Клое Дювал
Шато край реката (8)

7
Александра

Замъкът Ферте-Шандьоние. В наши дни

След като с ярост стовари върху мен отказа си със своя противен глас, който изглежда беше характерен за него, Ерик Ланел се обърна и отново тръгна по пътя си, все едно че не съществувах.

Вътрешно кипях от яд. Не, не и не! Не бях изминала целия този път, за да се откажа вече толкова близо до целта!

— Почакайте, мосю Ланел! Защо отказвате? Аз не искам кой знае какво от вас!

— Това тук е частна собственост. Често ли ви се случва да нахлувате у хората и да искате да разглеждате?

— Не, разбира се, че не, но тази ситуация е изключителна.

— Не виждам кое й е изключителното.

— Казах ви вече. Прадедите ми са живели в този замък точно преди да избухне пожарът. Бих желала само да видя как изглежда отвътре, нямам намерение да драскам името си навсякъде или да събарям камъните, за да търся съкровище!

— В този замък няма съкровище, госпожице, това са само руини. Що се отнася до историята с вашите предци, никога досега изобщо не съм я чувал! Трябва да призная това ваше качество — имате богато въображение, но ще ви трябва нещо доста повече, за да ме убедите. — Но това е истина!

— Аз пък съм кралят на Франция!

— Бихте ли спрели само за две секунди? Имам доказателства за това, което твърдя!

Ерик Ланел притвори очи, въздъхна продължително, после заби лазурносиния си поглед в мен.

— Добре, слушам ви и да свършваме.

Вдигнах очи към небето и вдъхнах дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя, преди да започна да ровя в чантата си, за да измъкна оттам папката и да му дам целия комплект право в ръцете — снимките, родословното дърво, статиите, които бях извадила, включително и от интернет и бележките към тях.

— Преди няколко години — започнах да обяснявам — намерих сред вещите на моята прабаба една полуобгоряла снимка, която изглежда е направена в този замък през 1899 година. Ето тази — уточних, посочвайки я в папката, която Ерик Ланел току-що бе отворил. — Жената на нея — Габриел Вилньов, е моя предтеча. През 1900 година тя се е омъжила за Тома Д’Арси в Ню Йорк. За Тома, който също е роден тук, в Шандьоние. Мога да докажа всичко това, имам всички документи. Успях да проследя родословното си дърво чак до тях, дори имам и копие от публикуваната в един вестник обява за годежа им.

Докато ме слушаше, Ерик Ланел разглеждаше внимателно снимката на Габриел. Възползвах се от необичайното му мълчание, за да продължа с аргументацията си.

— Ако погледнете гърба на снимката, ще видите, че е направена тук. Думите едва личат, но все пак може да се отгатне какво е написано. Направих проучвания. Едно-единствено място носи име, което завършва по този начин. Така че мисля, че снимката е направена именно тук, в замъка. И следователно моите прадеди или са живели в него, или може би са работили в замъка по това време.

Млъкнах в очакване на неговата реакция. Ерик Ланел стоеше все така с впит в снимката поглед, обръщайки я ту налице, ту обратно, и внимателно се взираше в надписа на гърба й. Вече чувствах как нетърпението ме завладява, когато той ме погледна:

— Е добре, я ми кажете, правили сте проучвания, да не би да сте историчка или какво?

Наистина не очаквах подобна реакция.

— Не е необходимо човек да е историк, за да се интересува от историята на собствения си род — не успях да се сдържа и да не му отговоря сухо.

Ако бе решил да се покаже като неприятен тип, и дума не можеше да става да го оставя да ми лази по нервите. Убийствените отговори не бяха само негов монопол.

Очаквах, че ей сега ще ми обърне гръб, но реакцията му беше съвсем различна. Въздъхна.

— Вижте, това са само руини — каза той колебливо. — Освен камъни и растителност няма нищо друго за гледане. Искам да кажа, вече няма никакви мебели или картини. Нищо. Всичко, което беше останало след пожара, беше преместено или откраднато.

Това все още не означаваше „да“, но вече не беше толкова категорично „не“ както преди. Надеждата ми се върна.

— Да, знам. Но няма значение. Не успях да открия фотографии на вътрешността на замъка от онова време, така че това е най-доброто, на което мога да се надявам. Бих искала просто да го разгледам. Осъзнавам, че това няма да ми даде кой знае какво и по-конкретно, че вероятно няма никаква следа от моите прадеди в тези руини, но… ако има дори и най-малкият шанс да попадна на нещо, да открия кои са били те, къде са живели, бих искала да се възползвам от него. Обещавам ви да се отнасям внимателно с всичко наоколо, да не взимам нищо оттам, дори едно камъче. Но моля ви, позволете ми да хвърля един поглед вътре. За мен това е много важно.

