Клое Дювал
Шато край реката (37)

36
Габриел

Ню Йорк, март 1900

Когато корабът приближи брега, слънцето вече се издигаше над кърмата на „Empress of New York“. Въпреки студа в океана, въпреки умората от десетте безкрайни дни, колкото продължи пътуването и през които Габриел през цялото време беше болна, младата жена непременно искаше да бъде на палубата при пристигането.

Искаше да е сред първите, които ще слязат на брега.

Пръстите й стискаха кожената дръжка на куфара, погледът й бе непоколебимо вперен напред и Габриел гледаше как градът бавно се появява, обърнат към зараждащия се ден, и постепенно става все по-голям, колкото повече параходът се приближаваше до брега.

Въпреки тежестта в стомаха, която си стоеше все там, откакто Тома бе заминал, младата жена не можеше да сдържи възхищението си от пейзажа, който се очертаваше пред погледа й: най-отпред — гигантската Статуя на свободата, която посрещаше пътниците и емигрантите; зад нея, прекрачвайки река Хъдсън, се виждаше Бруклинският мост с колоните си от кафяви тухли и накрая в дъното изпъкваха сградите на Манхатън — толкова високи, сякаш искаха да докоснат небето.

Беше едновременно и близко до очакваното, но и различно от него, същото като на снимките, които бе виждала по вестниците, но надхвърляше представите, които бе придобила от описанията на Тома.

При мисълта за мъжа, когото бе дошла да търси, огромната й мъка отново се пробуди.

Щеше ли да го намери? Щеше ли да успее да го убеди, че го обича повече от всичко на света, че за нея той е едновременно миналото й, настоящето и бъдещето?

Надяваше се. Наистина се надяваше. Не знаеше какво щеше да прави, ако не иска да я изслуша.

Не, Габриел, смъмри се сама. Не пресече Атлантика, за да капитулираш точно сега.

Вирна брадичка.

Щеше да намери Тома и да го накара да се вслуша в разума.

Провалът не бе възможен вариант.

Зае се да прегледа отново плана си. В куфара си имаше бележник, в който бе отбелязала три адреса: на сградата, където би трябвало да са канцелариите на компанията на Тома; адресът, на който вероятно пребиваваше, докато си намери собствено жилище; и на един пансион за млади дами, където би могла да се настани.

По време на пътуването, между два пристъпа на гадене, Габриел бе намерила на картата на остров Манхатън, която бе взела със себе си и бе я изучавала през дългите часове на плаването, къде се намират трите адреса.

Сега знаеше наизуст всяка улица, по която трябваше да мине, всяка пресечка, по която трябваше да завие, паметниците и сградите, по които трябваше да се ориентира.

Щом стъпи на твърда земя, най-напред щеше да отиде в офиса му. Това щеше да стане в ранния следобед и понеже Тома бе заминал горе-долу преди месец, можеше да се обзаложи, тъй като го познаваше добре, че вече е започнал работа. Ако не успее да го намери, тогава щеше да отиде до дома му. И там щеше да го чака. Толкова дълго, колкото трябва.

Едно нещо беше сигурно: нямаше да си тръгне, докато не го намери.

 

 

Корабът акостира малко след протежението на остров Исланд. Стотици пасажери, които заедно с Габриел бяха пресекли океана с „Empress of New York“, се блъскаха, за да слязат, и бързаха да напуснат мястото, което някои определяха като плаващ ковчег, за да усетят под краката си твърда земя. Докато чакаше на различните контролни пунктове, Габриел забеляза в тълпата Оливия — младата жена, с която бе споделяла мизерната кабина в трюма на кораба. Тя също я видя и замаха с ръце, а Габриел й отвърна доста по-сдържано. Без да я е грижа за останалите пътници, Оливия прекоси залата и дойде при нея.

— Пристигнахме, Габриел! Ню Йорк! Започва нов живот!

— Да, пристигнахме.

Габриел все още не знаеше дали за нея това щеше да е началото на нов живот. Съдбата й беше в ръцете на Тома.

— О, да не забравя, ето ти моя адрес — заяви Оливия и решително тикна листчето в ръцете й. — Ако имаш нужда, от каквото и да било.

— Благодаря, Оливия.

