Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- À sa rencontre, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Радка Митова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клое Дювал
Заглавие: Шато край реката
Преводач: Радка Митова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателска къща Кръгозор
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: „Алианс Принт“, София
Редактор: Надя Калъчева
Технически редактор: Ангел Петров
Коректор: Надя Калъчева
ISBN: 978-954-771-414-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12927
История
- — Добавяне
17
Александра
Анже. В наши дни
Дзърррр!
Дзърррр!
Дзърррр!
Hum? What?[1]
Като някакъв леден душ този пронизителен звън толкова брутално ме върна в реалността, че едва не се изтърсих по най-жалкия начин от леглото, на което се бях настанила да чета дневника на Габриел.
Премигвайки с очи, се озъртах наоколо, за да открия уреда, който бе способен да издава толкова писклив звук.
Хотелската стая, в която се намирах, беше мебелирана възможно най-спартански, така че скоро открих виновника, който произвеждаше този нетърпим шум — телефона, закачен на стената до самата врата.
Леко замаяна и с разум, който не беше изцяло в миналото, но въпреки настоятелното звънене все още не се бе върнал напълно и в настоящето, станах и с гримаса от болка, когато тежестта на тялото ми се стоварваше върху навехнатия глезен, и проклинайки досадника, който бе дръзнал да ме безпокои насред тази изповед, достойна за епизод от сериала „Далас“, тръгнах куцук-куцук към този прокълнат апарат, а всичките ми мисли все още кръжаха около това, което току-що бях прочела.
Не му е баща ли? Кой тогава е бащата на Тома, щом това не е Виктор дьо Сен Арман? Имало ли е изневяра? Или Тома е бил тайно осиновен по някаква причина? Любопитството ме глождеше отвътре и въпросите се блъскаха в главата ми.
О, как бързо щях да се справя с това обаждане!
Доближих слушалката до ухото си и още преди да успея да кажа „Ало?“, един мъжки глас изрева:
— О, не, какво правите там, принцесо?! Вече ДВА ЧАСА ви чакам! Забавно ли ви е да ми връзвате тенекия?
Стъписах се и тутакси забелязах множество детайли, които дотогава се бяха изплъзвали от вниманието ми: стаята, която изведнъж се бе стъмнила, странно празния ми стомах и краката ми, които бяха напълно изтръпнали. Погледнах стрелките на часовника си. Беше 21 часа.
Oh crap! Crappity, crappity crap![2]
Имахме среща с Ерик в 19 часа!
— Аз… съжалявам, Ерик, не усетих как е минало времето — побързах да отговоря. — Веднага идвам!
— Побързайте! Готвачът няма да ви чака с часове, а и аз — също. И така висях достатъчно дълго.
И с тези думи затвори телефона. Забързах към банята да се освежа малко, грабвайки пътьом чантичката с гримове.
Когато излязохме от книжарницата днес по-рано през деня, мосю Буржоа се съгласи да фотокопирам някои от писмата, които старателно бях подредила в чантата си, и в пристъп на щедрост, която буквално ме смая, предложи дневникът на Габриел да остане у мен, като обясни, че той е нещо твърде лично, за да го изложи на показ в книжарницата, и че най-вероятно аз ще го използвам по-добре от него. Развълнувах се и му благодарих от все сърце, притискайки до гърдите си скъпоценния документ, все едно че беше самият Свещен Граал.
Веднага след това Ерик ми предложи незабавно да отидем до архива за гражданско състояние, като ми обясни, че ако искам да разполагам с достатъчно време, за да се ровя на воля в него, е по-добре да не се бавя, защото административните служби затварят доста рано.
В крайна сметка се оказа, че бихме могли отлично да минем и без това отиване дотам, тъй като администраторката — впрочем изключително учтива и много внимателна — ми предложи да използвам компютъра, който беше предвиден за посетителите и за всички, които се занимават с генеалогия. Така че отново се зарових в търсене, с каквото се бях занимавала преди два дни, и бързо открих искания документ. След още няколко кликвания и той се присъедини към приятелите си в досието, което съставях и което за огромна моя радост започна да става дяволски дебело.
