Клое Дювал
Шато край реката (5)

4
Габриел

Анже, ноември 1899

Оказа се, че непознатият от книжарницата, който бе предизвикал такъв смут у нея, изобщо не бе някакво съвременно, макар и малко мъгляво, превъплъщение на герой — о, колко съблазнителен и харизматичен! — от книгите на Джейн Остин, както богатото въображение на Габриел й бе внушило. Мосю Д’Арси (впрочем с фамилно име, изписано с апостроф)^[1] бе френски фабрикант, емигрирал в Англия преди много години, който поради някаква причина — той не я обясни — бе изпълнител на завещанието на починалия неотдавна барон от Анже Виктор Льороа дьо Сен Арман; приживе баронът бе притежавал замък, пълен с най-различни произведения на изкуството и по-специално с внушителна библиотека с десетки хиляди книги, включително и първопечатни, както и няколко средновековни пергамента и старинни карти на света. Той бе дошъл по препоръка на престижното Дружество на библиофилите, за да предложи на бащата на Габриел да състави прецизен каталог, за да може по-скоро да се заеме с продажбата на книгите. Морис Вилньов, разбира се, прие предложението без колебание и след като уточни подробностите за срока, в който трябваше да се вмести, мосю Д’Арси напусна книжарницата и остави и двамата — и бащата, и дъщерята с грейнали очи, но съвсем не по една и съща причина.

Така няколко дни по-късно Морис пое към замъка Ферте-Шандьоние с куфар в ръка и чанта с пособия в другата, като обеща на дъщеря си да й пише редовно, за да я държи в течение как напредва работата му.

Докато баща й отсъстваше, Габриел пое грижата за книжарницата с помощта на Етиен. Морис спази обещанието си и й пишеше редовно дълги писма, в които й разказваше за редките и ценни книги, които се съдържаха в библиотеката, за своите много натоварени дни, но пък изпълващи го с такова задоволство. Той не се занимаваше почти с нищо друго, освен с каталога и му посвещаваше дните си изцяло, но все пак му оставаше свободно време да разговаря на обяд и на вечеря с останалите обитатели на замъка. С течение на времето в писмата му все по-често започнаха да се мяркат имената им: Елен, Гийом, Анес, Селест. А също и името на мосю Д’Арси, към когото изглежда изпитваше искрена привързаност. Всеки път, когато името му се появяваше след някое описание, сърцето на Габриел рязко подскачаше в гърдите й. Въпреки усилията си тя не успяваше да прогони от ума си срещата с този толкова смущаващ и загадъчен мъж и много пъти с изненада установяваше, че мисли за него и мечтае за погледа, с който я гледаше тогава, и за тембъра на гласа му.

Времето минаваше и тя тайно и все по-неудържимо копнееше за него, но въпреки това Габриел не се надяваше в действителност да го види отново. Остана смаяна, когато две седмици след като баща й замина, когато се върна от една клиентка, на която бе занесла поръчаните книги, го видя да седи в кабинета и да я чака.

— Мосю Д’Арси! — възкликна тя.

Погледите им се срещнаха и тя почувства как страните й леко поруменяха, а копнежите от мечтите й се преместиха в реалността. Усети как в гърдите сърцето й започна да блъска лудо и за миг я обзе страх, че той може да го чуе.

— Не очаквах да ви видя! — продължи Габриел, пристъпвайки към него с надеждата, че така ще прикрие смущението си.

Тя мигом млъкна, като видя мрачното му лице. Всички витаещи в главата й образи изчезнаха, а сърцето й прескочи един удар и внезапно я изпълни неясен страх.

— Какво има? — попита тя все така учтиво. — Да не се е случило нещо с баща ми?

Раздираща душата светкавица проблесна в погледа на мосю Д’Арси и той кимна с глава:

— Опасявам се, че е тежко болен.

Направи крачка към нея и добави:

— Струва ми се, че има нужда от вас.

Час по-късно вече бяха във влака, който пътуваше към Шандьоние.

