Клое Дювал
Шато край реката (2)

1
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

„След петдесет метра завийте наляво и вече ще сте на мястото“ — избърбори мъжки глас с възхитителен шотландски акцент, който идваше от GPS-а на мобилния ми телефон. Да, не казвайте нищо, знам. Има удоволствия, които не си признаваме, но можем да си доставим, и откакто бях качила това приложение на телефона си още преди шест месеца, ми се случваше от време на време, тоест всеки ден, да включвам GPS-а, докато се връщах след работа у дома само заради удоволствието да чуя този глас с толкова… секси акцент.

Дори и само за да ми каже да поема по магистралата и да държа дясната страна.

Вината е на Джейми^[1]. Единствено и само на Джейми Алекзандър Малкълм Макензи Фрейзър.

Търсех с поглед кръстовището, за което току-що ми бе съобщил моят фалшив Джейми, и щом го видях, включих мигача, преди да завия в прелестна малка павирана улица. Няколко мига по-късно вече паркирах пред „Странноприемницата в края на улицата“, която се намираше, както показваше и името й, точно накрая и в която си бях резервирала стая за следващите няколко дни.

С усмивка на уста се измъкнах от взетата под наем кола и завъртайки се, поглъщах със сетивата си пейзажа, атмосферата наоколо, шумовете, ароматите.

Беше точно това. За мен точно това бе Франция. Градове, носещи чара на миналото със своите павирани улици и каменни сгради на няколко века. В тях, където и да стъпиш, отвсякъде блика история. И няма значение къде отиваш и на какво се спира погледът ти, изпадаш в такова състояние, че навсякъде можеш сякаш да усетиш присъствието на хората, живели тук някога — преди сто, преди двеста, преди триста години, дори преди хиляда години. Със своя малък каменен мост, със старата тепавица и многобройните дюкянчета за книги по протежение на кейовете на река Виен, град Шандьоние, разположен насред долината на Лоара и лозята наоколо, беше безупречна илюстрация на представата ми за исторически френски град. След многоседмичен труд без никаква почивка изпитвах истинска радост, че най-сетне можех да се представям за туристка.

Въздъхнах със задоволство, граничещо с блаженство, затворих вратата на взетата под наем кола и се упътих към странноприемницата. Тя представляваше голяма къща от бял камък като всички други на тази малка уличка, спускаща се към реката, с боядисани в искрящо синьо капаци на прозорците. Над вратата името й бе изписано с букви от ковано желязо с фини орнаменти около тях.

 

 

„Ако имах пари, щях да си купя вила точно тук, и то веднага! — промърморих под носа си, докато изкачвах стъпалата, които водеха към входа. — Мястото наистина е приказно!“

Вече вдигах ръка, за да хвана тежкото желязно чукче, което стоеше като украса на вратата, за да известя, че съм пристигнала, когато тя внезапно се отвори и се оказах лице в лице или по-скоро с лице към рамото на един човек, който държеше за ръка малко момченце на няколко годинки и беше сякаш копие на Том Хидълстън^[2].

— До утре, нали? — каза той на някого вътре в къщата с усмивка, която безпристрастно определих като „поглъщаща с поглед“.

— Да, до утре! — отвърна му женски глас.

Мъжът се обърна и щеше да ме блъсне като с камшик.

— Пардон, извинете ме.

— Не, аз моля за извинение.

Започна бъркотия от рода на аз минавам крачка вдясно, той прави същото, която продължи няколко секунди, докато накрая и двамата замръзнахме едновременно с тих смях.

Наистина като поглъщаща с поглед е тази усмивка — помислих си.

— Аз ще мина вдясно, а вие — вляво — предложи той.

— Мое ляво или ваше?

— Мое, иначе няма да излезем от странноприемницата, без да си кажем неприятни думи.

Едва сдържайки се да не избухна в смях, направих крачка вдясно, той отстъпи на другата страна и накрая всеки от нас вече можеше да поеме по своя житейски път.

— Приятен ден, госпожице — каза, тръгвайки си.

— И на вас също.

— Хайде, ела, Кентен, тръгваме си.

— Добре, татко.

Гледах го как се отдалечава, докато разговаряше с детето, след това се обърнах към вратата, която беше все така широко отворена. В рамката й стоеше жена на около трийсетина години с вид на закачлива нимфа. С леко стиснати устни, тя известно време гледаше мъжа с изгарящ поглед, след това леко кимна с глава, преди да ме заговори:

— Добър ден, с какво мога да ви помогна?

— Добър ден, аз съм Александра Доусън, обадих ви се тази сутрин, за да потвърдя, че ще дойда.

— А! — възкликна тя. — Госпожо Доусън, всъщност очаквах ви. Аз съм собственичката, казвам се Марин Клеман. Влезте! — добави тя и се отдръпна от вратата, за да ме пусне да мина. — Добре дошли в „Странноприемницата в края на улицата“!

— Благодаря, госпожо Клеман.

— Моля ви, наричайте ме Марин! Госпожа Клеман е майка ми! — добави тя през смях. — Наистина, не мисля, че съм чак толкова стара, та да ме наричат така!

