Дейвид Ууд, Шон Елис
Стихиите (10) (Аванпост. Мистерия. Магьосник)

8.

Мадок имаше груба идея какви предизвикателства го очакват отвъд полярния кръг, но първата голяма пречка се появи още преди дори да са отпътували. Оказваше се, че дори да се попадне в Антарктида е изумително трудно.

Ако пътуваше с максималната си крайцерска скорост, на „Морска пяна“ щяха да й бъдат нужни пет дни, за да стигне до брега на Антарктида — пътуване, което щеше да я преведе през най-опасните морета на планетата. Но дори яхтата да беше построена така, че да издържи грубите полярни условия, имаше друга, много по-трудна за преодоляване причина да не пътуват по вода. Веднъж вече бяха нападнали „Морска пяна“ само на двеста мили от брега. Мадок се съмняваше дали би оцеляла при втора атака, особено ако се случи на две хиляди мили от цивилизацията. Много по-добра опция беше да летят дотам, но за нещастие това беше почти непостижимо скъпо.

Почти.

За скромната цена от двайсет хиляди долара една базирана в Кейптаун транспортна агенция осигуряваше отиване и връщане със самолет до „Новолазаревская“ — руската изследователска база, която се намираше върху шелфовия ледник Лазарев. В добавка към това, че беше център за научни изследвания, станция „Новолазаревская“ осигуряваше отправна точка за търсещите приключения туристи с повече пари, отколкото разум.

Мадок купи билети за себе си, Боунс и Роуз. Останалата част от екипажа щеше да остане в Дърбан на борда на „Морска пяна“, с надеждата да създаде фалшива следа за евентуалните преследвачи. След като похарчиха още малко пари за полярно оборудване, тримата се качиха на борда на самолета — масивен руски „Илюшин 76“, боядисан в бяло с яркосин нос и ивица в същия цвят, която вървеше по дължината на фюзелажа — за шестчасовия полет до края на света.

— Тази малка екскурзия ще изяде част от парите ни за черни дни — обяви Мадок.

— За какво ти е платинена кредитна карта, ако не можеш да се отпуснеш от време на време? — отвърна му Боунс. — Освен това, ако не намерим някакъв начин да се отървем завинаги от онези бандити, дори всичките пари на света няма да ни помогнат.

— И това е вярно. Което ни отвежда към въпроса: накъде ще тръгнем, щом стигнем там? — Мадок се обърна към Роуз. — Имаш ли някаква идея къде би трябвало да търсим тази „Станция 211?“

Ако се знаеше къде се намира, нямаше да бъде само слух. Най-общо казано, се смята, че адмирал Бърд е открил каквото е търсел, в планината Мюлиг-Хофман, но това не се споменава в официалните документи. По същата причина не можеш да я намериш на Гугъл Земя.

— Разбирам защо се спогаждате толкова добре с Боунс. Как Додж Долтън е успял да открие Аванпоста?

— Устройствата от Аванпоста реагират едно на друго. Като при магнитно притегляне. Привлича ги нещо като самонасочващ се радиофар. Най-вероятно е свързано с метала. Един учен, който работил с прадядо ми, го нарекъл адамантин.

— Както в комиксите? — запита Боунс.

— Всъщност е взето от гръцката митология. Така се е наричал неразрушимият метал на боговете. Веригите, с които бил прикован Прометей, били изковани от него.

— За съжаление всичките ни древногръцки джаджи от адамантин свършиха — прекъсна ги Мадок. — Освен ако не си ни запазила няколко.

— Всъщност мисля, че имаме нещо такова. — Роуз бръкна в преметнатата през рамото й чанта и извади томахавката.

Боунс скръсти ръце.

— Извънземните ли са я направили?

— Не са били извънземни, Боунс — търпеливо му отговори Роуз. — И не, не са те, но смятам, че може би е придобила някои от свойствата на адамантина.

— Нещо като намагнетизирано парче стомана ли? — подметна Мадок. — Това може да обясни защо няма никакви признаци на ръжда. Мислиш ли, че ще е достатъчно, за да ни насочва?

— Мислех си, че можем да я окачим на конец като махало или като пръчка за търсене на подпочвена вода. Щом веднъж наближим планините, би трябвало да забележим някакъв ефект. — Роуз сви безпомощно рамене. — Поне така се надявам. Съжалявам, но това е най-доброто, което мога да предложа.

Мадок само кимна.

 

 

В лишеното от лед плато, където се намираше станция „Новолазаревская“ с дългата си 5 километра самолетна писта, температурата беше съвсем умерена — малко под нулата. Роуз беше завързала около кръста си плътната си парка, а ципът на полара, с който беше облечена отдолу, беше разкопчан до долу. Така се разхождаше покрай товарната рампа на самолета, сякаш е лято. Всъщност беше точно така. Искаше да се раздвижи след дългия полет.

