Клое Дювал
Шато край реката (30)

29
Александра

Шандьоние на река Виен. В наши дни

Огън. Втрисащ студ.

Тялото му, прилепнало до моето. Пръстите ни са преплетени. Дъхът му, целувките му, от които в тялото ми лумва пожар и ме изгаря чак до глъбините на съществото ми… От гърдите ми се изтръгна въздишка и прошепнах името му:

— Ерик, Ерик…

— Принцесо — отвърна със своя дрезгав, чувствен, омагьосващ глас.

Потръпнах.

— Още. Исках още.

— Желанията ви за мен са заповед.

Устните му засмукваха моите, а езикът му си играеше с моя, после притисна устните им, пронизвайки ги ту с кратки целувки, ту впивайки се в тях устремно и със страст, разпалвайки пламтящия във вените ми огън. Ръцете му шареха по цялото ми тяло — в косите ми, върху гърдите ми, дразнейки зърната, плъзгаха се във вдлъбнатината на кръста и натискаха извивката на гърба ми, за да прилепят хълбоците ми към неговите, спускаха се по бедрата ми, галейки всеки сантиметър от кожата и спирайки във всяка гънка.

Всеки жест, всяка въздишка, всеки негов шепот ме подлудяваше. Бях луда от желание, луда по него.

— Ерик…

— Принцесо, принцесо…

Устните му се отделиха от моите, очертавайки линия от целувки по брадичката и захапвайки връхчето на ухото ми чак докато усетих, че постепенно губя контрол, а хълбоците ми се издигат, търсейки тялото му. Устните му продължаваха пътя си надолу по врата, връхчето на езика очертаваше извивката на рамото ми, спирайки се върху гърдите, той ги засмукваше, захапваше ги, докато се извивах от желание в ръцете му с отметната назад глава и затворени очи. Той отново се зае да изучава тялото ми и ръцете му се спуснаха до пъпа и още по-надолу под него чак дотам, където всички усещания се удесеторяваха, там, където изгарях от копнеж да почувствам ръцете му, устните, езика… да го усетя целия.

Бях на ръба на експлозията, кръвта във вените ми се бе превърнала в разтопена лава, дишането ми беше накъсано, едва поемах дъх.

— Ерик! — извиках.

Желая те вътре в мен сега, веднага! — имах желание да изкрещя.

Докато се изправяше, покри корема ми с целувки, после впи поглед в мен.

— Обичам те, Алекс.

 

 

— Алекс, събудете се.

What?

Нещо не беше наред.

— Алекс, намерих костюм!

Ерик изчезна, натискът на тялото му върху моето лека-полека отслабна.

Не, не, не, върни се! Не си отивай! Имам нужда от теб!

Имам нужда от теб…

— Алекс!

Този път усетих как една ръка ме разтърсва.

— Алекс?

И изведнъж отворих очи и всичко изчезна. Ерик, усмивката му, погледът, неговите ласки.

Всичко, освен натиска в слабините ми и внезапно нахлу пустота — ледена и депресираща.

За миг затворих очи, опитвайки се да потисна огромното разочарование, което ме обзе. А не би трябвало да съм разочарована. Би трябвало да съм доволна, че е само сън. Вместо това ми се струваше, че някой бе откъснал част от самата мен.

— Алекс? — повтори гласът.

Въздъхнах и отворих очи, Марин ме гледаше.

— Съжалявам, че ви събуждам — започна тя, — но ви намерих костюм. Сигурна съм, че ще се прехласнете.

 

 

Когато се върнах от замъка преди малко, а сърцето и разумът ми бяха все още под влияние на това, което се случи там, намерих Марин в кухнята с набрашнени чак до лактите ръце.

— Марин, тъкмо исках да ви видя.

— Какво мога да направя за вас?

— Знам, че наистина се заемам с това твърде късно, но нямам костюм за вечерта. Знаете ли къде бих могла да си намеря?

