Клое Дювал
Шато край реката (36)

35
Александра

Парижкото летище. В наши дни

Затворих дневника на Габриел с бавни движения и известно време останах така — гледах го и пръстите ми машинално следваха пукнатините на кожената подвързия, играеха си със закопчалката и имах чувството, че раменете ми все повече се превиват под някакъв оловен похлупак.

Беше си отишъл.

По-скоро — те си бяха отишли. Както Тома, така и Ерик. Сблъсквайки се с един проблем, с една преграда, вместо да се борят за жената, която обичат или поне претендират, че обичат, мислех си с горчивина, и двамата бяха предпочели да избягат и да ближат раните си на другия край на света.

Банда страхливци.

И двамата. Хвани единия, удари другия.

Въздъхнах, бавно изпускайки въздуха от дробовете си, който така и не бях забелязала, че съм задържала по време на четенето, а сърцето ми продължаваше да блъска силно в гърдите.

Съвсем точно знаех какво е изпитвала Габриел. Безсилие и разочарование. Фрустрация и страх, че никога повече няма да го види. Колебания и купища въпроси.

Защо Тома се е усъмнил в чувствата й към него? Как така не е разбрал, че го обича, че е избрала него, единствено и само него? Тя му бе дала всичко — сърцето, тялото и душата си, своята любов и приятелство, ръката си. И живота си.

А той, той бе избягал. Без дори да поговори с нея. Без дори да я предупреди. Да й обясни.

Ако не беше пожарът, колко ли време щеше да мине, преди Габриел да разбере, че е заминал така внезапно и необмислено? Тя дори не знаеше точно защо го е направил!

Жестоко бе от страна на Тома да постъпва така. Жестоко и безразсъдно. Габриел не го заслужаваше.

Извадих снимката на моята далечна предшественица от чантата си и се загледах в нея. Изглеждаше толкова щастлива. Толкова доверчива. Толкова влюбена. Човек би казал, че току-що е получила за подарък луната заедно с всички звезди.

Най-малкото, което можеше да се каже в случая, бе, че щастието й беше краткотрайно.

Стиснах устни.

Каква бъркотия… Малко оставаше, за да бъдат напълно щастливи. Можеха да докоснат щастието с пръст, когато той развали всичко.

Днес, сто и двайсет години след случилото се, ме болеше за Габриел. Ядосана бях заради нея. И обвинявах Тома, и то много.

Въздъхнах. Всъщност ядосвах се на себе си и моята остра реакция по отношение на случилото се в това толкова далечно минало, за което научих сега, и го считах за предателство от страна на Тома. Беше само изблик на разочарованието и гнева, които изпитвах към себе си, бе отдушник за всичко, което чувствах и с което не знаех как да се справя.

Защото истината беше, че бях в подстъпите на тотална разруха на живота ми. И че Ерик си тръгна по моя вина. И че ако сега стоях на летището с разбито сърце и никаква представа как да оправя станалото, не можех да се ядосвам на никой друг, освен на себе си. Бях потънала до гуша по най-неспасяемия начин и дори бях успяла да объркам напълно живота на хора, които не искаха нищо от мен.

Имах късмет, че Марин не ме намрази след тази история.

Машинално проверих телефона, както бях правила досега сто петдесет и две хиляди пъти през последните два дни.

Нищо.

Екранът беше празен, телефонът мълчеше, а аз въздишах. Отново и отново.

Трябваше да кажа на Ерик за Спенсър. Трябваше да постъпя честно. Не знам защо не му споменах нищо. Ако го бях направила, ако бях откровена още от началото, нямаше да сме днес в това положение. Не знам как щяха да се развият нещата, но сигурно щеше да е различно. Нямаше да замине за Африка или поне не толкова скоро и не по такъв начин.

И аз нямаше да се ненавиждам както сега.

Благодарение на собствената ми глупост бях загубила доверието му може би завинаги и това ми причиняваше болка. Огромна болка.

С натежало сърце изведнъж осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи, и набързо ги избърсах.

 

 

Шандьоние. Два дни по-рано…

Не бяха минали и две минути, откакто Ерик си тръгна, когато видях колата на Марин да се появява в края на алеята.

