Клое Дювал
Шато край реката (28)

27
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

Затворих полека дневника на Габриел, поставих за кратко ръцете си върху кожената корица, и после загасих нощната лампа. Въздъхнах дълбоко, отметнах назад глава и се загледах в покритото със звезди небе. Щом се убедих, че пътят ми е свободен, измъкнах се от стаята си, за да хапна нещо и после пак да се върна към четенето. Нощта бе настъпила и соларните лампи разпръскваха мека светлина върху тревата, дърветата и върху туята, която обграждаше градината.

Наоколо бе тихо, спокойно и ведро.

За сметка на това в душата ми всичко бе съвсем различно. Сърцето ми ускорено биеше в гърдите, емоциите стягаха гърлото ми.

Бях щастлива, много и искрено щастлива заради Габриел. Вече знаех, че двамата с Тома се бяха оженили, че бяха живели щастливо в Америка и им се бяха родили четири деца, но беше наистина разтърсващо да чета как конкретно се бе развила тази така чиста и красива споделена любов. Всичко в мен се преобърна.

За малко да се разплача.

Но това не беше единствената емоция, което ме завладя, докато четях за бала, как се бяха срещнали отново Габриел и Тома и за толкова трогателното пленително предложение да се омъжи за него. Имаше и още нещо, някакво по-сложно, но не така ясно чувство. Приличаше донякъде на завист, но беше много по-силно от нея.

На английски съществува терминът longing, на който все още не съм намерила съответствие на френски. Означава вид желание, което в известна степен — повече или по-малко — е рационално и най-често е трудно задоволимо или дори невъзможно, но то разтърсва из основи и не може да се освободите от него. Желание, примесено с носталгия, с усещане за липса и с малко съжаление понякога за нещо, което нямате или вече нямате, а бихте желали повече от всичко на света да е ваше. Толкова огромно желание, че го усещате физически с всяка клетка на тялото си като огромен вакуум в живота ви. Като ръка, която сграбчва сърцето и стомаха и ги стиска с такова настървение, че понякога се чудите дали изобщо ще оцелеете. Сякаш копнеете за нещо, но копнеете много силно, непреодолимо силно.

Точно това изпитвах в момента. Чувството ме владееше изцяло. В унисон с необуздания ритъм на моя жизненоважен орган в главата ми се въртеше и постоянно отново се връщаше една-единствена фраза: „И аз искам същото, искам го!“.

Исках и аз да изпитам такава безусловна любов. Копнеех да изживея също такава страст в истинския живот, в моя живот. И да се случи тук, веднага, още сега.

Едно лице — винаги едно и също, изплува пред погледа ми, повтаряха се жестовете на Тома, дланите му милваха лицето на Габриел, устните му търсеха нейните, тоест моите, ръцете му я притискаха до себе си, притискаха мен до него… Това желание, този копнеж отекваха толкова дълбоко в мен, че почти се задушавах.

Зрението ми се замъгли, звездите изчезнаха от небето.

Crap. Crappity, crappity, crap.

В този момент от таблета, който бях взела със себе си в градината, се чу звуков сигнал, който показваше, че имам съобщение по скайпа. Премигнах, за да махна сълзите, които напираха под клепачите ми, оставих дневника върху градинската маса и проверих съобщението или по-скоро съобщенията.

Алекс?

Там ли си?

Нямам новини от теб! Тревожа се…

Обади ми се ако си там! Моята най-добра приятелка ми липсва!!

Алееекс

Чак тогава осъзнах, че не бях писала на Беатрис, нито бях разговаряла с нея от деня на пристигането ми в Шандьоние. Тя ми беше изпращала съобщения многократно, а аз всеки път се бях заричала, че скоро ще й отговоря. После се случваха разни неща едно след друго и за първи път в живота си изобщо забравих да пиша на най-добрата си приятелка.

Проверих с помощта на камерата да не би вътрешното ми напрежение да е оставило дири по лицето ми и благославяйки здрача в градината, веднага отговорих.

— Алекс — възкликна тя, щом се включи, — ето те най-сетне! Полудях от тревога! Цяла вечност не сме се чували, а ти не отговаряш нито на имейлите ми, нито на съобщенията! Още малко и щях да се обадя на Спенсър да разбера какво става! Добре ли си? Какво се е случило? Защо не отговаряше? Във Франция да не би вече да е нощ? Едва те виждам!

Потокът от думи се лееше толкова бързо, че почти се стъписах.

— Съжалявам, наистина съжалявам, Беа! — побързах да я успокоя. — Всичко е наред. През последните дни тук беше истинска лудница и…

— Лудница ли? В какъв смисъл лудница? В позитивен или в негативен? Разказвай! Искам да чуя всички подробности!

— С колко време разполагаш? Защото може да е дълго.

— С достатъчно време. Хайде, изплюй камъчето! Струва си да го направиш, ако искаш да ти простя, че ме пренебрегна толкова дълго време!!!

В следващия половин час й разказах всичко или почти всичко.

Описах й разговора си с Марин, досието, събрано от Марк Ланел и информацията, която то съдържаше; разказах й за книжарницата в Анже и за решението ми да я посетя. Също и за гробището, за срещата с Ерик там, за злополуката с Макс. За това, че Ерик ме придружи до Анже вероятно от чувство за вина. Разказах й как намерих дневника на Габриел, за телефонните обаждания на Ерик, споделих и факта, че сигурно щеше да му се наложи да продаде замъка, който е означавал толкова много за родителите му. Споменах и за разходката с балона, за пейзажите, за замъците. С няколко фрази накратко й обясних какво бях научила от дневника на Габриел за историята на моите деди.