— Добре тогава, ще се обръщам към вас с Марин, ако и вие се обръщате към мен с Александра! — отговорих й също така весело. — Казано между нас, и аз напълно споделям мнението ви относно употребата на думата „госпожо“ — добавих, сякаш й доверявах тайна. — Откакто пристигнах, всички се обръщат към мен така и имам чувството, сякаш за месец съм остаряла с двайсет години! Всяка сутрин ме хваща страх, че като стана, ще се видя с бръчки навсякъде по лицето!

— Гарантирам ви, че на хоризонта изобщо не се очертава нито една!

— Фу! Какво облекчение само!

Докато двете с Марин се шегувахме така и обаянието на моята домакиня ме завладяваше все по-силно, вървях след нея и пред очите ми се разкриваше вътрешността на къщата — красива и гостоприемна също както изглеждаше и отвън; обзаведена в стил рустик, но с модерни цветове в цвят пепел от рози, бежово и естествена дървесина. Навсякъде имаше зелени растения и цветя, които засилваха старинното очарование на странноприемницата. Уютна, топла, комфортна обстановка. С една дума — съвършена.

— Оо! У вас наистина е прекрасно — направих й комплимент. — Страшно ми харесва!

— Благодаря ви много, доволна съм, че ви харесва. Вие идвате от Съединените щати, нали?

— Толкова ли ми личи? — пошегувах се. — А пък аз си мислех, че имам безупречно произношение!

— Произношението ви е много добро, бъдете сигурна! Но не можете напълно да скриете акцента. От кой край на Щатите идвате?

— От Калифорния. От Напа Вали в Калифорния, чували ли сте?

— Да, районът на лозята, нали?

— Точно оттам!

— Тогава не би трябвало да се чувствате на чуждо място в нашия край! Тук лозята са в изобилие!

— Наистина е така! Дори ми се струва, че съм съвсем в свои води. И ще ви кажа още, че и работя за компания, която произвежда вино.

— Значи сте тук по работа?

— И да, и не. Наистина пътувах по работа с моята шефка, но тя си замина вчера, а аз останах тук като туристка.

— Сигурно ще си помислите, че не съм обективна, но не бихте могли да изберете по-добро място за тази цел. Тук сме насред долината на Лоара, навсякъде наоколо има замъци, има и винен маршрут, който не бива да пропуснете, а и, между нас казано, Шандьоние е най-красивият град на света!

— Виждам. Направихте му чудесна реклама.

— И напълно обективна, естествено.

— Разбира се!

Марин се засмя леко и добави:

— Да ви покажа ли стаята?

— Да, моля!

Тръгнах след моята домакиня, докато стигнахме скромна по размери стая, но толкова уютна, разположена на първия етаж на странноприемницата в дъното на тесен коридор. Беше обзаведена с добър вкус и простичко, в синьо и кремаво с елегантно легло с балдахин — представете си само! — и украсено с фин воал в същия син нюанс като стените и завесите, със старинно нощно шкафче, декорирано с прелестна нощна лампа, както и с малко бюро и скрин — и двете неща очевидно също бяха старинни. Върху перваза на прозореца букет от лавандула ухаеше с нежен аромат, който изпълваше цялата стая. Декорацията завършваше с няколко картини, които на пръв поглед изобразяваха пейзажи от Шандьоние.

— Там, в дъното — ми обясняваше Марин, докато обикалях стаята, — е банята. В шкафа има допълнителни завивки и кърпи. Ако ви трябва още нещо, кажете ми. Надявам се, че тук ще се чувствате удобно.

— Сигурна съм в това! — отвърнах й ентусиазирано. — Стаята наистина е приказна! Всичко у вас е като в приказка.

— Благодаря! Сама боядисах и обнових всички мебели в странноприемницата.

— Всички? Сигурно ви е отнело безумно много време!

— Донякъде да, но ми харесва, така че не ме притеснява изобщо! Правя нещата лека-полека, като замествам постепенно мебелите, които купих заедно с къщата, с обновените. Това донякъде ми е хоби, но през лятото имам по-малко време, което бих могла да отделя за него.

— Във всеки случай — поздравления! Не само че имате безупречен усет за интериорен дизайн, но притежавате и таланта да придавате на старите вещи вид на нови.

— Благодаря! Признавам си, че обичам всичко, което говори за миналото.

— Така ли? Значи сте в известен смисъл историк?

— Не, не може да се каже, но познавам добре историята като цяло и съм се занимавала много с историята на града.

Ммм… колко интересно — помислих си. — Ще го запомня. Непременно ще го запомня.

— Докато не съм забравила — подхвана Марин, — ето ви и кода за достъп до WiFi в странноприемницата, ако имате нужда от него, и ключовете — добави тя, подавайки ми малка карта и връзка с ключове.

— Много благодаря — отвърнах й. — Всичко е чудесно!

— Имате ли нужда от още нещо?

— За момента — не.

— Тогава ще ви оставя да се настаните. Всъщност направила съм сок от хибискус с мента. Мога ли да ви предложа една чаша?

— С огромно удоволствие, да! Много ви благодаря!

