Клое Дювал
Шато край реката (39)

38
Александра

Шандьоние, декември

Нямаше го.

Напразно се взирах във всяко лице с такова внимание, сякаш търсех Чарли^[1], оглеждах още веднъж и още веднъж поканените наоколо, въобразявайки си, че може да съм го пропуснала през първите петнайсетина пъти, докато правех пак същото, или че е възможно да е дошъл, докато съм гледала някъде настрани, но без резултат.

Трябваше да осъзная очевидното.

Не беше дошъл.

Този магарешки инат наистина не бе дошъл.

Бих могла да го разбера, ако посочеше като извинение, че точно в този момент спасява цяла Африка. Само че от сигурен източник знаех, че се е върнал в Шандьоние за празниците. Въпреки това… тази вечер не беше тук.

Почувствах дълбоко разочарование, примесено и с малко гняв, то притисна сърцето и стисна гърлото ми и поклатих глава, изумена от собственото си поведение.

Не беше отговорил на нито един от имейлите вече от месеци, царствено пренебрегвайки ме, откакто бе заминал, а аз като влюбена тийнейджърка продължавах да се надявам на някакъв жест от негова страна, на някакъв знак.

Жалка картина. Жалката бях аз.

Кога най-сетне щях да се осъзная и да престана да очаквам невъзможното?

Отново въздъхнах и погледнах чашата с шампанско. Така или иначе, казах си пак, не бях организирала коктейла специално за него. Беше за Марин и Брюно, за елита на града и региона, за собствениците на ресторанти и за сомелиерите, за притежателите на магазини за вино и за журналистите. За да отпразнуваме създаването на винарната и възкресението на замъка от руините му.

Е да, наистина се надявах, че събитието ще го накара да се измъкне от бърлогата си и че ще имам възможност да го видя и кой знае, може би и да говоря с него. Но ако трябва абсолютно честно да си призная, то съм длъжна да кажа, че имах съмнение, че той ще дойде.

Не познавах по-консервативен човек от Ерик Ланел.

— Алекс, слушаш ли ни?

— Моля? О, съжалявам, аз…

С извинително изражение на лицето незабавно се опитах да не мисля за Ерик и насочих цялото си внимание към гостите.

Освен Марин и Брюно, които в момента ме гледаха така, сякаш очакваха ей сега да им разкрия тайните на алхимията, отляво до мен стоеше моята шефка Елизабет, а от дясната ми страна беше Майкъл Дейвис — главният изпълнителен директор на „Lola’s Vineyards“. Двамата пристигнаха от Калифорния тази сутрин съвсем навреме за коктейла по случай откриването на винарната.

— Какво казвате? — попитах.

— Казваме, че сте надминали себе си — отвърна Майкъл. — Коктейлът е много успешен.

— И аз съм на това мнение — потвърди и Елизабет. — Всичко е безупречно! Опитахте ли тези хапки? Страхотни са!

— Благодаря — отвърнах. — Ще предам комплиментите ви на фирмата за кетъринг.

— Но освен за тази вечер — продължи шефката ми — искам да ви поздравя и за цялостната ви дейност през последните месеци по този проект. Усилията, които сте вложили, вдъхват респект и нямам никакво съмнение, че във вашите ръце винарната ще постигне истински успех.

Усетих как се изчервявам. Този комплимент, направен от толкова взискателна личност, беше от най-ласкаещите.

Работих здравата, за да бъда на висотата на задачата, която ми бе поставена, и за първи път от много време насам бях изключително горда от резултата.

Пък дори това и да не му се нрави на мосю Предпочитам да се цупя, сврян в дупката си.

— Предлагам тост — обяви Брюно и вдигна чашата си към мен. — За Александра, за безкрайната й преданост, доказателство, за която ни даде през последните седмици, към Шандьоние, към неговата винарна, към замъка и… жителите му.

— За Александра!

Чашите звъннаха и прикрих с чашата си за шампанско почервенелите си бузи и своята колкото смутена, толкова и щастлива усмивка.

— Само си свърших работата — отвърнах скромно.

