^[2].

Поредица, от която бях чела и препрочела всяко издание най-малкото четири или пет пъти и която бе тема за разговори през многобройните и пълни с мечти вечери, които бях прекарала заедно с Беа.

Да не говорим пък за телевизионната адаптация. Ааах, тази адаптация… Да си призная, моето развълнувало се сърце все още не можеше да се съвземе напълно.

Спуснах се весело по няколкото стъпала на терасата и тръгнах към Марин, а камъчетата скърцаха под стъпките ми. Като чу, че идвам, тя вдигна очи от романа и ми се усмихна.

— Открих един мъничък нелегален обитател в стаята си — подхванах аз, показвайки й котенцето, което държах до гърдите си. — Мисля, че много ме харесва!

— Ех, Берлиоз! — възкликна моята домакиня, докато оставяше книгата върху масата и взимаше косматата топка в ръце. — Много съжалявам! Това коте е на дъщеря ми. Не му е разрешено да ходи в тази част на къщата, но нали знаете как е, котките не подлежат на дресировка, те правят каквото си искат!

— Да, знам, но не се притеснявайте, то не ми пречи, направо обожавам котките.

— Ще имам грижата да не идва да ви безпокои в стаята ви, обещавам.

— Но наистина, не се притеснявайте! Тъкмо напротив, ако Берлиоз търси компания, ще ми бъде приятно аз да му я правя.

— Много мило от ваша страна, но все пак ще се погрижа да спите, без да се промъква и да се мушка в леглото ви. Заповядайте, седнете! Да ви налея, нали? — настоя тя, посочвайки каната, пълна с течност с прекрасен розов цвят, която стоеше до две чаши и чиния с бисквити, от които устата ми се напълни със слюнка.

— На драго сърце, благодаря!

— Искате ли бисквити? Аз съм ги правила. С масло и фъстъци и с парченца шоколад.

— О, знаете как да спечелите една жена! — казах, докато взимах бисквита и отхапвах лакомо от нея. — Ммм… направо божествена.

Марин се усмихна и ми подаде чаша със сок от хибискус. Отпих глътка и въздъхнах от щастие. Напитката беше толкова освежаваща, че трябваше да се сдържам, за да не я изгълтам на един дъх.

Отново отхапах от бисквитата, после кимнах с глава към книгата и пошушнах заговорнически:

— Значи и вие харесвате Джейми…

Марин отново се усмихна, а очите й заблестяха:

— О, да! — възкликна тя.

— Вече няма такива като него.

— Колко жалко! Щеше да ми е все едно дори и да живея в епоха без тоалетни и без сиренето „Раклет“, но само да имаше един Джейми в живота ми.

— Ами… не знам, признавам си, че все пак обичам удобствата. Течаща вода, отопление, лекарства… Харесва ми и възможността да си запазя зъбите за цял живот.

— Разбира се, така е. Да кажем тогава, че ще вземем Джейми в нашето време.

— Би било чудесно!

— Добре. Значи ни остава да намерим кръг от дялани камъни и да се надяваме, че магията действа. Бретан е почти като Шотландия, а и не е много далеч оттук. Имам приятелка, която живее там. Какво ще кажете, дали да не й отидем на гости в някой от следващите дни? Сигурна съм, че Флави знае подходящо място, за да минем през тунела на времето и да свалим там някой Джейми!

— Дадено! — отвърнах й през смях. — Само да си взема четката за зъби и съм на вашите услуги!

 

 

По-късно след оживения разговор, какъвто могат да водят само две пристрастени читателки, Марин ме попита за целта на посещението ми.

— Извинете ме за любопитството, но при нас много рядко идват американски туристи.

— О, причината да съм тук не е някаква тайна. Всъщност не съм само на туризъм. Тук съм, за да направя генеалогически проучвания.

Марин вдигна вежди:

— Вашите предци са оттук?

— Май, да — при тези думи Марин се надигна от стола, очевидно силно заинтригувана. — След смъртта на баба ми преди три години намерих сред нещата й една много стара снимка и на нея се вижда жена, с която си приличаме много. На гърба й има едва видим надпис, който успях да разгадая: „Габриел Вилньов, Шандьоние, 1899“.

Лицето на Марин изразяваше леко огорчение.

— Много съжалявам, но това име не ми говори нищо.

— О, не се извинявайте! Не съм се надявала, че ще знаете коя е. Според баба ми по бащина линия би трябвало да става дума за нейната прабаба, французойка по произход. Тя си спомняше как веднъж чула майка си да казва, че някои от нашите прадеди преди много време са се преселили от Франция в САЩ, но също и че не знае нищо повече. Така че направих някои проучвания. Сравнително лесно открих Шандьоние, но не намерих диря от Габриел. Писах до кметството ви с надеждата, че ще мога да науча нещо повече, но не успяха да ми помогнат без рождената година на Габриел, а аз, естествено, не я знам. Тогава реших да започна от самото начало и направих родословно дърво. Между нас казано, ще бъда откровена, идеята направо ме завладя.

