Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (9) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

7.

Гълтателният рефлекс върна рязко Мадок към реалността. Всъщност се събуди в кошмара на давенето. Започна сляпо да размахва ръце и крака, а тялото му се разтресе в спазми от кашлицата, докато се мъчеше да очисти дробовете си от студената морска вода. Отне му секунда да разбере, че е на повърхността и доста повече да си спомни къде се намираше преди това.

Надигна глава над водата и видя пламъци и петна разлято масло. Навсякъде покрай него плаваха горящи отломки, така че интуитивно се досети какво се е случило.

Гранатата, която беше подхвърлил на задната палуба, навярно бе предизвикала вторична експлозия, може би в резервоарите за гориво, и това беше взривило моторния катер на парчета. Експлозията го беше изхвърлила в морето.

Облекчението, че е преживял катастрофата, незабавно се смени с паника. Заплува кучешката в кръг, търсейки къде се намира „Морска пяна“.

— Мадок!

Викът беше слаб, но ясен. Завъртя се обратно в търсене на източника на гласа, като размахваше ръце над главата си.

— Кори! Насам!

Сноп прожекторна светлина проряза мрака. Мадок се обърна към нея и заплува, но само след няколко секунди кръгът на прожектора се спря върху него, последван бързо от спасителен пояс. Той промуши едната си ръка през дупката в средата и остави другарите си да го издърпат, сякаш беше най-големият улов за деня.

Кори, все още облечен в яркооранжевия спасителен костюм и целият подгизнал от собственото си пътешествие по вода, беше единственият човек на другия край на въжето.

— Къде е Мат? — попита Мадок, щом Кори протегна ръка, за да го издърпа на борда.

— В безсъзнание е — отвърна Кори, като кимна с глава през рамо към неподвижната фигура, просната върху палубата.

— Да не са го простреляли?

Кори поклати отрицателно глава.

— Мисля, че го е ударил някой летящ отломък. Проверих, че е жив и диша. След това започнах да те търся.

— Има ли оцелели от противниковата страна?

— Не видях никого. Мисля, че цялата екипировка, с която се бяха накичили, ги е завлякла на дъното. Какво, по дяволите, беше това, шефе?

— Извадихме късмет. — Мадок отново погледна към водата. — Този път.

 

 

Повредите по „Морска пяна“ бяха предимно козметични и над ватерлинията. Мат Барнаби, от друга страна, навярно беше получил мозъчно сътресение, но дори нараняванията му да не изискваха специализирана медицинска помощ, Мадок нямаше да промени решението си незабавно да се върнат в пристанището.

Въпреки че пиратството по море ставаше все по-широко разпространено, той беше доста сигурен, че хората, които ги бяха нападнали, не бяха членове на пиратска банда, която се бе опитала да се възползва от възможността да ги завладее. Всичките говореха английски с американски акцент, а оръжията и оборудването им подсказваха, че са професионалисти — паравоенни или наемници.

Бойно формирование.

Но за кого ли работеха?

Докато не намери отговор на този въпрос, търсенето за „Уарата“ трябваше да почака.

Сателитният телефон започна да звъни, когато бяха само на петдесет мили от пристанището. Беше Боунс.

— Няма да повярваш какво ни се случи!

Мадок усети, че пулсът му се ускорява.

— Чакай да позная. Някой се опита да ви убие.

В другия край на линията последва дълга пауза — неизбежното закъснение от сателитното предаване — а след това отново се чу гласът на Боунс.

— Пич, кога успя да му кажеш?

Гласът на Уилис едва се чуваше.

— Кога бих могъл да го направя? Нали през цялото време бяхме заедно.

— Просто ми кажи какво се случи — подкани го Мадок.

Внимателно изслуша разказа на Боунс за всичко, което беше станало, започвайки със срещата в университета в Бъфало и завършвайки с измъкването им на косъм от двамата убийци.

— Ние също си имахме неочаквани гости — каза Мадок, когато партньорът му приключи.

