Клое Дювал
Шато край реката (22)

21
Александра

Анже. В наши дни

Нито слънцето, нито птиците още не се бяха събудили, когато след няколко твърде кратки часа сън по-късно будилникът на телефона ми зазвъня. Бях изтощена и си легнах веднага, без да се върна към четенето на дневника въпреки глождещото ме любопитство, но сънят ми бе тежък, трескав, прекъсван от копнежи, за които бих предпочела да не си спомням. В резултат на това, когато се събудих, се чувствах по-уморена, отколкото бях вечерта.

Със слепващи се за сън очи и замъглен мозък потърсих пипнешком телефона, за да прекратя звъненето.

Би ли могъл някой да ми каже по каква причина си въобразих, че да лети човек с балон на изгрев-слънце е чудесна идея?

Въздъхнах продължително и прозявайки се чак до откачане на челюстта, станах и залитайки в мрака, тръгнах към банята с надеждата, че един освежаващ душ ще ме събуди и ще ми върна пъргавината.

След като сресах косите си и се гримирах, придобих възможно най-представителния при тези обстоятелства вид и слязох при Ерик в хола на хотела. Той вече ме чакаше, удобно настанен в един фотьойл с вестник в ръце, стърчащи на всички страни коси и още по-тъмна брада от обичайното.

Като ме видя, стана да ме посрещне.

— Добро утро! — каза усмихнат, докато куцуках към него с помощта на патериците.

— Добро утро — отвърнах и потиснах ентата поред прозявка.

— Е, готови ли сте за разходката с балон?

Как успяваше да бъде толкова енергичен?

— Сънувам ли, или наистина изглеждате като дете в навечерието на Коледа? — не можах да се сдържа да не го подразня. — Признайте си накрая, че сте доволен от всичко това!

— Да — заяви той. — Дори си мисля, че съм по-скоро нетърпелив.

Вдигнах учудено вежди.

— Вижте го само!

— Хайде — продължи той и ми подаде една голяма чаша. — Ходих да купя нещо, което да ни помогне да издържим. Взех ви чай лате, добре ли е? Спомних си вчерашните ви думи, че го обожавате.

Сериозно? Долових прекрасния аромат на напитката и едва не се хвърлих на врата на Ерик, единствено досадните патерици ми помогнаха да запазя достойнство.

— Oh God… Благодаря! — възкликнах. — Почти заслужавате да ви издигна паметник за прослава!

— Само почти ли? — възпротиви се той и повдигна едната си вежда.

Избухнах в смях и отпих голяма глътка от чая като невидяла.

— Внимавайте, го… — подхвана Ерик, докато поглъщах чая.

— Ох! — извиках и тутакси изплюх горещата течност.

— … рещо е — довърши в този момент фразата си Ерик. — Как сте? Изгорихте ли се?

— Да, малко, но ще се оправя.

— Искате ли да погледна? За да съм сигурен, че всичко е наред.

— Не, не, няма нужда, не се тревожете! — побързах да отвърна.

Само това оставаше — да ме преглежда… Не съм убедена, че ще изляза цяла-целеничка от такъв експеримент. Във всеки случай не и в толкова ранна утрин.

— Добре, но ако не минава, кажете ми.

— Обещавам — отвърнах.

За нищо на света!

— Взех и няколко кроасана — подхвана Ерик. — Помислих си, че може да сте гладна.

Почувствах се натясно от толкова внимание.

— Благодаря… — отговорих колебливо.

— Изненадахте се.

— Защото не съм свикнала на такова внимание от ваша страна.

— Нали сама го казахте — подчерта той с ехидна усмивка. — Аз съм само грубиянин.

— Ами, точно в това е проблемът…

— Гладна ли сте? — подхвана той. — Или предпочитате да ги запазим за по-късно?

— Ако не възразявате, нека ги запазим за по-късно. Все още не съм се събудила напълно и не мога да хапна нищо, много е рано за мен.