— Знаеш ли, странна е тази връзка, която чувствам с Габриел. Чета дневника й все едно е роман, но същевременно ми се струва толкова реална, че понякога имам усещането, че е някъде тук и даже, че може да я срещна в Шандьоние.

— Казват, че има личности с такова силно излъчване, че дори и след смъртта оставят своя диря на Земята.

— Сигурно ще ми се смееш, но днес следобед за миг се почудих дали пък именно тя не се е погрижила да намеря снимката и да дойда чак тук. За да спася замъка.

— Кой знае… Може да ти е писано от съдбата да се върнеш по нейните стъпки. Да изминеш пътя обратно.

— Свети Науме, нали знаеш, че наистина не вярвам в подобни неща. Но пък за сметка на това съм сигурна, че намерих решение как да бъде спасен замъкът.

Разказах й с няколко думи за посещението си в музея, за обяда с Брюно и за информацията, която ми съобщи, че през XVIII век имението е имало своя винарна. После й описах плана си, с който предвиждах да предложа този терен на шефката ми Елизабет.

— Направо фантастично! Алекс, знаеш ли, страхотна си!

— Не прекалявай все пак… Още нищо не е станало, трябва да говоря първо с Ерик, за да получа съгласието му, и после да убедя Елизабет и всички, от които зависи решението. Играта още не е спечелена.

— Сигурна съм, че ще се представиш блестящо. Що се отнася до твоя кастелан, няма съмнение, че има гаден характер, но защо да отказва, ако положението му е толкова отчаяно, както го описваш?

— Не знам. Струва ми се, че не обича особено американците, така че може и да не му хареса идеята да даде под наем част от имението на американска компания за винопроизводство.

— Може и да не обича американците, но е по-добре да има винарна в част от имението му, отколкото разни мърляви туристи навсякъде плюс съсипан замък. Ако е интелигентен, веднага ще разбере кое е от негов интерес.

— Надявам се. Във всеки случай утре сутринта ще отида да говоря с него.

— Очаквам подробен отчет за разговора още в минутата, щом се върнеш в странноприемницата.

— Обещавам.

— Всъщност, ако помислиш добре, ще видиш, че неотдавнашната ми теория очевидно се потвърждава все повече.

— Кое от нея?

— Фактът, че ти е съдено от съдбата да отидеш там! Не можеш да отречеш, че наистина има прекалено много случайности. От всички потомци на твоята предшественица точно ти намери снимката. Пак ти работиш именно във винарна, която се опитва да пробие във Франция. И там откриваш точно в подходящия момент, че имението е имало собствена винарна и стигаш до извода, че си намерила идеалното решение, за да спасиш замъка. Няма как да не виждаш всичките тези знаци!

— Добре де, съгласна съм, твърде много случайности наистина. Но това не е чак толкова необикновено нещо.

— На мен обаче ми се струва очевидно, че си била предопределена да вървиш по стъпките на твоите предци, за да спасиш замъка. Как всъщност е бил разрушен?

— Изглежда от пожара, който избухнал една нощ от искра в електрическата мрежа.

В ума ми се мярна една мисъл.

Ами ако статията за пожара, която бях прочела, не беше достатъчно изчерпателна? В нея не се споменаваше за жертви, но толкова мощен пожар сигурно е причинил много по-тежки щети, а не само обичайните материални загуби. Дали не са пострадали и обитателите на замъка? Стомахът ми се сви, докато си представях един от тях с изгаряния от трета степен или нещо още по-лошо… Всички те за мен бяха толкова реални, че самата мисъл, че огънят може би е причинил смъртта на някой от тях… За мен това наистина щеше да бъде траур.

— Алекс?

— Да?

— Какво става? Изглеждаше толкова странно преди малко!

— Няма нищо. Само си мислех за дневника на Габриел. И за хората, с които е живяла, докато е била тук. Понякога ми е трудно да си представя, че всички те са мъртви и отдавна са погребани. Все се надявам, повече ли по-малко, да ги срещна някъде на пазара, там на площада или в градините на замъка. Виж сега, като стана дума за околностите на замъка, казах ли ти, че Ерик иска да превърне някогашната конюшня в къща за гости? Баща му е възнамерявал, след като реставрира замъка, да го дава под наем за луксозни сватби, а според мен това би могло да осигури значителен приход.

— Ъхъ…

Беа се взря продължително в мен, после попита:

— Ти се връщаш, нали? Като приключи престоят ти, ще се върнеш, нали така?

— Разбира се, че се връщам! Кое те кара да си мислиш обратното?

— Не знам. Интуицията ми. Фактът, че се вживяваш толкова в бъдещето на замъка, сякаш отговорността за това е твоя. А още и това, че от един час вече само името на Ерик е в устата ти. Обърна ли внимание, че не спомена Спенсър нито веднъж?

Вкамених се.

Думите й завъртяха ножа право в раната и отново ме връхлетя чувство за вина.

Внезапно погледът на Беа стана по-сериозен и тъй като не отговорих нищо, продължи:

— Харесва ти много, нали? Изцяло си променила мнението си за него от последния път, когато разговаряхме.