Стоях все така там права в измачканата си рокля на фея, с безволно отпуснати ръце и лице, обърнато към далечината в посоката, в която бе заминал Ерик.

Не може да си е тръгнал, повтарях си непрекъснато. Не може да зареже всичко ей така само защото му е хрумнало, и да остави да го чакат братовчедка му, приятелите му, замъкът и Макс.

Искам да кажа, че кой зарязва кучето си така? Изоставя мен — да, това бе факт, болезнен наистина, но можех да си го обясня. Но Макс не бе направил нищо!

Чух зад гърба си жалостивото скимтене на кучето, което нетърпеливо дращеше с нокти в чакъла на алеята. Без да го виждам, знаех, че и то се взира в пътя нащрек и не може наистина да разбере какво става, че чака Ерик да се върне, вслушвайки се в най-малкия шум с надеждата, че е обърнал назад мотора и идва. Че е променил намерението си. И се връща. Заради него. Заради мен. Заради нас.

Само че секундите се отронваха една след друга, а той не идваше.

После по пътя се зададе братовчедка му.

Струва ми се, че никога през живота си не съм изпитвала такова разочарование, че виждам някого, когото все пак толкова много харесвах.

Тя паркира колата, излезе и, без да каже и дума, ме прегърна. Просто така. Както би го направила Беа. Все още в шок от думите на Ерик, изобщо не реагирах. Помилва косите ми и този повтарящ се и вдъхващ утеха жест ме извади от състоянието на онемяване и лека-полека се върнах в реалността.

— Замина — казах с глух, смазан от мъка глас.

— Знам.

— Влюбена съм в него.

— Знам.

 

 

По-късно през деня, докато лежах на леглото и въртях и превъртах в ума си разговора, съжалявайки, че съм казала това вместо онова и съм направила това, а не друго, припомняйки си десетки пъти сцената и всеки наш разговор, откакто се запознахме, или накратко — когато стотици пъти се ожалвах и с все сила окайвах съдбата си, Марин почука на вратата и влезе в ръце с поднос, препълнен с вкуснотии.

— Чай, бисквити и шоколад — точно това му трябва на човек, когато е в депресия — заяви тя. — Това ще ви ободри.

Сложи подноса на пода до леглото и се обърна към мен.

— Хайде, елате. Ще се натъпчем заедно.

Седнах до нея и се облегнах на таблата на леглото. Марин наля чай в чашите и ми поднесе кутията с бисквити. Взех си една, тя направи същото и известно време в стаята се чуваше само шумът от хрупането на бисквитите.

Започнах първа.

— Всичко оплесках.

— Случва се човек да сбърка.

— Сигурно ме мразите.

— И защо?

— Обърках живота на всички ви… Заради мен Ерик замина, иска да продаде замъка, а на всичкото отгоре вие трябва да сърбате попарата. По-добре щеше да е да не бях идвала тук.

— Не съм съгласна. Наистина, последните дни бяха малко тревожни, но нищо не е непоправимо. Пък и на мен ми е много приятно, че сте тук.

— Ерик замина — напомних й. — Мислите ли, че това е поправимо?

— Беше запланувал да пътува отново. Отложи заминаването заради замъка, но вече беше уредил формалностите да се върне в Африка. Пък и не отиде завинаги.

Не, само докато и аз замина, помислих си.

— Ще продаде замъка — настоях.

— Не и без моето съгласие. Казах му мнението си достатъчно остро, повярвайте ми. И за това също нямате вина. Двамата с него сме разговаряли по този въпрос вече много пъти.

Ох!

— Не съм се блъскала като луда, не съм посветила всичките си сили, за да продаде накрая замъка ей така — продължи Марин. — И той го знае. Припомних му го.

Надявах се да е права. Трудно ми беше да изпитвам такова доверие като нея.

В ушите ми още звучаха думите на Ерик — изрече ги с такава решителност, също като първия път, когато ги каза.

Отхапах от втората бисквита с надеждата да заглуша мъката си с маслото и парченцата шоколад.

— Казах му още да спре да се прави на дете и да вземе да порасне — добави Марин. — И че вие сте най-доброто нещо, което му се е случвало. Но ще му трябва малко време, за да стигне до същото заключение като мен.