Опашката се придвижи напред, Оливия се върна на мястото си, което беше малко по-назад, промърморвайки „надявам се, че ще се видим“, после дойде редът на Габриел.

— Моля документите ви — разпореди се полицаят срещу нея с такъв силен акцент, че младата жена по-скоро отгатна, отколкото наистина разбра какво искаше от нея.

Изплашена от заповедническия му тон, тя безмълвно протегна ръка с всички документи, които носеше със себе си — същите, които Тома бе приготвил на нейно име миналия януари и които бе успяла да вземе от секретаря му в Англия.

— С каква цел идвате в Ню Йорк? — попита полицаят.

Този път нямаше как да не отговори.

— Идвам да търся един човек.

— От семейството ли?

— Годеникът ми.

— Носите ли нещо забранено в куфара си?

— Само дрехи.

— Някакви животни?

— Не.

Продължи да я разпитва, провери документите на Габриел, после с рязък жест удари печат върху тях, върна й ги и извика:

— Следващият!

 

 

Два часа по-късно след десетки контроли и проверки и след като пресече река Хъдсън с корабче, Габриел стъпи на остров Манхатън и с карта в едната ръка и куфар в другата пое решително напред.

Време беше да си върне годеника.

Първият й опит се оказа безрезултатен.

Тъй като искаше да икономиса парите, които бе сменила на остров Елис, Габриел не посмя да вземе такси и реши да ходи пеша. Бе проучила картата и бе успяла без особени трудности да намери къде са разположени канцелариите, но това не й помогна да разбере, че градът е много голям и ще трябва дълго да върви, за да стигне до тях.

И когато най-сетне откри адреса, който си бе записала, беше премръзнала, краката я боляха, а куфарът й сякаш тежеше цял тон. Беше твърдо решена да го види и нищо не можеше да я разколебае, така че изобщо не обърна внимание на всичко това. С категоричен и непоколебим жест бутна тежката врата на сградата и се огледа за някого, който би могъл да я осведоми. Един много любезен човек й посочи етажа, на който трябваше да се качи, и беше толкова отзивчив, че дори предложи да я придружи.

Габриел му благодари, но отклони предложението и се упъти към стълбата.

На посочения етаж видя двама мъже в костюми, които оживено разговаряха. Събра цялата си смелост и се приближи към тях.

— Извинете — започна на възможно най-изискания си английски. — Къде бих могла да намеря Тома Д’Арси, кажете ми, моля?

— А вие сте?

— Търся го.

Отговорът й изглежда се стори забавен на двамата и те се усмихнаха широко.

— Не е тук — осведоми я първият, висок блондин с кафяви очи. — Днес имаше друга работа навън. Мисля, че трябваше да се срещне с един партньор и да посети ателиетата.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Доколкото ми е известно, не се очаква да се върне тук днес — заяви вторият.

Огромно разочарование обзе Габриел, когато чу отговора му, но не го показа. Беше се сдобила с две ценни информации: Тома беше жив и в добро здраве и наистина работеше тук. Ако се наложеше, щеше да се върне отново утре. А и вдругиден. И във всеки следващ ден, докато го види, докато успее да разговаря с него. Докато разбере какво се бе случило.

— Желаете ли да му оставите бележка? — предложи първият мъж.

— Да, моля — започна тя, преди да се опомни. — Всъщност — не, не му казвайте нищо. Предпочитам… да го изненадам.

По-скоро да не му даде дори и най-малката възможност да избяга още веднъж, преди двамата да имат шанс да хвърлят светлина върху това недоразумение.

— Сигурна ли сте?

Габриел неволно завъртя пръстена, който никога не сваляше от ръката си.

— Сигурна ли?

В този момент беше много неща едновременно: и изгубена, и потресена, и уплашена от този огромен град, който не познаваше и който я омагьосваше толкова, колкото й вдъхваше и страх. Изтощена от пътуването, депресирана, тревожеща се от мисълта, че Тома може окончателно да е сложил край на тяхната връзка. Самотна и разпъната между противоположни чувства: мъка, празнота, несигурност, гняв.

Да, Габриел беше разкъсвана от много емоции едновременно, но сигурна? Не, не беше. Дори изобщо не беше.

Знаеше обаче едно нещо: че не може да живее без Тома.

Тя не искаше да живее без него.