— В това отношение мога да ви разбера — подхвана Марин. — Самата аз съм се ровила доста в историята на региона и научих някои интересни подробности за хората, които са живели тук преди векове. Бих могла да напиша цял епос също като „Игра на тронове“^[3] — добави тя през смях. — В крайна сметка успяхте ли да намерите някаква следа от вашата Габриел?

— Да, открих — кимнах с широка усмивка.

И разказах как след много вечери и почивни дни, посветени на издирването, накрая попаднах на Елоиз — дъщерята на Габриел.

— Веднъж преглеждах един направо безкраен регистър и тъкмо се канех да се откажа, когато погледът ми се спря на едно име: „Габриел Вилньов, по съпруг Д’Арси, за която бе посочено, че е майка на някоя си Елоиз Д’Арси с фамилно име по съпруг Форсайт, родена в Ню Йорк през 1902 година и починала точно след Втората световна война“. Така разбрах, че моята далечна прародственица наистина е родом от Анже и че съпругът й се е родил и е живял в Шандьоние.

— Няколко дни след като се сдобих с акта за раждане на Елоиз — продължих разказа си, — компанията за производство на вино, за която работя, обяви, че възнамерява да създаде клон във Франция, за да разработи местни вина. Разбира се, като начало фирмата трябваше да изпрати екип с проучвателна цел. Поводът беше направо фантастичен и просто изрових земята, за да ме включат като преводач, като наблегнах на факта, че говоря свободно френски. И ето ме тук!

— Каква изумителна история! Бяхте ли вече в Анже?

— Не, още не съм. Мисля да отида през седмицата… Тъй като на снимката пише Шандьоние, любопитството ми ме подтикна да дойда първо тук. Всъщност, за да съм съвсем точна, дори мисля, че снимката е направена в замъка в Шандьоние.

— В замъка ли? Искате да кажете, че вашите прадеди са живели там, така ли?

В гласа на Марин ясно се долавяше изненадата й.

— Да — отвърнах. — Или най-малкото са работили там. Чакайте, ще донеса снимката, а вие ще ми кажете какво мислите за нея.

За по-малко време, отколкото е необходимо, за да произнесе човек „бална зала“, изтичах до стаята си, грабнах снимката на Габриел от чантата и се върнах в градината.

— Боже, колко е красива! — възкликна Марин, взирайки се в Габриел. — Имате право, много приличате на нея.

— Нали? Но вижте и надписа на гърба.

Тя обърна фотографията и се опита да разчете написаното, което вече знаех наизуст, защото през последните месеци го бях чела и препрочитала стотици пъти.

… бриел Вилньов

… рте Шандьоние, 1899

— Според моите проучвания няма друго място, което да съответства на снимката. Непременно е тук.

— Да! Имате право. Луда работа. Такова изумително съвпадение, но…

Телефонът в къщата иззвъня и Марин не можа да довърши фразата.

— Извинете ме — каза тя, надигайки се от стола. — Веднага се връщам.

— Няма проблем.

Гледах я как изчезва в странноприемницата. Докато чаках да се върне, се заех със снимката. С края на пръстите си следвах неравните контури на хартията, после — чертите на лицето на Габриел, което сега ми се струваше толкова познато, колкото и собственото ми лице. Фотографията беше черно-бяла и на нея Габриел бе заснета в профил три четвърти, седнала на нещо като двуместно канапе с отворена книга в ръце. Изглежда беше в някаква библиотека, или поне претъпканите с книги етажерки навеждаха на тази мисъл, и се взираше над обектива сигурно в някой човек. Светлите й очи изглеждаха замечтани, на устните й личеше полуусмивка, а лицето й изразяваше нежност и щастие. Въздъхнах, задавайки си сигурно за милионен път, откакто бях намерила снимката, въпроса каква ли е била съдбата й. Искрено се надявах, че моето издирване в Шандьоние и Анже ще ми даде възможност да науча нещо ново за тази моя далечна предтеча, на която приличах толкова много.

През полуотворената остъклена врата внезапно Марин подаде глава и ме извади от унеса, който ме бе завладял.

— Съжалявам — каза тя, — но това ще отнеме малко време.

— О, не се тревожете заради мен, просто възнамерявам да обиколя местата. Пак ще говорим за това по-късно, когато имате време.

— Чудесно! Имам един последен въпрос. Името на вашата толкова далечна родственица е Д’Арси, нали? — Кимнах с глава. — Хъм… Ще видя какво мога да намеря. Сега трябва да ви оставя. Обадете ми се, когато се върнете.

 

 

И с тези думи изчезна отново в къщата.

Аз изгълтах и последната глътка сок от чашата, изхрусках още една бисквита и със снимката в ръка тръгнах да взема куфара и да го оставя в стаята, преди да се кача на колата и да седна зад волана.

Следващият етап беше замъкът Ферте-Шандьоние.