За малко да се задавя с бисквитата.

— Какво му казахте?

— Казах му, че вие сте най-доброто нещо, което му се е случвало — повтори тя. — И така мисля. Накарахте го да излезе от зоната си на комфорт и не му отстъпвате. Той има нужда от жена като вас в живота си. Жена, която да му се противопоставя и да омекотява циничния му характер. Мечтателка, която да внесе малко нежност и малко лудост в ежедневието му. Той има нужда от това.

Holy macaroni…

— А той какво отговори?

— Нищо. Смени темата.

— Очевидно, иначе щеше да е прекалено хубаво.

Въздъхнах.

— Мислите ли, че ще ми прости?

— От негов интерес е.

— Дори не ми даде възможност да му обясня. Замина си, без да ме изслуша.

— Мъже…

— Да…

Марин си взе парченце шоколад и отхапа от него замислена.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Да — отвърнах с нос, забит в чашата чай.

— Защо не му казахте?

Сведох поглед. Очаквах този въпрос. Беше разбираем.

— Не знам — отвърнах честно. — Може би, защото на мен започна да ми харесва… да бъда себе си. А не Алекс, годеницата на блестящия адвокат Спенсър Ашфорд. Не Алекс, любезната приятелка, която приготвя на колегите му да похапнат, когато са у дома му, и която не смее да шукне, за да не ги безпокои. Исках само… някой да ме забележи. Да ме забележи Ерик. И… не знам, не го направих съзнателно. Аз… не очаквах, че ще се влюбя. Боже, колко неприятен беше през първия ден! Нямаше никаква причина да му кажа за годеника си. А после… вече нямах желание да споменавам за Спенсър. След това… стана твърде късно.

— Сега разбирам по-добре.

— Пък и изпитвах чувство на вина. Обичам Спенсър. Той е прекрасен човек и не исках да постъпя нечестно с него. Бях объркана.

— Представям си. Какво тогава ви накара да промените мнението си?

— Най-добрата ми приятелка Беа. Каза ми, че според нея Спенсър не е за мен. И че с него съм като посърнала, а Ерик е събудил чувствата ми.

— Не познавам Спенсър, но… мисля, че съм съгласна с приятелката ви. Видях ви, когато танцувахте заедно с Ерик, вие сте един за друг, това направо бие на очи.

— Може би. Само че той замина.

— Ще се върне. В живота нищо не е лесно. Има неща, за които човек трябва да се бори.

— Да не би да искате да кажете, че трябва да отида да го търся в Африка?

— Не, не искам да кажа това! — отвърна и се засмя. — Струва ми се, че има нужда малко да помисли. И да осъзнае, че му липсвате.

— Еех…

Взех си бисквита и отпих от чая.

— Знаете ли — каза Марин, — в живота нищо не става случайно.

— Наистина трябва да ви запозная с Беа.

— Така ли? Защо?

— Тя е убедена, че съм намерила снимката, защото такава е съдбата ми — да дойда и да спася замъка. Дори и собственика му.

— Май не сте съгласна — отбеляза Марин.

— Никога не съм вярвала истински в съдбата, така че и аз не знам. Освен това… би трябвало да имам страхотно високо мнение за себе си, за да си въобразявам, че бих могла сама да успея в това, с което Марк, Ерик и вие не сте могли да се справите.

— Не е точно така. Понякога е достатъчен един детайл, за да потръгнат нещата. Някой, който познава някого, а той пък познава някой друг.

— Дано! Не знам. Трудно ми е да спася самата себе си от собствената си глупост, а пък да спася замъка… нещо не ми се вярва. Така или иначе… Ерик не иска да се меся, така че…

— Нали ви казах, ще се справя с Ерик, имайте ми доверие, той ще промени мнението си.

Точно в този момент телефонът ми даде сигнал, за да ме уведоми, че имам съобщение. От Ерик.

— Говорим за вълка, а той… — промърморих и побързах да го прочета.

„Ще запазя замъка, можеш да говориш за лозовия масив с шефа си.“

И нищо повече. Никакво обяснение в любов, никакво съжаление, нямаше дори и подпис.

Само тези няколко сухи и напълно лишени от емоция думи.

