Клое Дювал
Шато край реката (29)

28
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние, януари 1900

На другата сутрин Габриел намери баща си в библиотеката, все едно че не бе станало нищо и сякаш светът, нейният свят, не бе променил своята ос на въртене. Без да му разкрива все още своето щастие — беше обещала на Тома да не му казва нищо, докато самият той не поиска официално ръката й — тя помогна на Морис да подреди библиотеката преди отпътуването им, което вече не можеше да се отлага. Като се стараеше да не среща погледа на баща си, който се досещаше какво става в душата й, все едно четеше отворена книга, Габриел се насили да потисне нетърпението си, докато сортираше извадените книги, и се зае да прелиства разсеяно един атлас, като търсеше страницата за Северна Америка, разбира се, преди да го сложи на мястото му, тананикайки си с едва доловим глас мелодията „На хубавия син Дунав“ и припомняйки си вечерта, танца, звездите, предложението му… и своето откровено, чистосърдечно и екзалтирано „да“.

Пееше си вече за четвърти път мелодията, когато на вратата се почука и най-сетне, най-сетне се появи Тома.

Като го видя, сърцето в гърдите й обезумя.

Готово — помисли си младата жена. — Стигнахме дотук. Днес е първият ден от оставащия ни общ живот.

Погледите им се срещнаха и Тома й се усмихна. Сякаш в очите му изгря слънцето.

Размениха погледи само за секунда — толкова, колкото да се изрече думата „сватба“, но това бе достатъчно, за да се промени Габриел напълно.

Тома се приближи към Морис и като се поклони почтително, с тържествен глас го помоли за среща — среща, на която книжарят веднага се съгласи, като хвърли крадешком поглед към дъщеря си. Молейки се, коленете й да не омекнат и да не падне, Габриел стана, промърмори някакво извинение и тръгна към вратата, но избра пътя си така, че да мине близо до Тома. Когато стигна съвсем до него, ръцете им се докоснаха и той веднага хвана нейната.

— Не, остани — прошепна й толкова тихо, че само тя да го чуе, и я погледна с такава нежност, че тя се разчувства.

Тя кимна едва забележимо и остана до него — той продължаваше да я държи за ръка — и със сведен поглед и напрягайки цялата си воля, за да изглежда безучастна и незаинтересована, което беше в пълно противоречие с усмивката на лицето й, търпеливо чакаше Тома да зададе въпроса си.

— Какво мога да направя за вас, мосю Д’Арси? — попита Морис, докато се изправяше.

— Мосю, дойдох да ви помоля най-покорно за вашето съгласие да ми дадете ръката на дъщеря си.

Габриел усети как я обхваща опиянение и затвори очи. През цялата нощ бе мислили за този миг. Представяше си как Тома се покланя пред баща й и иска от него ръката й, Морис приема и лицето му грейва от радост и щастие. Но когато чу отговора на баща си и произнесените с леден тон думи, сякаш някой плисна в лицето й кофа ледена вода.

— Предполагам, че искате да я отведете заедно с вас на другия край на света?

Шокирана, младата жена тутакси вдигна очи и погледна баща си в недоумение. В този момент погледът на Морис беше толкова твърд, толкова студен, че започна да си мисли, че наистина ще откаже да й даде своята благословия, а и в последвалия разговор нямаше нищо утешително.

— Да, мосю — отвърна Тома, без да се засегне от враждебното отношение на книжаря.

Би могло да се каже, че се бе подготвил за подобно нещо.

— Обичате ли я? — попита Морис.

Погледът на Тома се насочи към Габриел, опитвайки се да улови нейния, и той заяви:

— Повече от живота си.

Габриел беше толкова развълнувана, че за малко щеше да скочи още сега на врата му и да го целуне.

— Имам две условия — обяви Морис, привличайки към себе си вниманието на двамата влюбени.

— Какви условия, мосю?

— Искам да ми обещаете, че ще се грижите за нея като за най-ценното ви съкровище. И дори повече от това. Ако й се случи нещо или ако науча, че сте й причинили някаква злина, ще намеря начин и без да се колебая и секунда, ще прекося океана и ще ви принудя да чуете какво мисля по въпроса.

— Имате думата ми, мосю.

— Това не е достатъчно. Закълнете се в най-скъпото си.

— Татко! — възкликна Габриел, която вече не можеше да издържа.

Разбираше, че баща й иска да се убеди, че Тома ще се грижи за нея, но защо беше необходимо да се държи така отблъскващо? Не можеше да разбере защо го прави. А тя си мислеше, че ще скочи от радост заради нея!