Така че лицето й придоби твърдо и решително изражение:

— Да, сигурна съм.

 

 

След този първи полупровал, Габриел се упъти към втория адрес, който секретарят на Тома й бе съобщил. Когато стигна там обаче, тя се поколеба, оглеждайки се смаяно наоколо. Къщата, която се издигаше пред нея, представляваше огромна сграда, почти имение, беше разположена на авеню на няколко преки на запад от Сентръл парк, и в нея биха могли без никакво затруднение да се поместят две или дори три книжарници заедно с апартамента, който обитаваха двамата с баща й. Беше триетажна с фасада от червени тухли и еркери от двете страни на издигнатата над нивото на основите порта, къщата внушаваше представата за стабилен, богат буржоазен дом, нещо нетипично за Тома и твърде далеч от гарсониерата, която Габриел очакваше да види. Обзе я съмнение, провери адреса в бележника и видя, че не е сбъркала.

Да, това беше точният номер и точно тази улица.

Така да бъде.

Сигурно беше временен адрес. Тя сви рамене, изкачи стъпалата към входната врата и почука с тежкото чукче с формата на лъвска глава, което изпъкваше в средата й.

След малко направо подскочи от изненада, когато срещна погледа на младата прислужница, която й отвори.

— Да?

— Добър ден, извинете за безпокойството, но не съм сигурна, че съм на правилния адрес. Търся мосю Д’Арси — изрече в скоропоговорка Габриел на английски, който изобщо не правеше чест на безбройните часове труд, които бе посветила на изучаването му.

Младата прислужница отвори широко вратата и се отдръпна.

— Влезте — каза тя без излишни думи, от което къщата изглеждаше още по-импозантна.

Но така поне Габриел не се затрудняваше да я разбере.

Младата жена изтръска снега, който се бе натрупал по раменете й и върху качулката, изтупа обувките си, за да махне от тях полепналия слой сняг, и влезе в къщата. В минутата, в която вратата се затвори зад гърба й, се почувства смутена. С голямата си мраморна стълба с позлатено перило, със своите черни и сиви плочки и превъзходните гоблени, които украсяваха стените, къщата и отвътре беше също толкова изискана, колкото и отвън. Тъй като се страхуваше да не изцапа пода и да не намокри навсякъде около себе си, Габриел реши да стои върху килима и да не помръдва.

— Кой е, Оливия? — попита женски глас.

За Габриел изненадите несъмнено нямаха край. Коя беше тази жена? Дали Тома не беше затворил толкова плътно страницата, че вече имаше свое семейство и дом? Само за месец?

— Посещение за мосю Д’Арси — отвърна Оливия.

Добре, помисли си Габриел, ако Тома беше господарят тук, прислужницата сигурно щеше да каже: „Посещение за господина“. Нямаше да спомене името му. Ако обичаите тук не са различни, разбира се.

Жената — много елегантна дама на около трийсетина години, се приближи усмихната към Габриел.

— Влезте, влезте, не стойте до вратата, така ще се разболеете! Съпругът ми и мосю Д’Арси отидоха да направят някои посещения — да видят шивашките цехове, складовете, такива неща, но скоро трябва да се върнат.

Жената говореше толкова бързо, че Габриел едва успяваше да следи думите й.

Стараейки се да ограничи поражението от локвите, които оставаха след всяка нейна стъпка, Габриел направи крачка напред.

— Извинете ме, че идвам без предупреждение — подхвана тя. — Надявам се, че не ви притеснявам.

— Изобщо не! Аз съм Лорън Монтгомъри.

— Габриел Вилньов — представи се Габриел, докато смъкваше мократа си ръкавица, за да стисне протегнатата ръка на жената.

— Мили боже, измръзнали сте!

— Ходих пеша известно време, да.

Лорън Монтгомъри я погледна смаяна.

— С куфара ли? В тази снежна буря?

Габриел направи гримаса и кимна с глава.

— Свалете си палтото. Оливия?

— Да, госпожо.

— Пригответе чай и го донесете в малкия салон.

— Веднага, госпожо.

Тя се обърна към Габриел.

— Елате, последвайте ме.

— О, не — възпротиви се младата жена, — ще оставя следи навсякъде! Мога да изчакам тук!

— Дума да не става! Ще изстинете! В салона гори огън, там ще се стоплите!

