Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (60) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

20.

Когато замъгляването от студа най-сетне отстъпи и му позволи да мисли горе-долу свързано, Мадок се надигна и се огледа. Веднага разпозна къде се намира в спалната кабина на взетия от Гарал под наем самолет. Беше в едно от малките легла напълно гол, но завит с няколко одеяла.

Седна и се огледа. Видя Ник Кисмет завит по същия начин, но иначе в не по-лоша форма от него, което без съмнение се дължеше на изключителните му регенеративни способности.

— Добре дошъл отново в света на живителната топлина — усмихна му се Кисмет.

Мадок се засмя.

— Все още ли мразиш пустинята?

Кисмет наклони леко глава.

— Може би я мразя малко по-малко. — Завъртя между дланите си чаша кафе и Мадок забеляза, че едната му ръка е с марлена превръзка. Спомни си кървавата следа в хранилището и червените петна по трошащия се лед, преди Кисмет да потъне. Изглежда, че безсмъртието му беше започнало да се износва.

Мадок си спомни неохотата на Хаузър да борави лично с реликвите на стихиите. Възможно бе да му е било известно или да е предполагал, че радиацията от комбинираните артефакти може да има точно такъв ефект.

„Човек само може да се надява“ — помисли си Мадок.

Изправи се малко повече.

— И така, какво изпуснах? Къде са всички останали?

— Мисля, че спят. От няколко часа сме във въздуха. Татко реши, че ще е по-добре да се махнем от града, преди местните власти да са се намесили. Леда… — Кисмет се поколеба. — Майка ми остана, за да разчисти кашата. Поне така ми се стори, че каза. Вероятно ще се заеме от името на „Прометей“ с отстраняването на последствията, за да скрие съществуването на тайното хранилище и да спаси каквото може.

В гласа му имаше горчива нотка, сякаш бяха претърпели загуба, въпреки че успешно бяха осуетили плановете на Хаузър.

— А какво ще стане с реликвите?

Кисмет замълча продължително. Когато най-накрая заговори, гласът му беше примирен.

— Сигурен съм, че ще се погрижи за тях.