Ерик Ланел се колеба доста дълго с вперен в мен поглед, сякаш търсеше в очите ми нещо, несъмнено някаква гаранция за моята почтеност. Той се взира толкова дълго, че наистина си помислих, че моята пледоария не го беше убедила.

Накрая взе решение.

— Добре, съгласен съм — каза той почти насила. — Но не мога да ви покажа всичко. Някои места са твърде опасни, стените имат нужда от укрепване.

Кимнах с глава и той въздъхна.

— Елате, ключът от входа е у дома. По-бързо ще стигнем…

Той не довърши фразата си, но нямах нужда да чуя края й. Направих гримаса и поех след него, а кучето — след нас.

— Тук ли живеете? — попитах.

— Да, някогашната конюшня сега е превърната в жилище.

Тръгнахме по път, който не бях забелязала на идване, и се изправихме срещу голяма каменна сграда.

— Ремонт ли правите? — попитах, забелязвайки един дърводелски тезгях вътре и строителни материали.

— Да.

Надявах се, че ще подхване разговора, но така и си останах само с надеждата. Тихо го следвах чак докато стигнахме до малка врата на едната страна на сградата.

— Чакайте ме тук — каза той, отваряйки вратата.

Преглътнах едно: „Да, шефе“, прехапвайки езика си. Тъй като вратата остана отворена, реших да хвърля един поглед вътре. Конюшнята изглежда беше превърната в просторно жилище от рода на таванските, мебелирано сдържано и с вкус. Чудех се дали Ерик Ланел живее в него сам. Стори ми се голямо за един човек. Но в крайна сметка може би имаше жена и пет деца и цяла глутница питбули.

Като стана дума за питбули… онзи, който едва не ме изяде жива само преди няколко минути, изглежда беше променил намерението си по отношение на моята особа и сега не се отделяше от мен, просейки непрестанно ласки.

— Е добре, ти май много бързо смени мнението си — промърморих, галейки го предпазливо по главата и зад ушите. — На господаря ти може и да не му хареса, че се сприятеляваш с врага, знаеш ли това?

Кучето, което не се тревожеше особено от своята измяна, продължи все така без притеснение да приема ласките ми.

Само след няколко секунди сприхавият собственик на тези места се появи с голям железен ключ в ръце. Като видя кучето си в краката ми, той му хвърли мрачен поглед, преди да ми каже:

— Добре. Елате.

Повдигайки вежди от изненада, аз го последвах към замъка и изминахме обратния път в тишина. Усещах как с всяка крачка възбудата ми растеше. Най-сетне бях там! Откакто бях намерила снимката, толкова много бях мечтала за този миг и за това място. Най-сетне по стъпките на моите предци щях да вляза в замъка, където е била направена!

 

 

Вътре в двора сърцето ми отново се сви при вида на картината, която се разкри пред мен. Ерик Ланел не бе преувеличил, наистина ставаше дума за руини. Най-голямото крило — западното, както и южното, което беше откъм гърба на замъка, бяха напълно разрушени. Само източното и част от северното все още стояха.

— Накрая все пак стана ли ясно каква е причината за пожара? — попитах с тъга.

Гледах тревата, която растеше в изронените фуги между камъните, които покриваха пода, и клоните на дърветата, които се провираха от останалите без стъкла прозорци.

— Изглежда късо съединение в електрическата мрежа — отвърна собственикът на тези владения. — Баронът я беше инсталирал няколко години преди това, но инсталацията не е била особено надеждна. От късото съединение пламнали гоблените в портретната галерия точно пред библиотеката и огънят бушувал до такава степен, че изпепелил почти цялото крило.

— Колко жалко… — въздъхнах. — Четох, че в замъка са се съхранявали множество особено ценни произведения.

— Да. Точно в западното крило е имало много произведения на изкуството. Всичко изчезнало в пожара.

— Това е ужасно.

— На света има и по-страшни неща. Деца, които умират от глад дори и в този момент или от най-различни болести заради замърсената вода, която пият.

Вторачих се в него за момент, смутена от отговора му. Със сигурност беше прав, но нима човек не може да проявява чувствителност по отношение и на двете неща? Да съжалява за загубата на неоценими културни богатства, а същевременно и заради глада в света. Нима фактът, че тъгувам за изгорелите книги, означава, че съм повърхностен човек? Но нямах повече време да разсъждавам по въпроса.

— Добре, идвате ли? — попита моят сприхав гид. — Нали искахте да разгледате замъка?

 

 

През следващия половин час той ме разведе из източното крило, където са били жилищните помещения за слугите, общите помещения и кухните, а след това и в северното крило, предназначено за високопоставени гости, което прислоняваше входа на замъка с огромната му мраморна стълба, и накрая — и в кулата гълъбарник, която свързваше южното с източното крило. На първия етаж на южното крило имаше също и малък параклис, сякаш по чудо добре запазен. Бях удивена и промърморих с въздишка на висок глас:

— Колко ли сватби са отпразнувани в този параклис!