С тези думи и без никакви други формалности тя хвана Габриел за ръката и я отведе в една стая в дъното на коридора, обзаведена с много добър вкус и елегантно, и дръпна пред огъня в камината тапициран с бродирана дамаска, фотьойл.

— Ето, настанете се тук, веднага се връщам.

После излезе от салона и Габриел, леко замаяна, остана сама. Младата жена се приближи до фотьойла, който стопанката на къщата й бе посочила, но се поколеба да седне. Краката я боляха, кръстът я болеше след толкова часове ходене пеша, наистина имаше нужда от почивка, но не искаше да похаби скъпия плат с мократа си рокля. Накрая стигна до компромисно решение и внимателно приседна на ръба и огледа стаята, в която се намираше.

С окачените по стените картини от големи майстори, с фино резбованите и украсени с позлата мебели от скъпо дърво, с облицованата с обработен мрамор камина и скъпия килим на пода, това безспорно беше една прекрасна стая. Добре премерен меланж от изисканост и изящен вкус в светли и хармонично съчетани тоналности.

Но все пак не беше неговият стил и, разбира се, не беше обстановката, в която тя си представяше Тома — най-големият недостатък на стаята беше, че в нея нямаше книги.

Тръпка премина по тялото й и тя приближи ръцете си до огъня, за да се сгрее. Няколко секунди по-късно вратата се отвори, влезе Оливия и остави поднос с чайник, две чаши и чиния със сладкиши и излезе безшумно, както се бе появила. След нея влезе Лорън Монтгомъри с дебел вълнен шал в ръце.

— Вземете, наметнете това, ще ви стопли — каза тя и го подаде на Габриел.

Младата жена уви раменете си с шала. От едно кътче на паметта й изплуваха картините от онези първи минути, когато пристигна в замъка, и Елен се отнесе по същия внимателен начин с нея. Всичко й се стори толкова далечно… Чувстваше се така самотна… Пренебрегна спомена и се обърна към своята благодетелка.

— Благодаря ви. Но се притеснявам, не трябваше да си правите този труд заради мен.

Лорън направи жест с ръка, сякаш измиташе възраженията й.

— Не, не, не се тревожете за това. Няма да оставя позната на Тома да трепери в собствения ми дом.

Докато говореше, наля димящия чай в двете чаши и подаде едната на Габриел, която я прие с благодарност.

После седна срещу нея. Габриел отпи от парещата напитка, наслаждавайки се на силния аромат на чая и на топлината, която се разливаше по тялото й.

— Благодаря.

— Достатъчно топло ли ви е? Мога да добавя още дърва в огъня.

— Не, не, всичко е наред! Благодаря за загрижеността.

Известно време двете мълчаливо отпиваха от чая си.

— За първи път имаме възможност да видим позната на Тома и съм очарована от това! — заяви Лорън и деликатно постави чашата върху чинийката й. — Той е толкова дискретен и толкова самотен, че накрая вече си мислех, че е сам-самичък на света.

— Само е притеснителен и не се чувства уютно в обществото — отвърна Габриел може би малко по-уверено, отколкото би желала, в стремежа си да го защити.

— О, знам! Не търсете друг смисъл в думите ми! Аз наистина го ценя много. И съм възхитена, че някой опровергава теорията ми, а също и че се запознах с вас.

— О! И на мен ми е много приятно. Съпругът ви е съдружник на Тома, ако съм разбрала правилно?

— Точно така. Едуард и Тома се познават от няколко години. В известен смисъл още от възникването на проекта.

Тя се усмихна.

— Съдейки по акцента ви, предполагам, че сте французойка?

— Да. Всъщност идвам направо от кораба. Затова съм с куфар.

— Сигурно сте изтощена. Това пътуване съвсем не е забавно.

— Наистина е така.

— Габриел ли казахте, че е името ви?

— Да, Габриел Вилньов.

— Тома можеше да ни предупреди за идването ви, щяхме да изпратим кола да ви посрещне и нямаше да се наложи да изминавате този път от пристанището до дома ни.

— Той не знае, че съм тук. Това е… изненада.

— Изненада ли? О, обожавам изненадите! Сигурна съм, че ще бъде щастлив да ви види.

Габриел не можа да сдържи въздишката си.