— Значи това доказва хипотезата ми. Нападат всички, които знаят, че сме намерили томахавката на Фолкън.

— Боунс — намръщи се Мадок, — знаеш какво ми е мнението за съвпаденията, но ако бъдем честни, не мога да проумея как една стара брадва може да привлече вниманието на група международни убийци.

— Томахавката е само върхът на айсберга. Роуз може да го обясни по-добре от мен. Ще я оставя да ти го разкаже, когато пристигнем при вас.

— Чакай малко, тук ли идвате? Сигурен ли си, че е добра идея?

— Определено — отвърна Боунс. — Ако Роуз е права, само там можем да намерим отговорите.

— Имаш предвид отломките ли?

Закъснението във връзката беше влудяващо, но не чак толкова, колкото загадъчният отговор на Боунс.

— Не съвсем.

 

 

— Антарктида? — Мадок погледна към Боунс, после върна поглед към Роуз Гриър. — Вие сериозно ли?

Червенокосата жена кимна уверено.

— Там го е намерил капитан Фолкън.

— При Аванпоста^[1]?

— Така прадядо ми го е нарекъл в книгата си.

Бяха се събрали в ресторанта на хотела в Дърбан, където Мадок и останалите за всеки случай се бяха записали под измислени имена. Въпреки убийственото главоболие и новия белег Мат се обяви за годен за служба, но Мадок реши, че ще е най-добре, ако известно време стоят настрана от „Морска пяна“.

— Тази книга я прочетох по време на полета насам — додаде Боунс. — Съвсем точно описва онова, което намерихме. Клипърът, вторият самолет и сблъсъкът им във въздуха. Дори томахавката беше точно там, където я намерихме. Всичко съвпада.

Мадок си отбеляза мислено да добави „В сянката на крилете на сокола“ към своя списък от книги за четене, който отдавна беше надхвърлил всякакви разумни граници. От друга страна, беше сигурен, че Роуз вече е споменала всички важни точки.

Според преразказа на Роуз действието се развива през 1938 г. или някъде там. Млад писател на булевардни романи на име Дейвид Долтън — Додж, се отправя в търсене на Фолкън — човека, който вдъхновил измислените му истории — след като американският президент бива отвлечен. Дръзкото престъпление е извършено от банда наемници, използващи технологии, които даже в наши дни биха звучали така, сякаш са взети от някоя история за Бък Роджърс^[2]: екзоскелетни брони, направени от нерушим метал, които придават на носещите ги, наред с всичко друго, възможността да летят и способността да изстрелват светкавици. В романа става ясно, че екзоскелетите са всъщност творение на много напреднала, но изчезнала човешка цивилизация. Артефактите били открити от „истинския“ капитан Фолкън в древен аванпост, погребан под ледовете на дъното на света. Додж преследва похитителите на президента буквално до края на света и след като се измъква от аванпоста, който всъщност се оказва някакъв много сложен затвор, тръгва да преследва самолета на похитителите — откраднат прототип на „Боинг 314“ — в много по-малък хидроплан — биплан „Груман JF“ — Патето. В кулминационния момент на историята двата самолета се сблъскват във въздуха, след което падат от небето, докато героите се измъкват с помощта на технологиите от Аванпоста.

Всички, с изключение на капитан Фолкън, който героически извършва саможертва.

— Само си помислете — ентусиазирано добави Боунс. — Правителството в никакъв случай не би позволило на подобна история да достигне до обществеността. Отвлечен президент. Кражба на модерен самолет. Оръжия, които изстрелват светкавици. Трябвало е да я потулят. Както тогава, така и сега.

Мадок скептично повдигна вежди.

— Мислиш ли, че правителството е изпратило онези убийци по следите ни?

— Не цялото правителство. Знаеш как работят нещата. Едната ръка не знае какво прави другата. Правдоподобно разграничаване. Най-вероятно си имаме работа с някоя отбранителна агенция, която се спонсорира от черна каса. Подозирам, че през последните осемдесет години са се възползвали от технологиите на аванпоста.