След това се възползвах от времето, през което Ерик отново проведе някакъв тайнствен разговор, априори също толкова разочароващ като предишния, и продължих с търсенето. Час по-късно Ерик продължаваше да е на телефона, а аз бях успяла да издиря не само брачното свидетелство на родителите на Габриел, но и актовете за раждане и за смърт на Морис. Тъкмо се канех да поема по дирите на Елоиз, майката на Габриел, когато Ерик се приближи притеснен.
— Трябва да отида на среща с един човек — ми съобщи направо. Може ли да взема назаем колата ви за няколко часа? Наистина е важно.
— Ами… ОК. Разбира се. Имате ли време, преди това да ме откарате до хотела?
— Да, но ако тръгнем веднага. Съжалявам, но наистина трябва да бързам.
Сигурно действително беше нещо важно, щом ме зарязваше така с патериците и без превозно средство в град, който не познавах. Не че това ме притесняваше кой знае колко. Щях да имам време да прочета дневника на Габриел и да продължа да търся документи, използвайки моя компютър. На практика наистина нямаше нужда да стоя тук.
— Няма проблем — отвърнах с усмивка. — Изглежда е нещо важно.
— Да, доста. Аз… Такова е. Много е важно.
Като се извини още веднъж, Ерик ме остави пред хотела с чанта в едната ръка и патерици в другата. Набързо се уговорихме да се срещнем за вечеря в една бирария недалеч оттук и ми написа адреса й на листче.
Щом влязох в стаята си, извадих крайно внимателно дневника на Габриел, наместих се удобно на леглото и продължих да чета — впрочем с вече известните последици от това…
За мое облекчение, историята на моята далечна предшественица беше вълнуваща. Запознанството й с Тома беше истинска епопея, а обстоятелствата, при които се бяха срещнали отново, бяха едновременно трагични и романтични до крайна степен, да не говорим пък за сближаването им под трепкащата светлина на камината в библиотеката.
Постепенно, докато се опитвах да разгадая възможно най-добре в отсъствието на Ерик написаното — понякога набързо надраскано и зачертавано — започнах да изпитвам странно усещане. И аз не знам какво, но то стягаше сърцето ми. В историята на Габриел и Тома имаше нещо, от което се чувствах изключително щастлива, но същевременно усещах дълбоко в себе си огромна завист.
Когато Тома бе попитал Габриел — притеснен и раним, от което сърцето на моята далечна предшественица буквално се бе разтопило, дали и чудовищата наистина може да бъдат обичани, спрях да чета и не можех да си поема въздух, а очите ми бяха пълни със сълзи: ужасяващата реалност току-що ме бе пернала право през лицето.
Моята любовна история със Спенсър съвсем не беше толкова романтична.
До момента със сигурност винаги ми се бе струвало, че всичко е наред. Познавах, ценях и много обичах Спенсър по безброй причини — той беше най-добрият ми приятел, човекът, с когото можех да споделя всичко и който знаеше как да ми даде най-подходящите съвети. Беше изключително интелигентен и несравним, когато трябваше да ми помогне да запазя хладнокръвие в случаите, в които се поддавах твърде много на емоциите. Той беше моята котва в реалността, когато духът ми витаеше някъде из облаците. Но романтични жестове, разни лирични отклонения — това изобщо не му беше присъщо.
Да вземем например предложението му за женитба. Вече от година живеехме заедно, когато една вечер след традиционната ни вечеря със суши в събота, докато гледахме телевизионния сериал, сгушени един в друг, той ме попита между двата епизода: Дали ще е добре, ако вземем да се оженим, а?
Бях толкова изненадана, че изпелтечих: Ами… ами добре… да, би било добре. Спенсър ми се усмихна с една от своите красиви усмивки, която го правеше неустоим. Чудесно! — заяви той. След това, тъй като започваше следващата серия, насочи вниманието си към телевизора. А аз се сгуших отново в него, без да съм съвсем сигурна какво точно се бе случило. Дали току-що ми бе направил предложение за брак, или ми бе задал принципен въпрос за мнението ми относно това дали да се оженим?