— Надявам се.

— Всичко наред ли е? — попита Лорън със смръщени вежди. — Защо мислите, че Тома може и да не се зарадва, като ви види?

— Защото изглежда ми се сърди по някаква причина, но не знам каква е. Затова пресякох океана. За да му обясня, че сигурно има някакво недоразумение.

Габриел прочете по лицето на Лорън, че думите й я смутиха.

— Простете ми, че идвам в дома ви без предупреждение и ви говоря със загадки, няма как да разберете каквото и да е от това, което ви казвам.

— Признавам си, че се чувствам малко объркана.

— Нека опростим нещата: аз съм годеницата на Тома — заяви Габриел и показа пръстена на ръката си, — но той мисли, че възнамерявам да се омъжа за друг. Дойдох тук, за да му докажа обратното.

Лорън остана мълчалива няколко секунди, после погледът й грейна и се усмихна широко.

— Това изглежда е някаква приказна история! Разкажете ми повече. Искам да знам всичко.

 

 

Колкото и изненадващо да беше, Габриел направи точно това. Тя разказа всичко или почти всичко пред тази жена, която едва познаваше, но която беше толкова внимателна към нея след мъчителните дни пътуване и дългите часове бродене пеша по покритите със сняг улици на Ню Йорк.

На колеблив английски й описваше книжарницата, библиотеката и замъка, вечерите, в които двамата разговаряха на светлината на огъня. Говореше за чувствата си, които лека-полека ставаха все по-силни. После разказа за бала и годежа им.

Най-накрая — и за пожара и колко объркана се бе почувствала, когато научи, че Тома е заминал.

— И сте пресекли океана заради него! Колко романтично! — възкликна Лорън с широко отворени от почуда очи.

— Надявам се, че и той ще е на същото мнение като вас. Но ако в крайна сметка ме е забравил?

— Познавате го по-добре от мен, но не мисля, че Тома е от мъжете, които бързо забравят. Струва ми се по-скоро, че е мъж, верен на една-единствена жена. И че тази жена сте вие.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Не е на себе си, откакто е тук. Той е… още по-мрачен и затворен от обичайното. Сега вече знам защо. Убедена съм, че му липсвате и съжалява, че е заминал така. Имам нюх за тези неща, знаете ли? И много добре сте постъпили, че дойдохте. Понякога мъжете имат нужда от малко помощ.

Точно в този момент вратата се отвори и двама мъже влязоха в малкия салон. Габриел видя само единия.

Тома.

Сърцето в гърдите й побесня и заблъска с все сила, та трябваше да впрегне цялата си воля, за да не прати всичко по дяволите и да се хвърли в обятията му.

Когато Тома замина за Англия, си мислеше, че знае какво значи да й липсва и да чувства празнота, но това бе нищо в сравнение с преживяването й в момента.

И сега, когато вече го бе намерила, изпита такова неописуемо облекчение, равностойно само на мъките, които бе изтърпяла. Внезапно една-единствена мисъл изпълни цялото й съзнание — тя не искаше повече да се разделя с него. Никога.

Погледите им тутакси се срещнаха, както ставаше винаги, и Тома замръзна, виждайки Габриел.

Изглежда уморен, помисли си младата жена, и Лорън имаше основание — беше дори още по-мрачен, отколкото в деня, когато се срещнаха. Изпита желание да го прегърне и да го утеши. Да върне светлината в очите и усмивката на лицето му.

Но преди това трябваше да се изяснят.

— Тома, вижте кой е дошъл от Франция заради вас! — възкликна Лорън. — Какъв потаен човек сте, не ни казахте, че имате толкова прелестна годеница!

Тома се взираше в очите на Габриел и не отвърна нищо.

— Тома — прошепна тя и направи крачка към него.

— Габриел…

— Е добре, ще ви оставим. Ела, Едуард. Нашите две влюбени гълъбчета имат да си кажат много неща, струва ми се.

Габриел по-скоро чу, отколкото видя как Лорън излезе от стаята заедно със съпруга си.

Тя пое дълбоко въздух и започна:

— Тома, аз…

— Какво правиш тук?

Сухият като острие тон в гласа му, който се извиси насред изненадата, буквално разкъса сърцето на младата жена.