— Не се меси, Габриел — това засяга само този млад човек и мен.

Габриел се канеше да се възпротиви, че все пак тя е най-заинтересованата страна, защото ставаше дума за нейната ръка, но Тома стисна пръстите й и я спря.

— Баща ти има основание, Габриел — каза той. — Негово категорично право е да се убеди, че те заслужавам.

Младата жена кимна с глава и се съгласи да помълчи още известно време. Тома насочи вниманието си към бащата на Габриел и уверено каза:

— Кълна се в гроба на майка си.

— Добре.

— А другото?

— Другото ли?

— Казахте, че имате две условия.

— Ааа, да.

И изведнъж строгото изражение на Морис изчезна толкова бързо, колкото бързо се бе появило преди това, и на лицето му грейна обичайната му доброжелателна усмивка.

— Бих желал в бъдеще да ме наричате „татко“, тъй като ще станете мой син — заяви приветливо.

Като чу това, на Габриел й олекна, тя не можа да се сдържи и се хвърли на врата на баща си, увличайки и Тома със себе си, който въпреки желанието си се оказа в центъра на тази семейна прегръдка.

— Надявам се, че ще ми простите тази малка комедия — извини се Морис и обясни, че е обещал на покойната си съпруга да бди над единствената им дъщеря и че е негов дълг да се увери, че и Тома ще прави същото.

— Разбира се, нормално е, очаквах го.

— Впрочем, бих искал да ви помоля за благоволението да ми направите една услуга — добави книжарят.

— Каква?

— Да освободите Елен от ангажиментите й, за да мога да се оженя за нея.

Габриел отново възкликна от радост.

— Тя прие ли?

— Прие.

— Татко, това е прекрасно — извика Габриел и отново увисна на врата на баща си. — Толкова съм доволна заради теб!

— Е и? — попита Морис над рамото на дъщеря си, обръщайки се към Тома.

— Елен може да тръгне още днес с вас, ако иска. Приемете и двамата благопожеланията ми за щастие.

Същата вечер, вярна на навика си, Габриел се измъкна от стаята си и с разтуптяно сърце и свит на топка стомах побърза да се присъедини към Тома, който вече официално беше неин годеник, и този път не забави крачките си, когато стигна до библиотеката. Вратата й беше открехната и през нея в коридора се процеждаше мека светлина. Тя тихо я бутна с върха на пръстите си и влезе. Тома седеше с гръб към нея на тяхното канапе — то щеше да си остане завинаги тяхно — загледан някъде между припукващия огън и стената на камината. Изглеждаше унесен в мислите си, впрочем толкова унесен, че дори не я чу да се приближава. Габриел реши да се възползва и да го изненада и, дяволито усмихната, се приближи на пръсти до него. Когато стигна, покри с длани очите на годеника си.

— Кой е това? — попита, наведена над ухото му.

— Ммм… не знам. Някоя фея? — отвърна Тома, включвайки се веднага в играта.

— Грешка.

— Някоя сирена?

— Пак грешка!

— Жената от съседния замък?

— Посред нощ? — учуди се младата жена, преструвайки се на разстроена. — По каква причина жената на съседа ще се промъква по коридорите на нашия замък в такава късна доба?

— От това разбирам, че отговорът не е верен.

— Не е!

— Тогава остава една-единствена възможност — заяви той.

— Ахаа. Цялата съм в слух.

— Жената на живота ми.

И изричайки това, без да я предупреди, Тома хвана Габриел за китките и с енергично движение я преметна през облегалката на канапето, така че тя се приземи на колене в ръцете му. Младата жена се засмя, но смехът й угасна, когато видя погледа на Тома. Бавно, нежно устните на годеника й докоснаха нейните с едва осезаема ласка, почти недоловима и толкова деликатна, така изтънчена, че почувства как хиляди иглички сякаш пробождат тялото й.

— Добър вечер — прошепна той и опря чело в нейното.

— Добър вечер — отвърна младата жена със същия тон и обви с ръце шията на Тома.

Пръстите й от само себе си се заровиха в косите на годеника й — тя не се уморяваше да си повтаря тази дума — и почти въздъхна от блаженство. Колко пъти бе мечтала за това… Още не можеше да повярва, че сега вече може да го прави толкова често и колкото иска. Беше като сън, един сън, от който не искаше никога да се събуди.

Под ласката на пръстите й Тома затвори очи, притискайки се към нея с непозната досега забрава — такъв тя никога не го бе виждала. Свря лице във врата й и въздъхна.

— Още ми е трудно да повярвам, че наистина си тук — прошепна.