— Ако в думите ти има поне малко истина — намръщи се Мадок, — защо изобщо биха позволили на този Додж Долтън да напише книгата си?

— Защото без същински доказателства, като например този самолет, книгата си остава чиста научна фантастика. Но ако се опиташ просто да го потулиш, хората ще станат подозрителни.

— Всъщност — добави Роуз — книгата беше публикувана едва преди няколко години. Може би е излязла, преди да успеят да я спрат, и са наблюдавали дали някой няма да я приеме сериозно.

Боунс се обърна към Роуз.

— Разкажи им останалото.

— Още ли има? — попита Мадок.

Роуз се усмихна срамежливо.

— По-скоро е догадка, отколкото доказателство, но… Господин Мадок, чували ли сте някога за „Станция 211“?

— Звучи ми като име на ски група.

— Всъщност е името на лаборатория, за която се говори, че е била построена от нацистите през 1939 г. в Нойшвабенланд, или Нова Швабия — едно място в антарктическия регион, известно като Земята на кралица Мод. Намира се на около 4000 километра на юг оттук.

— Нацисти… — кимна бавно Мадок.

— „Станция 211“ е само слух, но през 1938 г. наистина е имало нацистка експедиция до Антарктида. Регионът официално бил норвежка територия, но това не спряло нацистите да навлязат в нея. Привидно целта им била да създадат китоловно селище за Германия. По онова време китовото масло все още било важен ресурс, но изследователите прекарали почти две години в проучвателни полети над вътрешността на континента. Според някои свидетели успели да намерят зони, свободни от лед, в планината Мюлиг-Хофман, където горещи извори подхранвали плодородни зелени долини. В по-малко вероятните истории нацистите намерили технологии от древната цивилизация на Атлантида.

Мадок и Боунс се спогледаха.

— Знам — продължи Роуз, като изтълкува погрешно погледа. — Звучи налудничаво. Но след войната адмирал Ричард Бърд организирал огромна експедиция — операция „Висок скок“ — за да изследва същата област. Казват, че намерил зелени долини с дървета, растящи по склоновете им. Още по-странно е, че в едно интервю Бърд предупредил за неопределена опасност, която може да дойде от летателно средство, намиращо се в полярния регион.

— Всъщност е употребил термина „летящ обект“ — вмъкна Боунс. — Много хора смятат, че целта на операция „Висок скок“ всъщност е била да се намери извънземният космически кораб, открит първоначално от нацистите.

Мадок знаеше, че приятелят му обича хубавите теории на конспирацията, особено ако в тях са замесени извънземните.

— Според друга популярна теория Бърд е искал да провери възможността Земята да е куха, с входове откъм полюсите. Това също е нещо, в което нацистите са вярвали. — Роуз вдигна ръце в самозащита. — Не казвам, че вярвам в нещо подобно, но е добре известно, че след войната правителството прибрало доста от нацистките учени.

— Операция „Кламер“ — вмъкна Боунс.

— Възможно е адмирал Бърд да е действал въз основа на тайна информация относно нацистката активност в Антарктида.

— Значи мислиш, че „Станция 211“ е същият аванпост, описан в книгата на дядо ти?

— На прадядо ми, но да. Искам да кажа, преди да се запозная с вас, не съм вярвала, че в нея има истина, но… — Роуз сви рамене и погледна към Боунс. — Той вече го каза. Всичко съвпада.

Мадок се зачуди дали Боунс и Роуз не прибързват малко да припишат всичко на една голяма конспирация, но се затрудняваше да намери приемлива алтернатива. Ситуацията се усложняваше от факта, че Джими Летсън беше потънал в неизвестност. Такова поведение не беше присъщо за Джими, което, меко казано, безпокоеше Мадок.

Ако правителството наистина се опитваше да ги убие, за да прикрие нещо, тогава имаше само един начин да си спасят кожите.

Да го извадят на показ.

— Значи е решено — обяви Мадок. — Слагайте в раниците дългите гащи. Отиваме на юг.