Разговорът наистина нямаше да е лесен, но тя не възнамеряваше да се остави толкова бързо да бъде разколебана. Не беше изминала целия този път за едното нищо.

— Дойдох да се скарам с теб. Между другото — отвърна тя.

— Дошла си чак дотук да се скараш с мен ли? И защо?

— Защото така правят двойките, Тома, а според последната информация ние все още сме двойка. Когато възниква проблем, двойките се карат, обясняват се и се сдобряват.

— Пресякла си океана, за да се караме ли?

— Не, пресякох океана, защото те обичам и не искам да живея без теб. Но ако трябва, преди това да се скараме, така да бъде.

— Нямам желание да се карам с теб.

— Тогава да не се караме — пошепна Габриел нежно. — По-добре ми кажи защо замина така, без да кажеш и дума, без никакво обяснение.

— Струва ми се очевидно.

— Точно в това е проблемът, Тома. Може да е очевидно за теб, но съвсем не и за мен. Можеш ли да си представиш шока, който изживях, когато разбрах, че не само замъкът е изгорял, но на всичкото отгоре си заминал, без дори да се сбогуваш. Единият ден сме сгодени, а на следващия скачаш на кораба за САЩ, без нищо да ми кажеш!

— Не мислех, че това ще те разтревожи, напротив.

Габриел вдигна учудено вежди.

— Е добре, наистина съжалявам, мосю Д’Арси, но трябва да ви информирам, че мислите ви са погрешни.

Тома не отвърна нищо и Габриел изгуби търпение.

— Ще отговориш ли най-сетне?! — извика тя, беше й омръзнало да се въртят като в порочен кръг. — Какво се случи? Откъде ти хрумна, че искам да се омъжа за друг?

— Защото той ми го каза, Габриел!

— Какво? Кой какво ти каза?

— Етиен.

— КАКВО?

— Говорил си с Етиен?

Тома кимна с глава.

— В оня ден се върнах от Англия — обясни той. — Отклоних се от пътя, за да мина през Анже. Когато пристигнах, не беше там, но твоя… той беше в книжарницата. Попитах го кога ще се върнеш и той ми каза, че си отишла да пробваш булчинската си рокля, за да се омъжиш за него. И още преди да успея да отговоря каквото и да било, добави, че знае кой съм. И че си правя илюзии, ако си въобразявам, че ме обичаш. Изкушила си се само заради замъка и парите ми.

Габриел смаяно го гледаше с широко отворени очи.

— И ти му повярва?

— В началото — не, но като го слушах какво говори и как повтаря, че го обичаш, че винаги сте били влюбени един в друг и че си се върнала отново при него, след като си дошла в Анже, накрая… започнах да се съмнявам.

Младата жена не можеше да повярва на чутото. Това беше някаква шега. С положителност беше шега. Не би могъл да вярва на подобно нещо! Не и след всичко, което се бе случило между тях!

— Защото, естествено — обори го тя с горчивина в гласа, — аз съм само уличница, заслепена от парите.

— Не! Разбира се, че не! Габриел! Никога не бих помислил такова нещо за теб — възкликна той и лицето му изглеждаше уплашено.

— Само че точно това току-що ми каза, Тома. Че съм спала с теб заради парите ти.

— Не е това, Габриел. Изобщо не е!

— Какво е тогава? — настоя тя. — Какво е, Тома? Как си могъл да повярваш дори и за секунда на такива ужасни неща?

Искаше да го накара да говори, да й обясни. Искаше да разбере как е могъл да се довери на измислиците на Етиен и да замине, без дори да се опита да поговори с нея.

Той отвърна поглед, но Габриел успя преди това да види мълнията от болката, която го прониза, и внезапно проумя.

— Тома… — започна тя.

Той остана известно време смълчан, после призна:

— Не мога да ти се сърдя, че си предпочела някой като него. Той е млад, красив е…

Габриел имаше чувството, че сърцето й ще спре да бие.

— Господи, Тома… Ако знаеше, че…

— Погледни се, Габриел! — прекъсна я и в гласа му ясно пролича отчаяние. — Ти си красива, нежна и благородна. Ти си най-хубавото нещо, което е създала тази планета, а аз… — засмя се с горчив смях, лишен от илюзии. — Кой би могъл да обича такъв като мен?

— Аз, Тома! АЗ!