— Ти направи много повече от възложеното, Александра — възрази Брюно. — И всички са ти изключително признателни.

Почувствах се объркана от начина, по който ме погледна, докато произнасяше тези думи. Дали не намекваше за господин Пренебрегвам Алекс, защото си го заслужава? Беше ли му говорил за мен? Дали нямаше да изглеждам прекалено патетична, помислих си, ако го попитам?

— Като стана дума за работа — подхванах, сменяйки много бързо темата, преди да стана за смях пред моя работодател и пред шефката ми, — струва ми се, че е време да разкрием името, което ще носи първото кюве^[2] от имението Шандьоние.

Упътих се към катедрата със скъпоценните ми бележки в ръка и широка усмивка на лицето.

— Добър вечер на всички и благодаря, че сте толкова много тази вечер — започнах, щом вниманието на публиката се закова в мен. — Нямате представа колко ни е приятно, че сте тук заедно с нас. За онези, които още не ме познават, ще кажа, че аз съм Александра Доусън и съм представител на американската компания за винопроизводство „Lola’s Vineyards“, чийто президент Майкъл Дейвис и директор Елизабет Чадуей са с нас тази вечер — добавих и ги посочих с жест.

Двамата поздравиха присъстващите и ми дадоха знак да продължа. Прокашлях се и казах:

— Никой не обича дългите речи, така че обещавам ви, че моята ще бъде кратка. Някои от присъстващите вече знаят, че някога земите на замъка Ферте-Шандьоние са включвали и лозов масив. Става дума за малък масив, който за съжаление е просъществувал само трийсетина години и е бил унищожен по време на Френската революция. И ако днес сме тук, то е, за да дадем на Шандьоние шанса да го възкреси от неговото пепелище, за да се сдобие със славата, до която не е успял да стигне навремето. Вече месеци наред кметът на града Брюно Льопик, Марин Клеман, която в случая представлява собственика на земите Ерик Ланел, и аз полагахме задружно усилия, за да се осъществи този проект. И тази вечер имам огромната чест да ви съобщя, че всичко е готово, за да се възроди Домейн Шандьоние. Сключихме договор с местни майстори, които ще построят винарската изба, и мога да ви обещая, че тази нова сграда ще се впише хармонично в архитектурата на замъка и на града. Освен това в сътрудничество с INRA намерихме сорт от типа каберне совиньон, който се доближава много до онзи, който според нашите проучвания е бил отглеждан тук в онова далечно време. Така че виното, което ще се произвежда след няколко години в Шандьоние, ще бъде едновременно и съвременно, и история. Историята на този красив град.

Време беше да представя плода на многоседмичния си тежък труд, на безсънните нощи, хвърлените в боклука рисунки и творческите сблъсъци с Елизабет. Още от първата минута, още след първото заседание всичко беше под мой контрол, всичко одобрявах аз — като се започне от цвета на вратите на винарската изба, та до засаждането на лозовия масив. Моя беше идеята и как да бъде представено имението визуално, избрах и името на първото кюве, което щеше да узрее в дъбовите бъчви. Само дето сама не ги резервирах. Този лозов масив беше моя рожба. В него вложих цялото си сърце, цялата си душа и цялата си енергия.

Завладя ме смесица от възбуда и тревога при мисълта, че ще представя резултата от своя труд, за да го преценят външни хора, и с леко треперещи ръце пристъпих към триножника, който се намираше няколко стъпки встрани с покрито върху него голямо рекламно табло. Под бялото покривало бяха изложени компютърни графики на земите наоколо, на лозята, винарската изба, включително и на магазина към нея, както и макет на етикета, предвиден за първите бутилки. Хванах с една ръка края на белия плат и го вдигнах нагоре, обявявайки тържествено:

— Дами и господа, представям ви Домейн Шандьоние и първото кюве — Розата на Шандьоние.

Присъстващите започнаха да аплодират, а гостите енергично закимаха с глава с одобрителна усмивка. Преливах от емоции, взирах се в рекламната брошура и в съдържанието й с надеждата, че там, където бе сега, Габриел също беше щастлива колкото мен, като виждаше как след толкова дълъг сън замъкът най-сетне отново се връща към живота.