— При Фабрис вече няма, но чакайте да помисля две минути и да се обадя тук-там. Ще намеря.

— О, недейте, не си създавайте грижи! Имате си друга работа. Ще погледна в интернет, все ще открия нещо!

— Не, не, това не ме притеснява. Дори ми хрумна една идея… Какъв размер носите?

Казах й мерките си по американската номерация, после намерих съответствието им с европейските.

— Може и да стане… О, да, мога да ви измисля идеален костюм! Ще бъдете фее-рич-на — добави тя, подчертавайки всяка сричка. — Чакайте ме тук и щом взема това, което съм намислила, ще ви дам знак.

— Благодаря, Марин, фантастична сте!

Така се настаних в градината с надеждата, че ще забравя и за смущението, и за умопомрачения си разсъдък, задълбочавайки се в страниците от дневника на Габриел.

С всички настъпили след това последици, които вече са известни.

 

 

Изправих се и се огледах наоколо малко замаяна, все още донякъде под въздействието на съня, предизвикан от прочетеното в дневника. Нямах представа колко време бях спала. Сенките в градината се бяха издължили, а светлината на слънчевите лъчи бе отслабнала. Потиснах прозявката, затворих дневника на Габриел, който така и си стоеше разтворен на коленете ми.

— Не се притеснявайте — казах на Марин. — Добре че ме събудихте. Иначе щях да спя чак до утре сутринта.

Все още бях като в треска, изтощена от толкова безсънни нощи, през които в главата ми до безкрай се въртяха отново и отново едни и същи въпроси, без да мога да намеря отговор.

Напразно се опитвах да пропъдя картините от съня и накрая лепнах усмивка на лицето си. Марин се стараеше заради мен и най-малкото, което можех да направя, е да проявя внимание и благодарност. Тъкмо се канех да я помоля да ми покаже костюма, който ми бе намерила, когато въпросът й ме изпревари.

— Всичко наред ли е, Алекс? — попита и ме погледна обезпокоена. — Извинете, че ви питам, знам, че това не е моя работа, но от няколко дни не сте в обичайното си състояние…

Какво можех да й отговоря? Нима да й кажа, че в главата ми е пълна бъркотия, защото исках неща, които нямах право да искам, и изпитвах емоции, които нямах право да чувствам? Или че съм като изгубена, разпъната между чувствата си към мъж, който не ми бе годеник, и усещането за огромна вина пред истинския ми годеник? Или още, че вместо да мисля за него, за бъдещия ни живот, изгарях от желание да бъда с мъжа, когото бях срещнала едва наскоро и който преобърна живота ми, преобърна всичко, в което бях убедена, и сгромоляса плановете ми? А може би, че думите на моята най-добра приятелка толкова разклатиха психиката ми, че вече наистина не знаех нито къде съм, нито какво искам?

Можех ли да й кажа всичко това, при положение че не смеех да го призная дори пред себе си?

Поне на този въпрос имах отговор: не, не можех.

Така че се усмихнах още по-широко и отвърнах:

— Всичко е наред, не се тревожете за мен. Вероятно е от умората, напоследък не спя добре.

— Да не би матракът да е неудобен? Или възглавниците? Мога ли да помогна с нещо?

— Не, не, стаята е превъзходна! Всичко е безупречно, а вие сте изключителна. Не знам защо спя лошо — излъгах. — Ще ми мине. Сигурно защото много мисля!

Марин се взря внимателно в мен. Виждах по погледа й, че не ми вярва или поне не напълно, но не настоя.

— Във всеки случай, ако мога да направя каквото и да е за вас, не се колебайте да ми кажете — каза внимателно. — Нали?

— Обещавам. Впрочем кажете ми какъв костюм ми намерихте? Килт и за мен ли?

— Ах, ах, ах! Не, макар че съм сигурна, че ще сте прекрасна с килт, намерих ви нещо по-феерично.

— Феерично ли? Заинтригувахте ме! — казах и хванах калъфа с дрехата, който ми подаваше.