— Да — признах си и сведох поглед. — Аз… Опознах го по-добре. Не е чак такъв… чак такъв грубиянин, както ми се стори на пръв поглед. Струва ми се, че се чувства само… разочарован и безсилен. Иска да спаси замъка на баща си, а целият свят сякаш има желание да му сложи прът в колелата. В крайна сметка той е добър човек. Чувствителен и благороден. Просто е в траур и се чувства объркан.

— Хмм…

— Но това не означава, че ще остана. Няма какво да правя тук, тук няма място за мен. Това не е моят живот, не…

Млъкнах, осъзнавайки истината: исках да остана. Нямах желание да се върна към стария си живот. Към рутината. Исках… исках да се чувствам полезна. Да направя нещо, което има значение.

Нещо от рода на това да спася един замък, докато неговият собственик спасява света или спасява поне едно дете.

Да му осигуря възможност да тръгне на път със свободен дух, за да прави добро там, където се нуждаят от него.

— Господи… разчувствах се.

— А и работата ми е в Калифорния, ти си там, Спенсър — също. И котараците ми. Трябва да се върна.

— Виждам. Мога ли да ти задам един въпрос, Алекс?

— Да?

— Каза ли на Ерик за Спенсър?

Въпросът й ме хвана натясно.

— Ами… всъщност, не, все още не — запънах се, — наистина нямаше повод…

Не довърших фразата си.

— „Нямаше повод“ — повтори най-добрата ми приятелка насмешливо. — Разбира се. Алекс, да не би случайно да си влюбена в Ерик?

— Не, разбира се, че не! — побързах да отвърна. — Какво говориш? Обичам Спенсър! И ще се омъжа за него!

Беа дълго се взира в мен, без да каже нищо.

— Сигурна ли си, че го обичаш?

— Разбира се, че да, знаеш го много добре!

— Точно това е проблемът. Не знам. Добре те познавам, Алекс, и то отдавна, и имам впечатлението, че в главата ти всичко това не е чак толкова ясно.

Направи пауза, после продължи:

— Искаш ли да ти кажа истината, Алекс?

Преглътнах и зачаках да чуя.

— Спенсър е много добър човек.

— Но?

— Но не е онзи, който ти трябва. Знам: вярваш, че искрено го обичаш, но ако искаш мнението ми, това, което изпитваш към него, не е истинска любов.

Канех се да отрека, когато тя вдигна длан нагоре.

— Остави ме да довърша! Наясно съм, че наистина държиш на него, никога не съм се съмнявала в това дори и за секунда, но едното не пречи на другото. Скъпа моя, трябва да осъзнаеш очевидното — ти не си наистина щастлива със Спенсър.

— Разбира се, че съм! — възпротивих се. — Щастлива съм! И то много щастлива! Виж ме, сияя от щастие!

Беа изслуша възраженията ми и само повдигна вежди.

— Тогава кажи ми едно нещо: кога напоследък си почувствала истинско блаженство, докато си била с него? Кога за последно си му казала, че го обичаш, завладяна от това чувство до глъбините на душата си? И кога ти се е искало да плачеш от щастие само защото е до теб?

Трескаво ровех в паметта си какво да й отговоря, търсех някакъв пример, но не намирах нищо.

— Кога за последен път заедно ей така, спонтанно, сте направили нещо щуро като разходката с балон?

Отново премълчах. Не беше възможно, непременно трябваше да има нещо…

Беа продължи:

— И кога за последен път си му разказвала някои подробности от живота си, за нашите лудории? За това какво става в службата ти, за дребните авантюри, докато чакаме на опашка за билети за кино, за мъжете, които ни свалят по баровете… или просто факта, че сме се отбили след работа да пийнем по чашка в някой бар, колкото и рядко да се случва това? Кога си направила всичко това за последен път, Алекс?

Паметта ми пак отказа да ми помогне. Не защото не търсех помощта й. Не можех да повярвам, че не намирах какво да отговоря на нито един от въпросите й. А беше точно така. Не намирах отговор, защото нямаше откъде да го намеря.

Беа беше права.

По някое време през последните месеци, а може би и през последните години, двамата със Спенсър спряхме да споделяме. Той го направи, защото не можеше да ми разказва какво става в службата му, а и нямаше време, а аз… защото ми се струваше, че моите несъществени занимания, моите незначителни неща са твърде смешни и елементарни в сравнение с неговите и не си струва дори да бъдат споменавани.

Лека-полека загубих навика да споделям с него и прекарвах времето си или забила нос в издирване на родословните ми корени, или в рисунките, или в книгите. И сега осъзнах, че понякога през цялата вечер не разменяхме повече от две-три думи и всеки бе потънал в собствените си мисли и планове, без да си дава сметка, че другият няма свое място в тях. Всеки бе поел по различен път, без никой от нас да го разбере.

Обхвана ме паника.

— Беа… — започнах, но не знаех как да продължа.

Думите й се въртяха в главата ми и постоянно се връщаха отново и отново.

Изпитвах дълбока тревога и бях много объркана. Напълно объркана. Имах нужда да помисля по въпроса. Да направя равносметка. Да разбера.

Само че Беа не бе свършила.

