Клое Дювал
Шато край реката (7)

6
Габриел

Замъкът Ферте-Шандьоние ноември 1899

Докторът стоеше до леглото на бащата на Габриел, когато младата прислужница, която им отвори, я заведе при него. Габриел със свит стомах изчака той да приключи с прегледа, отправяйки молби към небесата заключението му да не е такова, от каквото се опасяваше.

След чакане, което й се стори безкрайно, докторът се изправи и преди да прибере стетоскопа, вдигна нагоре завивката върху тялото на Морис. След това се обърна към Габриел със смръщени вежди и без да каже и дума, я хвана под ръка, за да я отдалечи от леглото. В същия момент остра кашлица разтърси болния и лицето му се сгърчи от болка. Габриел отново усети как стомахът й се свива.

— Няма да ви лъжа, госпожице, тази кашлица не ми вдъхва доверие — подхвана лекарят тихо, привличайки вниманието на младата жена.

О, Господи… — помисли си тя с длан върху гърдите. — Успокой се, Габриел. Дишай. Паниката сега няма да помогне на баща ти.

— Какво му е — попита тя. — Сериозно ли е?

— Е добре, дробовете му са възпалени — обясни докторът — и температурата му е много висока. Кашлицата е суха, което е по-скоро успокоително, но това е признак, който трябва да се наблюдава. Ако започне да отделя храчки или да откашля кръв, на всяка цена трябва да ме уведомите. Необходимо е да лекуваме дробовете му възможно най-бързо и да свалим температурата, за да не стане пневмония. Няма нужда да ви казвам колко обезпокоително би било това… Баща ви имал ли е досега заболявания на дихателните пътища?

Габриел поклати отрицателно глава.

— Не, доколкото знам. Никога не е боледувал, освен от грип преди няколко години. Винаги е имал желязно здраве.

— Добре, това е много добре, ще може по-лесно да се бори с инфекцията. Много е важно да му давате често вода, за да не се дехидратира. Правете му и загряващи лапи и да пие от това — и той извади от чантата си малко тумбесто шише с кехлибарена на цвят течност.

— Това е вино от ипекакуана^[1] — обясни той. — Ще му помогне да прочисти дихателните си пътища. Давайте му го само в малки дози. Много е силно. На дъното на чашата два пъти дневно за момента е достатъчно.

— Добре, докторе — каза тя и взе шишенцето.

— И да спи. Това си остава най-ефикасният начин за борба срещу болестта, от която страда. Необходим му е възможно най-пълен покой, поне докато успеем да свалим температурата.

— Добре.

— Ще дойда пак след един-два дни. Незабавно ме уведомете, ако състоянието му се влоши.

В този момент вратата на стаята полека се отвори и изведнъж въздухът в нея сякаш се смени. Сърцето на Габриел се разтуптя по-бързо в гърдите и й се стори, че долавя присъствието на мосю Д’Арси зад гърба си — внушително и същевременно вдъхващо спокойствие. Лекарят хвърли бърз поглед към него, показвайки му с жест, че се кани да си тръгва, след което насочи вниманието си към младата жена и сложи успокоително длан върху ръката й.

— Баща ви ще оздравее, госпожице. Той е силен, нали вие ми го казахте, така че само някаква кашлица и температура не са в състояние да го погубят.

Младата жена се усмихна едва-едва и кимна с глава. Тя беше наясно, че лекарят се опитва да я успокои, но тревогата, която личеше в погледа му, я изпълваше с мъка.

— Благодаря, докторе. Благодаря, че дойдохте при такова време.

— Няма защо, малката ми. Грижете се добре за баща си и всичко ще се оправи.

— Ще ви изпратя — каза мосю Д’Арси.

И като кимна още веднъж с глава, докторът излезе от стаята заедно с него, оставяйки Габриел сама с баща й.

Тя видя огромен фотьойл до леглото на баща си и го дръпна, за да се настани в него близо до възглавницата му. Беше й студено, роклята й беше мокра, но за момента това не я вълнуваше. С върха на пръста си приглади един разчорлен кичур върху главата на баща си — непокорните коси открай време бяха отличителен белег на семейство Вилньов — и му прошепна с глас, който не можеше да заличи напълно тревогата й:

— Е, татко, щом толкова съм ти липсвала, трябваше просто да ми пишеш в писмата си и веднага щях да дойда! Нямаше нужда да стигаш до такива крайности!