— Няма проблем.

Наведе се да си вземе сакото, което лежеше върху облегалката на стола, но спря, когато го повиках:

— Ерик?

— Да?

— Благодаря. За чая, за кроасаните… Това… наистина е много мило от ваша страна.

Той смутено прокара длан през косата си.

— Няма защо, принцесо.

После ми се усмихна. Почти притеснително, като хвърли крадешком поглед, и това отекна във всяка клетка на тялото ми, събуждайки ятото пеперуди, които си бяха избрали за свой дом стомаха ми.

Crap.

За да прикрия смущението си, а и за да избегна погледа му, забих нос в чашата.

— Тръгваме ли? — попита. — Паркирал съм колата отпред, за да не ходите прекалено дълго с патериците.

ОК. Значи, като направя равносметка, се оказва, че е станал по-рано от предвидения за срещата час, само за да отиде да купи чай и кроасани и да докара колата. Заради мен.

Crappity, crappity crap.

Сдържах въздишката, която се опитваше да се изплъзне през устните ми, и мислено заповядах на пеперудите в стомаха ми да спрат да пърхат с крила. После, тъй като не знаех как да реагирам на този непознат Ерик, който стоеше пред мен и за мое добро беше толкова услужлив и приятен, а и така привлекателен, реших да приложа единствения начин за контакт с него, който ми бе известен.

— Кой сте вие и какво сте направили с Ерик Ланел? — пошегувах се. — Да не би случайно да се опитвате да ме омаете, за да изпросите нещо от мен?

— В никакъв случай! — възропта той. — Човек дори не може да се държи любезно, без да му бъде направена забележка за това — изръмжа той. — Щом е така, следващия път ще има да ми се молите, за да направя каквото и да било.

— А, успокоих се, вие сте си! По едно време си помислих, че извънземните са ви отвлекли и са ви заменили с ваш двойник, само че любезен!

Той ме погледна с дълбок, неразгадаем поглед, след това въпреки очакването ми се усмихна.

— Вие наистина сте феноменална, знаете ли? Хайде, идвайте. Днес няма да успеете да ме ядосате, така че няма защо да се опитвате.

След това властно взе чашата чай и ръчната ми чанта и задържа входната врата, за да мога да изляза, съпроводи ме чак до колата, помогна ми да се наместя и взе патериците, за да ги мушне в багажника.

— Имате ли адреса къде трябва да се срещнем? — попита Ерик, докато активизирах GPS-а на телефона си.

Кимнах с глава.

— Записах го още в книжарницата.

— Добре сте направили — отвърна Ерик и запали двигателя. — Така ще стигнем по-лесно.

Въведох адреса и приятният глас на моя фалшив Джейми отекна в купето. Ерик ме погледна с крайчеца на окото с вдигната в недоумение вежда, докато се опитвах да програмирам GPS-а на френски.

— Какъв е този акцент? Ирландски?

— Шотландски — поправих го, докато взимах чашата, за да отпия. — Всеки си има своите фантазии.

— Така ли? Червенокоси с полички, това ли са ви фантазиите? — отвърна насмешливо. — Добре е да го знам.

Да му се не види! Пропуснах още една възможност да премълча. И дума не можеше да става да обсъждам фантазиите си с него и то в такова тясно пространство.

За да прикрия смущението си, вдигнах рамене и отпих голяма глътка от чая, който вече беше с нормална температура.

Ерик едва сдържа смеха си и известно време пътувахме, без да разговаряме. Улиците бяха пусти, бяха отворени само няколко хлебарници и кафенета. Далеко на хоризонта първите лъчи на слънцето полека изтласкваха мрака на нощта.

От чашата с чай в ръцете ми се излъчваше приятна топлина, която ме обгръщаше като в пашкул. С облегната назад глава, под тихото приспивно ръмжене на мотора, на гласа от GPS-а и присъствието на Ерик близо до мен усетих как клепачите ми лека-полека натежават.