— Алекс, мисля, че е време да спреш да се заблуждаваш. Отегчаваш се и не си щастлива със Спенсър. Ти не разцъфваш с него. Като… повехнало цвете си. Повярвай ми, имаш нужда от различен човек в живота си. От някой, който да споделя увлеченията ти, да те окуражава, да ги подхранва, а не да ги задушава в зародиш, както прави той. Светлината, която грее в очите ти тази вечер, ентусиазмът, който звучи в гласа ти, огънят, който отново пламти в теб — не съм виждала това нещо от цяла вечност.

— Не е така, лъжеш се — пак се възпротивих. — Ти…

— Не мисля, Алекс, а и самата ти дълбоко в себе си знаеш, че съм права.

Като видя, че поклащам глава, добави:

— Ще ти задам един последен въпрос, Алекс, и искам да ми дадеш честен отговор. Не непременно на мен, но поне на себе си. Обещай ми.

— Обещавам.

— Ако наистина обичаше Спенсър с толкова дълбока и искрена обич, както се опитваш да убедиш сама себе си… щеше ли да изпитваш подобни чувства към Ерик? И не се опитвай да твърдиш, че си равнодушна към него. Мамиш единствено себе си, скъпа.

— Но аз едва го познавам! Няма как да го обичам! Не искам…

— Не твърдя, че това е мъжът на живота ти, нито че трябва да зарежеш всичко заради него! Казвам, само че… никоя жена не се влюбва в друг мъж просто ей така, само за едно лято, ако се чувства напълно щастлива и задоволена с приятеля си. Помисли по въпроса, моля те. Не е прекалено късно да промениш мнението си. Заслужаваш по-добър живот от този, който водиш. Знам, че не искаш да причиниш мъка на Спенсър, но не мисля, че си струва да правиш чак такава жертва.

Този път дори не се опитах да отговоря. Бях страшно смутена от всичко, което Беа ми каза, и не можех да мисля както трябва. Думите й отекнаха в душата ми като ехо на собственото ми чувство за вина, на всички емоции, които се бяха пробудили у мен, на всички осъзнати през последните дни истини, които се опитвах да заглуша.

Не бях готова да отговаря. Имах нужда да размисля. Трябваше да направя равносметка. Нуждаех се от време.

— Беа, може ли да ти се обадя по-късно? Трябва да… помисля. Да остана сама.

— Разбира се. Когато пожелаеш. Съжалявам, Алекс, но каква приятелка щях да съм, ако не ти кажа всичко това?

— Недей, не се притеснявай. Добре направи. Аз само… имам нужда да го осмисля. И да си изясня какво да правя.

— Тук съм, ако искаш да поговорим за това.

— Добре.

— Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, Беа.

Затворих и сложих таблета на масата.

Имах усещането, че разговорът ми с Беа току-що бе срутил основите на живота ми. Но въпреки това знаех, че казва истината. Знаех го вероятно още преди това, но не исках да се изправя лице в лице с това.

Не бях щастлива. И все пак Спенсър значеше много за мен и не исках да му причиня болка, нито той да излезе от живота ми. Но… но от няколко дни перспективата да прекарам остатъка от живота си с него не ме изпълваше чак с такъв ентусиазъм, а и да се върна в Калифорния към рутината, която сама си бях създала и която ми се струваше толкова успокояваща, сега ми звучеше като присъда, равностойна на гилотиниране.

В главата ми беше пълна бъркотия. Не знаех какво искам, нито къде съм.

Бях съвсем объркана.

Когато на другата сутрин пристигнах в замъка след безсънната нощ, не бях стигнала до кой знае какви решения. Тъкмо паркирах колата, когато ме посрещна ентусиазираният лай на Макс, и още преди да успея да стигна до старата конюшня, той се хвърли към мен, френетично махайки с опашка.

Май му бях липсвала.

Някъде дълбоко в мен това ме накара да се почувствам добре.

Приклекнах и го погалих, докато му говорех:

— Привет, красавецо! Изглеждаш във форма! Знаеш ли, че и ти ми липсваше!

Макс се зае ентусиазирано да ближе ръката ми.

— Надявам се, че не си правил нищо лошо с езика си, преди да ме облизваш така, а? — промърморих с лека усмивка, но не дръпнах ръката си.

— Какво правите тук? — попита глас зад гърба ми.

Студенината на този тон ми бе позната и непоносима. Усетих как сърцето ми се пропуква като порцелан. Бавно се изправих, обърнах се и се оказах лице в лице с Ерик. Лицето му бе ледено, почти надменно.

Дали не ми се сърдеше, че го отбягвах, както направих и вчера? Само че той се изрази ясно, че пет пари не дава за мен.

В душата ми зина бездна.

Сякаш се върнах във времето на първата ни среща, когато се държа крайно противно. Би трябвало сега да се радвам. В крайна сметка това ме улесняваше изключително много, за да мога да спазвам дистанция. Само че реакцията му ме изпълни с непозната досега тъга.

Въпреки всичко лепнах една усмивка на лицето си.

— Добър ден и на вас — отвърнах с фалшив ентусиазъм. — Добре съм, благодаря, а вие? А, да не би да сте спали лошо? Наистина съжалявам. Затова ли сте такова мрънкало, въпреки че тази утрин е толкова хубава? Но не се тревожете, нося добра новина, която ще върне усмивката ви! Ще останете доволен от тази компенсация.

Той учудено повдигна едната си вежда.

— Добра новина ли?

— Ъхъ! Имам план как да си купите още малко време, преди да ви се е наложило да продадете замъка.