Призляваше й при мисълта до каква степен детството му го бе сломило, тежеше й да вижда как въпреки всичко, което бяха споделили помежду си, Тома все още не беше убеден, че тя наистина може да го обича. И че му е по-лесно да повярва, че чувствата на Габриел са само илюзия, отколкото да мисли, че тя изпитва искрена обич към него.

— Защо не ме изчака да се върна, за да говориш с мен? — попита го отново.

— Останах да те чакам, Габриел. И ви видях.

— Видял си ни… — повтори Габриел, но не можеше да разбере.

— Видях ви — потвърди Тома.

Изведнъж тя замръзна на място. Инцидентът. Тома бе споменал пробата на роклята й. Точно това беше. Сигурно е видял Етиен да я прегръща. И след лъжите, които му бе наговорил, за него беше лесно да си направи изводите…

Господи… никога ли нямаше да свърши това? Постъпката на този злодей наистина ли щеше да съсипе целия й живот?

— Стоях навън — обясни Тома и това потвърди опасенията на Габриел. — Чаках, за да те попитам дали е вярно. Съмнявах се и не исках да повярвам — добави с горчивина. — Тогава реших да те изчакам и отидох да се поразходя, за да се съвзема, а когато се върнах до книжарницата… ти беше в прегръдките му. Видях всичко.

— Не си видял всичко. Повярвай ми, не си видял всичко.

— Достатъчно видях. Пристигнаха двама доставчици и ти се отскубна от него, но срещнах после погледа му. Доволният му поглед. Ти беше с него. Тогава си тръгнах. Не виждах смисъл да стоя повече. Нещата бяха съвсем ясни.

Габриел преглътна мъчително, дълбоко засегната, и усети как гневът я обзе. Беше я яд на Етиен, задето беше създал толкова грешна представа в главата на Тома. Изпитваше огромно съжаление, че в оня ден не го бе ударила още по-силно и че не бе натиснала камата по-надълбоко.

Но я беше яд и на Тома. Беше потвърдил, че няма вяра в нея и това й подейства като удар с нож право в сърцето.

— Добре тогава — заяви тя със сух, режещ тон, — знай, че ако беше останал по-дълго време, много скоро щеше да разбереш, че се лъжеш. Етиен те е измамил, за да се избави от теб, разиграл е тази комедия, за да те убеди, че не те обичам, а ти си повярвал, защото не си имал достатъчно доверие в мен. Не го обичам, Тома, и никога няма да го обичам. Ако беше останал, а не да бягаш, както всъщност си направил, щеше да видиш, че се боря с него, за да му попреча със сила да вземе това, което отказвах да му дам. И дори щеше да наблюдаваш и спектакъла, когато този дребен мошеник беше на колене и виеше от болка от моя добре премерен удар, преди да избяга, уплашен от кинжала в ръката ми.

Тя въздъхна и добави, без да може да прикрие прокрадващото се в гласа й обвинение:

— Господи, само като си помисля, че си повярвал на подлите лъжи, които ти е разказал за мен!

С всяка следваща нейна дума Тома все по-дълбоко осъзнаваше презрението й, лицето му побледня, в погледа му една след друга нахлуваха емоции: обърканост, недоумение, гняв, вина, съжаление. Той затвори очи, мускулите на челюстта му играеха. Габриел можеше почти физически да усети напрежението, което излъчваше.

После отвори очи и погледът му се взря в нейния.

— Всичко наред ли е? Причини ли ти нещо лошо? — попита с пресипнал глас, в който Габриел долови връхлетелия го гняв.

— Добре съм, не му дадох да се възползва.

— Трябваше да съм там. Трябваше да съм там, за да те защитя.

— Заблуждаваш се, Тома. Нямам нужда от теб, за да се защитя. Напълно способна съм да се погрижа сама за себе си. Нямах нужда от никого, за да се отбранявам от Етиен, нито за да се кача на кораба и да дойда да ти кажа какво мисля за начина, по който се измъкна тихо като крадец.

Той отвори уста, за да се възпротиви, но тя го прекъсна:

— За сметка на това пък имам нужда да ме обичаш и да ме направиш щастлива. Нуждая се от теб, за да запълня онази пустота в живота си, когато те няма. Нуждая се от това да имаш доверие в мен. И никога повече да не се съмняваш, че те обичам и че съм избрала теб. Да, трябваше да си там, но не за да ме защитиш, Тома. А за да се ожениш за мен. Както обеща.