Като чу гласа й, баща й едва отвори едно око и бледа усмивка се изписа по лицето му. Искаше да каже нещо, но яростната остра кашлица му попречи.

— Не говори — заповяда му тя. — Чакай, ще ти дам да пиеш.

Габриел сипа малко вода в чашата, която стоеше на нощното шкафче, и я поднесе към устните на баща си.

— Сега по-добре ли си?

Той леко кимна с глава.

— Не трябваше да идваш, скъпа… — промърмори със слаб глас. — Създавам ти много главоболия.

— Не говори глупости, татко — отвърна му тя нежно. — Така или иначе нямаше да те оставя съвсем сам.

— Ти си ангел, Габриел — промърмори той с хрипкав от кашлицата глас. — Не знам какво щях да правя без теб.

— Вероятно нищо! Знаеш, че щеше да си направо загубен, ако не бях дошла да се погрижа за теб.

Шегата й го накара да се усмихне.

— Май ще закъснея с… каталога.

— Ще се заема с него, татко. Не се тревожи.

— А книжарницата? А поръчката на мосю Арноа? Мислила ли си…

— Не се безпокой! В книжарницата всичко е наред. Етиен ще се оправи прекрасно и без нас. В крайна сметка нали точно затова си го наел. Сега се постарай само да оздравееш. Лекарят каза, че трябва да спиш.

— Права си, уморен съм — отвърна той. — Май… ще си почина малко.

Габриел оправи завивките, докато баща й притваряше очи.

 

 

Не бяха минали и няколко минути, когато вратата отново полека се открехна и младата прислужница, която бе отворила на Габриел, когато бе пристигнала малко по-рано, се появи с пълна с вода кана и леген в ръце и с купчина кърпи, метнати върху дясната й ръка.

— Това е за вас, госпожице — каза тя съвсем тихо. — Помислих си, че ще имате нужда от тях за мосю Морис.

— Благодаря… Извинете ме, не знам името ви — подхвана Габриел колебливо.

— Казвам се Анес, госпожице.

Значи това беше Анес. Тя беше точно такава, каквато Габриел си я представяше от писмата на баща си: руса, нежна, с правилни черти на лицето и сърдечна усмивка и прекрасни зелени очи с формата на бадем. Човек би казал, че е спуснал се от небето ангел.

— Благодаря, Анес. Аз съм Габриел. Приятно ми е да се запозная с вас.

— И на мен, госпожице. Баща ви ни е разказвал много за вас. Надявам се бързо да оздравее. Всички се тревожим за него.

— Благодаря.

— Искате ли да хапнете нещо? Мога да ви донеса един поднос, ако желаете.

— Благодаря, но не. Наистина не съм гладна.

— Добре. Не се колебайте и ми кажете, ако имате нужда, от каквото и да било тази вечер.

И с тези думи, като се усмихна още веднъж, Анес напусна стаята, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Когато остана сама, Габриел взе една кърпа, намокри я и внимателно попи лицето на баща си с надеждата, че студената вода ще помогне да се свали температурата. Прекъсна я леко почукване на вратата. Тя отиде да отвори и видя висока, стройна жена в зряла възраст, която държеше в ръце поднос с димяща супа, хляб и сирене.

— Добър вечер, госпожице, аз съм Елен, икономката — подхвана тя с тих глас. — Донесох ви нещо за хапване.

Габриел я поздрави и й благодари, после се дръпна встрани, за да й направи път да влезе. Икономката остави подноса на масичката, която беше сложена на няколко крачки от камината. След това се обърна към младата жена с предразполагаща усмивка.

— Елате, настанете се тук и хапнете малко. Сигурно сте гладна… и премръзнала — добави тя, докато гледаше дрехите на Габриел. — Роклята ви е мокра, ще отида да потърся шал, докато чакаме Гийом да пристигне с багажа ви. Всеки момент ще дойде.

— Много ви благодаря, Елен. Ще го приема с удоволствие.

— Веднага отивам да го донеса. Докато чакате, ето една вкусна топла супа — точно от това имате нужда.

После излезе и се върна почти веднага с шала, който й бе обещала. Габриел го наметна върху раменете си и отново й благодари.