Ерик Ланел ме погледна, сякаш бях тъпачка.

— В такива параклиси не се празнуват сватби. В тях човек само се моли. Наистина ли мислите, че някое кюре би могло да отслужи меса на такова тясно пространство? Не бих искал да спукам балона с илюзиите ви, но в онази епоха браковете по любов са рядкост. Бракът не е бил нищо повече от договор, споразумение между две семейства за прехвърляне на собственост или придобиване на зестра, за да се напълнят опразнените каси.

Стана ми досадно, че се държи с мен като с малко момиче и се троснах:

— О, добре, извинете невежеството ми по отношение на религиозните нрави и обичаи във френските замъци! Наистина такава информация не се търкаля по улиците на САЩ! По дяволите, колко сте циничен! Пък и какво ли знаете самият вие, щом не е имало нито една истинска любовна история в този замък в продължение на хилядолетие? Убедена съм, че моите предци са се оженили по любов!

— Слезте на земята, принцесо, отвърна той надменно. Животът не е розов роман.

— Благодаря за този урок за живота, чудя се как досега съм живяла без вашата мъдрост — му отвърнах и аз също така оскърбително.

 

 

Обиколката продължи в много по-хладна атмосфера. Престанах да му задавам въпроси, а той се задоволи с това да ми разяснява с безстрастен, почти отегчен глас за какво са използвани стаите, през които минавахме. Все пак научих какво е имало и в двете крила, които не можехме да посетим: огромна библиотека, бална зала, портретна галерия, там са били и апартаментите на собствениците на замъка, детската стая и салоните.

— Много жалко, че са в такова състояние — не можах да се въздържа да не въздъхна, когато приключихме с разглеждането.

Бяхме стигнали до желязната врата на замъка и хвърлих последен поглед към него. Като чу упрека ми, Ерик Ланел се обърна да погледне сградата зад нас.

— Знам.

— Нищо ли не е предприемано, за да бъде възстановен замъкът? — попитах.

За миг ми се стори уморен, наистина уморен.

— Знаете ли колко струва реставрацията на подобна сграда? — промърмори той все така загледан в руините.

— Предполагам, че много.

— Цяло състояние. А аз не се къпя в злато.

— Обръщали ли сте се за помощ към държавата, или към някое сдружение за опазване на културното наследство?

— Да.

Той не уточни, но не беше трудно да се досетя по изражението на лицето му, че опитите му не са довели до резултатите, на които се бе надявал.

— Какво ще правите сега? Ще го продадете ли?

— Не съм сигурен, но може би ще се наложи.

— И на кого?

Той сви рамене.

— Купувачите не се тълпят пред вратата… Може би на инвеститори, които ще го разрушат, за да построят ваканционно селище, някакъв увеселителен парк или бог знае каква друга глупост от този род.

В погледа му проблесна искра на съжаление и болка, докато смисълът на думите му си пробиваше път към съзнанието ми.

— Но това е ужасно! — възкликнах и акцентът ми внезапно се върна отново. — Трябва да се направи нещо, за да се предотврати това! Вървете в банките, пишете до министъра, който отговаря за културното наследство, говорете с журналисти или…

— Положих максимум усилия — прекъсна ме той със сух тон. — Вижте, разведох ви из замъка, въпреки че нищо не ме задължаваше да го направя, и отговорих на всичките ви въпроси. Проявих търпение. Но нямате никакво право да ме поучавате как да се грижа за наследството си.

Замълчах, взирайки се продължително в него. Каква ли беше личната му история, свързана с този замък? Как е станал негов собственик? Знаех, че няма да ми отговори, ако го попитам. Сигурно ще ми каже, че не е моя работа. И ще има право — всичко това не ме засягаше.

И все пак усещах, че някаква мъчителна история му тежи. Не знам защо, но дълбоко в себе си в този миг изпитах желание да му помогна.

Затова млъкнах и се опитах само да му кажа любезно с лека въздишка:

— Благодаря, че ми показахте замъка си, мосю Ланел — той махна с ръка, пренебрегвайки извиненията ми. — Желая ви късмет занапред и се надявам, че въпреки всичко ще намерите начин да го спасите.

След тези думи се обърнах и тръгнах по малкия каменен мост, забелязвайки с усмивка, че кучето продължава да върви след мен.

— Приятно завръщане в Америка! — подхвърли неговият собственик.

Обърнах се назад. Той се бе облегнал на металната ограда и гледаше след мен.

— Не си заминавам веднага — отвърнах. — Но благодаря! — добавих с усмивка за сбогом.

Обърнах се към пътя и тръгнах по него, а кучето все така вървеше встрани до мен, чак докато стопанинът му не го извика.