Клое Дювал
Шато край реката (6)

5
Александра

Замъкът Ферте-Шандьоние. В наши дни

След няколко минути стигнах до замъка. Спрях колата встрани от пътя и тръгнах към отворената порта от ковано желязо, през която се влизаше в имението. От другата страна се виждаше широка, покрита с дребен чакъл алея, която се виеше до малка горичка, преди да изчезне зад дърветата. Търсех с поглед нещо, с което да съобщя, че съм тук, но напразно. Нямаше нито интерфон, нито пък нещо друго, което да го наподобява.

— Мосю Ланел — извиках, тъй като от проучванията, които бях направила предварително, знаех името на собственика на замъка.

Не се изненадах особено, че никой не ми отговори.

Поколебах се няколко секунди, след това, подтиквана от любопитство, се промъкнах през портата и тръгнах по алеята, продължавайки от време на време да викам името му. И точно когато вече се измъквах от просторната горичка, замъкът внезапно изникна пред очите ми в цялото си великолепие.

Holy macaroni^[1]… Ако някой ден спечеля от лотарията, ще си купя замък като този.

Вървях смаяна напред към огромната каменна сграда. Разбира се, докато правех проучването си, бях виждала нейни снимки. Така че бях подготвена за това, което щеше да се изправи пред погледа ми, но не и за тази романтична, почти омагьосваща атмосфера, която замъкът създаваше наоколо, сякаш бе част от приказка.

Стилът на сградата представляваше смесица от готика и романтика с редицата си четвъртити кули с високи правоъгълни прозорци с мулиони^[2] и на четирите етажа. Кулите оформяха голям правоъгълник, в центъра, на който имаше вътрешен двор, но не можех да го видя от мястото, на което бях. В четирите ъгъла се издигаха малки кръгли кули с бойници, които прикриваха наблюдателниците. Замъкът бе заобиколен от пълен с вода ров, който създаваше впечатлението, че се издига насред река.

В четвъртитата кула, която се извисяваше право пред мен, имаше вход, до който се стигаше през широк каменен мост над рова. Тежка желязна решетка, плътна до половината й височина, прикриваше вътрешния двор.

Направих няколко крачки, докато полека в паметта ми започна да изплува оскъдната информация, която бях намерила за историята на замъка.

Строен през Средновековието, той е бил сринат от санкюлотите по време на Френската революция, после по времето на Наполеон го купил барон Анри Льороа дьо Сен Арман и го реставрирал в подобен стил като на замъка Шамбор. През една февруарска нощ на 1900 година замъкът отново бил разрушен — този път от пожар само няколко месеца след смъртта на последния барон Дьо Сен Арман. Пожарът не само го опустошил, но погълнал и богатствата му. Споменаваха се скъпоценни гоблени, статуетки от нефрит, килими от Ориента, картини от големи художници и гигантска библиотека с редки и скъпи книги. След това замъкът потънал в забрава за много години поради липсата на средства за реставрация и накрая бил купен от банка, а после по време на войните вероятно е бил използван за тъмница.

Сега, близо хиляда години след първоначалното му издигане, тази перла в историята на Франция не бе нищо повече от бледа сянка на самата себе си — обрасли с растителност руини. Между паветата бе прорасла трева, от прозорците се промушваха клони на дървета и човек се питаше дали вътре в самата сграда няма цяла гора, поникнала направо върху камъка.

Все едно че бе омагьосаният замък на Спящата красавица.

Каква тъга само! — въздъхнах. — Поправям се. Ако спечеля от лотарията, ще купя този замък, за да върна някогашното му величие!

Но докато чакам да се случи това крайно невероятно събитие, трябваше все пак да намеря сегашния собственик с надеждата, че ще ми помогне в издирването. Продължих да разглеждам наоколо и тръгнах по каменния мост към желязната решетка, без да спирам да викам Ерик Ланел, но напразно.