Така да бъде.

 

 

Прекарах последния ден от ваканцията с нос, забит в компютъра, за да довърша работния план, който щях да представя на Елизабет. С помощта на Брюно и на Марин уточних някои подробности, прецизирах и какво може да предложи градът на моя работодател като допълнителни предимства. Тримата решихме да направим всичко възможно планът да се осъществи.

Сега, когато не бях толкова съсредоточена в житейските си проблеми, ми направиха впечатление множество дребни детайли, които ме навеждаха на мисълта, че нещо се зараждаше между Марин и Брюно: погледите, които си разменяха, готовността, с която Брюно откликваше, когато тя поиска нещо, начинът, по който поведението му почти недоловимо се променяше, щом тя влезете в стаята. Замечтаната усмивка върху устните на Марин, когато скришом наблюдаваше Брюно. Подозренията ми изглежда се потвърждаваха и бях много радостна за Марин. Брюно беше добър човек, уважаван и внимателен. Той щеше отново да й върне доверието и в любовта, и в мъжете.

Съжалявах много, че трябваше да си замина за Калифорния и нямаше да мога да видя точно как ще се развие връзката им… но не можех да остана по-дълго — трябваше да спасявам замъка.

Възнамерявах да докажа на Ерик, че може да ми се довери.

 

 

Летището на Париж На следващия ден

Машинално погледнах отново екрана на телефона си. Нямаше нищо.

Погледът ми се задържа върху вратата на залата за заминаващи, през която постоянно влизаха нови пътници. Дори намекът за черна коса, за някоя малко по-мускулеста фигура караха сърцето ми да ускорява ритъма си.

Само че всеки път се оказваше, че не е той.

Нямаше как да е той. По това време беше в Африка.

А аз не бях актриса от романтична пиеса. Той не се появи на летището, крещейки да не се качвам на самолета и умолявайки ме да се омъжа за него.

В истинския живот такива неща никога не се случват. Особено на мен.

Телефонът иззвъня и привлече вниманието ми. Имах имейл. От Флави Кермарек!

Марин ме предупреди, че приятелката й е проявила интерес към историята на Габриел и че тя й е дала моя електронен адрес, за да може да се свърже директно с мен.

Скъпа госпожо Доусън,

Първо да се представя — аз съм Флави Кермарек и съм писателка. Струва ми се, че Марин Клеман ви е говорила за мен. Тя ми разказа историята на вашата предшественица и желанието ви тази история да стане сюжет на роман, и трябва да си призная, че съм много заинтригувана. Наистина приказна история и ако ми позволите, за мен ще е удоволствие да я опише моето перо.

Прилагам към това съобщение и електронно копие на последния ми роман, за да добиете представа за моя стил и да видите дали съответства на очакванията ви. За мен ще бъде удоволствие да ви изпратя, ако така предпочитате, печатен екземпляр.

Не се колебайте да се свържете с мен, ако имате каквито и да било въпроси.

После следваше поредица от координати, за да мога да се свържа с нея.

Хвърлих бърз поглед на часовника си. Имах още малко време, преди да се кача на самолета, така че реших да й се обадя веднага.

Още при първото позвъняване ми отговори женски глас.

— Ало?

— Госпожа Флави Кермарек?

— Аз съм.

— Добър ден. Обажда се Александра Доусън.

— О! Добър ден! Не очаквах да се обадите толкова скоро! Едва преди две минути изпратих съобщението!

— Имам още малко време преди полета и се възползвах, за да ви позвъня… Надявам се, че не ви безпокоя?

— В никакъв случай! Тъкмо работех над една заинатила се глава и само си търсех повод да се заема с нещо друго. Наистина се радвам, че мога да разговарям с вас, госпожо Доусън! Историята на вашата далечна предшественица не излиза от ума ми, откакто Марин ми я разказа, и ако се бях вслушала в желанието си, щях да ви пиша още в неделя. Но не исках да ви притискам така, затова се сдържах. Изчаках два дни, както виждате.

Ентусиазмът й ме накара да се усмихна.

— Знаете ли, можехте да ми пишете още в неделя — обясних й.