И после потънах в сън.

 

 

— Александра? Александра!

Сред мъглявината на съня почувствах как една ръка разтърсва полека дясното ми рамо. Едва отворих очи и срещнах лазурносиния поглед на Ерик. Внезапно ме заля усещане за блаженство и се усмихнах. Той също ми се усмихна и сините очи заискриха.

— Привет — каза притежателят на красивите очи.

— Привет — отвърнах с пресипнал глас все още в омаята между лазурносините очи, които ме наблюдаваха, и прегръдката на Морфей.

— Пристигнахме, принцесо.

Думите му си пробиха път през замъгленото ми съзнание.

Изправих се, примигвайки, и се огледах наоколо. Бях в колата, вратата пред мен бе отворена и Ерик бе приклекнал пред нея. Внезапно си спомних всичко.

Разходката с балон! По пътя бях заспала!

— Съжалявам — казах му. — Дълго ли съм спала?

— Точно един час.

Отговорът му прогони и последните остатъци от съня.

— КАКВО? Но защо не ме събудихте по-рано? Аз…

— Шегувам се, принцесо. Само двайсетина минути. Оставих ви да поспите, докато намеря сред другите кой е нашият балон и докато уредя някои подробности с пилота. Всичко е готово, чака само нас.

— Сред другите ли? Много балони ли има тук?

В погледа на Ерик отново заигра пламъче, устните му се разтегнаха в усмивка и той отвърна:

— Цялото поле е пълно.

С тези думи се отдръпна и отвори още по-широко вратата на колата, разкривайки пред погледа ми изгледа към долината, пред която бяхме спрели.

Пред нас бяха подредени десетки балони с преливащи се цветове с отворите към небето, готови да отлетят във висините като ято екзотични птици. Зад тях на хоризонта се промъкваха нежните оранжеви лъчи на слънцето, които удължаваха сенките до безкрай.

Разтворих широко очи — бях очарована.

— Великолепно е — прошепнах. — Не очаквах да видя подобно нещо! Мислех си, че ще летим само ние.

— И аз.

— Изумително е! Божествено!

— Хайде, принцесо, готова ли сте да изживеете най-големия експеримент в живота си? — попита Ерик, докато ми протягаше ръка, за да ми помогне да изляза от колата.

— Момент и съм готова! — възкликнах.

Сложих длан в неговата и се измъкнах от колата с очарована усмивка като на малко момиченце, застанало пред двореца на Пепеляшка.

Все още придържайки ме, Ерик попита:

— Искате ли патериците?

Поклатих отрицателно глава.

— Не, само ще ми пречат. Тази сутрин ще мина без тях.

— И аз така мисля. Тогава да тръгваме ли?

— Да тръгваме.

 

 

Балонът ни беше с цветовете на дъгата — пастелни тонове от розово до зелено, минавайки през алено и синьо. Нашият пилот Франк дойде да се представи и ни обясни правилата за безопасност, които трябваше да спазваме при излитането и кацането. След това накратко описа начина, по който се управлява балонът и по който функционира. И тъй като не бяхме присъствали на пълненето му, за да се издуе, обясни с няколко думи как става това.

После настъпи моментът да се настаним в коша от ракита и Франк обясни, че тъй като в нашия случай пасажерите са само двама, балонът разполага с достатъчно количество газ за двучасова разходка. Това ни даваше възможност да летим малко по-надалеч от традиционните полети, стига да го желаем — услуга, която ни правеше, защото ни беше изпратил Гзавие Буржоа. Побързах да се осведомя дали знае Шандьоние и възможно ли е да стигнем чак дотам.

— Знам го добре, да, и ако посоката на вятъра е благоприятна, би трябвало да долетим дотам без проблем.

— Ще е чудесно! Благодаря!