Пробвах да отворя решетката, блъскайки по нея, но тя си остана затворена и никой не се показа.

Стиснах устни и се колебаех как да постъпя. Ясно осъзнавах, че е малко невъзпитано от моя страна да се появявам изневиделица, без да предупредя предварително и без дори да знам дали мосю Ланел живее тук — нещо, което, гледайки замъка, ми се струваше малко вероятно. Но подтиквана от любопитство и нетърпение, исках да пробвам късмета си, без да чакам, само че си останах с празни ръце.

При това положение сигурно най-добре би било да се върна в колата и да се свържа с Ерик Ланел. Нямах номера му, но със сигурност все някой в Шандьоние би могъл да ми го даде, ако го няма в телефонния указател. Възможно бе и Марин да го познава и да ми помогне.

Да, това беше най-доброто, което можех да направя.

Но аз стоях на мястото си и все още се колебаех дали да се откажа.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Мразя, когато нещата не вървят, както съм ги замислила!

Тъкмо се канех да се върна, когато любопитството ме накара да превиша малко правата си. В крайна сметка това, което собственикът нямаше как да знае, не можеше и да го ядоса… Пък и като се има предвид, че със сигурност не беше тук… Огледах се наоколо, за да се убедя, че наистина съм сама, хванах се за железните пръти на вратата, вдигнах се нагоре на палци и протегнах врат, опитвайки се да разгледам вътрешния двор. Но не успях. Невъзможно беше човек да съзре каквото и да било, освен ако не притежава удължаващ се врат.

Да му се не види!

И тогава зад мен се чу яростен лай. Подскочих, пуснах решетката точно навреме, за да видя как огромна тъмна маса се хвърля върху мен със силата на изстреляно гюле и с лай, който едва не спука тъпанчетата ми. Без дори да разбера какво точно става, паднах по гръб, полата ми се вдигна и се оголиха бедрата ми, а муцуната на огромен бял питбул се оказа прекалено близо до лицето ми, което никак не ми хареса. За миг си помислих, че животното ще ме захапе и ще разкъса лицето ми. Паникьосах се и се разпищях от ужас, когато внезапно отекна мъжки глас и сложи край на лая:

— Макс, ела тук!

Кучето незабавно ме заряза и отиде при стопанина си, без повече да ме погледне, весело подтичвайки, сякаш само две секунди преди това не се канеше да изтръгне сърцето ми с една захапка. Въздъхнах дълбоко от облекчение и криво-ляво успях да се надигна, държейки се за решетката, за да не залитна, сърцето ми блъскаше, а краката ми трепереха. Опънах полата си надолу и оправих блузата си с все още несигурна ръка, опитвайки се да се съвзема.

— Благодаря, мосю, аз… — казах, заеквайки.

Но мъжът не ме остави да довърша. Той впи режещия си поглед право в моя и възкликна с не особено приятен глас:

— Мога ли да знам какво правите в дома ми?

От тона на гласа му лицето ми се сви в гримаса.

Забрави Спящата красавица!

Бях попаднала в леговището на Звяра.

Опитах се да пренебрегна агресивното поведение на собственика на това място, въоръжих се с възможно най-красивата си усмивка и тръгнах към него с протегната ръка:

— Вие сте мосю Ланел? Приятно ми е да…

— Американка ли сте?

Въпросът му ме изненада и се заковах на място.

— Да, но това надали е важно. Идвам да ви…

— Това е частна собственост — прекъсна ме той.

— Да, знам, аз…

— Вие, американците, всичките сте еднакви! Мислите си, че навсякъде сте си у дома!

— А вие, мосю, сте грубиянин! Говори се, че французите са арогантни и виждам, че тази репутация не е случайна! — възмутих се на възможно най-добрия френски, защото бях засегната.

И, представете си, без изобщо да се запъвам. Да не повярва човек, но тъкмо обратното на нормалното поведение, колкото съм по-ядосана, толкова по-добре се изразявам на чуждия език. Склонността на този мъж да ме прекъсва всеки път, щом си отворя устата, започна здравата да ме дразни.