— Само ако знаех… Баща ми и моят съпруг винаги ми казват, че съм прекалено нетърпелива. И че който бърза бавно, стига далеко. Реших поне веднъж да се вслушам в съветите им.

— И аз самата не знам какво е търпение, така че не мога да ви упреквам.

— Прегръщам ви за това! — възкликна Флави и избухна в смях. — Но ако трябва да съм сериозна, държа да ви кажа още веднъж каква чест ще бъде за мен да опиша тази история. Предполагам, не сте имали време да хвърлите едно око на романа, който ви изпратих?

— Още не, но ще се възползвам от полета, за да го направя.

— О, значи вече се връщате в САЩ?

— Да, за съжаление, все някой ден трябваше да се върна.

— Така е. Не е ли много… тежко? Да си идете у дома след… всичко това?

Запитах се дали под „всичко това“ подразбираше замъка или нещо друго.

Като например неговия собственик и факта, че срещата ми с него преобърна целия ми живот.

Дали Марин й беше разказала и още нещо, освен историята на Габриел?

— За да съм съвсем честна с вас, ще ви кажа, че е… много тежко — изненадах се, като чух собствения си отговор.

— Да, знам как е. Тръгваме нанякъде безгрижно с намерението само да прекараме там няколко дни ваканция, а накрая целият ни живот се оказва разтърсен и вече нямаме представа как да се върнем към всекидневието.

— Горе-долу… да, точно така е.

— Изживяла съм го, когато се запознах със съпруга ми и с неговото семейство. Всъщност за няколко дни се влюбих в него, а и в тях, и не исках повече да се връщам у дома… Е добре, аз говоря, говоря, но не сте ми се обадили, за да ви разказвам подробности за срещата ми с Ромарик, така че кажете ми имате ли въпроси към мен?

— Ами… да, не, всъщност ви се обадих да си поговорим.

— Тогава, госпожо Доусън…

— Моля ви, наричайте ме Алекс!

— Добре. Тогава, Алекс, защо да не започнем с това да ми разкажете по-подробно за Габриел и Тома? Марин не навлезе в подробности, а аз от два дни буквално изгарям от любопитство…

Усмихнах се.

— С удоволствие.

Говорихме дълго. Толкова дълго, че затворих чак когато обявиха качването. Мисля и мога да потвърдя, без да ме е страх да не сбъркам, че докато разговаряхме, почувствах Флави като близка приятелка. Тя беше забавна и много любезна, ентусиазирана и романтична. Начинът, по който се изразяваше, възгледът й за нещата, нейният постоянен оптимизъм ми подействаха като антидепресант.

С лекота й разказах всичко, което знаех за историята на моите предци с най-малките подробности. Когато приключих, попитах Флави дали я вдъхновява и отговорът й беше еднозначен: Не можете да си представите каква неразбория цари в главата ми в този момент! Историята се развива направо пред очите ми с цялата романтика, която носи в себе си. Замък, загърнат в снежен пашкул, някакъв тайнствен собственик с белязано лице и мрачно минало и една жена със сияеща усмивка, която ще го изтръгне от мрака, за да го поведе към светлината… Прелестна любовна история, каквито обичам!

После говорихме за развръзката, но не знаех детайли, защото дневникът на Габриел прекъсваше в навечерието на отпътуването й за Ню Йорк.

Обсъдих с Флави възможността да съществува писмо от Габриел до баща й, което може би бях пропуснала да видя в книжарницата в Анже. За съжаление нямах вече време преди отлитането да се свържа с мосю Буржоа, за да го попитам. Но понеже и Флави, също като мен, изгаряше от желание да научи как завършва тази история, предложи да се заеме с проучването, още повече че навремето се бе занимавала с история.

Точно в този момент в залата обявиха моя полет. Уверих я, че ще й направя копие от дневника и ще й изпратя адреса на мосю Буржоа, после й благодарих и затворих.

Когато самолетът се отдели от пистата, бях толкова потънала в романа на Флави, че почти успях да се абстрахирам от това, че сърцето ми направо се разкъсваше на две.

Ерик не се появи. По никакъв начин не даде знак за себе си.

До последната минута се надявах това да се случи. Но трябваше да погледна истината в лицето.

Този път това действително беше краят на нашата връзка.