Дръпнах ципа и видях вътре прилепваща по тялото рокля без ръкави от син сатен, която се разширяваше от ханша надолу и завършваше с къс шлейф.

Гледах я безмълвна няколко секунди.

— Марин, прекрасна е…

— Харесва ли ви?

— Тя дори е прекалено красива за мен! Не съм достойна за такова нещо!

— Що за приказки! Ще ви стои превъзходно! Но това не е всичко.

Скочи, втурна се към странноприемницата и излезе почти веднага оттам с две изящни малки крила в преливащи се цветове, маска от същата тъкан като крилата, вълшебна пръчка на фея на върха с малка звезда, покрита със сребърни пайети, и миниатюрна пошетка от същия син сатен като роклята, която наподобяваше малка торбичка точно от времето на Джейн Остин.

— Ще бъдете най-красивата фея на вечерта.

— Вие сте фея! Как успяхте да намерите всичко това за толкова кратко време?

— Крилата, маската и вълшебната пръчка са на една моя приятелка и са още от времето, когато е танцувала в Канада в балета „Лешникотрошачката“.

— Имате приятелка от Канада ли?

— Да. Били ли сте там?

— Разбира се, живях известно време в Монреал.

— Какво съвпадение само! Каролин беше звездата на балета в Монреал! Ожени се за французин и дойде да живее с него тук, но си е запазила някои неща за спомен от миналото, когато е танцувала в Големия канадски балет.

Тогава ме връхлетя мисълта, че само след няколко дни си заминавам и усещането за смазваща тежест от тази перспектива стана още по-силно.

— А роклята? — попитах, колкото да сменя темата.

— Моя е. Това е годежната ми рокля.

— Не мога да облека роклята от годежа ви — възпротивих се.

— Все едно не мога вече да я нося, откакто родих Осеан. Пък и… бракът ми беше грешка. Единственото хубаво нещо, което ми даде, е дъщеря ми. Не знам защо не се отървах по-рано.

— Но какво се е случило? Всъщност, това не ме засяга!

— Нищо особено. Двамата с Юго се оженихме много млади и когато забременях, а още не го бяхме запланували, той реши, че в крайна сметка не съм жената на живота му и си отиде, докато раждах в болницата.

— Son of a bitch!^[1] Извинете ме, че съм толкова вулгарна, но…

— Не, не, проклинала съм го и с по-тежки думи!

— Споменахте, че дъщеря ви сега е при него, значи ли, че сте му простили?

— В никакъв случай. Никога няма да му простя. Твърде много страдах.

— Мога да ви разбера.

— Трябваше да минат години, за да го забравя и, честно казано, бих предпочела никога повече да не го виждам. Но един ден се появи с молба за развод. Искаше да се ожени отново. И сега се дръжте да не паднете — годеницата му беше бременна.

— Какво?!

— Ами да. Не приех лесно новината. Но той заяви, че се е променил и иска да се запознае с дъщеря си.

— И вие се съгласихте? Заради дъщеря си ли?

— Нямах право да лишавам дъщеря ми от баща й, който имаше желание да я вижда.

— Трудно решение.

— На кого го казвате. Но тя е щастлива, когато отива при него, той се грижи добре за нея, а тя обожава своя полубрат, така че… стискам зъби. Важно е само да е щастлива.

— А вие не срещнахте ли някой друг?

— Парен каша духа…

— Така е.

— Имам си все пак някого. Но… Още не съм готова да се хвърля в нова любовна история, така че… — тя сви рамене. — Накратко: ще видим. Съжалявам, че пак ви занимавам с моя живот! Очевидно вече ми е навик!

Усмихнах се. В крайна сметка аз й зададох въпроса.

— Та да се върнем на роклята — ако ви е добре, моля ви, задръжте я. Ще ми направите услуга.

— Но, Марин, това е голям подарък, не мога да я взема!