— Искате ли да ви я донеса в стаята, или предпочитате да я изпиете в градината отзад? Там е доста приятно на сянка под дърветата.

— Гласувам за градината, и то без грам колебание.

— Чудесно! Тогава елате при мен, щом се приготвите.

— Разчитайте, ще дойда! До скоро!

Щом Марин излезе от стаята, измъкнах телефона от ръчната си чанта и направих няколко снимки на стаята, които бързах да изпратя на най-добрата си приятелка Беа, която точно в този момент беше на работа, горката, в климатизирания офис на една банка в Санта Роза.

Отговорът й не закъсня.

Мразя те.

Засмях се и й отговорих:

И аз също те обичам.

Ама че забавно, много по-хубаво е от хотелите, в които си спала досега в командировка.

Ясно е, напълно очарована съм.

Кога започваш проучването?

Щом се настаня и изпия чаша сок от хибискус.

Доколкото виждам, не се лишаваш от нищо.

Нали затова е ваканцията!

В твой интерес е да ми разкажеш всичко, минута по минута.

Дадено.

Добре, шефката идва. Съвещанието започва след пет минути. До по-късно, госпожо генеалог.

До по-късно и късмет на съвещанието. Ще ти се обадя, щом започна разузнаването си.

След това изпратих съобщение и на годеника си, за да му кажа горе-долу същото, но с много повече изпратени ♥, завършвайки с думите:

Ще се чуем ли скоро? Знам, че си претрупан от работа, но много ми липсваш! ♥ Luv ya^[3]

След това пъхнах телефона в чантата си. Като се има предвид колко беше часът, можех да се обзаложа, че Спенсър имаше среща и нямаше да може да ми отговори веднага. Но едно бибипкане тутакси ме опроверга. Въпреки очакването ми моят годеник, който беше адвокат, ми прати незабавен отговор.

Hello you!! Трябва да тръгвам за среща сега, веднага, но обещавам, че ще се опитам да ти се обадя, щом приключи. Miss you too^[4]. ♥ Пази се и ме дръж в течение за разкритията си. Luv ya more^[5].

Много пъти прочетох написаното от него, изпълваше ме щастие само при мисълта, че най-сетне щяхме да можем да си поговорим. Поради часовата разлика — това истинско бедствие, а между другото онзи, който го е измислил, наистина щеше да стори по-добре да изчезне от земята — и моите професионални задължения, а и неговите, през последните седмици общуването ни често се свеждаше само до размяната на няколко съобщения, написани на бърза ръка между две заседания, два работни обяда, две работни срещи, така че дори ми се случваше, и то вече на няколко пъти, когато не можех да заспя, да звъня на телефонния му секретар посред нощ или много рано сутрин, само за да чуя как звучи гласът му. Какво искате, моят годеник ми липсваше и понякога, когато самият живот не помага, се налага да се вземат някои отчаяни мерки. Тогава се задоволявах с гласа от телефонния му секретар и търпеливо понасях тъгата си.

И така от много време.

Защото моят годеник, известен адвокат, който скоро щеше да стане най-младият съдружник в престижната кантора „Уилсън, Мърдок и Финч“, работеше вече от две години по мащабен процес — тъмна история за корупция във фармацевтично дружество, заради която десетки болни си бяха отишли от живота и към която беше насочено цялото му внимание; тя отнемаше всичкото му време, така че не беше рядкост да прекарвам вечерите си сама, докато той, като някакъв отшелник, седеше в офиса си сам или заедно с колегите си, за да работят по делото.

Да, вярно е, това положение ми тежеше и да твърдя обратното, би означавало да излъжа. Самотните вечери често ми се струваха дълги, а уикендите — още повече. Но такава беше цената, която трябваше да плащам, за да съм с него, и отдавна я бях приела. Спенсър беше ненадминат адвокат, който никога не правеше компромиси с нищо и никога не го бях виждала да пренебрегва работата си заради личния си живот. Залозите бяха твърде големи и си струваше да жертва времето, предвидено за нас, за работата си. Когато процесът приключеше, щях да го имам само за себе си и щях да мога да му покажа колко се гордея с него и каква чест е за мен да ме води под ръка.

Очаквайки да настъпи този благословен ден, трябваше да се запася с търпение.

Кликнах върху квадратчето за отговор и написах ново съобщение — пръстите ми препускаха с все сила по виртуалната клавиатура.

И ти също се пази. И не забравяй да се храниш. Не бива да съсипваш красивите си мускули, на които се дължи твоят чар.

Винаги съм знаел, че си с мен само заради физиката ми.

Ама, разбира се! Иначе защо бих приела да се омъжа за теб? ^^ Хайде, върви да се правиш на герой, светът има нужда от теб. Ха-ха.

С усмивка затворих приложението за изпращане на съобщения и оставих телефона върху скрина. После, докато сядах на леглото, дръпнах чантата си — тоест куфара, който използвах като ръчна чанта, и измъкнах от него папката с документа, заради който сега бях тук — една стара пожълтяла снимка с обгорени от пожар краища, която познавах наизуст в най-големи подробности.

Снимката на Габриел Вилньов.

Моята прапрапрабаба по бащина линия.