Чертите на лицето му се отпуснаха. Намусеният му вид отстъпи място на по-нежно изражение, което му отиваше толкова много.

Longing…

— Да не би да сте намерили решение?

— Нали ви обещах?

— Да, но си мислех, че…

Поколеба се и млъкна. Внезапно изглеждаше толкова раним, сякаш бе загубил доверие в собствените си сили.

— Всеки път толкова бързахте да си тръгнете винаги, когато пътищата ни се засичаха напоследък, че си помислих, че сте се отказали. И че това вече не ви интересува.

Само ако знаеше…

— Използвах няколкото останали ми дни, преди пак да се заема с туризъм. Пък и — добавих, без да си давам сметка защо го правя — бихте могли да ми се обадите, ако сте очаквали новини. Имате телефона ми.

— Така е. Бих могъл. Но не исках… да ви досаждам.

— Нямаше да ми е досадно — отвърнах тихо. — Изобщо не.

Какво ми ставаше? Защо го казах? Алекс, наред ли си?

Като видях усмивката, която изведнъж грейна на лицето му, усетих как ме изпълва блаженство.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, а вие да ми разкажете за идеята си? Имам чай, ако желаете.

— Струва ми се, че май не обичахте чая? — подхвърлих. — Да не би да сте променили мнението си?

— Категорично не. Купих го за вас.

Десет минути по-късно вече бяхме в някогашната конюшня той с чаша кафе пред себе си, а аз — с чаша чай, защото на всичкото отгоре беше купил и от любимия ми чай, и се канех да му изложа плана си.

— Първо ме оставете да разкажа всичко до край, без да ме прекъсвате, и обмислете всички аспекти, преди да вземете решение.

— Добре.

Беше вперил в мен внимателен поглед. Прокашлях се и подхванах речта, която бях подготвила грижливо.

— Казах ли ви, че работя за компания за винопроизводство в Калифорния, която иска да пробие във Франция?

Кимна утвърдително с глава.

— Вчера отидох в музея, за който ми говорихте, и там се запознах с Брюно Льопик — продължих. — Дълго разговаряхме за замъка и за неговата история и по време на разговора спомена, че преди Революцията в северната част на имението е имало лозов масив.

От светлината, която блесна в погледа на Ерик, ми стана ясно, че разбра накъде водя разговора. Но запази мълчание, само кимна да продължа.

Това и направих.

— Ако сте съгласен — подхванах, — бих искала да предложа на моя работодател да наеме от вас този парцел и да създаде там лозов масив.

Ерик бавно се изправи на стола и се приведе към мен.

— И защо да приеме? — попита, а по вида му личеше, че се съмнява. — Предполагам, че вече е намерил други имения и по-големи терени, а и с по-добро разположение и представляващи много по-голям интерес за компанията. Защо би се заинтересувал по-специално именно от този терен?

— Защото ще представя убедителни аргументи, на които няма да може да устои.

— И какви по-точно?

Това беше Ерик, вечният скептик. Вирнах брадичка. Няма проблем. И той беше костелив орех също като Елизабет, така че успеех ли да убедя него, щях да имам шанс да убедя и шефката си.

— Като начало искам да акцентирам на възможността да се засади старинен сорт. Ако приемете предложението ми, ще се обадя в изследователския институт по земеделие, за да се информирам дали разполагат със старинни сортове, а ако нямат, тогава как би трябвало да се постъпи, за да се възстановят. Искам лозовият масив, въпреки малката му площ, да бъде уникален, което ще накара шефа ми да разгледа предложението. Избраните досега площи са по-големи и дават възможност за мащабно производство, в някои дори лозите вече плодоносят, но аз искам, подчертавайки размера на терена, да акцентирам, че може да се създаде малка по обем продукция, за предпочитане марково вино, която да привлече друга категория консуматори от рода на големи ресторанти, например, или колекционери.

Въпреки желанието ми се изразявах с търговски и професионални термини. Ерик не ме изпускаше от поглед, но ми беше трудно да разгадая израза на лицето му.

Върнах се към аргументацията. Идваше ред на най-рисковата част и от нея се страхувах най-много. Нямах представа как щеше да приеме идеята ми.

— Ще ми се също да се спра и на един по… как да кажа… един по-филантропски аспект на моя план.

Не се изненадах, че Ерик смръщи вежди.

— Как така?

— Искам да наблегна на факта, че като инвестира в създаването на този лозов масив, така компанията ще осигури възможност да бъде спасен значим паметник на френското културно наследство, а това е голям коз в очите на потребителите и на жителите в региона. Така тя много по-лесно ще пробие и ще привлече на своя страна населението, ако с дейността си допринесе за възраждането на един замък, който сега е в руини, и ако подпомогне развитието на града, като създаде работни места и активизира региона дори и в такъв малък мащаб.

— Искате да представите замъка като обект за подходяща дейност, за да сложите местното население в джоба си, това ли ми казвате?