— Ехааа — пое дълбоко въздух тя, — Африка и Антарктида в един и същи ден! Сега вече мога да ги зачеркна от списъка на предсмъртните си желания.

Боунс, който беше изцяло облечен в екипировката си за студено време, не беше толкова ентусиазиран.

— Спокойно мога да прекарам целия си живот, без да стъпя тук. Я ми напомни пак защо дойдох аз, а не Мат? Рейнджърите обичат всички простотии, свързани със студеното време.

— Искаш да кажеш, като махнем мозъчното му сътресение ли?

Боунс презрително махна с ръка.

— Пфу! На мен пък ми гръмна светлинно звукова граната право в лицето. Все още не чувам нищо с лявото си ухо.

— Добре де! Какво ще кажеш тогава за това, че всеки момент може би ще разрешим една от най-големите загадки в историята, свързани с НЛО? Признай си! Не би искал да го изпуснеш за нищо на света.

Боунс само изсумтя неопределено.

— Просто казвам, че ми се иска да беше малко по-топло.

— Това е „по-топло“ — отвърна Роуз. — По-добре свали малко от тези дрехи, докато не стигнем до леда. Ще започнеш да се потиш в тях и повярвай ми, не искаш потта ти да замръзне.

— А, сега пък изведнъж полярен експерт ли стана?

— Аз съм от Бъфало. Знам това-онова за студеното време.

— Само не си махай слънчевите очила — добави Мадок. — Снежната слепота е една от най-големите опасности по тези места.

Щеше да бъде по-точно да се каже, че снежната слепота, която буквално предизвикваше слънчеви изгаряния на очите, беше една от най-често срещаните опасности. Заболяването, което причиняваше симптоми, вариращи от болезнено усещане, оприличавано от някои на чувството, че под клепачите ти има натрошено стъкло, до пълна загуба на зрение, беше само един от дългия списък рискове, които очакваха посетителите на южната ледена шапка. Но за разлика от другите опасности, бяха нужни няколко часа излагане без защитни средства на отразената от леда слънчева светлина, преди симптомите да започнат да се проявяват. Причиняваше болка, но не беше непосредствено смъртоносно, за разлика от повечето останали опасности в същия списък.

Въпреки че на платото имаше някакви, макар и ограничени удобства за посетителите, изглеждаше благоразумно да прекарат там колкото е възможно по-малко време. Затова се отправиха на път веднага след като екипировката им беше свалена от самолета и натоварена на яркожълтия ратрак^[1] — предната услуга, която транспортната компания осигуряваше срещу едно малко състояние.

В подкрепа на историята, която бяха измислили за свое прикритие, бяха приготвили програма за своята „приключенска ски ваканция“, но също така беше разумно да отбягват да споменават истинското си местоназначение, така че прогнозата за времето и картата на ледниковите пукнатини, които им бяха осигурени от транспортната компания, нямаше да им вършат много работа, щом веднъж напуснат платото. Единственият начин да се справят успешно с разнообразните опасности на тукашния терен — несигурни ледени мостове над горещи езера от геотермални извори и потоци, пукнатини, които можеха да погълнат целия ратрак — беше да пътуват бавно и да следят за издайнически признаци по повърхността. Планината Мюлиг-Хофман беше на около двеста километра от станция „Новолазаревская“, но не можеше да става и дума да тръгнат натам по права линия. Разстоянието, което трябваше да изминат за четири часа, отне близо четиринайсет или поне така им се стори.

Мадок беше привикнал към дългите пътувания по вода, но шофирането на ратрака нямаше нищо общо с това да постави „Морска пяна“ на определен курс и да я остави сама да свърши останалата работа. Трябваше да държи очите си широко отворени и да бъде нащрек през цялото време, дори когато не беше на кормилото. След два часа се смениха с Боунс, а после Роуз поиска да поеме кормилото. Тъй като кабината беше отоплена и имаха светлина през цялото денонощие, имаше смисъл да продължават да карат, но когото стигнаха, образно казано, до края на пътя, всички бяха почти на края на силите си, за да си направят лагер.

Щом излязоха навън, усетиха малко от онова, което Антарктида наистина можеше да им предложи. Мадок и Боунс трябваше да се борят с постоянен полярен вятър от шестнайсет километра в час при температури под нулата, но щом веднъж успяха да изправят палатката и да я закотвят, вътрешността й веднага започна да се затопля, благодарение на слънчевата светлина, която обливаше външните панели. С последните остатъци от енергията си смъкнаха дрехите си, докато останаха по термобельо, и се мушнаха в спалните чували.

 

 

— Стана!

Викът на Роуз изкара Мадок от дълбокия сън без сънища. Чувстваше се така, сякаш току-що беше задрямал, но щом погледна часовника си, разбра, че са минали повече от шест часа.

