Клое Дювал
Шато край реката (1)

Въведение
Тома

Ла Рошел, февруари 1900

С лакти, опрени на парапета на Северна звезда, и взор, решително вперен в простора на морето, Тома чакаше.

Чакаше да чуе сигнала, оповестяващ отплаването на кораба, чакаше брегът лека-полека да се отдалечи, докато вълните го скрият от погледа, болката да заглъхне, а зиналата бездна в гърдите му да се затвори.

Чакаше времето да свърши своето и всичко да приключи със забрава.

Но същевременно знаеше, че нищо такова няма да се случи. Никога нямаше да забрави.

В далечината първите отблясъци на слънчевата светлина се опитваха да прогонят тъмната нощ. На палубата цареше оживление, неясен шум, от който от време на време се изтръгваше някое подвикване, напомняне да се спазва редът, или някой въпрос. Горе в небето и на кея се носеха крясъците на изгладнелите чайки, които с ярост се опитваха да отмъкнат залък хляб или остатък от зеленчук.

Въпреки минусовите температури кеят гъмжеше от продавачи на риба, от моряци и най-различни търговци, които бяха дошли да надзирават стоварването на стоката им. Неколцина закъснели пътници пристигаха тичешком, мъкнейки на ръка тежки куфари. И всички наоколо — изпращачите в края на кея, загърнати в катове дрехи, за да се предпазят от студа и нахлуващия откъм морето вятър, махаха трескаво с ръце: приятели и членове на семействата на заминаващите, които бяха дошли, за да им кажат последно довиждане, да разменят последен поглед, последна усмивка с онези, които нямаше да видят дълги години, а може би и никога повече.

Тома отстъпи назад и си намери подслон на носа на кораба, за да се спаси от възбудата, от емоцията на раздялата, от окъпаните в сълзи усмивки. Каква ирония може да крие животът — помисли си той с горчивина. Само преди шест месеца беше убеден, че няма нищо друго, освен живота си, и то безинтересен, и безкрайните дни, с които да го запълва. Но това го устройваше напълно. Когато нямаш нищо, няма и какво да губиш.

И тогава откри, и то по жесток за него начин, колко грешна е тази представа.

Човек винаги има нещо, което може да загуби.

Или някого.

В съзнанието му се появяваха бегли картини и той притвори очи, стисна зъби, докато остра болка го пронизваше.

На кея моряците започнаха да отвързват въжетата на котвата. Парапетът завибрира глухо, едва доловимо. Влекачите вече бяха на място, готови да повлекат кораба към открито море и да го оставят да поеме към хоризонта. Към Америка и към новия живот, който той щеше да води там далеч от миналото.

Всичко беше предвидено, и то отдавна. Той вече бе пътувал много пъти, беше се срещал с партньори, с инвеститори, беше избирал складове и работилници.

Имаше ясен план.

И изведнъж нещата се промениха.

Един хубав ден тя нахлу в живота му с нежната си усмивка и замечтано изражение и срина всичките му толкова грижливо подготвени планове, като хвърли собствена светлина върху всяко нещо, до което се докосваше. Включително и върху него.

В продължение на няколко приказни седмици той усещаше, че се променя от общуването си с нея, че е по-щастлив и че му е по-леко. Животът, неговият живот най-сетне придобиваше смисъл.

И тогава с изненада установи, че прави планове, че се надява. И че мечтае.

Проблемът с мечтите обаче е в това, че когато продължават твърде дълго, в края на краищата човек започва да им вярва. И когато се окажат мираж, когато балонът се спука и реалността напомни за себе си, падането на земята е много болезнено. Колкото по-високи върхове сте стигнали в мечтите си, толкова по-жесток е ударът при приземяването.

Той направо се бе размазал на земята.

Но беше намерил в себе си сили да стане, да стои с изправена глава, макар че не знаеше как точно, да продължи да върви напред. Сега вече се чувстваше някак чужд на самия себе си, празна мидена черупка. Само сянка на онзи, който беше с нея.

Но в крайна сметка не е толкова лошо да си сянка. Сянката е нещо близко. Почти успокояващо. Той вече бе потъвал в нея. Познаваше я. И сега се връщаше пак, към нея почти с удоволствие.

Знаеше, че накрая тя ще погълне тази болка, която усещаше с всяка своя частица. И отново ще го направи безчувствен. И неуязвим.

И никой вече нямаше да го върне назад. Този път беше наясно. Феите не можеха да обичат чудовища.

Корабът бавно се отдалечаваше от кея. Най-сетне Тома си тръгваше.

Наистина си тръгваше.

Този път нямаше да се върне. Никога вече. Напускаше страната, която не му бе дала нищо друго, освен тежки удари и рухнали илюзии, и повече нямаше да се завърне в нея.

Погледът му беше все така насочен към хоризонта, като съзнателно потискаше болката, която пронизваше сърцето му, завладяващото го желание да скочи на сушата и да хукне да я моли да му обясни. Да я моли да го обича.

Но вече беше много късно.