Чувствах се спокойна и пълна с енергия благодарение на реакцията на публиката, върнах се отново към катедрата и насочих поглед към залата, готова да продължа представянето с малко информация за подготовката на почвата, засаждането на лозите и с приблизителна преценка за времето, което ще е необходимо, за да излязат на пазара първите бутилки, когато внезапно погледът ми срещна един друг поглед, от който замръзнах на място и мигновено загубих нишката на мисълта си.

Той беше тук, в другия край на празничната зала, небрежно облегнат върху рамката на двойната врата с вперен в мен лазурносин поглед и неразгадаемо лице.

Сърцето ми прескочи един удар.

Не бях права.

Беше дошъл.

 

 

Минаха доста секунди, преди да се съвзема и да се върна към нишката на мислите си, които в момента до една бяха насочени към загара на лицето му, който подчертаваше синия цвят на очите, и излъчващия се от него мощен магнетизъм.

С огромно усилие успях да откъсна погледа си от неговия и да го насоча към листчетата пред мен. Докъде бях стигнала? Знаех, че тъкмо се канех да кажа нещо, нещо важно, но не можех да си спомня какво беше то. Местех малките бели картончета насам-натам. Буквите, думите, фразите танцуваха пред очите ми, но изобщо не схващах смисъла. Една-единствена мисъл се въртеше отново и отново в главата ми. Беше дошъл. Той беше тук.

И сърцето ми биеше все така силно заради него.

 

 

Пренебрегнах, доколкото можах, вихрушката от чувства, която беснееше вътре в мен, и продължих представянето, усещайки през цялото време погледа му. Опитвах се с всички сили да се абстрахирам, да не му обръщам внимание, а да се концентрирам в хората пред мен, в шефовете ми, в представянето, но… напразно. Погледът ми постоянно се връщаше към него, притегляше го като от магнит. С всяка отлитаща секунда в сърцето ми покълваше една мъничка надежда — съвсем безумна, но въпреки това тя продължаваше да расте.

Беше ли възможно да се е върнал заради… мен?

Осъзнавах, разбира се, че нищо, абсолютно нищо в изражението на лицето му — затворено и неразгадаемо като ръкописа на Войнич^[3], не даваше знак, че ми бе простил поне малко, но надеждата е нещо пагубно, тя се провира и в най-тънката цепнатина, възползва се и от най-малката слабост и заглушава гласа на разума.

Обективно погледнато, съществуваха десетки причини, с които можеше да се обясни присъствието му тук тази вечер, и те нямаха никаква връзка с… нас. Въпреки че постоянно си го повтарях, не можех да пропъдя надеждата. Докато четях написаното с възможно най-голямо спокойствие, някъде там, в едно кътче на ума ми се надявах само на един жест, мечтаех за едно-единствено нещо — да разбута тълпата, която ни отделяше един от друг, и с поглед, взрян в моя, тук, в тази празнична зала пред всички присъстващи да обяви високо, че е направил грешка, като си е отишъл, и че най-сетне е разбрал, че ме обича повече от всичко и не иска да живее без мен.

Разбира се, животът, и по-специално моят, не беше сценарий, написан от Нора Робъртс^[4], нито пък от вече напусналата този свят Нора Ефрон^[5], и събитията съвсем не се развиваха по начина, за който мечтаеха душата ми и моето романтично въображение, така че вместо да ми признае страстно и пламенно любовта си, той се измъкна от залата в минутата, в която дадох думата на Брюно и на Марин. А аз — наранена, разочарована и очевидно зарязана от собствения ми разум, го последвах.

Сякаш се опитвах сама да си причиня болка.

 

 

Декемврийският студ ме връхлетя в минутата, в която кракът ми стъпи извън залата, и ме накара почти да затракам със зъби, но не му обърнах внимание. Търсех Ерик с поглед и внезапно в мен нахлу неприятното усещане за нещо вече преживяно, когато го видях да се насочва с широки крачки към мотора си.