— Е добре, в такъв случай е време да излитаме — заяви Франк. — Готови ли сте?

Ерик, който се беше настанил до мен, ме попита с поглед. Кимнах утвърдително с глава.

— Готови сме — отвърнах на пилота.

— Тогава се дръжте, тръгваме!

С тези думи и с широка усмивка на лицето той пусна газа, пламъкът лумна и въздухът вътре в балона се затопли. И балонът полека започна да се издига нагоре. Наоколо вече се бяха извисили множество балони, които създаваха невероятна гледка.

Колкото повече се отдалечавахме от земята, толкова по-силно ме завладяваше усещане за свобода и чувство на възторг. Сякаш летях. Кошът беше малък, с високи стени и въпреки това все едно ходех изправена в цял ръст по въже, изложена на порива на природните стихии. Усещах как нежният бриз нахлува в косите ми и после отлита.

Докато се издигахме, се оглеждах наоколо, исках да видя всичко едновременно и въртях глава наляво, после надясно, за да не пропусна нищо от гледката, която се разкриваше пред очите ми: земята, която все повече се отдалечаваше; хората долу, които ставаха все по-малки и по-малки; панорамата, която се откриваше пред очите ни, когато се извисявахме над дърветата; балоните, които бавно, следвайки посоката на вятъра и командите на пилота, се отдалечаваха един от друг и поемаха по различен маршрут и с различна скорост по посока към слънцето като десетки мънички сенки в светлината на земното светило.

И после внезапно настъпи тишина. Абсолютна тишина, не се чуваше шумът на вятъра, нито цвърченето на птиците. Бяхме високо над всичко — над горите, над полята.

Бяхме насред облак от балони и все пак сами в света сред кадифената тишина на висините и нежната утринна светлина.

Беше невероятно, омагьосващо. Чувствах се едновременно възбудена, опиянена и невероятно ведра.

Погледнах Ерик в очите и се усмихнах изумена.

— Приказно е — прошепнах съвсем тихо, сякаш за да не наруша царящия в този миг душевен покой. — Съвсем приказно!

— Да — кимна той със същото изражение на лицето.

За миг погледите ни се срещнаха. Сърцето ми блъскаше в гърдите и леко ми се зави свят. Внезапно осъзнах присъствието му близо до себе си, рамото, което докосваше моето, чувах дишането му, виждах ослепителната му усмивка. И той изглеждаше така безметежен. Сякаш тежестта, превиваща раменете му, бе изчезнала някъде.

Беше… щастлив. В мир със себе си.

За пръв път го виждах такъв.

И това ми достави удоволствие. Наистина ми достави огромно удоволствие.

В крайна сметка нали точно такава бе целта на заниманието?

— Е, харесва ли ви? — попитах.

— Да. Наистина. Благодаря, Александра.

— Няма защо, Ерик.

 

 

През следващите час и половина двамата с Ерик гледахме прехласнати, долината на Лоара — никога дотогава не я бяхме виждали по този начин, възхищавахме се запленени на реката, която се виеше в полето като сива блестяща сребриста лента в утринната светлина през лозовите масиви, простиращи се чак докъдето стигаше погледът, и дълбаеше своята диря в пейзажа. От време на време някой малък облак оставаше заклещен сред малките горички и обвиваше върховете на дърветата като с бял памук.

После се понесохме над първите замъци — над замъка Брисак с неговите правоъгълни комини над керемидения му покрив, замъка в Сомюр, а също и замъка в Монсоро, разположен в самото сърце на града, на самия бряг на Лоара. С опитна ръка Франк се възползваше от движението на въздушните маси и температурата на балона, за да прелетим възможно най-близо до тях, предоставяйки ни възможност да видим тези величествени монументи от гледна точка, несравнима с никоя друга.

После нашият пилот успя да се отклони към река Виен и малко преди да стигнем до замъка Шинон, пред погледа ни в цялото си великолепие се появи Ферте-Шандьоние.

