Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (34) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

18.

Куршумите прелетяха над главите им със съскане, което се чу даже сред тътена на бурята и рева на извънбордовия двигател. След тях се разнесоха множество изстрели — специфичният звук на свръхзвукова карабина.

— Някой смята ли да направи нещо по въпроса? — обади се Боунс. — Като например да създаде защитно поле?

Роуз изтръска раницата от гърба си и я побутна към Кисмет.

— Ти си експертът.

Той поклати глава по-скоро в знак на примирение, отколкото на несигурност, и посегна към раницата, но преди да я вземе. Роуз я грабна обратно.

— Мамка му! Забравих!

— Какво забрави?

— Не можем да използваме щитове.

Над главите им прелетя още един залп, а после нещо удари борда на лодката. Въздухът засвистя от назъбената дупка във въздушната камера.

Боунс се претърколи напред и шляпна грамадната си лапа върху дупката.

— Проверете в сандъците. В някой от тях трябва да има набор за поправки.

— Идиоти! — ядоса се Джейд, докато лазеше към носа на лодката, за да провери носовия сандък. — Ако ни потопят, ще изгубят всичките стихии.

— Ако наистина са от „Прометей“ — възрази Кисмет, — няма да им пука. Имат достатъчно ресурси, за да ги извадят.

Определянето на точната самоличност на нападателите им беше второстепенна задача за Мадок. Всяка изминала секунда ги доближаваше до стрелците.

Той завъртя кормилото, насочвайки лодката рязко надясно, в остър завой на сто и осемдесет градуса. Светлините на Плимут избягаха настрани, заменени от оскъдното мъждукане на провинциален Корнуол. В далечината, може би на около две мили пред тях, се виждаше самотен сигнален огън — фарът върху Плимутския вълнолом, който отбелязваше западния край на дългата почти цяла миля изкуствена бариера, предпазваща входа на залива. Мадок насочи лодката право към него и даде пълна газ.

Погледна към Роуз, която притискаше раницата към гърдите си, за да я предпази.

— Роуз, защо не можем да използваме сферата?

— Току-що си спомних нещо от книгите на Додж Долтън. Щитът е нещо като електрическо поле. Ако влезе в контакт с водата…

— … Ще ни изпече — разбра я Мадок.

— Може да се каже.

Боунс погледна към тях през рамо и поклати глава.

— Какъв е смисълът да имаш магически джаджи, ако не можеш да ги ползваш, когато ти потрябват.

— Не мисля, че е истинска магия — отвърна Роуз. — Просто е технология, която не разбираме.

— И така да е, пак не са ни от полза.

— Комплект за първа помощ ще свърши ли работа? — попита Джейд, държейки в ръка бяла пластмасова кутия, украсена с голям червен кръст.

— Има ли някаква лепенка в нея?

Джейд отвори кутията и измъкна дебела бяла превръзка във формата на поничка със самозалепващи се краища.

— Това ще помогне ли?

Боунс сви рамене и се пресегна със свободната си ръка да я вземе.

Тъмната, неосветена маса на остров Дрейк надвисна право пред тях. „Пак там, откъдето тръгнахме“ — помисли си Мадок, въпреки че зави настрани от кея под такъв ъгъл, че да заобиколят острова от лявата му страна. Докато го отминаваха, се зачуди дали Алия и хората й ги гледат от призрачните скали.

Бърз поглед назад показа светлините на двете лодки, които ги преследваха, може би на около двеста метра, като поддържаха същата скорост като тях. Несъмнено бяха в обсега им за стрелба и въпреки че бурното море щеше да бъде предизвикателство дори за най-опитния стрелец, капризната госпожа Съдба лесно можеше да им обърне гръб.

Смяташе да следва извивката на острова към южния му бряг, така че сушата да остане между тях и преследвачите, но все по-бурното море го принуди да изостави тази идея. Единственият начин да се справят с връхлитащите ги вълни бе да карат право срещу тях.

„Колко ли време ще можем да издържим така?“ — зачуди се Мадок.

Боунс изруга неприлично и хвърли ролката бяла лепенка в морето. Нямаше нужда Мадок да го пита какъв е проблемът; повърхността на въздушната камера беше прекалено мокра, за да позволи на лепенката да се задържи. Надуваемата лодка нямаше да потъне, поне не веднага, но камерата щеше да продължи да спада, корпусът щеше да гази все по-ниско и в крайна сметка морето щеше да си намери път навътре.

— Не ни остава много — промърмори той. Беше време за нов план. И за нова лодка.