Навън валеше сняг на едри парцали и всичко наоколо приличаше на огромен бял пашкул без начало и край. Със стиснати длани и преплетени до болка в кокалчетата пръсти Габриел гледаше как пейзажът се изнизва, без наистина да го вижда.

А тя обичаше снега. Обичаше танца на снежинките в небето, сякаш всичките небесни звезди внезапно се бяха разлудували. И ласкавия допир на снега върху бузите й, хладината на стапящите се върху крайчето на езика й снежинки. И тази спокойна и светла тишина, която се спускаше над света след някоя буря, заглушавайки звуците и поглъщайки цветовете. Това беше истински спектакъл, който никога не й омръзваше. Но в този ден дори и картината на вихрещия се около влака сняг не успяваше да привлече вниманието й. Бе я завладяла една-единствена мисъл, която я караше да усеща, сякаш буца бе заседнала в гърлото й и свиваше стомаха й на топка.

Моля те, боже, нека да не е нещо сериозно…

Искаше й се вече да е при баща си и да се грижи за него, както толкова често го правеше той в детството й. Надяваше се, че няма да е твърде късно, че баща й ще намери достатъчно сили, за да се съвземе. Не й се мислеше какво ще прави, ако се случеше най-лошото.

Потрепери цялата и една ръка — нежна и същевременно силна, наметна раменете й с широко вълнено палто. Чак тогава усети, че е съвсем премръзнала и трепери, а пръстите й са ледени и изтръпнали от студа въпреки дебелите вълнени ръкавици.

— Благодаря — едва изрече тя, почти без да помръдва устни, увивайки се в сгряващата топлина на онзи, който бе облечен с палтото само преди няколко мига.

— Всичко ще бъде наред — тихо пророни мосю Д’Арси, стискайки ръцете на младата жена в дланите си. — Всичко ще е наред.

Може би от допира на ръцете му върху нейните и палеца, който нежно галеше нейния, сякаш това бе най-естественото нещо на света, а може би заради ласкавия му успокояващ глас, който като мек пашкул сякаш я обвиваше и я бранеше от света, или просто защото беше тук, редом с нея, но в мига, в който неговите широки длани обхванаха нейните, Габриел внезапно се почувства не чак толкова самотна.

И по-спокойна.

Сякаш част от мъката й се бе стопила.

Тя вдигна поглед и срещна погледа на своя спътник — два сребристосиви ириса, взрени в нея с искрена тревога и дълбоко съчувствие, като че техният притежател с болезнена точност знаеше какво изпитва в този момент. Въпреки тревогата си и въпреки мъката тя се почувства трогната от всичко, което той правеше за нея. Този мъж, когото тя едва познаваше и който не й дължеше нищо, за когото тя беше никоя, бе изминал дългия път само заради нея. За да я потърси. За да бъде тя до баща си.

Мнозина в неговото положение най-вероятно щяха просто да пуснат телеграма или пък в пристъп на внезапна щедрост най-много да пратят някой слуга да я предупреди. В крайна сметка от онова, което бе успяла да научи за мосю Д’Арси, знаеше, че съществуват много по-приятни неща, които би могъл да върши, вместо да изпълнява ролята на разсилен и да държи в длани ръцете й.

— Благодаря ви — каза тя, без да откъсва поглед от неговия.

Той не отвърна нищо, но в очите му за миг припламна светлина и само леко кимна с глава.

За момент останаха така с поглед един в друг и с нейните ръце в неговите длани. Въпреки всичко почти й се искаше времето да спре.

Някъде по средата на пътя, където влакът остана дълго време на една от гарите сигурно заради снега, мосю Д’Арси промърмори нещо, което Габриел не разбра, и излезе за известно време.

— Вземете, изпийте го, ще се почувствате по-добре — каза й той, когато се върна малко по-късно, и решително й подаде чашата, над която се виеше пара.

Габриел не го попита откъде я е взел. Задоволи се само с това да я поеме с премръзналите си ръце.

— Благодаря.

Тя отпи глътка, наслаждавайки се на топлината на горещата течност. Направи й впечатление обаче, че беше добавил и малко алкохол. Усети как опари гърлото й и това бе добре дошло за нея.