Не се замислих над думите си, когато казах:

— Значи от сега нататък ще е така, а? — почти изкрещях. — Ще идваш и ще си отиваш като крадец, без да ми кажеш и дума?

Ерик спря и едва-едва се обърна.

— Какво искаш, Алекс? — попита той хладно.

Кой би могъл да си помисли, че един ден ще съжалявам, че вече не се обръща към мен с принцесо?

— Прояви поне възпитание да ми кажеш добър ден! — отвърнах, приближавайки се към него. — Това, че ми се сърдиш и не искаш да отговаряш на имейлите ми, е едно нещо, но съвсем друго нещо е, че дори не благоволяваш да се държиш като цивилизован човек в присъствието на шефа ми и на целия град!

— Нямам какво да ти кажа.

Студеният му режещ тон, с който говореше, за мен беше като удар с нож право в сърцето. Ядът и разочарованието отново ме връхлетяха и бяха толкова силни, колкото в деня, в който си тръгна, и думите излетяха от устните ми още преди да успея да ги задържа:

— Дявол да го вземе, Ерик, какво искаш от мен?

— Какво искам ли? — повтори въпроса ми и от очите му направо излитаха мълнии. — Питаш ме какво искам ли?

Докато говореше, се бе доближил толкова близо до мен, че трябваше да извия глава назад, за да издържа погледа му.

— Да, питам те! Защото не знам какво още да направя, за да ми простиш! И да ме изслушаш!

Не бяхме разговаряли от близо пет месеца, а сякаш беше вчера, когато се карахме на прага на някогашната конюшня. Дългите седмици раздяла не бяха заглушили болката от раните, нито мъката, която те предизвикваха, и отговорът му показа, че това важеше както за него, така и за мен.

— Нищо, Алекс! Не можеш да направиш нищо! Много е късно!

Обърна се, без да изчака отговора ми, но аз се вкопчих в ръкава му и го задържах, принуждавайки го да се обърне с лице към мен. В погледа му просветваха мълнии и напрежението около двама ни беше почти осезаемо.

— Защо се върна, а? — попитах, преди да успее да каже и дума. — Ако е, за да ме накараш да разбера, че не си ми простил и никога няма да ми простиш, защото не си нищо повече от един тъп инат, който дори не иска да направи усилие, за да разбере, тогава би могъл да си спестиш пътуването и да си стоиш, където си бил. Съвсем ясно схванах посланието, благодаря.

— Върнах се, защото имах неща за уреждане тук, това няма нищо общо с теб. Но не се тревожи, след седмица заминавам, и то задълго. Няма да се видим повече.

Стори ми се, сякаш някакъв оловен похлупак се стовари върху гърдите ми.

Той се засмя подигравателно.

— Какво си мислеше? Може би, че съм се върнал, за да пълзя в краката ти и да те моля за прошка?

Беше ли наистина необходимо да се държи толкова оскърбително?

Въздъхнах, бях изтощена до крайност.

— Искам само… искам само да ме изслушаш, Ерик. И да разбереш, че никога не съм имала намерение да те лъжа, нито да ти причинявам болка! И че…

— Не си прави труда, принцесо! — сряза ме той. — Много е късно. Имаше шанс. Пропусна го. Толкова по-зле за теб.

— О, я се разкарай! — отрязах го вбесена, защото вече нямах други аргументи, и несъзнателно направих крачка към него. — Върви по дяволите с твоя гаден характер, няма какво повече да ти кажа!

— Чудесно! — отвърна той и също пристъпи към мен.

Изведнъж лицето му се оказа толкова близо до моето, че изпълни цялото ми полезрение. А парфюмът му… Господи, парфюмът му… бях забравила как чудесно ухаеше. Внезапно се почувствах като разпъната между желанието си да му извадя очите и копнежа да го целувам до забрава.

За частица от секундата погледът му се спря върху устните ми и видях как стисна челюсти. Някъде дълбоко в сърцето си усетих как ме полазиха мравки.

— Много добре! — успях все пак да изрека.