Гледах го упорито известно време, после казах:

— В този начин на изразяване личи известна горчивина, но да, точно на това искам да наблегна, защото знам, че това е съществен елемент. Не може да го отречете. Самият Брюно казва, че градът се нуждае от пари, че той има големи проекти за развитието на Шандьоние. Представете си само колко работни места ще се открият, колко данъци ще се съберат, а да не говорим за винения туризъм. А вие ще разполагате с необходимите средства, за да създадете сдружението, което баща ви е искал да направи, за да спаси замъка. Ако това стане, то ще бъде отправна точка за огромна промяна на целия регион, на замъка, а и за вас. Ще може да заминете отново за Африка или за Азия — където искате, без да имате каквито и да било грижи, защото сдружението ще се занимава вместо вас с управление на наследството от баща ви. Ще бъдете свободен, Ерик! Нали това искахте? Хем да продадете маслото, хем пак да си е ваше, а и парите — в джоба.

— А може ли в добавка и една усмивка от мандраджийката?

— Я виж ти! Но ако не желаете, няма да го предложа. Трябва да имам вашето съгласие.

Той дълго се взира в мен, после подхвана:

— Ако кажа да, а и шефът ви също се съгласи с този малък проект от областта на социалните науки, тогава всичко ще е наред, така ли?

— Не съвсем, не. Има множество параметри, които трябва да се проверят, за да сме сигурни, че теренът е подходящ за използване.

— И какви по-точно?

Обясних му с няколко думи същината на процеса за проверка на терена: физически и химически анализи, за да се определи какъв тип е почвата, за евентуално наличие на бактерии, за установяване на степента на плодородност, както и анализи, въз основа на които да се направи по-добър подбор на подходящите насаждения и да се уточни какви подготвителни работи трябва да се извършат преди засаждането на лозите. Казах му също и за проучванията на рентабилността, а и на пазара, които ще трябва да бъдат направени.

— Ако резултатите от тези анализи покажат, че има шанс начинанието да е успешно, тогава моят шеф ще сключи договор с вас и заедно ще определите границите на терена за лозовия масив. Наша ще бъде грижата да го подготвим както трябва, а и да направим избата. Това предполага посещение на място на екип, който да наблюдава правилното протичане на процеса. И когато инсталациите станат готови, когато приключим с подбора на персонала, ще започне засаждането на лозите. Разбира се, ще трябва да минат няколко години, преди да дадат плод и гроздовете да са годни за винопроизводство, но имам някои идеи как да се използват инсталациите, докато настъпи времето да берем собствено грозде, така че това няма да представлява проблем.

— Съгласен съм.

— Това означава също — подчертах, — че ако приемете, с положителност ще ви се струва, че там твърде често нахлуват американци, те ще се чувстват като у дома си, тъй като това е техен терен. По някои точки последната дума ще имате вие, но отговорността ще е тяхна. Тяхна. Не ваша.

— Правилно разбрах. Приемам.

— Знам, че е прекалено да го искам от вас, но ще се наложи да правите компромиси, които няма да ви се харесват, но… Какво? Какво казахте?

— Казах, че приемам.

— Наистина ли?

Той кимна с глава.

— Съзнавам, че в момента това е най-добрата възможност замъкът да бъде спасен, така че отговорът ми е да, готов съм да направя отстъпките, които се налагат.

Едва не подскочих от радост. Това още не беше победа, но току-що бях минала първия етап и най-важния според мен.

В следващия един час работихме заедно с Ерик, за да прецизираме предложението. Преди да се върне в САЩ, Елизабет ми остави телефона на един свой приятел, който работеше в парижкия изследователски институт по земеделие, и аз му се обадих. За мой късмет той беше работохолик, така че незабавно му изложих молбата си. Той не можа да ми отговори веднага, но обеща да се осведоми и да ми изпрати възможно най-скоро информацията, която исках. Докато чаках това да стане, трябваше да действам и без тези данни.

После двамата с Ерик отидохме да направим няколко снимки на замъка и на парцела, който смятах да предложа, а също и на терена около него — щях да приложа снимките към досието, което възнамерявах да дам на Елизабет веднага след завръщането си.

Отдавна бе минало времето за обяд, когато вече реших, че имам всичко необходимо и дори повече от необходимото.

— Имате ли две минути? — попита Ерик, тъкмо когато се канех да прибера фотоапарата и досието и да се върна в странноприемницата, за да се заема с прословутия карнавален костюм, който все още не бях изнамерила. — Искам да ви покажа нещо — добави той.

По-добре ще е да си вървиш — прошепна гласът на разума.

— Разбира се — чух се обаче да отговарям.

Усмивката, с която ме погледна, разтуптя сърцето ми и сякаш ме издигна на два метра над земята.

Longing…

— Последвайте ме.

 

 

Тръгнах след него през парка. Слънцето силно прежуряше и вече нямаше и следа от поройния дъжд, който се изсипа вчера. Следвах го мълчаливо, потънала в мислите си. От време на време погледът ми се плъзгаше по мускулестия му гръб и надолу по ханша до задните части… и се изчервявах, спомняйки си рисунките, които бях направила, но бях доволна все пак, че не може да ме види.

Избива те на чувства, момичето ми — смъмрих се сама. — Веднага престани. Играеш опасна игра.

Опасна игра, на която не можех да устоя.

Да не би случайно да си влюбена в Ерик? — си спомних въпроса на Беатрис.

Полудявах.

Вървях, унесена в мисли, без да обръщам внимание къде стъпвам. И пак изкълчих глезена си. Отново.

И, разбира се, същия.

— Ох! — изплъзна се от устата ми. — По дяволите! Наистина не ми върви напоследък!

Ерик чу охкането ми и се обърна.

— Наред ли е всичко?