— Вижте! — извиках, щом го съзрях. — Стигнахме до него! Замъкът се вижда! Величествен е, гледан оттук…

— Да.

Още преди да го помоля, Франк спусна балона, колкото е възможно по-ниско, както бе направил и при другите замъци, и го насочи да прелети точно над опожареното и полуразрушилото се от само себе си крило, над кулата, която все още се издигаше в цял ръст в дъното на вътрешния двор, над четвъртитата кула, в която беше входът към замъка. Насочи го към пътя, по който бе пристигнала в него Габриел на кон в прегръдката на Тома. И към старата конюшня, в която двамата бяха намерили кутретата.

От тази височина растителността — зелена и буйна — изглеждаше още по-натрапчива, промушваше се през прозорците в стремежа си да завладее безапелационно и най-малката хоризонтална или вертикална повърхност, пълзеше отвътре по стените, провираше се и в най-тънката цепнатина.

В ума ми разкриващият се пред очите ни пейзаж се припокриваше с архитектурните планове на замъка, които бях намерила сред събраните от бащата на Ерик документи, с представите, които си бях създала, докато четях дневника на Габриел.

Точно в това крило е била балната зала, а също и балконът, който е гледал към рововете зад замъка. В огромното крило — най-дебелостенното и най-импозантното в сградата, е била и библиотеката, в която са се съхранявали толкова много ценни произведения. Малко по-нататък, във все още запазената му част, са били жилищата за прислугата, където Морис дълго време е бил на легло. Осланяйки се на въображението си, почти видях как Тома и Габриел вървят по заснежения двор, как гледат през прозореца падащия сняг и лека-полека се влюбват един в друг.

Толкова различни житейски съдби, толкова много спомени, толкова мигове на щастие, които имаше опасност да изчезнат за втори път, и то вече завинаги.

Не.

Това не бе възможно. Не исках да го приема. Днес повече откогато и да било не исках всичко това да изчезне. Ще се боря, за да оцелее замъкът от тази нововръхлетяла го опасност, както бе оцелял въпреки всички останали.

Поне веднъж в живота си ще оставя своя диря някъде.

Поне веднъж в живота си ще направя нещо наистина полезно.

С крайчеца на окото си долових как погледът на Ерик помръкна и без да разсъждавам, стиснах ръката му в своята.

— Ще го спасим, Ерик — прошепнах, докато балонът полека се отдалечаваше от замъка. — Обещавам ви.

Той не отвърна нищо, но видях как леко кимна с глава и в отговор само леко стисна ръката ми.

Дълги секунди останахме така смълчани.

После, докато прелитахме над град Шандьоние, Ерик посочи една сграда в далечината.

— Виждате ли това огромно здание там? — попита.

— Да, какво е то? Прилича на грамаден сайвант.

— Един вид галерия, нещо средно между музей и изложбена зала. Не знам дали са още там, но по едно време показваха няколко снимки на замъка от времето преди пожара.

Дъхът ми замря.

О, господи!

Снимки на замъка, какъвто е бил от времето на Габриел и на Тома!

— Не бяха много — продължи Ерик, — може би четири или пет.

— Но защо не ми го казахте по-рано? Непременно трябва да отида и да ги видя!

— Не се сетих. Отдавна… много отдавна не съм ходил там. Имаше време, когато често посещавахме галерията заедно с баща ми. Там… точно там се е запознал с майка ми. Отговаряла е за нея.

— О, разбирам. Марин ми разказа за родителите ви, те са преживели… наистина красива любов — прошепнах.

— Да. Жалко, само че завърши така трагично. Като всички красиви истории.

Сърцето ми се сви.

— Искрено съжалявам за родителите ви, Ерик.

Взрян в далечината, той само кимна с глава.