— Елате сега да хапнете, преди супата да е изстинала.

— Благодаря, но… не съм гладна — отвърна й младата жена с израз на извинение на лицето. — Аз…

— Дрън-дрън! — прекъсна я тутакси Елен. — Да стоиш гладен не помага. Вие няма да сте полезна на баща си, ако не се храните.

Тя придърпа стола към подноса и безапелационно нареди:

— Елате да хапнете малко.

— Уверявам ви, не съм гладна — отново й каза Габриел. — Не мисля, че съм в състояние да преглътна нещо.

— Апетитът идва с яденето. Елате — повтори Елен.

От тона й, макар и твърд, се усещаше добронамереност. Габриел отстъпи и се упъти към масичката, докато икономката се настаняваше срещу нея. Наслаждавайки се на ободряващата топлина на огъня, който гореше в камината, младата жена отпи най-напред с края на устните си няколко глътки супа, после хапна малко хляб и сирене. Но тъй като Елен настояваше, тя отново гребна от супата веднъж, два, три пъти. И още преди да разбере какво точно става, вече лакомо бе изяла храната от подноса.

— Все пак признавам, че бях малко гладна — каза с извинителна усмивка на лицето. — Права бяхте.

Беше почти сигурна, че икономката ще й отвърне, че тя винаги е права, но Елен не каза нищо. Напротив, усмихна й се с нежност.

— Нормално е. Кога ядохте за последен път?

— Май тази сутрин.

— Значи преди повече от 12 часа!

— Наистина, така е. И изпих нещичко във влака.

— Но такова нещо не може да напълни стомаха. Сега по-добре ли се чувствате?

Габриел кимна с глава, после добави:

— Благодаря.

— Моля, госпожице.

— Бъдете добра, наричайте ме Габриел.

Младата жена замълча за миг, после допълни:

— Благодаря ви за грижите за баща ми досега. Много великодушно от ваша страна.

Въпреки усилието да се сдържи, очите й отново се напълниха със сълзи и тя побърза да ги преглътне.

— Извинете ме — каза тя, насочвайки погледа си встрани.

За нейна огромна изненада Елен стана, приближи се до нея и я прегърна.

— Обещавам ви, че ще се оправи — каза тя убедено. — Той е в добри ръце. А и вие сте тук, до него. Сега вече ще върви към оздравяване.

Тази прегръдка стопли сърцето на Габриел. Много отдавна никой не я бе прегръщал така, за да я утеши, и тя за миг затвори очи, оставяйки се да я люлее съживителното чувство, че не е сама в този труден за нея момент.

В този миг нов пристъп на остра кашлица разтърси Морис. Икономката веднага пусна Габриел и отиде да му даде да пийне малко вода, говорейки му нещо с тих глас. Когато свърши, отново седна срещу Габриел и й каза:

— Вашият баща е добър човек.

— Той е най-прекрасният човек на света — отвърна й младата жена не без известна гордост.

— Знаете ли, откакто е тук, той много ни разказва за вас — продължи икономката. — За него вие сте целият му свят.

За момент погледът на Габриел се насочи към болния.

— Така е, защото… сме само двамата: той и аз. Майка ми почина, когато бях седемгодишна.

— И за това също ми разказа. Обясни при какви обстоятелства тя… е напуснала този свят.

— О! — произнесе Габриел с изненада.

Смъртта на майка й си оставаше все така болезнена тема за Морис и той говореше за нея дори и с Габриел само в много редки случаи. Значи наистина Елен му е вдъхнала доверие, щом я е обсъждал с нея.

Икономката стана и се зае да прибира чинията и приборите, поставяйки ги на подноса.

— Трябва да ви оставя, работата ме чака — обясни тя с усмивка. — Мосю Д’Арси разпореди да ви приготвим стаята, която е точно до тази. Ще се погрижа да занесат багажа ви там, щом Гийом пристигне. Имате ли нужда от още нещо?

— Не, благодаря, Елен, вие сте истински ангел.

— Ангел… не знам… — отвърна й тя с тих смях. — Но във всички случаи съм на разположение, ако се нуждаете от каквото и да било. И не се бойте. Ще се погрижим за нашия Морис.

„Нашият“ Морис ли?, зачуди се Габриел.

Без съмнение в писмата си баща й изглежда бе пропуснал да спомене някои подробности.