— Иначе ще я изхвърля. Не искам да я пазя. Време е да приключа с миналото. Да се разделя с всичко, което ми пречи да вървя напред. Искам да крача, без да мъкна това гюле със себе си.

Думите на Марин отекнаха като ехо в мен. Като мощно ехо.

Ако Беа беше тук, сигурно щеше да каже, че това е още един знак на съдбата, с който ми посочва пътя, и ми казва, че трябва да действам, преди да е станало твърде късно.

Само че изпитвах страх. Бях се вцепенила.

Така или иначе сега предстоеше бал, на който щях да бъда и аз. Ще го мисля по-късно.

 

 

След час вече си бях взела душ, бях облечена, сресана, гримирана, с пайети и крила, и се възхищавах на отражението си в огледалото пред стаята ми.

Бях си сложила само лек грим и бях прибрала русите си къдрици в хлабав и малко разбъркан кок, от който покрай лицето и врата ми се спускаха кичури, и нямаше как да не призная, че резултатът беше превъзходен.

Никога не се бях смятала за кой знае каква красавица. Според мен лицето ми беше прекалено четвъртито, а луничките ми направо ми отравяха живота. А и бях по-скоро ниска, което не улесняваше нещата.

Само че в това облекло бях… съвсем различна. Красива. Дръзка. Уверена в себе си. Може би се дължеше на ефекта от маската, която придаваше малко загадъчност на лицето ми, но ми се стори, че забелязах в погледа си нов блясък, какъвто отдавна не бях виждала.

Като повехнало цвете си, Алекс.

Тръснах глава, за да пропъдя гласа на Беа от мислите си.

Не сдържах обещанието си да й се обадя, за да й разкажа за срещата си с Ерик. Давах си сметка, че в случая криех главата си в пясъка като щраус, но че в един или друг момент ще трябва да се изправя лице в лице със самата себе си и да видя истината. Падах си по него.

В главата ми продължаваха да се въртят картините от съня, смесвайки се с реалността до такава степен, че вече не знаех кое е действителност и кое — мечта. Настойчивият му поглед, нежността на устните и думите, които произнесе…

Алекс, погледни ме.

През тялото ми премина тръпка и затворих очи.

Обичам те, Алекс…

Беше като истинско. На път бях да полудея.

През открехнатия прозорец чувах гласовете отвън. Разпознах мекия и радостен глас на Марин… и дълбоките, кадифени интонации в гласа на Ерик. Не можах да се сдържа и се приближих до прозореца с надеждата, че може би ще го видя.

Възторжена.

Оглупяла.

В опасност.

Сигурна ли си, че обичаш Спенсър?

Вие ми върнахте надеждата…

Алекс, погледни ме!

Обичам те!

От улицата се дочу шум от захлопваща се врата и това ме изтръгна от мислите ми. Забръмча мотор и после се отдалечи.

И настъпи тишина. Поне навън. Но врявата в главата ми беше оглушителна.

Тръснах глава, отдалечих се от прозореца и като хвърлих последен поглед на отражението си в огледалото, нахлузих обувки тип балерина, взех малката пошетка от плат и вълшебната пръчица, след това и аз напуснах странноприемницата и се упътих към центъра на Шандьоние.

 

 

Видях го още в минутата, щом стигнах до площада пред църквата, където щеше да се състои балът с маски. Сякаш някакво шесто чувство насочи погледа ми към мястото, където стоеше — точно срещу мен на другия край на площада заедно с група приятели, облечен в килт за официални случаи.

Holy macaroni.

Нищо че беше на десетки метри от мен, усещах магнетизма му и животинската гъвкавост и сила, които излъчваше. Беше от изключително висока класа. Стоях вцепенена на мястото си и не можех да помръдна, не можех да отклоня поглед, не бях в състояние да овладея обезумелите удари на сърцето си, а мозъкът ми — този предател — изпитваше наслада да ми показва отново всички еротични картини от съня ми.

Обичам те, Алекс.