— От няколко седмици съм тук, ако не си забелязал — подразни го младата жена.

Габриел усети как се засмя, притиснат до лицето й.

— Забелязах — отвърна той. — Забелязах още първия ден.

— И аз също.

Тома се отдръпна от Габриел и погледът му отново потъна в нейния. Двамата се усмихнаха. Габриел не можа да се сдържи, притегли лицето на Тома до своето и настойчиво потърси устните му за целувка, на която годеникът й беше повече от готов да отвърне. После пожела още една и още една, и пак още една… докато тези бързи целувки, които си разменяха между две усмивки, между два изблика на смях, внезапно придобиха друг характер. Тогава устните на Габриел започнаха да вкусват неговите толкова жадно и така лакомо, че самата тя се изненада, и когато езикът на Тома стигна до нейния с опияняваща шеметна ласка, светът изчезна и го замениха усещания, които Габриел никога дотогава не бе изпитвала. Сякаш внезапно цялото й тяло пламна отвътре, като че в нея се зароди една неукротима нужда да запълни някакъв вакуум, чието съществуване преди не съзнаваше.

Чувстваше се едновременно и замаяна, и крайно възбудена.

Не искаше това никога да свършва.

Няколко минути, няколко секунди по-късно обаче Тома се отдръпна и се взря продължително и безмълвно в нея, а в погледа му сияеше възхита.

— Ако имах дори малък талант на художник — прошепна накрая, — щях да те нарисувам точно така — огряна от светлината на камината, с разпуснати коси, с искрящ поглед, с алени от целувките ни устни. Прекрасна си, Габриел. Непостижимо прекрасна. Най-красивата жена на тази планета.

Бузите на Габриел леко поруменяха от комплимента му и тя зарови лице във врата му, за да не проличи какво удоволствие й доставиха неговите думи.

— Обичам те, Тома — прошепна едва чуто.

Усети как ръцете му я притиснаха силно и я връхлетя чувство на благодарност за щастието, което изпитваше в момента.

— Никога не съм мислил, че някой ден ще обичам така, както обичам теб, Габриел — подхвана Тома. — Преди да те срещна, бях като мъртъв. Ти и твоята усмивка, добрината ти, благородството, великодушието ме върнаха към живота. Не знам с какво съм те заслужил. Още ми е трудно да повярвам какво се случва. Все още ми се струва, че ей сега ще се събудя и ще видя, че всичко е било само сън.

— Не е сън. Наистина съм тук, в прегръдката ти, и нямам намерение да си отивам. Обещавам ти.

Той бавно кимна. Лицето на Габриел бе все така сгушено във врата му и тя не можеше да види изражението, но долови, че се колебае, защото тялото му изведнъж се напрегна. Разтревожи се и тутакси се отдръпна от него.

— Какво става, Тома — попита.

— Няма нищо.

— Кажи ми.

— Сигурна ли си, че…

— Че какво?

— Че няма да съжаляваш за това, че ще заминеш с мен? И ще оставиш баща си, книжарницата, предишния си живот заради… мен?

Габриел обгърна с длани лицето му и с див порив се взря в очите на Тома.

— Заради теб ли? Но Тома, сега ти си моят живот! Моят дом е там, където си ти. Разбира се, че ще тъгувам за баща си, но с него ще бъде Елен и тя ще се грижи за него. Ти си моето бъдеще. Ти си моето семейство и не искам да съм никъде другаде, освен там, където си ти. Обичам те!

— Въпреки… въпреки белега ли? — попита отново.

Тогава Габриел направи това, което толкова често тайно бе мечтала да стори. Очите й не се отделяха от погледа на Тома чак до последния момент, когато устните й допряха до белега и го целуна продължително с нежност и благоговение. После се отдръпна и отново потърси погледа на годеника си.

— Това достатъчно ли е като отговор? Обичам те, Тома, което означава, че обичам и белега ти също както очите ти или ръцете, или усмивката. Не, не е така. Обичам го още повече, защото този белег — това си ти.

Още не бе свършила, когато Тома с видимо облекчение, което се четеше в изражението му, и буря от емоции в погледа обхвана с длани лицето й и френетично започна да я целува — толкова бързо, така жадно, както я бе целунал за първи път в деня на заминаването си за Англия. Сега обаче, вместо да спре след няколко секунди, както бе сторил тогава, той продължи с целувките още и още, притискайки я до себе си, сякаш искаше да я изпие цялата и никога повече да не я пусне да си отиде.