— Тръгвам си.

— Върви си. Единствено това можеш да правиш най-добре.

Но той не помръдна. Стоеше си все там, изправен пред мен с поглед, впит в устните ми. Задушавах се. После леко поклати глава и мърморейки, се обърна. Завладя ме някакъв неподвластен на контрол импулс и още преди да осъзная какво правя, ръцете ми се вкопчиха в яката на коженото му яке, за да го притегля към себе си… и без да му обяснявам каквото и да е, го целунах.

Изненадан от жеста ми, в началото Ерик стоеше объркан. Но не ме отблъсна. Тогава реших да се възползвам от шанса си и го дръпнах още по-силно за реверите на якето, едва разтваряйки устни, докато езикът ми леко галеше неговите. Той изстена и изведнъж поведението му се промени изцяло. Внезапно ръцете му се оказаха навсякъде по тялото ми — около лицето, накланяйки главата ми докрай назад, за да стане целувката по-дълбока, разрошваха косите ми, тръгнаха по гърба ми, плъзнаха се чак до вдлъбнатината в края на гръбнака, после върху задните части, зад бедрата, повдигнаха първо единия, после другия ми крак… Част от секундата по-късно вече обвивах с крака кръста му, а гърбът ми бе притиснат към някаква вертикална повърхност — неизвестно каква, и той буквално ме поглъщаше с уста жадно и страстно, всмуквайки стоновете ми още преди да пресекат бариерата на устните, а през това време езикът му трескаво, с копнеж и желание, а и с капчица отчаяние, търсеше моя.

Не беше целувка, която се стремеше да съблазни или да покори. Беше брутална, мощна, първична. Безмилостна.

Никога преди това не се бях чувствала толкова жива, колкото в този момент.

Вече не усещах студа и бях забравила напълно къде се намираме. Кръвта ми кипеше, кожата ми гореше и в главата ми кънтеше една-единствена дума: Още!.

Исках още, и то веднага.

Имах чувството, че ще загубя ума си, не исках това да свършва.

Само че свърши и свърши по-скоро внезапно. Допреди малко Ерик шепнеше името ми с дрезгав глас, а миг по-късно откъсна устни от моите, пусна ме на земята и отлепи рязко тялото си от моето.

Дишаше хрипливо и трудно, впери мрачния си горящ поглед в моя — възненавидях това, което прочетох в него. Наистина го възненавидях.

— Ерик — пошепнах все още замаяна, опитвайки се да го задържа.

Напразно.

— Не си отивай — умолявах го. — Моля ти се, не си тръгвай.

— Съжалявам, принцесо — промърмори той. — Беше грешка. Няма да се повтори.

Това брутално връщане в реалността ми въздейства като плесница и очите ми се напълниха със сълзи.

Ерик се завъртя на пети, яхна мотора и изчезна в нощта, оставяйки ме сама с разрошени коси, подути устни и разбито сърце.

Отново.

 

 

Мина седмица.

Цяла седмица, през която се опитвах повече или по-малко успешно да забравя какво се бе случило между нас, като работех денонощно. Само че беше по-лесно да се изрече, отколкото да се направи, при положение че въпросната работа ме връщаше постоянно към мисълта за него, през цялото време само към него и единствено към него.

Мислех непрестанно за целувката и за причиняващите ми болка думи, които каза.

Беше грешка. Няма да се повтори.

И на стотния път ми ставаше толкова болно, колкото и първия път.

След няколко пълни със страдание дни, куха и изтощена от многото безсънни нощи, накрая взех решение — вероятно едно от най-трудните в живота ми.

Това не можеше да продължава. Заради собственото ми душевно здраве и здравето на сърцето ми трябваше да сложа кръст на Ерик. Знаех, че все още има чувства към мен. Иначе нямаше да ме целуне толкова пламенно, ако нещата не стояха така. Но беше ясно също и че вече не искаше да намери изход от ситуацията. И не желаеше да се бори за мен. Нямаше намерение да ми прости. Не можех да продължавам и занапред да си причинявам болка и да въздишам от любов по някой, който не ме иска и който ми бе дал ясно да разбера това.