Да му се не види! Кога най-сетне ще престане!

Той не ме обича! Това беше само сън!

Но за сметка на това пък ти… — промъкна се един гласец.

СТОП!

Поех дълбоко въздух и се опитах да залича тези картини от паметта си, като се заех да си казвам азбуката отзад напред.

Ерик сякаш усети присъствието ми, вдигна очи от чашата, която държеше в ръка, погледът му пресрещна моя и за няколко секунди времето около нас все едно спря. Звуците заглъхнаха, хората изчезнаха. Бяхме само той и аз.

Ние.

Само ние.

И мозъкът ми.

За щастие в този момент Марин, която се бе дегизирала като циганка, се обърна и ме видя. Усмихна се широко и размаха ръце над главата си.

— Алекс! Елате!!

Промъкнах се през тълпата, за да стигна до групата, пробивайки си път с лакти, като същевременно се опитвах да не убода някого с пръчката или да го засегна с крилата.

Когато стигнах до нея, Марин ме хвана за ръката и ми пошепна, че роклята наистина ми стои чудесно, след това ме представи на останалите.

— Приятели, това е Александра Доусън, една от последните потомки на фамилията Дьо Сен Арман.

О не, наистина… толкова се стараех да не мисля за Ерик и да го избягвам на всяка цена, че през последните дни почти не намерих време да поговоря с моята хотелиерка за най-новите ми открития…

— Ами… тоест… малко сложно е за обяснение… — опитах се да кажа, но изглежда не достатъчно високо, защото Марин не ме чу и продължи:

— И така: мускетарят се казва Максим, мой приятел от детството. Той е най-добрият майстор готвач в района.

— Госпожо фея, приятно ми е да се запозная с вас — каза той и протегна ръка.

Само че вместо да се ръкува с мен, както би постъпил всеки друг, Д’Артанян свали шапка и направи реверанс, достоен за двора на Луи XVI, после поднесе ръката ми към устните си като истински джентълмен.

— Блестяща сте — изрецитира напълно в духа на ролята си. — Самото ви присъствие огрява със светлината си площада.

— Ох… ами… хъм… благодаря — отвърнах, колкото поласкана, толкова и смутена от това, че ми бе целунал ръка. — Каква… ммм… галантност!

Той се усмихна широко и ми подмигна съучастнически. С крайчеца на окото си видях как Ерик вдигна очи към небето със стиснати зъби.

— Пропуснах да уточня, че това е най-големият флиртаджия в района — пошегува се Марин. — Пазете се от него!

— Марин, разбиваш ми сърцето! И всичките ми опити!

— Максим, тук няма нито една жена, която да не си свалял — допълни Червената шапчица.

После се обърна към мен и добави, смеейки се:

— Прощава му се само защото неговата лазаня е адски вкусна.

— А и тартарът от сьомга също — добави Марин. — Александра, представям ви Каролин, моята канадска приятелка, за която ви говорих преди малко.

— Вие ли идвате от Монреал? Акцентът още личи, очарователен е! Благодаря за крилата и маската. Спасихте ми живота!

— Няма защо. Стоят ви чудесно! Що се отнася до акцента, опитах се да го премахна, но всеки път, когато разговарям със семейството си, той отново се възстановява с все сила. Марин ми каза, че сте живели в Монреал, дълго ли бяхте там?

— Две години. Това е град, с който човек се разделя трудно.

— На мен ли го казвате!

После Марин ме запозна с Пол — магьосникът, който бе успял да отмъкне Каролин от родния й град, и с Бенжамен, капитан от полицията в Шандьоние, дегизиран като Робин Худ.

— Вече познавате, струва ми се, Брюно, той е нашият кмет — приключи с представянето моята хотелиерка и посочи последния от групата.

Съдейки по деликатната червенина, която плъзна по бузите на Марин, се зачудих дали пък той не е онзи фамозен „някой“, за когото ми бе споменала преди малко. С това би могло да се обясни и присъствието му в дома й в деня, когато пристигнах…

— Наистина така е! Добър вечер, господин кмете, как сте? — попитах с престорена превзетост.