Разбира се, че е предложение за брак! — потвърди той по-късно и ме целуна по върха на носа. — Ще отидем да ти купим пръстен при първа възможност.
Оттогава бяха минали осем месеца, но на хоризонта не се мяркаше дори и сянка от някакъв пръстен. Причината беше проста: беше ангажиран твърде много с работата си, а аз се притеснявах да повдигна отново въпроса, защото знаех, че го занимават много по-важни проблеми от някакъв годежен пръстен.
В действителност това не беше толкова съществено. В края на краищата нямаше особено значение по какъв начин бе направил предложението, главното беше, че го бе направил и че намеренията му бяха искрени. Това не бяха думи на вятъра, той наистина искаше да се оженим. От тук нататък останалото беше второстепенно и можеше да изчака, докато намери свободно време.
Или поне така убеждавах сама себе си.
Но сега… вече не знаех какво да си мисля.
Може би умората си казваше думата. А очевидно и отсъствието му. Защото нямах никакво основание да се чувствам оскърбена. Бях щастлива с него. С времето всичко щеше да си дойде на мястото.
Сякаш за да се оправдая за лошите си мисли, изпратих на Спенсър съобщение, преливащо от добро настроение, в което му казвах, че съм открила дневника на Габриел, и накрая добавих, че тъгувам за него. После, без дори да изчакам да ми отговори — знаех, че това няма да стане, преди да минат доста часове, отново се задълбочих в дневника и загубих всякаква представа за времето, чак докато звъненето на телефона не ме върна в реалността.
Ресторантът, в който Ерик ми бе определил среща, беше на две крачки от реката в сграда, която изглежда беше най-малкото от миналия век. Вътре обзавеждането бе едновременно старинно — стени от сив камък и картини с изгледи от града в цвят сепия, но в модерно с мебели от черно дърво и стоманени осветителни тела, разпръскващи мека светлина. Поради късния час ресторантът беше почти празен — заети бяха само няколко маси.
Забелязах Ерик, седнал малко встрани в един ъгъл, и се приближих. Очевидно бе решил да се презастрахова по отношение на идването ми, помислих си, като видях пред него наполовина пълната чаша с вино. Не можех да го упрекна, беше ме чакал повече от два часа…
— Наистина съжалявам, че ви забравих — извиних се още в минутата, в която седнах срещу него от другата страна на масата. — Четях дневника на Габриел и, честно казано, не видях как времето е отлетяло. Моля да ме извините.
Сложих патериците на пода по протежение на стената и му се усмихнах извинително. Той ми хвърли мрачен поглед, в който долових и още нещо, освен че беше крайно ядосан.
Дали се бе тревожил за мен?
— Надявам се поне да сте научили нещо интересно — изръмжа.
— Освен факта, че Тома и Габриел са изживели романтична любовна история, взета сякаш от някой роман, която вероятно бихте определили като пристъп на хипергликемия, не научих нищо друго, което би могло да спаси замъка. Но, когато позвънихте, току-що бях узнала дълбоко скриваната семейна тайна.
— Тайна ли?
— Очевидно Тома не е бил законен син на Виктор дьо Сен Арман.
Той вдигна учудено вежди.
— Виж ти… Госпожа баронесата, да не би да е кръшнала? Каква изненада! — коментира саркастично. — Кой тогава му е баща?
— Още не знам. Тъкмо щях да го прочета, когато звъннахте.
Сервитьорът се приближи до масата.
— Желаете ли аперитив, госпожо?
— Ще взема чаша бяло вино — отвърнах. — Какво може да ми предложите, но да е местно производство? Все още не съм прегледала менюто.
Сервитьорът изброи няколко марки от района на долината на Лоара и му казах коя предпочитам.
— Чудесен избор, госпожо. Готови ли сте с поръчката, или желаете да дойда по-късно?
— Бихте ли ми дали още няколко минути? — попитах.
— Добре, госпожо. Връщам се веднага с чашата вино.