Така че му изпратих кратко съобщение, в което му казвах, че има право и че ще е по-добре както за него, така и за мен занапред пътищата ни да не се пресичат. Занапред щях да се задоволя с това да обсъждам всичко само с Марин, както той бе пожелал. Сбогом, Ерик, писах накрая. Надявам се, че ще бъдеш щастлив.

Осъзнавах, че жестът ми има по-скоро символичен характер и че в действителност той е важен само за мен, но трябваше да го направя. Имах нужда да обърна страницата.

Дълго плаках, след като изпратих съобщението, много дълго. Обзе ме отново усещане за пустота, знаех, че щеше да ми е необходимо време, за да изчезне.

Но все някой ден щеше да изчезне. И тогава всичко ще е наред.

Поне се надявах да е така.

Мобилният ми телефон иззвъня с тих провлечен звън и ме върна в реалността, тоест в моя малък офис, който Брюно ми бе предоставил на третия етаж на кметството в Шандьоние, докато чаках да построят моя. Извадих телефона от чантата и се усмихнах, като видях кой ме търси. Беше Марин.

„Алекс, можеш ли да дойдеш при лозовия масив при първа възможност?“

Пръстите ми затичаха по виртуалната клавиатура.

„Спешно ли е?“

„Горе-долу — да.“

„ОК. Трябва преди това да свърша нещо, ще го направя бързо и идвам.

Ще ти изпратя съобщение, щом тръгна.“

След четвърт час с ключовете на колата в едната ръка и червеното ми вълнено палто в другата, излязох, бързайки от офиса.

Въпреки че пътят бе покрит с тънък слой сняг, трябваха ми само няколко минути, за да стигна от центъра на града до лозовия масив, и едва бях свършила да си пея тихичко края на „Sex on Fire“ на групата „Kings of Leon“, когато в светлината на фаровете вече се виждаше завоят, който водеше към бъдещата винарна.

Продължих да си тананикам думите на песента, паркирах колата встрани до шосето точно пред металната решетка, през която се влизаше в северната част на парка. След това нахлупих на главата си прелестната шапка от черен филц с къса периферия, която бях изнамерила от едно дюкянче за ретро облекло, взех фенерчето, което държах винаги в жабката, и излязох от колата.

Навън въздухът беше студен, но не и вледеняващ. Увих хлабаво шала около врата си и вдигнах глава. Беше безлунна и безоблачна нощ. На небето като малки диаманти блещукаха хиляди звезди, окачени на небосвода. Затворих очи и поех дълбоко въздух, оставяйки околният покой да нахлуе в мен. Мислите ми самоволно тутакси полетяха към Габриел, както често се случваше вече от месеци насам. В такава нощ като тази точно преди сто и седемнайсет години Тома й бе предложил да се оженят. И въпреки че общият им път е бил осеян с препятствия, любовта им е била по-силна от всичко или най-малкото Габриел е притежавала достатъчно дързост и решителност, за да запрати всички спънки да вървят по дяволите и да подбутне мъничко с пръст съдбата, а е имало нужда от това.

Една щастлива случайност в резултат на издирвания часове наред къде ли не — поне Флави така ми ги описа, докато по същото време аз полагах усилия да защитя проекта си пред своите началници, й бе позволила в крайна сметка да стигне до едно писмо, изпратено от Габриел до приятелката й Софи, благодарение на което директно от ръката на моята далечна предшественица двете узнахме как е пресякла океана, за да търси Тома… и как бе успяла да измъкне от него обяснения защо е заминал.

Въздъхнах от щастие, когато разбрах. Тази втора среща на Габриел с Тома беше толкова епична, колкото и първата, и след безброй страдания най-сетне двамата бяха стигнали до щастлив край, какъвто заслужаваха.

Наистина беше вдъхновяващо. Вдъхновяваща бе самата Габриел. Изглежда и аз се бях надявала на същия резултат, когато последвах Ерик вън от залата по време на коктейла. И аз подбутнах с пръст съдбата, но не стигнах до очаквания ефект. Трябваше да си дам сметка. Моята история нямаше да следва пътя на предшественицата ми и пред мен не се очертаваше никакъв щастлив край.