 

 

Кацнахме меко с малко изключение. В последния момент, когато Франк вече приключваше безупречната маневра и кошът опираше земята както листо се плъзга по повърхността на водата, един предателски порив на вятъра го накара да подскочи веднъж, два, три пъти. И макар че и тримата бяхме ниско долу, не знам как се случи, но се оказах в обятията на Ерик с гръб, притиснат към гърдите му, малко извита встрани и седнала в скута му.

Ръцете му ме обвиха, сякаш за да ме предпазят да не се изтърколя в коша. И само заради собствената си сигурност не се отдръпнах. Беше въпрос единствено на сигурност. И нямаше нищо общо с усещането за топлина и блаженство, което изпитах.

Когато балонът най-сетне спря неподвижно, инерцията и собствената му тежест го катурнаха настрани, притискайки ме още по-силно към Ерик.

— Съжалявам — извини се Франк, подпирайки се на лакът, за да се изправи, и спря окончателно движението му. — Случва се понякога приземяването да не се окаже толкова лесно, колкото се предвижда.

— Нищо лошо не е станало — отвърна Ерик. — Не беше толкова зле!

После с все така обвити около мен ръце попита с тих шепот, а гласът му беше като ласка за ухото ми:

— Добре ли сте, принцесо?

Тръпка премина от главата до петите ми.

— Добре съм — отвърнах задъхана.

— А глезенът ви?

— Нито по-добре, нито по-зле от вчера.

— Чудесно. Можете ли да станете?

— Без никакъв проблем.

Не разхлаби обаче прегръдката си.

— Може да ме пуснете вече — едва отроних, опитвайки се да не обръщам внимание на бесните удари на сърцето си, докато Франк се измъкваше от коша. — Вече нищо не ме застрашава.

Сигурно адреналинът заради кацането беше ускорил толкова сърдечния ми ритъм. Само той и нищо друго.

— Да, така е — каза Ерик пак в ухото ми.

Но не даваше никакъв признак, че ще се размърда. И след няколко секунди осъзнах, че това се отнася и за мен. Струваше ми се, че всяка клетка на тялото ми осъзнава близостта на Ерик. Усещах неговия дъх във врата си, тялото му, притиснато към гърба ми, онази долна част под кръста ми, която се притискаше въпреки волята ми към слабините му.

Главата ми се въртеше и този път световъртежът нямаше как да бъде оправдан с изпитата чаша вино, с която тогава се опитвах да си обясня собствената си реакция. Дълбоко в себе си знаех, че това няма нищо общо и с недоспиването.

Той, единствено и само той предизвикваше у мен това бурно вълнение.

В този миг изпитвах неистово желание да ме целуне. Толкова силно желание, че се изплаших от себе си.

Fudge. Fudge, fudge, fudge.^[1]

Трябваше да се размърдам. И то веднага.

Тъкмо се канех да го направя, когато едно леко неволно движение от страна на Ерик внезапно ме накара да осъзная, че и той не бе равнодушен към смущението, което изпитваха телата ни. Почти болезнено желание обхвана долната част на корема ми.

Holy macaroni.

В този миг Франк промуши глава отвън.

— Добре ли сте двамата? Имате ли нужда от помощ, за да се измъкнете?

— Всичко е наред, благодаря! — отвърнах забързано.

Прокашлях се и се освободих от ръцете на Ерик, който не се възпротиви, и побързах да изпълзя от коша.

След като сгъна балона и го качи на малкия фургон, с който ни пресрещнаха помощниците на Франк, изпихме, както обичаят го изискваше, заедно с пилота и екипа му по чаша вино за приятелството. Там, на самото място, на което се приземихме, на ливадата пред живописния лозарски масив и имението сред него, отпразнувахме нашето кръщение от полета ни с балон с чаша превъзходно вино. Стояхме и разговаряхме около час, връщахме се към ярките моменти от полета, наслаждавайки се на слънчевите лъчи.