Той се отдалечи и се задълбочих в менюто, усещайки погледа на Ерик върху себе си.
— Да не би да имам магданоз по зъбите или ви се струвам неустоима?
Вдигнах глава и срещнах погледа му.
— Избрахте много добро вино — отвърна той изненадано.
— И се чудехте дали съм наясно какво поръчвам, или е само случайност?
— Донякъде — призна той.
— Защото съм жена, или защото съм американка?
— Защото сте американка. Аз не съм сексист.
— Виждам. Е, все е нещо. Но от друга страна е проява на шовинизъм да си мислите, че единствено французите разбират от вина. Има живот и извън Франция и ми се струва, че когато човек пътешества, както правите вие, би трябвало да е наясно.
— Тушѐ![3]
— За да ви е за урок, знайте, че работя в една винарска изба в Калифорния и че най-вероятно за виното знам повече неща от вас.
— Нямах никаква представа — отбеляза той. — Всъщност нищо не ми е известно за вас. Освен това, че сте непоправима романтичка и имате също толкова проклет характер като моя — подхвърли с изненадващ закачлив блясък в погледа.
— Ей! Не ви позволявам да твърдите, че имам проклет характер — отвърнах, преструвайки се на засегната. — Аз съм самото въплъщение на тактичността. Вие сте причината да покажа най-лошата си страна, мосю Темерут. И ако не знаете нищо за мен, то е, защото досега не сте си направили труда да ме попитате.
— Не е лъжа. Хайде, разкажете ми. Коя сте вие, Александра Доусън?
В този момент сервитьорът се появи отново, този път с чашата с вино, постави я пред мен и пак попита дали желаем да поръчаме вечеря.
— Дайте ми още две секунди.
Сервитьорът се поклони леко и се отдалечи.
— Вие избрахте ли си?
Ерик кимна с глава.
— Имах предостатъчно време да науча менюто наизуст, докато си представях как са ви нападнали в някоя уличка — посочи той.
— Защо не позвънихте по-рано?
— Направих го. Не отговорихте.
Лицето ми се изкриви в гримаса.
— Колко странно, не съм мърдала от стаята.
— Нямате представа какво ми мина през ума. Не смеех да изляза от ресторанта, за да не се разминем.
— Искрено съжалявам, че съм ви притеснила. Наистина не съм чула телефона. Още ли ми се сърдите?
— Не ви се сърдя. Просто се разтревожих, това е.
Отклони поглед, после добави:
— Съжалявам, че ви се развиках така.
— Няма нищо. Разбирам ви. В крайна сметка грешката е моя — протегнах ръка към него. — Дайте ми мобилния си телефон.
Той сви вежди.
— Какво ще правите с него?
— Няма да го открадна, ако това ви е притеснението. Само искам да ви запиша моя номер. Това може да ви спести в бъдеще появата на няколко бели косъма.
Той извади телефона от джоба си, отключи екрана и ми го подаде. Записах номера си и затворих, когато чух моят телефон да вибрира в чантата.
— Сега пък трябва ли и да отговорите? — измърмори той.
— Я ми кажете, не ви ли омръзна вече да сте все така негативно настроен? — отвърнах възмутено, докато му връщах телефона.
— Не съм негативно настроен.
Вдигнах учудено вежди.
— Добре, съгласен съм, може би съм малко саркастичен — призна той.
— Това вече е евфемизмът на века. Ако човек потърси в речника термина „темерут“, сигурна съм, че там ще намери и снимката ви.
По устните му плъзна усмивка.
— Струва ми се, че по-скоро снимката ми ще бъде при термина „неустоим“ — заяви той и ми хвърли съблазняващ поглед.
По дяволите, ставаше още по-привлекателен, когато гледаше така, и го знаеше. В гърдите сърцето ми замря.
— Със сигурност надали е вярно! И пазете глезените си, няма да ви отстъпя патериците — отвърнах и бързо забих нос в менюто.
Имах само толкова време, колкото да забележа самодоволната усмивка, която се изписа по лицето му, и сърцето ми се разтуптя въпреки волята ми.