Въздъхнах, поклатих глава, върнах си контрола над мислите, след това с решителна стъпка тръгнах към желязната порта, за да отида при Марин.

— Марин? Тук ли си? — извиках в нощта. — Какво я е прихванало да ми определя среща тук? — промърморих едва-едва. — Много по-удобно щеше да е да разговаряме в странноприемницата!

Като видях зрелището, което се разкриваше отвъд портата, се заковах на място с широко отворени от смайване очи.

— Оо! Но… какво… какво е това?

Пред мен десетки малки сияещи фенери очертаваха в снега пътека от светлина като звезди, които ме зовяха да ги последвам.

Беше великолепно! Непостижима красота! Сякаш участвах в някаква романтична сцена, в която героят се готви да направи признание на героинята и… Спрях, а сърцето ми започна да блъска с все сила и не смеех да пусна на воля въображението си от страх да не си измисля нещо.

Тръгнах по пътя, който фенерите очертаваха. След няколкостотин метра в неясната им светлина се появи познат силует. Сърдечният ми ритъм се ускори до неузнаваемост.

Направих още няколко стъпки и имах чувството, че жизненоважният ми орган ще експлодира, когато осъзнах накъде води осветената от фенерите пътека.

Бях стигнала до ниската полуразрушена стена. До нашата стена. Там, където Ерик ме целуна за първи път. И където сърцето ми бе потънало като разбит кораб без никаква надежда за спасение.

Бях толкова развълнувана, че не мога да го опиша, и продължих напред с поглед, вперен във все още тънещото в мрака лице на мъжа, който ме чакаше в края на пътеката. После, когато стигнах само на няколко крачки от него, се заковах на място.

— Ерик!

Той направи крачка към мен.

— Привет, принцесо.

Гледах го и не вярвах на очите си.

— Ти… значи не си заминал за Африка.

— Промених намерението си.

И толкова. Три думи, три кратки думи и надеждата в мен възкръсна, предизвиквайки вихрушка от пърхащи пеперуди в стомаха ми.

Тъй като не казвах нищо, Ерик се приближи колебливо до мен с взрян в очите ми поглед.

— Алекс… аз…

Спря, отклони поглед и прокара нервно пръсти през косата си. После отново се вгледа в мен, този път още по-настойчиво и решително, и започна:

— Преди време ми зададе един въпрос, помниш ли? Попита ме какво искам от теб.

Кимнах полека с глава.

— А ти ми отговори, че не искаш нищо. И че е прекалено късно.

Заболя ме.

Той едва доловимо кимна с глава.

— Задай ми пак същия въпрос, моля те. Бих искал… да променя отговора.

Всичко в стомаха ми пърхаше и се подчиних.

— Какво искаш от мен, Ерик? — прошепнах, докато го гледах в очите.

Лицето му стана сериозно, почти тържествено.

— Всичко, Алекс. Искам всичко от теб. Искам усмивката ти, светлината ти, настроението. Искам сърцето ти. Желая те, желая те цялата.

— Ти… ти сериозно ли?

— Както никога преди.

Без никакъв знак сълзите внезапно бликнаха и аз замигах, опитвайки се същевременно да си поема дъх, сякаш въздухът внезапно спря да ми достига. Ерик полека се приближи до мен, обхвана с длани лицето ми и се вгледа в очите ми. В гърдите сърцето ми започна да се издува и да се издува, без да може да се спре.

— Исках да те намразя, Алекс — пошепна и гласът му преливаше от емоции. — Наистина го исках. Но… не можах. Влюбен съм в теб по същите причини, които в началото ме караха да се държа дистанцирано: заради светлината, която излъчваш, заради погледа, с който гледаш на света, сякаш виждаш всичко през розови очила, заради сърцето ти — огромно като планетата. Борих се след онази карнавална вечер, борих се да не чувствам вече нищо, да те забравя. Дори заминах, защото знаех, че не мога да продължа да живея, ако остана в Шандьоние. Мислех си, че съм успял. Толкова бях сигурен и именно затова се върнах. За да го докажа на себе си. Но не бях те забравил. Нито за секунда, нито за миг. Запечатана си в сърцето ми и не мога да те измъкна. Искам да си останеш там. И… искам и аз да остана в твоето сърце.