Седна и погледна към историчката, която се беше привела над нещо върху пода на палатката, след което го погледна с триумф в очите.

— Работи — обяви тя. — Виж!

Мадок се измъкна от топлия си спален чувал и пропълзя до нея. Когато видя с какво се е заела, той се протегна и започна да ръчка Боунс, докато не го накара да се размърда.

Боунс издаде предупредително ръмжене, но Мадок напълно го игнорира.

— Събуди се. Трябва да видиш това.

Роуз беше прекарала парче парашутен шнур през ухото на брадвата — дупката, откъдето нормално минаваше дървената дръжка или ръкохватка — и беше спуснала томахавката да виси като отвес.

Само че не висеше. Поне не право надолу. Вместо това кордата се беше изпънала под малък ъгъл, само няколко градуса под хоризонтала. Мадок се присегна и любопитно пипна с пръст металното острие. Усещаше се по-топло, отколкото очакваше, и леко помръдна под пръста му. Приложи малко по-силен натиск и го избута няколко сантиметра надолу, но веднага щом махна ръката си, острието падна или по-скоро се издигна обратно в предишното си положение.

— Мамка му! — промърмори Боунс, вече напълно буден. — Все едно съм се насмъркал.

— Точно както ви казах — рече Роуз. — Можем да го следваме като металотърсач. Ще ни отведе право при Аванпоста.

— В случай че не си слушала внимателно днес — отвърна й Боунс, — искам да ти напомня, че тук долу невинаги може да се пътува по права линия. И нямаме никаква представа дали дотам има километър или сто.

— Мисля, че има начин да стесним малко търсенето — намеси се Мадок, докато си слагаше зимния гащеризон.

След като се облякоха, тримата излязоха навън в хапещия студ. Брадвичката продължаваше да виси настрани и винаги сочеше в една и съща посока, независимо как се въртяха. Мадок настрои джипиеса. За разлика от сателитния телефон, който зависеше от комуникационните спътници, глобалната система за позициониране беше наистина „глобална“ в покритието си. Посоката беше към планините в далечината.

Начерта азимута на джипиеса, след което тръгнаха встрани от заслона на лагера си и изминаха под прав ъгъл около километър и половина от невидимата линия. Там начертаха нов вектор. Двете линии се пресякоха в една долина на около четиресет километра на югозапад от лагера. Надморската височина на точката беше почти с двеста метра по-голяма от сегашната им позиция, но брадвичката все още сочеше леко надолу.

— Сигурно е под леда — обяви Боунс. — Няма да ни е много лесно.

Ако си прав за „Станция 211“, някой вече трябва да е свършил тежката работа — отговори му Мадок. — Предполагам, че ще разберем, щом стигнем там.

Отне им три часа, за да намерят проход през лабиринта от лед, докато стигнат до долината, отбелязана на екрана на джипиеса. С приближаването им „ъгълът на висене“, както го нарече Боунс, се увеличи, но изненадващо, дори след като бяха застанали точно над координатите, не сочеше право надолу.

— Предполагам, че в края на краищата „кръстчето“ не е точно върху крайната ни цел — подметна Боунс.

— Може би съм сбъркал с няколко градуса, когато чертаех азимутите — предположи Мадок. Съмняваше се да е така, но не можа да измисли по-добър отговор.

— Не смятам, че сме там, където трябва — каза Роуз. Вдигна брадвата пред себе си и започна да се обръща, докато не застана в посоката, в която сочеше кордата. — Мисля, че трябва да продължим да я следваме, докато стигнем там, накъдето ни води.

Мадок вдигна глава към Боунс, който ги гледаше през прозореца на кабината.

— Не смятам, че ще ни се наложи да го правим — възрази той, усещайки как най-сетне ентусиазмът му надделява над хватката на студа. — Знам накъде да вървим — посочи към един далечен черен връх, който стърчеше над леда в посоката, която Роуз указваше.

— Към онази планина ли? Може би виждаш нещо, което не съм забелязала?

— Не е планина — обясни Боунс. — Погледни по-внимателно. Това е пирамида.

Мадок не беше толкова сигурен в обяснението на Боунс. Изпъкналият черен масив наистина изглеждаше напълно симетричен, а ъгълът при върха му беше подобен на този на Хеопсовата пирамида в Гиза, но в живота си беше виждал доста подобни скални формации, създадени по-скоро от природата, отколкото от умението на хората.

Изкуствена или не, томахавката ги водеше право в тази посока.

Продължиха с ратрака в тази посока, докъдето позволяваше теренът, след което слязоха и изминаха остатъка от разстоянието пеша. Склонът беше толкова стръмен, че им се наложи да пуснат в употреба планинското си оборудване, за да могат да продължат. Брадвичката продължаваше да ги води напред, въпреки че с изкачването си се отдалечаваха все повече и повече от целта си.

И тогава откриха пещерата.