— Всичко е наред и под контрол! Този терен май иска да ме убие пошегувах се, — но аз съм костелив орех, ще му трябват много повече усилия, за да ме пречупи!

— Пак глезен ли изкълчихте?

— Да, но ще ми мине. Само болката се събуди, но другото е наред. Вече ми мина!

— Същия глезен ли?

— Да, но ви уверявам, че всичко е наред! Той оздравя. Ето, вижте!

И за да му докажа, че е така, застанах на куц крак, но не успях да прикрия гримасата, която болката предизвика.

Май бях прекалено голяма оптимистка.

— Виждам как е… хайде, принцесо, покатервайте се на гърба ми. Ще ви нося.

Какво? О, не! Лоша идея! Много лоша идея!

— И дума не може да става да се покатеря на гърба ви! — възпротивих се.

И понеже не казах нищо друго, той се обърна и подложи гръб.

Мускулестият си гръб, на който се възхищавах, докато вървяхме по пътя.

— Хайде, качвайте се — настоя той. — Иначе ще ви нося като чувал с картофи. Вие решавате.

— Но, уверявам ви, мога да ходя добре! — повторих упорито. — Наистина няма нужда!

Дори и в собствените ми уши това не звучеше особено убедително. Не е изненадващо, че Ерик само заби поглед в мен с вдигнати нагоре вежди, сякаш за да ми каже, че е по-добре да се подчиня.

Няколко секунди по-късно като видя, че не помръдвах, той въздъхна, обърна се отново и със стръвна усмивка на лицето и дяволито пламъче в погледа пристъпи към мен.

— Щом е така, не ми оставяте избор.

— Наистина ли си мислите, че маниерите ви на пещерен човек ще ме убедят? — отвърнах и отстъпих крачка назад, гледайки го предизвикателно. — Скъпи мой, избрали сте грешен път.

— Ей сега ще видим.

И той се метна към мен без да допълни предисловия.

Разбира се, промуших се пъргаво под ръцете му благодарение на дребния си ръст.

Започна безмилостна игра на гоненица, която накрая загубих, тъй като Ерик беше по-чевръст от мен особено както бях в неизгодно положение заради глезена, който все още ме болеше. И още преди да разбера какво става, се оказах метната на рамото му като чувал с картофи, ту смеейки се на глас, ту викайки и борейки се, за да ме пусне на земята.

— Е не! Хванах ви и ще ви държа.

— Добре де, нали видяхте, че мога да вървя! Добре съм!

— Това е предпазна мярка. Вие сте най-несръчният човек, когото познавам, а аз си имам и друга работа за днес, а не да ви карам в спешна помощ заради счупен крак или бог знае още заради коя ли друга част от вашето тяло, която може да нараните.

Щях да се пръсна от смях. Представих си как изглеждаме отстрани — моята смехотворна поза и ръката на Ерик, която здраво стискаше бедрата ми — и избухнах в неудържим кикот.

Продължавах да се смея, когато Ерик ме пусна на земята.

Той се взря настойчиво в мен донякъде озадачен, а донякъде развеселен.

— Вие наистина сте невероятна жена, Александра.

Нямаше как да не забележа възхищението в гласа му, с което изрече това. Въпреки волята ми неговите думи ме трогнаха, но незабавно се опомних и усетих, че се изчервявам.

— Очарователна сте, когато се изчервявате — прошепна и погледът и гласът му ме развълнуваха отново.

За миг времето спря.

С огромно усилие успях да откъсна поглед от неговия, после се прокашлях и попитах:

— Какво искахте да ми покажете?

— Елате, тук е.

Тогава осъзнах къде точно се намираме. Бяхме навлезли далеко навътре в парка във високата му част близо до гората, която граничеше с имението и в която най-вероятно са ловували по времето на Стария режим^[1].

Долу в краката ни личаха руините на древна стена от бял камък.

От мястото, на което се намирахме, се разкриваше изумителна панорама към задната фасада на замъка, където предполагах, че са били балната зала и балконът над широките и пълни с вода ровове, на който Тома е направил своите признания.

Longing…

— Оттук изгледът е приказен — прошепнах с малко задавен глас.

За миг ми се искаше времето да спре и да остана на място завинаги като вкаменена, точно както бях в момента.

Леко въздъхнах.

— Добре ли сте? — попита Ерик, приближавайки се към мен.

— Да, да, всичко е наред.

Завъртях се към него:

— Е и?

— Елате — повтори той.

Последвах го, заобиколих ниската стена и видях розов храст и точно в средата му гордо се бе устремил нагоре един-единствен цвят с наситено розов, почти червен оттенък. Беше все още едва разтворила се пъпка, но ми се стори великолепна.

— Баща ми засади този масив с рози за майка ми — тихо отрони Ерик. — Тук й е предложил да се оженят.

— Наистина ли?

Кимна с глава.

— От години храстът не цъфтеше. Всеки път само израстваше над земята, но баща ми е избрал устойчиво растение, което вечно да е живо. Като любовта му към майка ми.

Гърлото ми отново се стегна и приклекнах да разгледам по-отблизо цветето. Забелязах с крайчеца на окото си, че и Ерик коленичи до мен. Внезапно сърцето ми започна да бие с неудържима бързина в гърдите ми.

— Дълго време мислех, че розата е мъртва. А вчера дойдох тук, за да размисля. И видях този единствен цвят. Сякаш розата искаше да се възроди.