Както обикновено, Ерик бе немногословен, а аз говорех за двама, разпитвах всеки за конкретния му ангажимент при полета или за причината, която го е накарала да избере точно тази професия.

Времето летеше мълниеносно и скоро вече трябваше да се връщаме към изходната си точка, където ни чакаше наетата под наем кола.

Изминахме пътя с фургончето почти в мълчание, само хората от екипа разговаряха помежду си, а аз слушах, потънала почти изцяло в мислите си, докато Ерик… не знаех как да си обясня поведението му. Изглеждаше… смутен. Не можех да не си задам въпроса дали причината, поради която бе толкова мрачен, беше фактът, че прелетяхме над замъка и разговаряхме за родителите му, или беше нещо друго?

Често долавях погледа му върху себе си. И всеки път се опитвах да не обръщам внимание на потръпването в слабините ми.

Когато стигнахме до колата, поехме с нея по обратния път, без дори да погледнем кроасаните, които си бяха все там. Минахме през Анже да уредим сметката в хотела, преди да се отправим към Шандьоние.

 

 

И през цялото време почти не разменихме и дума.

— Искате ли да пусна музика? — попитах накрая.

— Както желаете.

Протегнах ръка към радиото в колата, но промених намерението си.

— Имам по-добра идея. Дали да не ви прочета останалата част от дневника на Габриел? Не знам за вас, но аз умирам от желание да разбера кой е бащата на Тома.

— Както желаете — повтори той.

— Е добре, прикрийте тази своя радост, хм — изръмжах.

Той кимна с глава и ме погледна:

— Извинете ме, мисля, че недостигът на сън си казва думата.

— Искате ли аз да карам? — незабавно предложих. — Мога, знаете го. — Вече не усещам болка в глезена.

— Не, не. Всичко е наред. А и не ви вярвам. Нали ви видях как лицето ви се сви в гримаса, когато стъпихте преди малко на земята. Не, аз ще карам, вие ми четете от дневника, идеята е превъзходна — каза той, усмихвайки се пресилено.

Вдигнах вежди в недоумение, но не отвърнах нищо. Извадих дневника на Габриел, отворих го на страницата, до която бях стигнала вчера, и преразказах накратко на Ерик ситуацията: кой кой е, кой какво прави, кой с кого флиртува. Описах му кучетата, обясних му, че Тома ги е намерил една сутрин в конюшнята и че двамата ги бяха приютили, шеговито подчертавайки факта, че той и Тома си приличат много в доста отношения.

После започнах да чета и пред очите ми се разкри чрез погледа на Габриел истинската история на Тома и неговите предци.

Често трябваше да спирам със задавено от сълзи гърло, когато си давах сметка какво е преживял Тома. Споделях яростта на Габриел, която я бе обзела, чувайки разказа за тези ужаси.

После яростта ми заглъхна, щом моята далечна родственица осъзна чувствата, които изпитваше към Тома, и тогава и аз разреших на пеперудите в стомаха ми да си лудуват на воля. Сърцето ми биеше с ритъма на нейното сърце, а когато лицата им се приближиха едно до друго, стиснах дневника в ръце и насилих волята си, за да не прескачам редовете и пасажите и да му изкрещя: „Целуни я!“. И също като Габриел с удоволствие бих стиснала за гърлото този мръсник мосю Шоазьол, който съсипа тяхното изживяване.

А когато Габриел накара Тома да се замерят със снежни топки, заради неблагоприличието на тази ситуация едва не се залях от смях. И сигурно щях да го сторя, ако очите ми не бяха пълни със сълзи, които всеки миг щяха да потекат като река.

Почувствах се смешна, глупава, една топка от емоции.

От гърлото ми изненадващо се изтръгна ридание.

— Ей, Александра — каза Ерик и ме прегърна през раменете.

Не ми беше ясно кога бяхме станали толкова близки, че да си позволи този жест, който ми изглеждаше нещо съвсем естествено.