— По-добре ли сте? — попита я той нежно, докато сядаше на седалката отсреща.

— Да, благодаря ви — отвърна тя по-скоро по навик, отколкото с убеждението, че наистина е така, преди машинално да отпие нова глътка.

Скоро разбра, че имаше нужда точно от това. Съчетанието между топлата напитка и алкохола отпусна нервите й. След като изпи чашата, тревогата й — упорита и с лошо предчувствие — си остана, но ръцете й спряха да треперят.

— Остава още малко път с влака и после ще стигнем бързо — осведоми я спътникът й, преди да седне на мястото си срещу нея, взе празната чаша и я подаде на кондуктора, който тъкмо минаваше.

Габриел сведе глава и на лицето й се изписа загатната усмивка.

— Баща ви е в добри ръце — добави той. — Моята икономка Елен се грижи за него.

— Благодаря ви.

Моля те, боже, нека да не е нещо сериозно…

След час пристигнаха в Сомюр. Без да каже дума, мосю Д’Арси взе куфара на Габриел — не й бе позволил да го носи дори за миг, откакто напуснаха книжарницата — и я поведе към изхода на гарата, където ги чакаше млад мъж, облегнат на малък четвъртит файтон, боядисан в тъмен цвят, в който бяха впрегнати два коня. Младият мъж беше висок и с широки рамене, но не като на мосю Д’Арси, помисли си Габриел машинално. В полумрака на настъпващата вечер кестенявата му коса изглеждаше почти черна. Беше се загледал надалеч и имаше вид на човек, потънал в мислите си. Файтонът почти скриваше още един, трети кон, който започна да цвили, когато чу, че се приближават, и младият човек се отърси от унеса си.

Като видя мосю Д’Арси, той се изправи.

— Доведох ви и Торнадо — каза мъжът веднага щом се изравниха с него, без никакви любезности. — Помислих, че може да предпочетете да яздите, за да стигнете по-бързо с госпожица Вилньов.

— Благодаря, Гийом — отвърна мосю Д’Арси и се обърна към Габриел. — Какво предпочитате: файтона и Гийом или Торнадо и мен? Във файтона ще сте на сухо, но пък на кон ще стигнем по-бързо, защото ще пресечем направо през полето. Умеете ли да яздите?

Младата жена поклати отрицателно глава.

— Все пак предпочитам да се кача на коня с вас — уточни тя. — Стига да не ви е прекалено досадно или пък много тежко за коня.

— В никакъв случай няма да бъде. Гийом ще докара куфара ви в замъка, а вие ще се качите пред мен. Може малко да тръска, но след половин час ще сме в замъка.

Тя кимна с глава.

Гийом пое куфара от мосю Д’Арси и му подаде юздите на Торнадо. Все така немногословен, което беше характерно за него, нейният спътник й помогна да се настани на коня, повдигайки я с един-единствен жест все едно беше лека като перушина, и ловко се метна зад нея. После се обърна към Гийом:

— Имаш ли одеяло във файтона?

— Да — отвърна младият мъж, измъквайки дебело ленено покривало изпод капрата.

Мосю Д’Арси го взе и уви с него раменете на Габриел. След това промърмори нещо за Гийом, което тя не разбра, обгърна с ръка талията на младата жена, за да я притисне към себе си, и хвана здраво юздите с дясната си ръка.

После рязко смушка коня и го пусна в галоп.

Чувствата й надделяха. Въпреки особената ситуация и разкъсващата я тревога тя не можеше да пропъди смущението от близостта на тялото му до нейното, което бе толкова голямо, дори още по-голямо от онова, което бе изпитала, когато се срещнаха за първи път две седмици по-рано. Усещаше през дрехите си торса му, притиснат към гърба й, и присъствието му изпълваше изцяло съзнанието й. Върху покривалото силната му ръка я бе обхванала като обръч, придържайки я близо до него, за да не падне при препускането и това извикваше в съзнанието й бързо прелитащи картини от бляновете, които изпълваха нейните нощи, откакто се бяха срещнали.