Стоях мълчаливо, но в главата ми непрекъснато се въртеше разговорът с Беа. Ерик изглежда прочете мислите ми и попита:

— Вярвате ли в съдбата, Александра?

— Не. Колкото и странно да ви се стори за романтичка като мен, но не вярвам в съдбата. Вярвам в свободната воля. Вярвам, че всеки е господар на съдбата си.

Чувах какво говоря и с всяка произнесена дума колебанието ми се засилваше. Самото му присъствие тук, точно срещу мен, обръщаше всичко с главата надолу. Имах желание да се облегна на гърдите му. Да сложа глава във вдлъбнатината между врата и рамото му.

И да остана така завинаги.

— И аз не вярвах в съдбата.

— Какво ви накара да промените мнението си? — попитах, без да го гледам.

— Вие.

— Не съм направила нищо.

— Пристигнахте в момента, когато имах нужда от помощ. И намерихте решение.

— Още нищо не е станало. Замъкът не е спасен.

— Съзнавам го. Но досега никой не е правил за мен толкова, колкото направихте вие, нищо че за вас бях напълно непознат. Въпреки че не ми дължахте нищо. И въпреки че ви посрещнах като враг. Вие ми върнахте надеждата, когато вече се канех да се откажа.

Продължавах да се взирам в розата като в някакъв фар в нощния мрак, единствен знак за живот и надежда насред руините. Сърцето ми биеше толкова силно, че усещах барабанните му удари чак в ушите си.

Нежно протегнах ръка към още неразцъфналата роза. Насочих цялото си внимание към нея, за да не проличи доколко думите му имаха власт над мен. И какви сили трябваше да намеря в себе си, за да превъзмогна изкушението на ръцете му. Да му устоя.

Милвах с върха на пръстите си все още свитите навътре листенца. След известно време цветът щеше да разцъфти напълно.

Сигурно нямаше да съм тук, за да го видя.

Ридание се промъкна към гърлото ми и аз веднага го потиснах.

Ерик докосна ръката ми с бавна осъзната ласка, което за мен бе истинско бедствие. Гледах пръстите му, които се преплетоха с моите, и не помръдвах.

— Алекс — прошепна той. — Алекс, погледни ме.

Подчиних се като хипнотизирана и вдигнах поглед към него. Беше се обърнал към мен на ти и с галеното ми име, преобръщайки наопаки светските правила, и в мен всичко затрептя — и стомаха, и сърцето, и дробовете ми. После погледите ни отново се срещнаха и неговият ме завладя.

Вече не можех да разсъждавам, не можех да мисля, както трябва. Знаех, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, но не ми идваше наум какво. Бях изгубила способността си да използвам думите, както и разума си. Мислех само за едно нещо, не желаех нищо друго, освен едно-единствено нещо: ръцете му да докоснат властно лицето ми, устните му да притиснат моите и той да сложи край на това изтезание, което настървено ме изгаряше като на бавен огън.

Сякаш прочете мислите ми, пусна ръката ми и ме погали по лицето, с палците си милваше скулите на лицето ми и ме гледаше така, сякаш търсеше в очите ми знак, някакво одобрение.

И изглежда намери, каквото търсеше. Вече не можех да се боря, да воювам със себе си. И се гмурнах.

Лицата ни полека се доближаваха едно до друго, докато помежду ни остана разстояние, по-малко от косъм. Очакването ме подлудяваше и само изостри сетивата и емоциите ми.

Най-сетне устните му докоснаха моите. Първо нежно, с почти непорочна, свенлива целувка. После единият от нас, не знам кой, отвори устни и целувката стана по-дълбока, по-прехласната, по-необуздана. Езикът му търсеше моя и започна своя сексуален танц. Ръцете му стиснаха по-силно лицето ми, придърпвайки ме към него, докато прилепнах до гърдите му. В това неустойчиво положение имаше опасност да загубя равновесие и отчаяно се вкопчих в него като в котва, сграбчвайки широките му рамене, а тялото ми се сливаше с неговото.

Загубих представа за времето. Виеше ми се свят, главата ми се въртеше и исках повече. Много повече. Прекалено много.

Един глас в главата ми повтаряше, че трябва да спра, но всеки път го прогонвах, целувайки всеотдайно Ерик, давейки реалността в тази целувка, забравяйки всичко останало, освен него и себе си, освен нас. После внезапно този глас се извиси и изведнъж осъзнах какво правя.

С мъка откъснах устни от неговите, отлепих тялото си от неговото и се отдалечих, за да се съвзема, да си възвърна контрола над мислите и жестовете.

— Съжалявам — прошепнах. — Трябва да вървя.

Болка, усещане за изоставеност, неразбиране се промъкнаха в погледа му и сърцето ми се късаше — трябваше да му кажа, че това е грешка, че трябва да спрем до тук, да спомена за Спенсър, за неизбежния ми брак с него, но вместо това се усмихнах и с извинителен тон казах:

— Нямам костюм за бала довечера. Непременно трябва да си намеря.

Ерик въздъхна с облекчение и ми се усмихна, сияещ.

— Тогава до довечера ли? — попита почти с притеснение.

Кимнах с глава и без да изрека и дума повече, станах и буквално хукнах.

Не мислех за все още наболяващия ме глезен, краката ми тичаха сами и с всяка крачка в главата ми като ехо отекваше въпросът:

Какво направих?