— Много добре, а вие как сте, Алекс?

— Великолепно! Както виждам, значи вие сте отмъкнали пиратския костюм под носа на Марин?

— Признавам вината си! Но ако трябва да избирам между костюма на пират и килт, все пак предпочитам да съм пират.

— Шът! Трябва да се заемем с възпитанието ви — намеси се Марин.

— В този момент за Марин шотландците са нейната икона — обясни Максим, обръщайки се към мен.

— Новите вампири — това са шотландците — заяви Каролин. — Трябва да наминете някой ден в нашия читателски клуб.

— ИМЕННО! Точно това се съсипвам да им обяснявам! — възкликна Марин. — Пък и с килт Ерик изглежда още по-добре. Нали, Алекс?

Обърнах се към Ерик, чийто поглед усещах върху себе си, докато тя представяше останалите, и леко кимнах с глава.

— Много ти отива — чух се да изричам тихо, взряна в очите му, сякаш бяхме сами в света.

Той се усмихна.

— Изглеждаш великолепно — прошепна и сърцето ми отново заби учестено.

— Ако желаете, можем да ви оставим сами — вметна Максим. — Толкова много електричество витае във въздуха, че може да възпламени и локва!

Усетих как се изчервявам както никога досега и сведох поглед, но веднага го вдигнах към мъжа, който беше в мислите ми толкова отдавна, че се чудех дали винаги не е бил там.

— Стига, Макс — каза Марин. — Ела да танцуваме, вместо да говориш глупости.

Тя го хвана за ръката и го замъкна на дансинга.

Чак сега забелязах групата на няколко метра оттук, качена върху една временно изградена сцена близо до дансинга. Оттам току-що бе зазвучало едно завладяващо поп рок парче и дансингът започна да се пълни.

— Ще ми посветите ли този танц, госпожо Левасьор? — попита Пол Каролин.

— С удоволствие, мосю Левасьор.

Хванати за ръка, те също се отдалечиха към дансинга, веднага след тях тръгна и Бенжамен, насочвайки се към една млада жена, която го викаше.

— Е добре, струва ми се, че е време и аз да си потърся дама — подхвана Брюно, когато останахме само тримата. — Алекс…

— Не си го и помисляй — намеси се Ерик, без да откъсва поглед от мен.

Пеперудите започнаха френетично да се блъскат в стомаха ми.

— Само исках да пожелая приятна вечер на Александра.

— Приятна вечер и на вас, Брюно.

— До скоро, Ерик.

Брюно се усмихна с разбиране и се изниза, оставяйки ни само двамата.

— Здравей — каза Ерик.

— Здравей.

— Прекрасна си.

— Вече го каза.

— Знам. Прекрасна си.

Тихичко се засмях.

— И ти не си зле.

Което, честно казано, си беше евфемизмът на века.

— Искаш ли да танцуваме?

— Защо не? Но не обещавам да не те настъпвам.

— Няма значение дали ще ме настъпиш. Искам само…

Да те целувам с разкъсващи целувки от главата до петите, докато загубиш разум, да усетя вкуса на всяка частица от кожата ти… — сякаш казваха очите му, а може би си въобразявах?

Единственото нещо, което знаех, бе, че ме гледаше с толкова напрегнат поглед, че цялата пламнах.

— Само ли?

— Само да танцуваме. Искам да танцувам с теб — заключи той и ми подаде ръка.

И внезапно осъзнах реалността.

— Всъщност, не съм сигурна, че идеята е добра. Глезенът ми…

— Изчакай ме само две секунди.

Той с бърза стъпка се отправи към музикантите и им каза нещо. Те отвърнаха на молбата му, като кимнаха с глава, после Ерик слезе от естрадата и се върна при мен.

— Какво им каза — попитах, макар че предполагах какъв ще е отговорът.