Спря се за момент, очите му се взираха в моите, после продължи:

— Алекс… Знам, че характерът ми е противен и че те накарах да страдаш, но… но аз те обичам. И наистина се надявам, че не е прекалено късно. Ще ми дадеш ли още един шанс?

— Обичаш ме? Още ли ме обичаш?

— Не те обичам още, Алекс, обичам те още повече.

— О, Господи!

Истинска буря от емоции се развихри в тялото ми. Очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Дали… означава ли това, че ми прощаваш? — попитах с известно притеснение в гласа.

Той кимна.

— Да — отвърна. — Алекс, аз…

Беше по-силно от мен. Не го изчаках да довърши, а буквално се хвърлих на врата му и го целунах така, сякаш внезапно се бе превърнал във въздуха, който дишах.

Изпитах огромно чувство на облекчение — изпита го сърцето, тялото ми, всяка моя клетка, които ме тласкаха към него и аз търсех в устните му потвърждение на това, което току-що бе казал.

Обичаше ме.

Беше ми простил.

Искаше ме в живота си.

По бузите ми потекоха сълзи от радост и облекчение и го притиснах още по-силно към себе си, твърдо решена никога повече да не го пусна да ме изостави.

Ерик се усмихна, после жадно и трескаво отвърна на целувката ми. После ме прегърна, повдигна ме и ме притисна към себе си, сякаш искаше да ме погълне. Внимателно ме пусна и обхвана лицето ми с длани. Целувката ни стана по-нежна, пълна с благоговение, сякаш се откривахме взаимно. Езикът му галеше леко и възбуждащо моя, а ръцете ми с нежност потънаха в косата му.

Имах усещането, че всичко около нас бе в напрегнато очакване. И че цялата вселена бе спряла и гледаше как нашите две сърца отново бият заедно.

Не знам колко време се целувахме. Накрая Ерик се отдръпна, допря чело до моето и полека се засмя.

— Извинявай — прошепнах. — Не можах да се въздържа.

— Не ми и хрумва да се оплаквам, принцесо. Напротив.

— Знаеш ли, наистина си помислих, че съм те изгубила — едва измърморих.

— Бях сляп и глупав. Но сега вече — край. Не искам повече да се насилвам да те мразя. Много е трудно.

— Искрено съжалявам, че ти причиних болка, Ерик. Наистина не исках…

— Знам…

— Кажи ми пак, че ми прощаваш. Моля те.

Той отлепи челото си от моето и като обхвана с длани лицето ми, се вгледа в очите ми.

— Алекс, обичам те. Да, прощавам ти.

— Обещай ми, че няма да ме изоставяш повече.

— Обещавам.

Знаех, че на практика нещата нямаше да са толкова лесни, колкото изглеждаха. Работата му налагаше да пътува на далечни мисии, при това често. Само че аз знаех какво искаше да ми каже с това обещание. Дори и да заминеше чак на другия край на света, винаги щеше да се връща. И за него, и за мен времето за бягство бе отминало. Трябваха ни месеци наред, за да стигнем дотук, но накрая успяхме да се върнем там — на същата страница, в точката, от която започваше нашата история.

— Обичам те — казах тихичко, преди да се вдигна на пръсти и да го целуна още веднъж по устните.

Той се усмихна и ме притисна до себе си. Сврях глава във вдлъбнатината на врата му и въздъхнах.

След толкова провалени опити, след толкова пъти грешно начало, нашата история най-сетне можеше да започне.

В крайна сметка Беа може би наистина беше права, че не бях намерила случайно снимката на Габриел. И че повелята на съдбата ми беше да проследя нейната съдба и сега да стоя пред портите, които водят към щастието.