Той дълго я гледа мълчаливо. Габриел почти виждаше как в него емоциите се борят. И изведнъж сякаш някой премахна бариерите. С огромна крачка се оказа до нея и я притисна в обятията си до задушаване.

И тъй като й бе липсвал толкова много, Габриел също му отвърна с прегръдка — гореща, но и отчаяна. Тя все още му беше ядосана, но липсата му и облекчението, че го беше намерила, властваха над останалите чувства, които терзаеха младата жена.

— Прости ми, Габриел — прошепна той с пресекващ глас. — Прости ми. Аз съм глупак.

— Причини ми болка, Тома — пошепна тя.

Усети как сълзите пълнят очите й.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Не те заслужавам.

— Въпросът не е в това кой кого заслужава, Тома — каза тя полека. — Обичам те, това е.

Той кимна с глава.

— Аз съм отрова, Габриел. Причинявам само болка на околните. Първо на майка ми, после на теб, а когато замъкът изгоря, приех това като знак. По-добре ще е да заминеш далеч от мен.

Като чу тези думи, Габриел се отдръпна от него и обхвана лицето му с длани.

— Не, Тома, не бива да мислиш така. Не е вярно това! Да ти припомня ли, че не вярваш в знаците на съдбата? Ето, аз съм тук. Пожарът няма нищо общо с теб. Не си отрова, Тома!

— Аз съм причината баща ми да се държи като насилник с майка ми. Аз съм причината за всичките й страдания. И теб накарах да страдаш!

— Единствено баронът носи вина за нещастието на майка ти, ти нямаш нищо общо. Ако не си бил ти, просто е щял да намери друг претекст. Не си отрова, Тома. Напротив, сигурна съм, че си донесъл много щастие на майка си, както донесе и на мен.

— Обичам те, Габриел. Толкова те обичам! Без теб животът ми е лишен от смисъл.

— Аз също те обичам, Тома. Никога повече не го забравяй.

— Няма — кимна той и притисна младата жена още по-силно към себе си.

Двамата останаха така известно време прегърнати.

— Прости ми — прошепна той още веднъж с устни до врата на Габриел.

Усещането на горещия му дъх върху кожата й накара младата жена да потръпне.

— Още съм ти ядосана.

— Знам. Бъди ми ядосана, колкото дълго време ти е нужно. Но ми прости. Моля ти се!

— При едно условие — тя се отдръпна и се вгледа в очите му. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Всичко, което пожелаеш.

— Искам да ми обещаеш, че ако някой ден имаш някакъв проблем, какъвто и да е той, ще го споделиш с мен.

— Обещавам.

— Кажи ясно.

— Обещавам ти, че ще говоря с теб.

— Добре. И че вече никога няма да забравяш, че те обичам.

— Обещавам.

— Чудесно. Прощавам ти тогава.

Разбира се, трябваше да мине още време, за да се стопи мъката, която бягството му причини на Габриел, и да изчезне гневът, който изпитваше. Тя не можеше да забрави ужасните седмици, връхлетели я като с едно щракване на пръстите, които бе преживяла. Но и не беше изминала целия този път, за да усложнява нещата. Беше пресякла Атлантическия океан, за да разбере какво се бе случило и да убеди Тома, че го обича. За да го намери, защото не си представяше живота си без него. И сега, когато всичко помежду им вече бе изяснено, когато той беше в прегръдките й, постепенно я завладяваше спокойствие.

Бяха заедно. Само това имаше значение. Време беше да затвори страницата и да гледа към бъдещето.

Усмихна се и каза:

— Е, мосю Д’Арси, не ви ли се струва, че чакахте прекалено дълго и че е крайно време да целунете годеницата си?

Габриел видя как усмивката й породи облекчение — прочете го в погледа му, той се наведе към нея, долепи челото си до нейното и прошепна:

— Не мога да повярвам, че си пресякла океана заради мен.

— За теб съм готова на всичко, Тома. Ти си животът ми. Не искам никога повече да се разделяме.

— Никога повече — потвърди той.

После я целуна.

Най-накрая започваше тяхната приказка.