— Ще видиш… — отвърна с тайнствена усмивка.

Няколко мига по-късно музикантите приключиха набързо с парчето, което изпълняваха, и подхванаха нежна романтична балада. Ерик се поклони с поглед, впит в моя, и попита:

— Госпожице фея, ще посветите ли този танц на едно смирено човешко същество като мен?

— С удоволствие — отвърнах и бих могла да се закълна, че в този момент крилата ми станаха истински и бих могла да полетя.

Плъзнах длан в неговата и го последвах до дансинга, където всички вече бяха започнали да се полюшват в плавния ритъм на мелодията. Ерик се обърна към мен, приплъзна лявата си ръка на талията ми, притискайки ме към себе си, а с дясната здраво държеше другата. Никой от нас не пророни и дума, телата ни се прилепиха едно към друго и започнаха да се движат в унисон, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Главата ми полека се приближаваше до неговата и скоро слепоочието ми се опря до бузата му — струва си да се издигне олтар в чест на онзи, който е измислил високите токчета.

Почувствах как се засили натискът на ръката му върху талията ми и пръстите му стиснаха по-силно моите. Затворих очи.

Чувствах се толкова добре. Спокойна.

Известно време танцувахме така с преплетени пръсти и крака, после той прошепна нещо в ухото ми.

— Преосмислих предложението.

Отдръпнах се разтревожена и се взрях в лицето му.

— Само не ми казвай, че си променил мнението си.

— Не, не съм го променил.

— Уф! Тогава кое си преосмислял?

— Ако е съдено на твоя план някога да се осъществи и ако шефът ти се съгласи с предложението… Тогава ти ще бъдеш ли част от екипа, който ще пристигне, за да придвижи работата с лозовия масив?

Въпросът му ме завари неподготвена. Не че не бях мислила за това, всъщност бях мислила само за това или почти само за него, откакто ми бе хрумнала идеята, но да ме попита той… не знам. Наистина не го очаквах.

— Не знам. Надали.

— А трябва. Това е единственото условие, заради което се съгласих.

Пулсът ми се ускори.

— Аз… Не разбирам — чух се да отговарям. — Защо искаш да съм тук? Ти ще си в Африка или някъде другаде. За теб това не променя нищо.

— Защото имам доверие в теб, Алекс — отвърна той. — Защото обичаш замъка, както го обичаше баща ми, и защото знам, че докато е в твоите ръце, с него няма да се случи нищо лошо. Защото…

Замълча и без да го осъзнаваме, спряхме да танцуваме. Вкамених се, сякаш някой ме бе закачил за устните му. Част от мен копнееше да чуе думите, на които не би трябвало да се надявам. Това беше опасна игра, знаех го, но не бях в състояние да се откажа от нея.

— Тук е Марин — отвърнах. — Тя също обича замъка. Ще съумее да се погрижи. Наистина никой няма нужда тук от мен — добавих, сдържайки дъха си.

Не можех да се позная. Буквално бях готова да умолявам Ерик да ми каже, че има нужда от мен.

Беше някакво безумие. Истинска лудост.

— Защо говориш така?! Алекс, ти… аз…

Въздъхна, после колебливо поклати глава. Погледът му потърси моя настойчиво. После нежно свали маската от лицето ми, галейки го с върха на палеца. Тръпка пробяга по тялото ми. Затворих очи, отдавайки се на ласката на ръката му.

Само още няколко мига — обещах си. — Само още няколко мига…

— Алекс, погледни ме.

Отворих клепачи и тутакси потънах в бездънната бездна на сините му очи. Сферата около нас се затвори и останалият свят изчезна. Вече не съществуваше утре. Имаше само тук и веднага, само сегашния момент. Само той и аз.

Той бавно приближи лицето си и опря чело в моето.

— Алекс — прошепна. — Имам нужда от теб. Мисля… мисля, че се влюбвам в теб. Не ме отбягвай повече, моля те…