— Няма нищо — отвърнах, изтривайки сълзите, които продължаваха да се стичат. — Само… това е от умората, не обръщайте внимание. Ще ми мине.

Само че сълзите не секнаха или поне не веднага. С категоричен жест Ерик ме притегли към себе си и галейки с една ръка косите ми, ме притисна до гърдите си и ме остави да се наплача на воля. За миг ми се стори, че усетих устните му върху косата си, но сигурно се бях заблудила.

Когато сълзите ми спряха, с изключителна яснота долових как ръката му полека гали косата ми кичур подир кичур с успокояващ и едновременно наелектризиращ жест, почувствах топлината, която излъчваше тялото му, ударите на сърцето в гърдите му точно срещу дланта ми, която сякаш от само себе си бе легнала там.

Беше ми добре така, сгушена в ръцете му. Също както Габриел в прегръдката на Тома, и аз се чувствах, сякаш обвита в пашкул.

Не ми се искаше да напусна уюта на обятията му.

Но трябваше да напусна уюта на обятията му.

Не можех да поема по този път. Не можех да допусна тялото ми да реагира на Ерик, както го правеше. Това беше грешка. Ерик не беше за мен. Аз си имах Спенсър. Обичах Спенсър. С цялото си същество. И щях да се омъжа за него.

Защо тогава точно в този миг перспективата да прекарам останалата част от живота си заедно с него ми се струваше като наказание?

Трябваше да се отдръпна от Ерик. Веднага.

Събрах цялата си смелост, прокашлях се и се отлепих от гърдите му, потискайки раздиращата ме болка.

— Нямах представа — произнесох, загледана в сложените си една върху друга длани. — Предполагах, че миналото му е било мрачно, но нямах представа, че е било толкова черно. Мислех, че подобни неща се случват само в романите.

— Знам. Животът… животът понякога е грозен.

— Да. Често го казвате.

— Съжалявам.

— Доволна съм, че в живота му я е имало Габриел, за да му донесе поне мъничко щастие.

— Съществуват жени, които са като изкупление за мъжете, те са… те са като светлина в унилото и безнадеждно ежедневие. Габриел е била една от тях.

Думите му ме трогнаха и очите ми отново се напълниха със сълзи, които побързах да изтрия.

— Боже, колко глупаво е да плача за история, случила се преди сто и двайсет години.

— Само че за вас тя не е отпреди сто и двайсет години. Вие се втурнахте в тази история през глава, все едно че е вашата, така че напълно естествено е да ви разчувства.

Изправих се и го погледнах с широко отворени очи, изразявайки изненада, каквато всъщност не изпитвах, задето бе прозрял истината. С жест също като този на Тома към Габриел и той избърса сълзите, които все още се стичаха по бузите ми.

Пръстите му изгаряха кожата ми и въпреки това едва сдържах желанието си да сгуша лице в дланта му.

— Ще се оправите ли?

Потвърдих, като кимнах с глава.

— Да, ще се оправя. Благодаря. Наистина съжалявам. Сигурно ви изглеждам като малко момиченце.

— Не е така. Разбирам ви. Само че сега трябва да излезем от колата, преди Марин да започне да се чуди какво ли правим вътре вече десет минути, без да помръдваме. А и ако съдя по лая, който се носи, Макс с положителност няма търпение да ни посрещне.

Чак тогава осъзнах, че бяхме спрели пред „Странноприемницата в края на улицата“. За пореден път се бях вглъбила толкова в собствените си мисли, че не забелязвах нищо, което ставаше около мен.

Набързо проверих дали сълзите не са нанесли твърде големи щети по лицето ми, проклинайки се, че точно това се е случило, и като видях, че Ерик излиза от колата, лепнах една усмивка на физиономията си и отворих вратата.

Време беше да се върна в реалността и да се отдалеча от Ерик, преди да настъпи момент, в който нямаше да мога да го сторя.