Моята тирада изглежда го изненада, защото сега пък той се закова на място и впери в мен пронизващия си поглед — прекрасни светлосини очи, помислих си машинално.

Мъжът, който стоеше пред мен, беше по-скоро приятен на вид, но с малко грубоват характер. Беше на около трийсетина години, с четвъртито лице, а черните му коси стърчаха във всички посоки, без да се съобразяват с гравитацията, имаше високи скули и прав нос и тридневна брада, с която бе обрасло лицето му. Беше облечен с разкопчана риза на червени и черни квадрати върху бяла фланелка и панталони в защитен цвят, които очевидно са имали и по-щастливи дни. В него нямаше нищо от онези красиви хлапаци по кориците на илюстрованите списания, но излъчваше невероятен магнетизъм.

Да, Ерик Ланел би могъл да бъде неустоим… ако не се държеше с такова превъзходство и надменност.

— „Грубиянин“, така ли? — отвърна той и се засмя. — Е добре, грубиянинът ви заповядва да се омитате от неговата собственост, иначе ще извикам полиция или ще ви накарам да напуснете доброволно, или насила. И повярвайте ми, няма да се поколебая дори за секунда.

Виждайки светкавиците, които очите му мятаха, изобщо не се съмнявах в думите му.

Той ми хвърли последен заплашителен поглед, обърна се и пое назад по пътя, а кучето подтичваше до него с провиснал език.

Без грам колебание скочих след него.

— Чакайте, ако благоволите да спрете, за да ме изслушате за две минути и да обърнете внимание на това, което ще ви кажа, може би всичко ще придобие по-конструктивен характер!

Дяволска работа, ама че бързо върви! — измърморих под носа си, принудена да подтичвам, за да не изостана назад. Това си е проблем, когато човек е висок само метър и петдесет и един сантиметра. Тогава трябва да прави много повече крачки и да върви много по-бързо от останалите, ако не иска да се влачи най-отзад.

— Не ме интересува това, което искате да ми кажете — заяви Ерик Ланел безцеремонно.

Този мъж наистина започваше да ми лази по нервите. По дяволите най-сетне, какво ще му струва да ме остави да говоря достатъчно дълго, за да мога да му обясня причините за моето посещение, нали така? Не съм някакъв криминален тип все пак! Пък и не бях се вмъкнала вътре с взлом!

Опитвах се да си поема дъх и с последна надежда подхвърлих:

— Дойдох да видя именно вас!

Което не беше съвсем вярно, но думите ми поне успяха да го спрат.

— Да ме видите, наистина ли? — попита той със сарказъм, обръщайки се с лице към мен. — Мен ли търсехте, когато се опитвахте да надничате през оградата?

— Да, не, тоест…

Ааа не, не е време точно сега да пелтеча!

— Да или не? — подхвана той, гледайки ме с все същия леден поглед.

Този човек наистина изчерпи търпението ми. Започваше да ми писва да ме напада така. Поех си дълбоко въздух, изправих се, колкото можах, в цял ръст и забивайки поглед в неговия, заявих:

— Дойдох да ви видя, защото съм убедена, че моите прадеди са живели в този замък, и бих искала да знам дали може да го разгледам.

Пфу, най-сетне го казах!

Стори ми се, че няма да ме остави да довърша. Но когато и последната дума излетя от устата ми, тутакси ми стана ясно, че не трябваше да изложа молбата си точно по този начин.

Няколко дълги секунди Ерик Ланел се взираше в мен невъзмутимо.

Издържах през цялото време на погледа му, но бих излъгала, ако кажа, че се чувствах в свои води. Внезапно ме завладя желанието да почеша носа си, да вдигна зад ухото си кичур коса, да пристъпвам от крак на крак — толкова неудобно се чувствах от погледа му, а след това отговорът му се стовари като гилотина:

— Не.