Но и тя правеше същото и отвърна на целувката му с плам, изпълнен със същата страст и задъханост. И когато езикът на Тома потърси нейния, когато ръцете му се плъзнаха да изучават тялото й, младата жена забрави за всичко останало извън него, извън нея, извън тях, сливайки се с този миг, с бурята от чувства, които вихрено се въртяха, и с това префинено сладострастие, породено от допира на неговата кожа до нейната. Под въздействието на ласките й се струваше, че цялото й тяло гори и вече не може да се побира в кожата. Беше замаяна, но внезапно ясно, много ясно проблесна в съзнанието й, че някои части на тялото й като че имаха своя собствена воля и копнееха за още нещо.

И Габриел искаше още нещо. Нещо много повече.

Искаше да чувства Тома, притиснат плътно до нея, да усеща как сърцето му бие до нейното, да осезава с тялото си неговото тяло.

Искаше да се слее с него.

Беше толкова просто.

Без да се колебае дори за миг, Габриел започна да разхлабва връзката на Тома, да разкопчава ризата му и да я отваря, за да плъзне ръце под плата дръзко и решително, докато продължаваше да го целува. Допирът на ръцете й до тялото му сякаш наелектризира Тома и събуди в него последната частица воля, която го накара да се отдръпне задъхан и с трескав поглед.

— Габриел… Габриел, аз трябва… аз…

— Какво има? — попита младата жена замаяна, едва поемайки си дъх.

— Аз… мисля, че ще е по-добре да те изпратя до стаята ти. И после да се метна с главата надолу във водите на рова.

— Замръзнали са, само ще я счупиш. И защо искаш да го направиш? Аз… Не ме ли желаеш?

В погледа на Тома заискри светлина.

— Напротив — отвърна с дрезгав глас. — Само че аз съм мъж и… не съм сигурен, че мога да бъда и джентълмен, ако… продължаваме така. Аз…

— Не искам да си джентълмен — разпалено отвърна Габриел.

Сякаш някой друг бе завладял тялото й. Тя вече не беше същата. Беше различна — една дръзка и зажадняла Габриел. А също и чувствена, мислеше си, докато впиваше устните си в устните на годеника си. Един стон се отрони от гърдите на Тома и той отвърна ненаситно на целувката й, преди отново да се отдръпне от нея.

— Габриел…

— Не искам да бъда благоразумна, Тома — прошепна младата жена и стисна със зъби крайчето на ухото му, което го накара отново да изстене. — Тази вечер искам да съм твоя. И ти да си мой. Целия.

— Габриел, вече съм твой — отвърна Тома, опитвайки се с все сили да устои. — Душата и сърцето ми завинаги са твои…

— Тогава отдай ми и тялото си… Тома… Моля те. Люби ме.

Тома вече не беше в състояние да се бори срещу огромното си желание да я люби, спря да се съпротивлява и те се сляха в едно.

И дори много по-всеотдайно.

 

 

Винаги ще помня тази нощ, в която двамата с Тома станахме едно цяло — бе написала Габриел в дневника си в онази нощ, след като се бе върнала в стаята си със сияещи очи, като звездите на небето, и всяка частица от нея изпитваше щастие. — Когато остарея и по лицето ми се появят бръчки и вече няма да мога да се любя, когато ще забравя дори и името си, отново и отново ще си спомням за тези мигове и тези чувства. Как телата ни се откриха едно друго, огъня, който пламна в тях, опожарявайки всичко по пътя си и най-вече опожарявайки разума. Ръцете на Тома — дръзки и опияняващи, върху кожата ми и моите, които повтаряха всяко негово движение. Езикът му, от който губех ума си. Нито за миг не затворих очи. Исках да видя всеки израз на лицето му, да чуя всеки стон, всяка въздишка, докато телата ни се сливаха в едно. Исках да запечатам в паметта си всяка минута, всяка секунда.

Признавам си обаче, че клепачите ми се затвориха, когато усетих експлозия вътре в тялото си и звезди заплуваха пред погледа ми, когато почувствах как Тома също се отдава на удоволствието, шепнейки името ми още и още като молитва чак докато настъпи мигът, в който повече не можеше да говори, а тялото му се напрегна и ме притисна в прегръдката си, сякаш искаше да ме задържи така винаги близо до него.

Да, даже и когато паметта започне да ми изневерява и вече няма да мога се разпознавам в огледалото, винаги ще си спомням за отпечатъка, който Тома остави върху тялото, сърцето и душата ми. Защото това, което изпитах, докато бях в прегръдката му тази нощ, беше по-силно от всичко друго.

Сега съдбите ни са запечатани с общ печат, знам го. Вече никога няма да съществувам без него, нито той без мен.

Никога.